Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Забравеният експеримент (5)

5

Зачервен и благожелателно настроен след чашата коняк, Иван Иванович каза:

— Да, трябва да призная, че това беше жестоко!

— Още малко? — попита Полесов.

— Не, стига толкова.

— А на вас, другарю Беркут?

Беркут се усмихна:

— Благодаря, Пьотър Владимирович, не искам. Свържете се с Леминг, ако не ви затруднява.

Полесов завинти манерката и седна пред радиостанцията. Беркут се облегна назад, продължаваше да се усмихва. Чувстваше тялото си леко и бодро, дори следа не бе останала от ужасното безсилие, което го бе обхванало на връщане от подземието. Иван Иванович блажено въздишаше и поглаждаше корема си. Изглежда той също бе доволен.

— Има връзка — съобщи Полесов.

— Леминг! — викна Беркут в микрофона. — Леминг, аз съм Беркут.

— Беркут! — кресна Леминг. — Защо наруши инструкциите ми?

— Спокойно, Леминг. — Беркут се опита да изтрие усмивката от лицето си, но не успя. — Ние сме цели и невредими. Не сбъркахме. Чуваш ли, Леминг? Времевият двигател е цял и работи като нов. Работи, чуваш ли?

След кратка пауза Леминг каза:

— Спешно докарай тук енергопоглъщащо устройство — продължи Беркут. — Много бързо. Милиони киловати изтичат във въздуха и го заразяват, чуваш ли, Леминг?

— Чух.

— Незабавно изчезвайте оттам.

— Спокойно, Леминг! Не е необходимо. Изпрати хора. Повече хора. Изпрати Кузмин, Еселев и Акопян. На всяка цена изпрати Акопян. Побързай, трябва да изпреварим следващия взрив. Но имай предвид, че през синята мъгла не може да се мине с всъдеходи. Помоли астронавтите за още няколко танка с висша защита. Те също не помагат кой знае колко, но все пак…

— Представи си, че вече съм помислил за това — отвърна Леминг извънредно язвително. Иван Иванович се ококори и вдигна показалец. — Танковете с апаратурата вече са на път и ще са при вас утре сутринта. А хората ще пристигнат след петнайсет минути. Изпратих три турболета.

— Не си е струвало. — Беркут погледна екрана, на който се виждаха останките на „Галатея“ в края на тайгата. — Тук вече има един турболет.

— Глупости. Те ще прелетят над бившата магистрала с бръснещ полет. Нищо няма да им се случи. — Леминг се изкашля, после изкуствено небрежно попита има ли Беркут някакви съображения за тази… как беше… синя мъгла.

Иван Иванович заподскача в беззвучен смях, широко отваряйки тъмнорозовата си паст с едри жълти зъби. Беркут отвърна:

— Имам. Без съмнение това е твоята любима неквантована протоматерия. По-точно, продуктът от нейното взаимодействие с въздуха или водните пари.

— Така си и мислех — каза Леминг. — Добре. Чакайте. Не рискувайте. Довиждане!

Беркут се оттласна от микрофона и също се засмя. Само Полесов остана сериозен. Беше блед и прегърбен от умора. Глътна още една таблетка спорамин, защото не искаше да спи, а се чувстваше зле. На всичко отгоре за първи път в живота си не разбираше какво става около него и това го измъчваше и ядосваше. Ядосваше го самодоволният Иван Иванович и дори мекият Беркут, макар че осъзнаваше, че не бива така. В края на краищата пребори гордостта си и рязко попита:

— Какво е това „времеви двигател“?

Физиците го погледнаха, после се спогледаха.

Беркут се изчерви и каза, заеквайки:

— Ние съвсем забравихме… Простете, Пьотър Владимирович… Отначало не бяхме сигурни и след този късмет… Беше толкова неочаквано… Неприятно се получи!

— Времевият двигател — каза Иван Иванович с усмивчица — не е нищо друго освен вечен двигател. Така да се каже перпетуум-мобиле.

— Не така, Иване. Сега ще ви обясня, Пьотър Владимирович. Само не ни се сърдете, моля ви. Запознат ли сте с тау-механиката?

Полесов мрачно поклати глава. Още беше ядосан, въпреки че Беркут пак му харесваше.

— Тогава ще е малко сложно да ви обясня, но ще се постарая.

Той много се стараеше да обясни. Полесов също много се стараеше да разбере. Ставаше дума за свойствата на времето, за времето като физически процес.

