Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Забравеният експеримент (4)

4

По-късно същата сутрин танкът преодоля последната преграда и застана на края на гигантска котловина. Тъмнозелената, мокра от нощния дъжд тайга остана назад тиха и строга под ослепителното слънце. Там, откъдето бе минала машината, бе останала широка просека, а от двете й страни бяха повалени овъглени, зацапани с бяла плесен дървета.

На дъното на котловината лежаха развалините на старинна лаборатория. Земята бе гола и черна, от нея се издигаше пара, която изкривяваше перспективата, черните руини трептяха и се разтапяха в струите топъл въздух.

— Боже мой! — с треперещ глас проговори Иван Иванович. — Бож-же мой!

Той добре помнеше това място въпреки изминалите близо петдесет години. На обширния залят с бял бетон площад, на слънцето блестеше великолепно чудовище — двукилометровото колело на мезонния генератор, обкръжено от стъклените кули на регулиращите устройства. И един ден то бе избухнало за една стомилионна част от секундата. Заревото се видя на стотици километри, а ударът бе отбелязан от всички, сеизмични станции в Сибир.

— Все пак разрушенията не са толкова големи — каза Берукт, сякаш се утешаваше. — Мислех, че тук не е останало нищо, само гола земя.

— Бож-же мой — повтори Иван Иванович. Той потърка небръснатата си, скърцаща брада и каза: — Ей там беше релейната станция, аз я строих. А там — стопанството на Чебоксаров, вечна му памет… Нищо не е останало.

— Не зная какво и къде имате намерение да търсите — каза Полесов, — но аз пускам разузнавачите. На вас ви трябва информация. Нека киберите разузнаят какво е положението.

— Ах да, информация… — Иван Иванович насмешливо издаде напред долната си устна. — Разбира се…

— Добре — съгласи се Беркут. — А през това време ще закусим.

Иван Иванович подскачаше на място и се взираше в екрана. Очите му блестяха. Полесов си поигра с копчетата. На екрана се виждаше как разузнавачите скочиха на земята, изтичаха по склона на котловината и се скриха в развалините. Тогава Полесов извади консерви и хляб във вакуумирана опаковка. Тримата хапнаха и пиха кафе от термоси.

— Къде беше по време на взрива, Иван Иванович? — попита Беркут.

— В Лантанид.

— Провървяло ти е.

— За щастие не само на мен — каза Иван Иванович. — Тук нямаше почти никой. Лабораторията беше телемеханична… Затова сега всички ядрени лаборатории са на Луната и на спътници… Я го виж нашия водач…

Беркут се обърна. Полесов спеше, положил глава на пулта за управление, като стискаше между коленете си термос с кафе.

— Измори се — отбеляза Иван Иванович.

Полесов се събуди, махна чинията, облегна се на облегалката на креслото и отново заспа. След няколко минути Иван Иванович викна радостно:

— Разузнавачите се връщат!

Сред развалините се показаха блестящи живи точки. Полесов разтърка очи и се протегна. После се наведе над пулта и започна да разчита записа.

— Радиацията не е много висока — двайсет, двайсет и пет рентгена. Температурата е… Налягането е… Влажността е… Всичко е в нормата… Белтъци… Бактерии…

— Браво на бактериите — каза Иван Иванович. — Давай нататък!

— Нататък… Ето пак забранена зона. Площадът е около хектар. Киберите се завъртяха наоколо и се отдалечиха. И, разбира се, пак имаме осветена лента.

— Какво е това, пак ли синята мъгла?

— Не. Тоест не зная. Просто забранена зона.

— Дайте координатите, Пьотър Владимирович — помоли Беркут и погледна Иван Иванович.

Иван Иванович побърза да извади схемата и я разтвори на коленете си.

Полесов започна да диктува.

— Точно е — каза Иван Иванович. — Тя е. На юг от кулата за фазиране. Там имаше малък бетонен бункер. Будка. Абсолютно вярно.

Известно време Иван Иванович и Беркут се гледаха мълчаливо. Полесов гледаше как треперещите пръсти на Иван Иванович мачкат и изглаждат плътната хартия на схемата. Накрая Беркут попита:

— Ще излезем ли?

Иван Иванович стана, удари си темето в ниския таван на кабината, тръсна глава и отвори шкафа, в който лежаха защитните костюми.

— Почакай, накъде? — спря го Беркут. — Пьотър Владимирович, приближете машината до тази… забранена зона.

— До забранената зона ли? — бавно попита Полесов.

Взря се в екрана. Слънцето бе високо, под него мълчаливи и черни лежаха развалините, противоположният край на котловината трепереше в жежка мараня. Никакви признаци на живот, никакво движение, само неуловими потоци горещ въздух. Неизвестно защо, Полесов внезапно си спомни лепкавата бяла плесен на мястото на очите на лоса.

— Някой трябва да започне — каза Беркут. — Ще започнем ние.

След час „Тестудо“ спря на стотина метра южно от кулата за фазиране, която сега представляваше купчина стопени камъни със стърчащи пръти на стоманената арматура. Екранът работеше прекрасно. Виждаше се всяка песъчинка по овъглената земя. Нисък земен вал ограждаше открития свод на някакво подземно съоръжение. Сводът беше сив, грапав и в центъра му зееше кръгло черно отверстие.

— Тук ли? — попита Беркут.

— Тук — хрипливо отвърна Иван Иванович.

Побързаха да облекат скафандрите. Преди да пусне спектролитовото забрало на шлема, Беркут каза на Полесов:

— Стойте в танка и поддържайте връзка с нас. Ако връзката прекъсне, не се паникьосвайте и не тръгвайте да ни търсите.

