Джон Лескроарт
Наградата (12)

12.

В шест и десет Хънт влезе в отдела по убийства и отиде до бюрото на Джул. Инспекторът вдигна очи към него, Хънт отвори една кожена папка и извади няколко листа хартия.

Джул не изглеждаше особено радостен, че му прекъсват работата.

— Какво е това? — попита той.

— Единайсет показания. Единият не си каза името и адреса, но все пак приложихме резюме на сведенията му. Девет човека дадоха показания, от които осем по телефона, на Тамара. Подредени са по ред от най-малко към най-очевидно смахнатия. Една дама не пожела да говори по телефона, затова пратих Мики да се види с нея. Тя видяла Комо да пада от дирижабъл. Аз пък разговарях с госпожа Комо и тя спомена някои неща, които забравила да ви каже, когато вие сте говорили с нея. Не ме гледай така — аз съм само приносителят на новините. Стават десет за два часа, Дев, плюс госпожа Комо. — Хънт замълча за миг. — Все е нещо — каза накрая.

Джул вдигна поглед.

— Разкажи ми за дамата с дирижабъла.

 

 

В седем без петнайсет Хънт и Джул с бейзболни ръкавици (Хънт имаше няколко) си подаваха забивки и леки удари на баскетболното игрище в склада на Хънт, облечени и двамата с всекидневно облекло.

— Най-много ме дразни това — обясняваше Джул, — че хората ти казват неща, които не са казали нито на мен, нито на Русо, когато сме разговаряли с тях. Какво си мислят, че правим, питаме от празно любопитство ли?

Хънт улови топката и я върна обратно на Джул.

— Хората не вярват на ченгетата. Или се плашат от тях.

— От мен и Русо? Тя има вид на петнайсетгодишна и не може да уплаши никого, повярвай ми. Аз пък и собствените си деца не мога да уплаша.

— Въпросът е в това, на какво сте представители. Всички знаят, че забъркаш ли се с ченгета, значи си се забъркал в беля. Ако обаче говорят с мен, Мики или дори с Там, това си е просто разговор. Освен другото, ти самият не би искал да разпитваш дамата с въздушния кораб. Спасихме те от това.

— Благодарен съм за което. Вие, момчета, сте моите герои.

Джул хвърли. Хънт хвана.

Хънт хвърли. Джул хвана.

После Джул каза:

— Елън Комо. С Елън Комо разговаряхме около час, може и повече. На нас принципно не ни каза нищо полезно, а теб те засипва с информация.

— Останала е с впечатление, че за вас е заподозряна.

— Е, не бих казал, че изцяло греши. Тя е заподозряна. Забележи употребата на сегашно време. Тя какво си мисли? Цял ден не се е обадила да съобщи за изчезването на съпруга си. Живее на две пресечки от мястото, където е немерен трупът. Слязъл е от колата в близост до къщата им. И при това положение не би могла да е тя, така ли? Какво друго да си мислим? — Той метна една бърза топка.

— Хей! Пак ще си изметнеш ръката. По-леко. — Хънт демонстрира хубав замах на двайсет метра. — И все пак — заключи той, — Елън е доста сигурна, че е била тя. Алиша.

— Каза ти, че той я е уволнил в същия ден?

— Съвсем същия.

— А момичето твърди, че помежду им не е имало физическа връзка.

Хънт улови следващата топка и сви рамене.

— Може и да не е имало.

— Аз я видях, нали не си забравил? И бих се обзаложил, че е имало. Но дори и да е имало, какво? Това не означава, че тя го е убила. А ти би трябвало да си даваш сметка, че Елън може и да се опитва да отклони разследването от себе си.

— Шегуваш се — възрази Хънт. — И през ум не ми минава.

— Добре де. Работата е там, че те и двете имат мотив, но тя е съпругата, така че трупа повече черни точки, докато не намерим някакви доказателства, които да ни насочат другаде.

— А в това отношение…?

Джул поклати отрицателно глава.

— Някой трябва да го е довлачил до езерото или даже да е отишъл там с него и после да го е напъхал под дърветата, но по брега няма следи от борба. Разполагаме само с трупа и раната на главата.

Хънт хвърли.

— От какво е предизвикана раната? Някаква идея?

