Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Безпокойство (1)

1

От тази височина гората приличаше на великолепна петниста пяна; на огромна колкото целия свят пореста гъба; на някога притаило се в очакване животно, което после е заспало и е обрасло с груб мъх. На безформена маска, скриваща лице, което никой никога не е виждал.

Леонид Андреевич събу пантофите си и седна, провесвайки босите си крака в пропастта.

Стори му се, че петите му веднага се навлажниха, сякаш наистина ги бе потопил в топлата лилава мъгла, събрала се в сянката под скалата. Извади от джоба си камъчета и грижливо ги подреди до себе си, после избра най-малкия и бавно го хвърли в живото и мълчаливо, спящо, равнодушно и поглъщащо завинаги. Бялата искра изгасна и нищо не се случи — ничии очи не се отвориха, за да се взрат в него. Тогава той хвърли второ камъче.

— Значи вие вдигахте днес шум под прозорците ми — каза Турнен.

Леонид Андреевич извърна очи и видя краката на Турнен, обути в меки сандали.

— Добро утро, Тойво — поздрави той. — Да, аз бях. Попаднах на много твърд камък. Събудих ли ви?

Турнен се приближи до края на пропастта, внимателно погледна надолу и веднага отстъпи.

— Ужас — каза той. — Как можете да седите така?

— Как?

— Ами ето така. Дълбока е два километра. — Турнен клекна. — Чак ми се зави свят.

Леонид Андреевич се наведе напред и погледна между разтворените си колене.

— Не зная — каза той. — Знаете ли, Тойво, по принцип съм боязлив човек, но от това, от което не се плаша, не се плаша… Наистина ли ви събудих? Според мен вие не спяхте и аз дори се надявах, че ще излезете.

— А защо сте бос? — попита Турнен. — Така ли трябва?

— Така трябва. Вчера изпуснах долу десния си пантоф и реших винаги да седя тук бос. — Той отново погледна надолу. — Ето там лежи. Сега с камъче ще го…

Той хвърли камъчето и седна по турски.

— За Бога, не мърдайте — каза Турнен нервно. — И по-добре се отдръпнете. Дострашава ме, като ви гледам.

Леонид Андреевич послушно се отдръпна.

— Точно в седем — каза той — под скалата пада мъгла. И точно в седем часа и четирийсет минути тя се разсейва. Гледах си часовника. Не е ли наистина интересно?

— Това не е мъгла — каза Турнен през зъби.

— Зная — каза Леонид Андреевич. — Вие скоро ли заминавате?

— Не — процеди Турнен. — Няма да заминем скоро. Тръгваме след два дни. След — два — дни — каза той отчетливо. — Да повторя ли?

— Днес ви питам за първи път — кротко каза Леонид Андреевич.

— И повече не ме питайте — рече Турнен. — Поне днес.

— Няма — обеща Леонид Андреевич.

Турнен го погледна.

— Надявам се, че не сте се обидили?

— Няма за какво, Тойво…

— И вие ли не обичате лова?

— Не го понасям.

Турнен сведе поглед.

— Какво бихте направили на мое място? — попита той.

— На ваше място ли? Че какво бих сторил… Щях да вървя след жена си из гората и да й нося… това… пушката… и разни боеприпаси.

— А не ви ли се струва, че това би било глупаво?

— Но пък ще се чувствам спокоен. Харесва ми да съм спокоен.

Турнен сви устни и поклати глава.

— Тя не обича да се влача подире й. Става раздразнителна, нервна и непрекъснато не улучва. И егерите се ядосват… Тъй че предпочитам да не го правя. В края на краищата мога да си представя, че това е дори полезно… Здравословно вълнение, ободрително…

— Действително — каза Леонид Андреевич, — защо веднага не се сетих? Всички наши страхове са просто формална функция на застоялото ни въображение… Та какво представлява тази гора всъщност? А?

— Да — въздъхна Турен. — Какво всъщност е тя?

