Джон Лескроарт
Наградата (18)

18.

— Зная, че е рано — започна Хънт, когато Мики вдигна телефона около 7:00 часа на следващата сутрин, — но…

— Няма проблем — отговори Мики. — Видяхме „Градска мълва“ и си казахме: „Бре!“. Там си взима душ в момента и веднага, щом излезе, тръгваме. Освен ако не искаш да свършим нещо преди това.

— Не. Трябва да поговорим преди да направите каквото и да било. Страхотни сте, приятели. Чухте ли вече за Нанси Нешек?

Не бяха и Хънт му разказа.

Мики помълча малко, за да осъзнае значението на чутото.

— Работата почна да се нажежава, не мислиш ли? — каза накрая.

— Със сигурност не се охлажда — съгласи се Хънт.

 

 

Хънт си издърпа един стол в задната стая и четирийсет минути, след като Мики затвори телефона в апартамента си, тримата се събраха в миниатюрната приемна на клуба „Хънт“.

— Днес имаме да се справяме с няколко огромни проблема, които ги нямаше вчера — започна Хънт. — Първо, Там, имам един списък за теб. Налага се да позвъниш на няколко човека на свободна практика, за да ги наемем за почасова работа. Явно с помощта на наградата се е разчуло, че отново сме в детективския бизнес и няма да допусна възможността да ни се изплъзне, поради липса на достатъчно хора. Ако ти дам задачите и сроковете, мислиш ли, че ще можеш да им ги разпределиш?

Това представляваше значително увеличаване на отговорността, която Тамара бе поемала досега, но Мики забеляза, че от идеята я прониза прилив на адреналин. Очевидно Хънт се опитваше да я мотивира да остане, да се отдаде повече на работата си, за да се възвърне към онова състояние, в което се намираше преди срива. И изглежда опитът му бе успешен.

— Ако смяташ, че ще се справя.

— Зная, че ще се справиш. Повикай ги тук, за да ги видиш лично, увери се, че не са пияни или дрогирани, придобий впечатление на какво са способни, кажи им колко ще им платим и разпредели индивидуалните задачи. Ясно?

— Ясно.

— Добре. Сега. Тази сутрин получихме три нови обаждания, но първите две ми се сториха откачени. Съгласни ли сте?

Те кимнаха. И нищо чудно, като се има предвид, че едното обаждане бе от ясновидката Белинда — явно бе надушила гореща следа, — а другото от някакъв, който познавал Доминик от една от програмите и го видял вчера да се разхожда близо до Джапънтаун — сигурен бил.

— Обаждането на Лен Търнър обаче — продължи Хънт, — ще се наложи да говоря с него отново. Днес той ще присъства на погребалната церемония. Както чухте от съобщението му по телефона, явно е ядосан. Мисли си, че имаме нещо общо с изтичането на информация в „Градска мълва“, ако изобщо има нещо такова.

Мики вдигна пръст.

— А ти как мислиш, какво е било, Уайът?

— Според мен тези доклади така или иначе щяха да бъдат огласени и двамата, Търнър и Доминик, по някакъв начин са знаели за тях предварително. Нещо повече, смятам го за опасен човек, който си мисли, че понеже ни плаща, ще му играем по свирката. Не зная какво са направили по повод на тези доклади, но явно някой бърка бързо и свободно в благотворителните пари. Междувременно ми се ще да защитя нашата позиция във връзка с наградата, а безспорно Търнър е човекът, с когото трябва да се видя по този въпрос. Преди всичко обаче се налага да загубя няколко часа тази сутрин в разговор с Джул и Русо за откриването на тялото на Нешек. Затова, Мик, ще трябва да си променим стратегията.

— Добре. Разбира се. Както кажеш.

— Вече не сме междинно депо. Ето защо трябва да внимаваме с господин Търнър, понеже не се занимаваме с онова, за което си мисли, че ни плаща той. Не ни се ще да ни дръпне шалтера, нали?

— Естествено.

Той погледна към Тамара.

— Сега виждаш ли защо обичам това момче? — И отново към Мики. — Добре. Въпреки, че нямаме обаждания, свързани с наградата, двамата с теб набързо ще огледаме работата с Нешек, дори само за да елиминираме евентуални заподозряни във връзка с Комо.