По думите на Беркут, проблемът бе необичайно сложен. Преди много години при изследването на проблема за източника на енергия на звездите за първи път била издигната своеобразната, още експериментално непотвърдена теория за времето като физически процес, свързан с енергията. В основата на тази теория залегнали постулатите, разглеждащи времето като материален процес, носещ определена енергия. После били намерени (отначало теоретични, а после и експериментални) количествени характеристики на условията за освобождаването на енергия, свързани с хода на времето. Така се родила механиката на „физическото време“ или така наречената тау– или Т-механика.

Едно от най-забележителните последствия от тау-механиката станал изводът за принципната възможност да се използва хода на времето за получаване на енергия. Били разчетени редица механически системи, позволяващи да се осъществи практически тази възможност. За съжаление производителността на такива системи била нищожна. Те дали единствено експериментално потвърждение на основната теория, но не могли да се превърнат в практически източници на енергия. Те още не били „времеви двигатели“. Задачата била решена едва след откриването на тау-електродинамиката. Но дори при тау-електродинамичните системи били необходими десетки години, за да произведат съществена енергия.

Преди седемдесет години, по решение на Световния съвет на учените, били построени и пуснати в действие четири такива системи, четири псевдовечни двигателя, „времеви двигатели“. Един на Луната, в кратера Булиалд, и три на Земята — край Амазонка, в Антарктида и тук, в тайгата. После някакъв умник в Съвета предложил да се даде готовата строителна площадка в тайгата за телемеханична мезонна лаборатория. Предложението било прието, построили лабораторията и преди четирийсет и седем години тя литнала във въздуха. Дейността на лабораторията, разбира се, нямала нищо общо с времевия двигател, но сметнали, че той е разрушен от взрива, защото пораженията били наистина колосални. Да се проникне на територията, където е построен двигателят, им се струвало и невъзможно, и като че ли ненужно. Вниманието на изследователите се съсредоточило върху останалите три системи и опитът в тайгата бил забравен. Но двигателят оцелял. Работел, изстисквайки енергия от „времето“, акумулирал я и преди четири месеца изхвърлил първата порция.

— С две думи, това е всичко — Беркут нерешително се усмихна. — Сега разбрахте ли?

— Благодаря — каза Полесов.

— Прочетете Леминг — предложи Беркут. — Той написа прекрасна монография „Тау-електродинамика“.

Полесов се изкашля.

— Прозрачните колони в подземието — обясни Беркут, — са енергоотводи. Двигателят е разположен на долния етаж. Енергията се стича в колоните, събира се там и от време на време се изхвърля. Но в какъв вид, май никой не знае.

— Леминг знае — вметна Иван Иванович.

Беркут го погледна и каза:

— Леминг смята, че енергията се отделя във вид на протоматерия — неквантована основа на всички частици и полета. После протоматерията се квантова самопроизволно — първо на частици и античастици, второ на електромагнитни полета. И онази част от протоматерията, която не е успяла да се квантова, може да влезе във взаимодействие с ядрата и електроните на обкръжаващата среда. Възможно е така да се образува синята мъгла. Тази протоматерия, изглежда, прониква навсякъде, за нея няма прегради, тя въздейства на приборите, на киберите, както вие ги наричате, и на нашите организми. Но аз сигурно не обяснявам много ясно.

— Няма нищо — каза Полесов. Той си спомни как полудяха стрелките на приборите, контролиращи настройките на магнитните полета. — Нищо, нищо — повтори той, — аз разбрах някои неща. Благодаря. А какво стана с останалите двигатели?

— Още мълчат — каза Беркут. — Но засега ще имаме доста работа с този.

— Ще построим тук град-лаборатория — каза Иван Иванович, взрян в екрана. — Ще построим нови двигатели, по-усъвършенствани. Аз се надявам да доживея времето, когато ще изпратим в Пространството първите кораби, задвижвани от самото Време. — Той изведнъж се обърна към Полесов и каза: — А тау-механиката трябва да се познава, младежо. Основите й вече се изучават в училище.

— Не е вярно, Иван Иванович — каза Беркут.

— Вярно е. Внукът ми разказа. Но аз имам предвид друго. Имам предложение за вас, Полесов. На нас тук ще ни трябва водач със здрави нерви. Какво мислите за това?

Полесов поклати глава и отвърна:

— Не. Налага се да се върна на Меркурий. Там също са нужни водачи със здрави нерви.

Иван Иванович се нацупи.

— Беше ви оказана чест — промърмори той.

— Ето ги — каза Беркут.

Иззад тайгата беззвучно долетяха сребристи птици, пикираха ниско над черната земя и кацнаха, свивайки криле. Люковете се отвориха и от тях започнаха да изскачат хора в жълти скафандри.

— Акопян е тук — рече Беркут. — Да вървим, другари.