— А тахоргите… А мъглата, която всъщност не е мъгла… Смешно е!

— И някакви си там блуждаещи блата — произнесе Турнен и се усмихна.

— Насекомите! — каза Леонид Андреевич и вдигна пръст. — Насекомите действително са неприятни.

— Ами насекомите…

— Да. Така че аз мисля, че ние се безпокоим напразно.

— Слушайте, Горбовски — каза Турнен, — защо ми се струва, че винаги, когато разговарям с вас, ми се подигравате?

Леонид Андреевич повдигна вежди.

— Странно — каза той. — Но, честна дума, аз наистина мисля, че ние с вас се безпокоим напразно.

Те замълчаха.

— Аз се безпокоя за жена си — рече Турнен. — А вие, Горбовски, за какво се безпокоите?

— Аз ли? Кой ви каза, че се безпокоя?

— Нали непрекъснато повтаряте „ние с вас“…

— Ааа… Ами просто… Само да не си помислите, че аз също се безпокоя за вашата жена. Ако я бяхте видели как от двеста крачки…

— Виждал съм я — каза Турнен.

— Аз също съм я виждал. Затова изобщо не се безпокоя за нея.

Той замълча. Турнен почака малко и попита:

— Това ли е всичко?

— Какво всичко?

— Повече нищо ли няма да ми кажете?

— Н-нищо.

— Тогава да вървим да закусим — подкани го Турнен и стана. Леонид Андреевич също се надигна и заподскача на един крак, обувайки пантофа си.

— Ох! — каза Турнен. — Отстъпете от края, де!

— Ето, готово — каза Леонид Андреевич, тъпчейки с нозе. — Сега ще отстъпя.

Той погледна за последен път към гората, към плоските й рехави пластове до края на хоризонта, към застиналото буреносно кипене, към лепнещата паяжина на мъглата в сянката на скалата.

— Искате ли да хвърлите камъче? — попита той, без да се обръща.

— Какво?

— Хвърлете там камъче.

— Защо?

— Искам да погледам.

Турнен отвори уста, но не каза нищо. Взе камък, засили се и го хвърли в пропастта. После погледна Горбовски.

— Бих могъл да ви напомня и че с нея е Вадим Сартаков — каза Леонид Андреевич, — а той е най-опитният егер в базата.

Турнен продължаваше да го гледа.

— А кучето го настройва лично Пол, а това означава…

— Да, да, знам — каза Турнен. — Питах ви за нещо съвсем друго.

— Наистина ли? — каза Горбовски. — Значи грешно съм ви разбрал.

 

 

Алик Кутнов пиеше доматен сок, като държеше чашата с два дебели зачервени пръста. На мястото на Рита се бе разположил гръмогласният младеж, който пристигна вчера със спортния кораб. Турнен седеше наежен, не вдигаше поглед от чинията си и режеше в нея парче сух хляб — наполовина, още веднъж наполовина и пак наполовина…

— Или, например, Ларни — каза Алик, разклащайки остатъка от сока в чашата. — Той видял триъгълен вир, в който се къпели русалки.

— Русалки! — възторжено възкликна новопристигналият. — Превъзходно!

— Да, да, най-обикновени русалки. Не се смейте, Марио. Казвах ви, че нашата гора изобщо не прилича на вашите паркове. Русалките били зелени, необичайно красиви и се плацикали във водата… Само че Ларни нямал време да се занимава с тях, защото изтичал срокът на биоблокадата му. Но той казва, че е запомнил смеха им за цял живот. Приличал на високо пищене на комар.

— Ами може да е било точно това? — предположи Марио.

— Тук всичко може — каза Алик.

— И може би точно тогава биоблокадата му е отслабнала?

— Може би — охотно се съгласи Алик. — Като се върна, му беше доста зле. Но скачащи дървета, например, и аз доста пъти съм виждал. Изглежда така: огромното дърво изведнъж подскача двайсет крачки.

— И не пада?