— Как така? — попита Мики.

— Ако някой има алиби за понеделник вечер, преди две нощи, когато Нешек е била убита, то той по-скоро не е убиецът и на Комо. Ако приемем, разбира се, в което съм сигурен, че двамата са убити от един и същи човек.

— А Джул и Русо мислят ли така? — попита Тамара.

— Те не биха си признали, поне не пред мен, но биха били глупаци, ако не мислеха.

Мики се облегна назад, с ръка върху облегалката на стола, очевидно поуспокоен. Но не можеше да спре да потропва с крак.

— И така, какъв е планът?

— Планът е аз да отида на погребението тази сутрин и да се съсредоточа върху хората на Комо, да видя дали не мога да елиминирам някои. Ако, да кажем, госпожа Комо е играла бридж с приятели, или е ходила до Напа, или нещо друго в понеделник вечерта, тогава тя е чиста. Същото е и по отношение на Ал Картър. Или дори твоята приятелка Алиша.

Мики хвърли бърз — сърдит? отбранителен? — поглед към сестра си, после каза на Хънт:

— Какво за Алиша? Не ми казвай, че в действителност тя все още е заподозряна.

— Ами, тя няма алиби за времето, когато е бил убит Комо. Ако има такова за Нешек… що за поглед?

Тамара отговори.

— Снощи тя и брат й бяха на вечеря у нас.

— Тя и брат й? — Внезапно ченето му увисна и Хънт погледна от Тамара към Мики, после обратно. — Защо сте направили това?

— Защото те са свестни хора — каза Мики. — Исках да ги поканя. Започваме да се сприятеляваме.

— Радвам се за вас — с равен тон произнесе Хънт. — Но те са също така — или поне тя е — заподозряна в разследване на убийство, освен ако няма алиби за нощта в понеделник.

Мики и Тамара си размениха по още един потаен поглед.

— Сега пък какво? — попита Хънт.

Тамара въздъхна.

— В понеделник през нощта тя е спала в колата си на плажа. Станала рано във вторник да кара сърф.

След известна пауза Хънт попита:

— Кой плаж?

Този път Мики отговори:

— „Оушън“. До тюленовите скали.

Хънт отново се поколеба.

— Споменах ли къде живее Нанси Нешек?

— Не. — Сега вече Мики определено зае отбранителна позиция. — Къде?

— Точно над „Фелън бийч“, малко встрани.

Мики поклати глава.

— Няма начин Алиша да е убила когото и да било, Уайът. Ако поговориш с нея ще се увериш след пет минути.

— И как ще се уверя?

— Ще бъдеш сигурен. Просто ще видиш що за човек е.

Хънт едва не изсумтя.

— Не мисля, че е необходимо да напомням на двама ви колко ненадеждни са човешките реакции. Хората могат да прикриват неща съвсем убедително. Могат да ви измамят дори какво представляват. — Той посочи последователно с пръст към всеки от тях. — Всички ние го знаем от първа ръка, така че извинете ме, ако не съм въодушевен от опитите на Алиша да се сприятели с вас.

— Тя не е предприемала никакви стъпки, Уайът. Аз я поканих на вечеря.

— Това е вярно — добави Тамара.

— Сигурен съм, че е.

Мики попита малко разгорещено:

— Какво искаш да кажеш?

Хънт протегна възпиращо длан.

— Нищо. Само ви предупреждавам да я карате по-кротко и по-предпазливо. И никой от вас да не се сближава с тези хора. Наистина.

Мики обаче не искаше да се съгласи.

— Тя нищо не е направила, Уайът. Зная, че не е.

— Добре — каза Хънт, — но нека те попитам: тя каза ли ти, че Доминик я е уволнил в последния ден от живота си?

Двамата отново се спогледаха.

— Кой ти каза? — попита Мики.

— Госпожа Комо. Която пък го научила от самия си съпруг.

— Може тя да те е излъгала. Може той нея да е излъгал.

— И двете са възможни — призна Хънт. — А може и аз днес да попитам Алиша за това, ако дойде на службата. А не на мила приятелска вечеря. И като стана дума, имам намерение да я питам, както и Ал Картър, ако ми се удаде възможност, дали някой от тях знае къде се държи манивелата в един „Линкълн таун“.

