Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Забравеният експеримент (3)

3

„Тестудо“ стоеше силно наклонен, тих и абсолютно неподвижен. След шестнайсет часа боботене и лудо тръскане тишината и неподвижността им се струваха илюзия, готова да се изпари всеки момент. Те продължаваха да стискат зъби и да напрягат мускули, в ушите им боботенето продължаваше. Но нито Полесов, нито Беркут, нито Иван Иванович го забелязваха. Те мълчаливо се взираха в приборите. А приборите лъжеха безбожно.

Преди два часа, точно в полунощ, пеленгиращата станция даде на Полесов координатите му. Танкът се намираше в падина на седемдесет километра на югоизток от епицентъра. В дванайсет и петнайсет Лантанид за първи път не изпрати поредната позивна. Връзката прекъсна. В дванайсет и четирийсет и седем високоговорителят изграчи с гласа на Леминг: „… веднага!“ В един и десет заваля като из ведро. В един и осемнайсет изгасна екранът на инфрачервения проектор. Полесов пощрака с ключовете, изпсува, включи фаровете и лепна чело в окуляра на перископа. В един и петдесет и пет се откъсна от перископа, за да пийне вода, погледна приборите, изръмжа и спря двигателя. Приборите лъжеха безбожно.

Навън бе черна септемврийска нощ, валеше проливен дъжд, но стрелката на хигрометъра^[1] нагло стоеше на нула, а термометърът показваше минус осем. Стрелките на дозиметъра весело тичаха по циферблата и свидетелстваха за това, че радиоактивността на почвата под гъсениците на танка се колебае много бързо в извънредно широки граници. А ако се съдеше по показанията на манометрите, танкът се намираше на дълбочина двайсет метра под вода, на дъното на водоем.

— Приборите беснеят — бодро обяви Беркут.

Никой не възрази.

— Вероятно някакви външни влияния…

— Бих искал да знам какви — каза Полесов, хапейки устни.

Беркут добре виждаше лицето му, смугло, издължено и с червено петно на дясната буза.

— Ех, как би ни помогнало това! — каза Иван Иванович.

— Да — съгласи се Полесов.

Това щеше да помогне, защото щеше да позволи да се коригират приборите. И най-важното — да се коригират приборите на пулта за управление. На Иван Иванович техните показания вероятно нищо не му говореха, но Полесов виждаше, че те лъжат също така нагло, както и всички останали. Това беше много странно и опасно: приборите за управление бяха защитени от външни влияния от тройната броня на свръхмощната защита на танка. И хората бяха защитени от външни влияния от тройната броня. За миг Полесов изпита гадно бодване под лъжичката.

— Какво има навън? — попита Иван Иванович.

— Нищо. Мъгла…

Иван Иванович стана, помоли Полесов да се отмести и се лепна за окуляра на перископа. Видя прекършени, изпочупени борове, черни, сякаш овъглени клони и гъста двуметрова трева. И мъгла. Сива, неподвижна мъгла, надвиснала над мокрия свят под лъчите на прожекторите. До танка стояха киберразузнавачите. Притискаха се към машината и приличаха на кучета, подушили вълк. Не искаха да вървят в мъглата. Или, по-точно, не можеха.

Иван Иванович седна и рече хрипливо:

— Синя мъгла.

— Е, и какво? — попита Полесов.

Иван Иванович не отговори. Беркут също погледна през перископа. После седна и разкопча яката на куртката си. Стана му задушно. Изправи се и въздъхна дълбоко. Малко му олекна.

— Какво ще правим? — попита Полесов.

— Нищо ли не чувствате? — попита внезапно Беркут.

— Нищо… — отвърна му Иван Иванович, взрян в приборите. Но заекна и каза с тънък глас: — Иглички!

Едва сега Полесов почувства неприятно убождане в края на пръстите си. Сякаш го бодяха микроскопични иглички, тънки като жило на пчела. Пръстите изтръпваха.

— Прилича… на планинска болест — рече той.

Иван Иванович скочи, отблъсна Полесов и отново притисна чело в окуляра на перископа. Навън имаше само мъгла. Разузнавачите бяха изчезнали. Иван Иванович тежко въздъхна и се пльосна в креслото си. Пухкавите му бузи блестяха от пот.

— Ега ти танка, ега ти и разузнавачите! — възкликна той. — Това ми било танк с висша защита!

— В такъв танк — бавно заговори Полесов, — миналата година преминах през Горящото плато на Меркурий.

— Ега ти разузнавачите! — продължи Иван Иванович. — Страхуват се. За първи път виждам кибери, които се страхуват. Това ми било висша защита!

— Недейте, Иван Иванович — обади се Беркут.