— Веднъж едно падна, но веднага се изправи — каза Алик.

— Великолепно! Просто прелест! И защо скачат?

— За съжаление никой не знае. За дърветата в нашата гора е известно много малко. Едни скачат, други плюят по минаващия рядък сок, примесен със семена, трети правят други неща… На около километър от Базата има едно дърво. Аз, например, оставам при него, вие тръгвате точно на изток и след три километра триста седемдесет и два метра намирате още едно такова дърво. Когато започна да режа с нож моето дърво, вашето потръпва и настръхва. Ето така — Алик показа с ръце как настръхва дървото.

— Разбирам! — възкликна Марио. — Те растат от един корен.

— Не — каза Алик. — Просто се чувстват едно друго на разстояние. Фитотелепатия. Чували ли сте за това?

— Разбира се — рече Марио.

— Да — каза Алик лениво. — Кой не е чувал… Но това, което не знаете, е, че в гората освен нас има и други хора. Курода ги е виждал. Търсел Сидоров и ги видял в мъглата. Дребни и люспести като гущери.

— И на него ли му е свършвала биоблокадата?

— Не, той просто обича да послъгва. Не е като мен или като вас. Така ли е, Тойво?

— Не — отвърна Турнен, без да вдига поглед. — Лъжата изобщо не съществува. Всичко, което е измислено, е възможно.

— В това число и русалките? — попита Марио. Той, очевидно, сметна, че мрачният му съсед най-сетне е решил да се пошегува.

Турнен го погледна. По физиономията му личеше, че няма намерение да се шегува.

— Аз ги виждам — каза той. — И триъгълния вир. И мъглата, и зелената луна. Виждам ги толкова отчетливо, че мога да ги опиша с всички подробности. За мен това е критерий за реалност и той не е по-лош от всеки друг.

Марио се усмихна несигурно. Все още се надяваше, че Турнен се шегува.

— Превъзходна мисъл — рече той. — Отсега нататък не ни трябват лаборатории. Субелектронни структури ли? Аз ги виждам. Мога да ви ги опиша, ако искате. Те се преливат. И са триъгълно-зелени.

— На мен лаборатории отдавна не ми трябват — обяви Турнен. — Според мен те изобщо никому не са нужни. Едва ли ще ви помогнат да си представите субелектронните структури.

Лицето на Марио изгуби готовност за веселие. Тогава се видя, че очите му далеч не са детски.

— Аз съм физик — каза той. — Лесно си представям субелектронните структури без фигури и цветове.

— И после какво? — попита Турнен. — Аз също мога да си представя тези структури. И още много нещица, за които вие още не сте измислили обозначения.

— Вашите представи може би стават за ваша лична употреба, но бедата е в това, че с тях няма да стигнем далече.

— С представи отдавна вече никой не стига далече. Не виждам с какво моите представи са по-лоши от вашите.

— С представите на физиката вие сте дошли тук и с тях ще си заминете, а вашите представи стават само за на маса.

— Мога да ви напомня, че идеята за деритринитацията също е възникнала на маса. И изобщо всички идеи са възникнали на маса. Всички фундаментални идеи се измислят и вие прекрасно знаете това. Те не висят на края на логически вериги. Но работата не е и в това. А после какво? Нямаше да мога да долетя тук. И какво от това? Та тук не видях нищо, което не бих могъл да си представя, докато си седя вкъщи.