— Това какво значение има?

— Защото вече знаем, че оръжието, с което е убит Доминик Комо, е било манивела. Знаем също така, че манивелата от неговата лимузина вече не е там.

— Така ли? — учуди се Мики. — И кога разбрахме?

— Вчера следобед. Джул и Русо са отишли в „Сънсет“ и са проверили. А навярно я претърсват още по-детайлно в момента.

След минута Тамара направи обичайното възражение.

— Това не означава, че манивелата, с която е бил убит, е от неговата кола.

— Добре, Там. Така е, не означава. Не автоматично. Но от друга страна, няма и нищо, което да доказва, че не е същата. Определено би могла да бъде. И, Мик, помисли само върху това: твоята приятелка Алиша, която вероятно е била зарязана и уволнена едновременно през последния ден, за който знаем, че е бил жив, е имала лесен достъп до нея. Както разбира се и до него.

Мики седеше облегнат назад, със стиснати устни и вкопчени в скута си длани.

— Това са глупости.

— Не, Мик. Това са факти, с които трябва да се справим. — Хънт забави малко темпото с въздишка. — Виж, не казвам, че е виновна за каквото и да било. Може и да е най-прекрасният човек на света. Но тя си остава в положението на заподозряна, докато доказателства за противното или някакво алиби не я изкарат, ясно? Не можеш да се сприятеляваш с нея, а вероятно и с брат й. Съжалявам, но просто не може. — Той погледна от единия към другия. — Никой от вас.

В тясната приемна се възцари тежко мълчание. Мики и Тамара си размениха още няколко погледа, накрая Мики отново се обърна към Хънт с овладян глас.

— И така. Какво искаш да направя?

— Да се огледаш в „Убежището за жени“. В работата на Нанси Нешек. Ще е някакво начало. Джул и Русо цялата сутрин ще се туткат около лимузината и местопрестъплението от снощи. Това ни дава известна преднина, преди някой в Убежището да има възможност да се укрие.

— Значи ти ще говориш с Ал Картър? — попита Мики.

— Да. Ако е на разположение, а той ще бъде. Какво за него?

Свиване на рамене.

— Единият от моите смахнати вчера, Деймиън Джоунс. Може и да не е бил съвсем неадекватен за всичко. Той каза, че трябвало да потърсим в „Сънсет“ някого, може би в Батальона, а може би не. С което, междувпрочем, дядо ми е съгласен. А ти всъщност си наясно, че Ал Картър е още един с достъп до манивелата. Също така и последният, за когото ни е известно, че е видял Комо жив. Не зная дали има някакво алиби. А и не ни каза много за тайнствената среща на Комо.

— Да. Ще говоря с него. Това е добро разсъждение. Но чуй — Хънт приведе длъгнестото си тяло напред и подпря лакти на колене. — Главното за нас — дори и за теб, Там, — е да сме много внимателни тук. Който и да е бил, този убиец го направи вече два пъти. Нека не предизвикваме трети. Нашата задача е само да съберем информация и да предадем значимата на Девин. Това е всичко.

Мики поклати глава.

— Добър опит, но нещата станаха по-големи от това, Уайът — каза той. — Много по-големи.

 

 

Адресът на административния център на „Убежището за жени — жертви на домашно насилие“ се намираше на улица „Потреро“, близо до многопрофилната болница на Сан Франциско. За разлика от другите благотворителни организации в сферата на социалното подпомагане, които бе посетил през последните няколко дни, по очевидни причини Убежището не предлагаше подслон, обучение или изпитателен период за своите клиенти на самото място — вместо това, те бяха насочвани, често заедно с децата си, към някоя от безопасните си сгради в рамките на града. Поради това, присъствието на Убежището тук на „Потреро“ бе толкова дискретно, че бе почти незабележимо. Мики два пъти мина с колата покрай евентуалния адрес, преди да разбере, че офисът трябва да е някъде сред сградите, съставляващи иначе много по-големия болничен комплекс.