Каза го много твърдо, което беше странно. Беркут винаги се бе струвал на Полесов малко нерешителен. Но този път бе на висота.

— И още нещо: ако успеете да се свържете с Леминг, разкажете му какво става тук, че всичко е наред. Довиждане.

Излязоха от танка — първи Беркут, след него Иван Иванович, с парче намотано въже на рамото. Полесов видя как преодоляха земния вал, стъпиха на бетона и се спряха пред черното отверстие. Приличаха на водолази с жълтите сбръчкани специални облекла и обемисти шлемове. Иван Иванович свали въжето и завърза единия му край за бетона. Беркут попита:

— Как ме чувате, Пьотър Владимирович?

Полесов му отвърна, че го чува добре.

— Пьотър Владимирович, не се безпокойте! Всичко ще е наред. Ще огледаме помещенията долу и веднага се връщаме.

— Да вървим, да вървим! — подкани го Иван Иванович.

Той се мушна първи и Полесов го чу как пъшка и мърмори. Беркут се бе навел с ръце на коленете.

— Да! — чу се в слушалките гласа на Иван Иванович. — На пода съм. Слизай, Беркут!

Беркут махна с ръка и изчезна в дупката. Тишината продължи пет минути. После гласът на Беркут попита:

— Какво е това?

— Обикновен трансформатор — отвърна Иван Иванович. — Само дето е много стар.

— Имам чувството, че са го дъвкали…

Физиците замълчаха. На Полесов му се стори, че някой диша тежко в микрофона. Той докосна спомагателния циферблат. Някой с хриптене като астматик равномерно вдишваше и издишваше.

— Какво става? — за всеки случай попита Полесов.

Гласът на Беркут отговори тихо, сякаш изпод възглавница:

— Всичко е наред, Пьотър Владимирович. Продължаваме нататък.

После настъпи тишина. Полесов извади от джоба си туба със спорамин, глътна една таблетка и се вгледа в екрана. От другата страна на земния вал, близо до края на тайгата, се търкаляха разкривени отломки. Парчетата металопласт ярко искряха на слънцето. Това бяха остатъците от „Галатея“ — автоматичния турболет, изпратен на разузнаване в епицентъра преди месец. По неизвестни причини той се бе взривил тук и оттогава Леминг забрани въздушното разузнаване. Полесов попита:

— Беркут, чувате ли ме? Иван Иванич?

Не му отговориха и той сметна, че е време да излезе. Но преди това реши още веднъж да се свърже с Лантанид. Натисна клавиша за настройка и бе буквално отхвърлен от апарата от гръмоподобен рев:

— „Тестудо“! „Тестудо“! Отговори, „Тестудо“!

— „Тестудо“ слуша — сърдито каза Полесов.

— „Тестудо“ ли си? Аз съм Леминг. Къде изчезнахте? Защо не отговаряхте?

Полесов обясни, че не са имали връзка.

— Къде се намирате?

— В епицентъра.

След кратко мълчание Леминг попита, вече значително по-спокойно:

— Намерихте ли го?

— Кое по-точно? — попита Полесов.

— Как кое? Времевия двигател, разбира се! Ти ли си, Беркут?

Полесов му обясни, че не е Беркут, че Беркут и Иван Иванович са се спуснали в някакво подземие и той, Полесов, не разбира за какъв времеви двигател става дума.

— Значи слязоха все пак, диваците? — заключи Леминг. — Добре. Ще си поговоря хубавичко с тях. Чуй, водачо. Незабавно отдалечете танка от това… подземие и чакайте. Ясно ли е? Отдалечете се и чакайте!

— Разбрах. Ще отдалеча машината и ще чакам.

— Действайте. Имате ли връзка с Беркут?

Полесов се замисли и изключи станцията.

— Времеви двигател — каза той на глас. — Добре де…

Стана, облече скафандъра и излезе от машината. Нозете му потънаха до прасците в черен прах. Стигна до бетонния купол и се приближи до люка. Тънкото въже изчезваше в непрогледния мрак. Полесов се огледа. Танкът стоеше зад земния вал и го следеше с блестящите изпъкнали очи на прожекторите. Полесов клекна и влезе в люка, напрягайки всичките си мускули.

Долу цареше абсолютна тъмнина. Той включи прожектора на шлема си. Петното светлина се плъзна по изровените стени, по останките от разбити прибори, по пода, покрит от тънък като пудра слой прах. После видя следите в прахта и бързо закрачи, заобикаляйки боклуците и препъвайки се в парчета кабели. Пак чу как някой диша хрипливо и равномерно в слушалките.

След един завой се откри дълъг тесен коридор. След още един завой Полесов рухна надолу по някаква метална стълба. Почувства познатото усещане в краищата на пръстите си: стотици миниатюрни иглички се впиваха под кожата му. Ритмичното хриптене в слушалките премина в мощен, свиреп рев: „Ооо… Ааа… Ооо… Ааа…“

Потта го заслепяваше, гърдите го боляха. Игличките бодяха лактите и коленете му. Спря. Ярка синя светлина го ослепи за секунда. После различи на синия фон две тъмни фигури. Беркут се бе навел над Иван Иванович, който седеше по турски, кръстосал крака, и се опираше с длани в синия под.

Полесов изтича при тях и подхвана Иван Иванович под мишниците. Стори му се необикновено тежък. Краката му се влачеха и той току се изсулваше от ръцете на Полесов. Довлече го до вратата, нарами го на гръб и, промушвайки се в коридора, се огледа за Беркут. Той бавно ги следваше и размахваше ръце, сякаш бяха празни ръкави на наметнато сако. Зад него Полесов видя две прозрачни колони. В тях ритмично и бавно пулсираше син пламък. Ревът в слушалките следваше същия ритъм.