Леонид Андреевич не чу какво отговори физикът. Погледна Алик. Инженер-водачът тъгуваше. Сигурно му беше неудобно просто да стане и да си тръгне, сигурно се страхуваше, че ще изглежда като демонстрация. Този спор му беше ужасно скучен. Отначало възнамеряваше да се намеси и да насочи беседата в друга посока, дори каза: „Впрочем миналата година…“ После сдъвка парченце маринована минога. После направи корабче от салфетка. После с надежда си погледна часовника, но очевидно още не му беше време. Не че този спор беше неразбираем за него, той бе чувал хиляди такива спорове и когато седеше облян в пот зад кормилото на всъдехода, пътуващ през гъсталаците, и тук, в столовата, и в работилниците на Базата, и дори на танцувалната веранда. Просто всичко това му беше безкрайно чуждо. Той обичаше конкретиката на своето време: усещането за микронните интервали в края на пръстите си, спокойното и уверено ръмжене на могъщите двигатели, блясъка на приборите в полюшващата се кабина. През целия си живот с кротко недоумение следеше как тези конкретности губят смисъл на Земята, премествайки се към периферията на Големия живот, към далечните планети. И той отстъпваше заедно с тях, обичайки ги, както преди, но постепенно губеше увереност в тяхната (и своя необходимост), защото ако на дивите светове не можеха да минат без неговото изкуство и неговите всъдеходи, то като че ли хората имаха намерение да минат без същите тези светове. Такива като инженер-водач Алик Кутнов имаше много, гарнизоните на чуждопланетните бази се комплектуваха основно от тях. Те бяха много способни хора (неспособни хора изобщо не съществуват), но полето за използване на техните способности неумолимо отиваше в миналото и на повечето от тези хора все още им предстоеше да разберат това и да търсят изход.

— Вие сте безобразно самоуверен — говореше Турнен. — Въобразявате си, че най-сетне сте оседлали историята на човечеството. Но изобщо не можете да разберете, че сте нужни единствено на себе си и на никого другиго, и то отдавна не сте нужни…

— Човечеството също никому не е нужно, освен на себе си. Вие нищо не твърдите, само отричате…

Алик Кутнов майстореше второ корабче. С мачта.

В това бе и бедата. Човечеството никога никому не бе било нужно, освен на себе си. Че и на себе си бе станало нужно съвсем наскоро. А по-нататък? По-нататък се простираше равнина, набраздена от широки друмища, извиваха се едва забележими пътечки, които водеха зад хоризонта, а той бе скрит от мъгла и в нея нищо не се виждаше. Може би продължаваше същата тази равнина или имаше гора. А може би обратното. И не се виждаше кои пътища се стесняват до пътеки и кои пътечки се разширяват в пътища…

— Алик — каза Леонид Андреевич, — какво правите, когато по непознат път се приближавате към непозната гора?

— Намалявам скоростта и повишавам вниманието си — отвърна Алик, без да се замисля.

Леонид Андреевич го погледна възхитено.

— Вие сте юнак — каза той. — Де всички да бяха като вас.

— Да — оживи се Алик. — Миналата година…

Намалява скоростта и повишава вниманието си. Много точно казано.

Зад кормилото седи широкоплещест младеж, харесва му да се носи по правия път, а гората е все по-близо и по-близо, и на него му се струва, че именно там е най-интересното. Той се врязва в гората с пълна скорост, без да прави усилия да разбере дали пътят продължава, или се е превърнал в пътечка, или свършва в блато.

— И след това — каза Алик — повече не стъпихме там… — Погледна часовника си. — Сега вече ще тръгвам — каза той.

— Аз също — рече Леонид Андреевич.

Физикът ги погледна с невиждащи очи, като не преставаше да говори. Турнен пак режеше хляб.

Когато излязоха от столовата, Леонид Андреевич попита Алик:

— Нима всичко, което наприказвахте на този физик, е измислица?

— Че аз какво му разказах?

— За русалки и люспести хора…

Алик се ухили.

— Ами какво да ви кажа… Според мен това са лъжи. На Курода никой не му вярва, а Ларни беше болен. Самият вие, Леонид Андреевич, сте били в гората. Е, какви хора би могло да има там? Още повече пък русалки…

— Така си и помислих — каза Леонид Андреевич.

 

 

Кабинетът на директора на Базата и началник на службата за индивидуална сигурност Пол Гнедих се намираше на най-високата палуба на Базата. Леонид Андреевич се качи дотам с ескалатора.