Най-накрая, петнайсет минути след като едва успя да паркира на място за инвалиди на главния, но въпреки това окаяно тесен паркинг на болницата, той намери мястото — един от многото, на пръв поглед еднакви офиси на приземния етаж в приемната сграда. Беше типична пренатоварена бюрократично-медицинска гледка — в 9:00 пред всеки от стъклените прозорци се бе наредила огромна опашка, столовете в главната чакалня бяха заети от предимно възрастни и бедно облечени пациенти. Но не липсваше и редовното допълнение от майки с кашлящи или заспали деца, някой и друг по-млад човек, както и скитници, всички чакащи с нямо търпение, докато неприятните флуоресцентни лампи ги осветяваха и се отразяваха в зеленикавите плочки на пода.

Единственият знак за присъствието на Убежището беше името на организацията, гравирано върху стъклената врата в най-далечното уширение на фоайето, която сега бе отворена. Мики постоя на прага в продължение на един дълъг момент. Точно пред него тезгях разполовяваше по-голямата част от помещението на предна и задна част. Отзад бе разположен лабиринт от зелени и сиви стилажи за папки и няколко бюра. Високите задни прозорци бяха засенчени с щори. Отляво тезгяхът образуваше прав ъгъл пред банално зеленикаво стъкло, отделящо други два-три офиса.

Той чуваше ниски гласове, явно идващи от някой от тези офиси, но не виждаше никого, затова пристъпи напред и следвайки инструкцията „Моля, позвънете, за да ви обслужат“, натисна малкия хотелски звънец, залепен с тиксо на олющения дървен тезгях.

След пет секунди измежду стилажите се появи дребна и нерешителна млада жена с очила. На Мики памучната й рокля му изглеждаше като закупена от магазин за втора употреба, а изражението й бе съсипано и някак нервно. Очите й под очилата с телени рамки бяха зачервени и подути. Мики тутакси разбра две неща: че те са научили новината за тяхната изпълнителна директорка и че тази задача навярно трябваше да бъде възложена на Тамара — той подозираше, че през повечето време мъжете тук се възприемаха като врагове; това се предполагаше от самосебе си. Все пак, на лицето му се изписа израз на уважение и загриженост.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Мики си бе научил урока и знаеше името на помощник-директорката.

— Бих искал да разговарям с Адел Уотръс — каза той, — ако е тук.

— Има ли нещо, с което аз мога да ви помогна?

— Вие ли сте госпожица Уотръс?

— Не.

— Надявах се да говоря с нея.

— Тя е госпожа и тази сутрин е тежка за нея. Боя се, че и за всички нас. Мога ли да й предам за какво се отнася?

Мики изпита дълбоко съчувствие към младата жена, но той бе дошъл да събере информация — особено ако Нанси Нешек бе споменала на някого тук въпроса, който бе искала да зададе на Хънт — и на колкото по-ниско ниво в йерархията на служителите отиваше, толкова по-съмнително, според него, бе да постигне някакъв резултат.

— Боя се, че става въпрос за госпожа Нешек, за която виждам, че вече знаете. Много съжалявам.

Тя отвори уста да отговори, но не изрече нищо, отново я затвори и кимна два пъти, после още веднъж и накрая изчезна обратно в лабиринта. След още миг се появи друга жена с вид на старица. Снежнобялата й коса бе разчорлена и очевидно и тя бе плакала, обаче заговори с ясен и делови маниер.

— Аз съм Адел Уотръс — представи се жената. — За Нанси ли става дума? С какво мога да ви помогна?

— Аз работя по разследването на смъртта на господин Комо — започна той, — а сега и по тази на госпожа Нешек. На Нанси. Тя се е обадила в нашия офис в нощта, в която е починала. Надявах се да поговоря с вас за онова, което може би ви е казала, ако има такова и да видя дали то няма да хвърли светлина върху нейната кончина.

Тя кимна уморено, повдигна капака на тезгяха и му направи знак да влезе в офиса. Поведе го през първата врата, после минаха през втора. Щом се настаниха и вратата зад тях се затвори, жената вдигна длани към устата си и духна няколко пъти в тях, за да се съвземе.

— Кога научихте за това? — започна Мики.

Тя въздъхна.

— Тази сутрин. Телефонът почна да звъни към шест и половина. Една от нашите жени в службата на улица „Джаксън“ чула по новините. След това… — Тя разтвори длани. — Всички. — И внезапно, като закъсняла реакция, тя сякаш го погледна под друг ъгъл. — Казахте, че разследвате смъртта на Доминик Комо ли?