— Според патолога не е характерна. Не може да се предположи нито форма, нито тежест на оръжието. Предполага се само, че е било нещо твърдо. Камък, сопа. По дяволите, може да е бейзболна бухалка, котва, папка, пистолет. Кой знае? Дано някой да ти се обади и да те насочи, а ти после да ни кажеш. Споменах ли вече, че това ме дразни?

— Мисля, че да.

— Размахваш триста хиляди — което впрочем само по себе си е гнусно, — и ето ти тебе и свидетели, и хора, които си умират да се покажат като добри граждани. Мислиш ли, че някой от тях може просто да реши да вдигне телефона и да каже на полицията какво, според него знае? Мислиш ли, че това би могло да се случи поне веднъж?

— Истината ли искаш?

— Естествено.

Хънт улови топката и я задържа в ръкавицата си, отбелязвайки края на играта.

— Не бих заложил на това.

 

 

Хънт се срещна с приятелката си Джина Роейк за късна вечеря в „Самс грил“. По обяд в „Самс“ вреше и кипеше, но с настъпването на вечерта се установяваше по-интимна атмосфера. Сега наближаваше 9:00 часа и Роейк и Хънт седяха в едно от сепаретата отзад до кухнята. Техният сервитьор им бе донесъл вечерята, след което бе дръпнал завесата, така че в ресторанта може и да нямаше никой друг, освен тях.

Роейк бе по-възрастна от Хънт, близо на петдесет, но благодарение на упоритите тренировки и многото ходене, тя беше в отлична форма. След двайсет и пет години юридическа практика, едва наскоро бе завършила първия си съдебен трилър „Кратка заблуда“, който бе приет за публикуване, и вече мислеше над втория.

През по-голямата част от вечерята те обсъждаха неговата тематика, както разбира се и стратегията за продажбата на първия роман. Дали щяха да поискат от нея да иде на турне? Ами какво щеше да стане с адвокатската й работа, когато не бе в града? Дали щеше да се наложи да харчи собствени пари за рекламата? Дали да използва същия герой и във втората книга или да се насочи към изцяло нов? А може би трябва да се впусне в документалистика и да пише за някой от истинските случаи, по които е работила? Сред тях със сигурност имаше няколко доста добри. Разполага ли с достатъчно значима тема? Трябва ли да е за случай на убийство?

Хънт кимна.

— Трябва да е за убийство.

— Но те всичките са все за убийства. Всички тези книги.

— Така е. И знаеш ли защо? Всяко тежко престъпление, което не е убийство, си има жива жертва. А жертвата може да ти каже какво се е случило. Би могла да напишеш книга за това, но тя навярно ще бъде доста кратка и няма да предлага достатъчно мистерия. — Тя се засмя, — освен това, хората не ги интересуват особено кражбите на колела или други по-дребни престъпления. Освен, навярно, изнасилванията, като се замисля. Можеш да опишеш случай на изнасилване, но накрая някой пак ще трябва да бъде убит. А щом така и така ще трепеш хора, по-добре още от началото го започни като убийство.

— Може и да си прав. — Тя остави вилицата си, пресегна се през тясната маса и взе ръката му. — Дали не обсебих разговора?

— По очарователен начин.

— Но това означава да. Съжалявам.

— Няма за какво. Беше много интересно.

— Въпреки това обаче — усмихна се тя, — ми се виждаш малко разсеян.

— Може би малко — призна той.

— Може би малко — повтори тя и попита: — Какво има?

— Всъщност, днес бе доста труден ден.

— Добър? Лош? Стори ми се, че е бил лош, затова не попитах нищо. Исках сам да ми кажеш.

— Ами, всъщност, поради един забележителен и неочакван обрат, нещата потръгнаха добре. Даже изумително добре. — И той й пресъздаде събитията: от появата на Тамара в офиса сутринта, към идеята на Мики и чудодейно нарастващата награда, спасяването на бизнеса му, поне в краткосрочен план. Завърши с Елън Комо и трагикомичните показания на Виржиния, наричана оттук нататък Дамата с дирижабъла. Падането на жертвата от небето в лагуната, — което — заключи той, — в голяма степен отхвърлихме като слабо вероятно.