„Висшата защита не помага — помисли си Полесов. — Това, че приборите лъжат, диша се трудно и бодат иглички, е само половин беда. Ще стане лошо, ако двигателят откаже, ако се наруши настройката на магнитните полета на реактора, които държат кръга от разтопена плазма. Достатъчно е да се наруши настройката и «Тестудо» ще се превърне в пара с цялата си висша защита. Най-добре е колкото може по-бързо да се махнем оттук.“

— И ще се наложи да се върнем — продължи Иван Иванович. — И нищо няма да разберем, защото разчитахме на вашия танк и на вашите кибери. Трябваше да рискуваме и да дойдем на турболет.

Игличките бодяха вече раменете и бедрата.

— Добре — каза Полесов. — Закопчайте коланите.

Иван Иванович млъкна. Физиците закопчаха широките меки колани.

— Готови ли сте? — попита Полесов.

— Да…

Полесов изключи светлината и сложи длани на лостовете за управление. Двигателят глухо заръмжа и танкът се разлюля. Под гъсениците нещо захрущя. Отпред беше плътна, непрогледна мъгла. Бързите иглички бодяха вече и гърбовете им. Отвратително чувство. И не им достигаше въздух. „Тестудо“ се затресе и забуча. По-високо, по-високо… Тласък, тракат челюсти. Отпред е мъгла. Още по-високо, до самото небе! Сляпата машина се катереше по склона на безкрайно високата планина, а от другата страна зееше пропаст. А в реактора лилавият пламък на плазмата с рев се мъчеше да се отърве от магнитните окови. Сега…

Полесов се отлепи от перископа и набързо огледа приборите. Ако показанията им бяха верни, реакторът на танка след секунда трябваше да се взриви. „Те са подвластни на външни влияния, които пробиват тройната кожа на висшата защита“ — помисли той.

Танкът преодоля върха и започна да се спуска. Ръцете на Полесов изтръпнаха, игличките танцуваха около сърцето му. Скоро някоя щеше да го прободе и това щеше да е краят. Скоро плазмата ще лизне стените на реактора и това ще е краят. Беркут, безволев като кукла, се люшкаше в ремъците.

Беркут дойде в съзнание и видя осветения екран. Мъглата се бе разсеяла. Екранът работеше прекрасно, виждаха се мокри храсти, мокра трева и мокри голи дънери. На поляната излезе огромно животно, спря и се втренчи в „Тестудо“. Беркут не осъзна веднага, че това е лос. Животното имаше туловище на лос, но без горделивата му осанка: нозете му бяха изкривени, главата му падаше ниско под тежестта на чудовищно огромните му рога. Лосовете по принцип имат тежки рога, но на главата на този растеше цяло дърво, шията не издържаше под тежестта му.

— Какво е това? — със странен глас попита Иван Иванович.

Беркут разбра, че и Иван Иванович сега се свестява.

— Лос — отвърна той и извика: — Пьотър Владимирович!

— Да! — отзова се Полесов. И неговият глас беше необичаен.

— Май се измъкнахме?

— Май да… Нима това е лос?

— Лос от другата страна — каза Иван Иванович, подражавайки на гласа на биолога. Той умееше да имитира удивително сполучливо гласовете на други хора.

— Как се чувствате? — попита Беркут.

— Прекрасно — отговори Иван Иванович.

— Мен ме боли бузата — отвърна Полесов. — Но приборите отново отчитат правилно.

С наведена глава, лосът дойде почти плътно до танка и застана, движейки ноздрите си.

— Той няма очи — каза Полесов с равен глас.

Лосът нямаше очи. Вместо тях се белееше лепкава плесен.

— Изплашете го, Пьотър Владимирович — прошепна Беркут. — Моля ви!

Полесов пусна сирената. Животното постоя, мърдайки ноздри, обърна се на треперещи крака и бавно се отдалечи. Крачеше мъчително, несигурно, сякаш вместо пълна крачка всеки път правеше половин. Главата му бе наведена към земята, хлътналите му хълбоци блестяха от влага.

— Мутацията го е наказала, както Бог костенурката… — измърмори Иван Иванович.

Наблюдаваха как лосът се препъва из високата мокра трева. После животното се скри зад дърветата и Беркут каза:

— Пьотър Владимирович, вие сте юнак!

— За какво става дума? — попита Полесов.

— Измъкнахте ни от такъв капан…

— Дребна работа — отвърна спокойно Полесов.

— Не, наистина, просто не си представям как успяхте. Аз, например, лежах в безсъзнание, като момиченце.

Полесов премълча. Включи двигателя и пусна разузнавачите. Киберите изскочиха, огледаха се и се пръснаха. Вече не ги беше страх. „Тестудо“ тръгна с рев след тях.