— Да.

— И мислите, че смъртта на Нанси е свързана?

— Не знаем. Знаем само, че Нанси се е обадила на горещата линия в нашия офис, след като в понеделник бе обявена наградата и е казала, че има въпрос, важен въпрос. И предлага да й се обадим на следващия ден или в работата й, или вкъщи. Казала съвсем определено, че ще се намира на едно от тези две места, но не беше на нито едното.

— Не. Във вторник тя изобщо не дойде тук. — Направи пауза. — Но това не бе никак необичайно. Искам да кажа, че често я викаха на някое от другите места и се налагаше да стои там, докато… — Гласът й заглъхна, тя поклати глава, видимо поразена и объркана.

Мики й даде минута отдих.

— Бяхте ли двете тук, когато бе обявена наградата по повод смъртта на господин Комо?

— А кога точно бе това?

— Около четири часа следобед.

— Ами, в такъв случай — жената съсредоточено се замисли, — сигурна съм, че бяхме тук, да, и двете. Но нямам спомен да съм го чула тук. Определено не сме говорили за това.

Макар че Хънт и Мики малко или много бяха очаквали това, не им ставаше по-лесно да го приемат. Той сви раздразнено устни.

— Възможно ли е Нанси да е говорила по този въпрос с някой друг тук? Оставала ли е по-докъсно, например?

Госпожа Уотръс отново се замисли. И отново поклати отрицателно глава.

— В понеделник си тръгна точно в пет или малко по-късно. Аз стоях до шест и нещо.

Хващайки се за сламка, Мики попита:

— Това също ли беше нещо обичайно, да си тръгва около пет?

— Не. Не винаги. Само когато се провеждаше набиране на средства или друго подобно събитие. Тук работата никога не свършва и ние често оставаме до късно.

— Така. — Мики не смееше да се надява, но като че ли видя някаква възможност. — В такъв случай, имаше ли насрочено някакво събитие за понеделник вечер?

Тя отново почна да поклаща глава, но внезапно спря.

— Ами, да… Искам да кажа, о Господи, дори не си и помислих за това.

— За кое, госпожо Уотръс?

— Имаха среща на ОВ в сградата на общината.

— ОВ?

— Нали знаете, Обществото на възможностите. О, и като стана дума, видяхте ли това нещо във вестника сутринта — колоната „Градска мълва“? Сигурно за това са щели да си говорят, за публикуването на доклада.

— Кои са те? Освен Нанси, искам да кажа.

— Ами, предполагам всички или повечето получатели на фондове. Ние, „Мишън Стрийт“, „Сънсет“, „Деланси“ и всички останали. — Адел Уотръс неочаквано се ядоса и тупна по бюрото си. — Хората не разбират. По-трудно е, отколкото изглежда. Трябва да има музика и танци, за да накараш хората да дойдат и да ти дадат пари за тези проекти. А като четеш днешните вестници излиза, че парите на фондациите само се пръскат по забави, консултанти по връзки с обществеността и други маловажни неща, обаче, за да направиш пари, трябва преди това да похарчиш, особено в днешно време и в тази област. Господин Търнър е наясно с това. Няма друг начин да се направи.

— Вярвам Ви — отбеляза Мики, запазвайки спокоен тон. — Споменаването на Лен Търнър в този по-различен контекст изведнъж го постави нащрек. — Значи сте напълно сигурна, че Нанси е възнамерявала да посети срещата?

— Сигурна съм. Но вие много лесно можете да проверите, дали наистина е отишла.

— Права сте, госпожо Уотръс, можем. Е — Мики се надигна от мястото си, — бих искал да ви благодаря за помощта и съпричастието днес. Зная, че за вас новината е била брутална.

— Така е. Все още не мога да повярвам. И знаете ли кое е наистина ужасно, може би най-лошата част?

— Кое?

Умората сякаш внезапно я заля цялата. Тя въздъхна отново и затвори за кратко очи. Когато ги отвори, поклати глава с някакво примирение.

— Най-лошото е, че ние тук така сме свикнали с ужасните новини. Всеки божи ден се сблъскваме с ужасни новини.