— Добро решение. — Джина поклати глава леко развеселена. — Що за град. — Но в следващия миг изражението й стана сериозно. — Значи в крайна сметка ти разследваш това убийство?

— Не точно. Но поне предаваме онова, което сме открили, на Джул, това е всичко.

— Той проговори ли ти отново? Радвам се, ако е така.

— Аз също.

— Чувствах се малко гузна, все още се чувствам гузна, задето ви разделих. Той знае ли, че още се виждаме?

— Предполагам. Нали е ченге. Всичко знае. Но това няма значение. Нещата не бяха между теб и него. А между мен и него. Обаче не е особено очарован, че хората изглежда предпочитат да се срещат с мен, а не с него.

— Той предлага ли им също пари?

— Точно това му казах. Но не беше кой знае каква утеха.

Джина отпи от виното си и остави чашата. Нещо очевидно й се въртеше в ума.

— Оттук чувам как ти щракат зъбчатите колела — каза Хънт.

Лека усмивка.

— Просто се притеснявам, че ще се изправиш лице в лице със заподозрени в убийство. Не е съвсем същото като следене, осигуряване на свидетели или връчване на призовки.

Хънт побърза да омаловажи нещата.

— Пред никого няма да се изправям, Джина. Просто ще предавам информация.

— Не ми ли каза току-що, че си отишъл да се видиш с Елън Комо?

— Е…

— А тя не е ли заподозряна? Не е ли всъщност главната заподозряна и до този момент?

Хънт не намери отговор.

— Казвам само — продължи Роейк, — че за хората, които действително са убили някого, винаги съществува известен риск да почувстват нужда да го направят отново.

— Не мисля, че това ще се случи.

— Повечето жертви не го мислят, миличък, тъкмо там е работата. Докато не се стигне до онова: „О-ох, трябваше да го предвидя“. Последвано от: „Е, сега вече е твърде късно“. — Тя взе един залък хляб, погледна го и пак го остави. — Не ми се ще да звуча параноично, Уайът, и може би нямаше, ако всичко това не се отнасяше за Доминик Комо, но понеже е за него…

— Понеже е за него — какво?

Печелейки време Джина помръдна още няколко предмета — повъртя чашата си с вино, намести ножа. Накрая вдигна очи.

— Повярвай ми, не бих искала да злословя по адрес на мъртвите, особено по адрес на един многоуважаван и очевидно многообичан лидер, но нека просто да си кажем, че не би могъл да станеш толкова влиятелен човек в този град, какъвто е бил Комо, ако нямаш зад гърба си един куп неща, които никога не излизат на повърхността.

— Какви по-точно?

— Не мога да ти дам подробности. Не са ми известни такива. И той точно така е искал да бъде. Всичко, което мога да кажа е, че нещата просто са се случвали, понеже Доминик Комо е слагал ръка на тях. Или пък не са се случвали, ако той не е искал. Познаваш ли Лен Търнър?

Цялото внимание на Хънт бе привлечено.

— Да. Той има грижата за наградата. Какво за него?

— Той има грижата за наградата? Идеално. По отношение на него мога да ти кажа това, че — да го караме направо — той е безскрупулен и аморален, както и абсолютно невидим за широката публика. Също така е или поне беше, съветник на Комо и на още няколко от най-успешните наши благотворители-общественици. Някои даже го наричат „консилиере“. Искаш ли да чуеш една история?

— Разбира се.

— Добре. Преди двайсет години Лен Търнър, тогава млад адвокат в „Дюи, Чийтъм и Хауи“ — това не са истинските им имена…

— Схванах — прекъсна я Хънт.

— Така си и мислех. Както и да е, Търнър има клиент, който притежава миниатюрен парцел до „Чайна бейзън“, който би струвал милиарди, ако не беше един малък проблем — по време на Втората световна война и през петдесетте там е имало склад за горива и военноморски муниции. В наше време обаче това се смята за токсичен отпадък, стигащ в дълбочина до трийсет метра. Тръгнал обаче слух, че „Джайънтс“ ще се местят в „Чайна бейзън“ и както сигурно си забелязал, те го направиха, следователно цялата област ще се превърне в златна мина на обновлението. Следиш ли ми мисълта?

Хънт кимна.

— Si.

— Добре. И така, Търнър го наемат с цел да промени зонирането и да получи одобрение от Надзорния съвет. Това не се оказало толкова трудно, колкото би си помислил човек, понеже клиентите на Търнър имаха много пари, с които да започнат. Затова той просто намира експерти и им плаща да изработят неистинни доклади за околната среда. После плаща на един от надзорниците, Франк Адарио, да ги подкрепи и да ги прокара пред Борда. Обаче — и това е любимата ми част, — най-добрият му ход е, че е очаквал съпротива от страна на Дружеството за опазване на околната среда. Но по случайност то е имало да се справя с още около четирийсет и девет съмнителни парцела в целия щат. Той ги подкупил — президента им по-точно, — с не по-малко от един милион долара, за да забравят точно този парцел в така или иначе безмилостно замърсената околна среда. Какво толкова?

— И какво станало? — попита Хънт.

— Ами зоните били променени и всички спечелили. Освен, разбира се, градът, защото скоро се намерил купувач и му трябвали само около два месеца да разчисти и да разбере, че земята на практика е неизползваема.

— Не са ли ги съдили?

— Естествено. Даже спечелили, в смисъл, че сделката била анулирана. Но — и тази е най-великата част, — тогава Търнър и клиентите му дали под съд града, задето е одобрил промяната в зонирането. Били проявили немарливост и прочие. В крайна сметка, градът се споразумял с тези кретени с цената на около десет милиона долара.

— Има ли начин това момче Търнър да ми стане адвокат? — попита Хънт.

Джина му се усмихна мило.

— Не, тъй като аз съм твой адвокат. Но нали разбра какво имам предвид? А историята дори не е приключила още.

— Слушам те.

— Добре. Преди споразумението, за сделката и делото се говори какво ли не, а всички надзорници, които са гласували промяната в зонирането, се пекат на бавен огън. Точно по това време на сцената излиза Комо. Поне на тази конкретна сцена.

Хънт наклони глава.

— Откъде знаеш всичко това?

Роейк го погледна косо.

— Най-вече от Дейвид. — Ставаше въпрос за бившото й гадже, Дейвид Фриймън, който в продължение на повече от четирийсет години преди да умре, бе един от юридическите титани на града. — Той беше съветник на Дружеството за опазване на околната среда.

— А-ха. Добре, да се върнем на Комо.

— Комо вижда тук някаква възможност и почва да взема от парите на определени спонсори на младежкия проект „Сънсет“, които имат интереси в местното развитие, и да ги налива в кампаниите на надзорниците, които пък се опитват да изместят мошениците, навлекли на града тази измама.

— Това май е незаконно — отбеляза Хънт.

— О, разбира се, че е незаконно. Но това има значение само, ако някой ще завежда дело. По онова време обаче в кабинета на областния прокурор, навярно поради факта, че същият имал син с рехабилитационни проблеми, нямало никакви изгледи някой да заведе дело.

— Става все по-добре — заяви Хънт.

— Убедена бях, че това ще ти достави удоволствие. И така, да продължа, познай какво? Избрани са нови надзорници. И те са такива, че — с цел да се избегнат разходите и разправиите по един нов процес, за доброто на града и за да оставят цялата тази мръсотия зад гърба си, — одобряват споразумението. С други думи, всичко просто било забравено. О, само още едно нещо.

— Давай.

— Пак тогава градът се съгласил порутеното и изоставено бившо начално училище „Оушън парк“ да се прехвърли на младежкия проект „Сънсет“, за да бъде използвано като негова щаб квартира.

— Е — Хънт се върна към вечерята си, — ти изказа своята гледна точка. Но аз продължавам да си мисля, че има голяма разлика между тези финансови далавери и реалните убийства.

— Нима?

— Да.

— Ами, тогава по-добре да не ти казвам за Адарио и Ейърс — надзорника и президента на Дружеството за опазване на околната среда.

— Но се обзалагам, че все пак ще ми кажеш.

Тя кимна.

— Преди споразумението да бъде огласено, Адарио изглежда се е самоубил, а Ейърс изглежда е станал жертва на неразкрита пътна катастрофа.

— Прави ми впечатление, че два пъти използва „изглежда“.

— Точно така. — Джина отново кимна сериозно. — Хубава думичка, не мислиш ли? „Изглежда“ е новата дума за „версията е, че“.