Кабинетът на Пол бе пълен с екрани и селектори за междузвездна, планетарна и вътрешна връзка, с филмотеки, с информариум, с планетографски карти и олицетворяваше на Пандора същото, което сградата на Световния съвет олицетворяваше на Земята: тук бе съсредоточено управлението на планетата. Но за разлика от Световния съвет, директорът на Базата можеше да управлява само нищожно късче от територията на своята планета, микроскопичен каменен архипелаг в океана от гори, покриващи континента. Гората не само не се подчиняваше на Базата, но й противостоеше, напук на нейните милиони конски сили, всъдеходи, дирижабли и вертолети, вирусофоби и дезинтегратори. Всъщност тя не й противостоеше. Тя просто не забелязваше Базата.

— Понякога ми се иска да взривя нещо там — каза Пол, взирайки се през прозореца.

— Къде именно? — веднага попита Леонид Андреевич.

— Точно по средата.

— Тогава дори няма да видим взрива — отбеляза Леонид Андреевич. — А понякога не ви ли се иска да си тръгнете оттук?

— Понякога — каза Пол. — Когато има много туристи. Когато егерите не достигат за всички и туристите започват да се бунтуват и да настояват за право на самообслужване.

— Вие не им разрешавайте — помоли Леонид Андреевич. — Веднъж тръгнах без егер и едва не се загубих.

— Зная — мрачно каза Пол. — А вие защо излизате без карабина, Леонид Андреевич?

— Каква карабина?

— Каквато и да е!

Леонид Андреевич примигна.

— Страхувам се — призна той.

— Не ви разбирам.

— Страхувам се — поясни Леонид Андреевич. — Ами ако гръмне?

— Е, и?

— Ами ще улучи някого…

Пол го гледа известно време. После извади от шкафа пушка и се приближи до Леонид Андреевич.

— Тук, в приклада, е монтиран малък предавател — каза той търпеливо. — И където и да се намирате…

— Това го зная — каза Леонид Андреевич.

— Ами тогава?

— Добре — каза Леонид Андреевич, взе оръжието и откачи приклада. — Така ли? — попита той. — Тогава ще вземам това дръвце със себе си. Ще го нося в своя ягд… ягд… в ловната си чанта. — Той постави приклада на място и върна карабината на Пол. — Доволен ли сте?

Пол сви рамене.

— Не разбирам. Вие какво, да не кокетничите?

— Не — каза Леонид Андреевич. — Капризнича.

— Когато с Атос писахме съчинение за вас… преди много, много години… ви описахме като съвсем друг човек.

— Какъв? — попита поласкан Леонид Андреевич.

— Вие бяхте велик. Очите ви горяха…

— Винаги ли?

— Практически винаги.

— А кога спях?

— В нашите съчинения вие никога не спяхте. Водехте кораба през магнитните бури, през разбеснелите се атмосфери. Ръцете ви бяха стоманени и вие бяхте стремителен…

— Че аз и сега съм такъв! — извика Леонид Андреевич. — Къде е корабът?

Той скочи, отне карабината от Пол, прицели се с присвито око и извика:

— Бум-бум-бум!

После свали оръжието и попита:

— Е, как е?

— Не е същото — каза Пол, безнадеждно махайки с ръка. — Липсва интелект.

— Притрябвал ми е интелект — обидено каза Леонид Андреевич.

Отново се отпусна в креслото и попита:

— Преча ли ви?

— Не — отвърна Пол и постави карабината в шкафа, — но непрекъснато се чудя какво правите в Базата?

— Нали никому няма да кажете? — попита Леонид Андреевич.

— Щом не искате, няма.

— Ухажвам — каза Леонид Андреевич.

Пол седна.

— Кого? — попита той. — Нима Рита Сергеевна?

— Защо, това ли сте забелязали?

— Да, носи се слух.

— Само че не ухажвам нея — обидено каза Леонид Андреевич. — Ухажвам съвсем друга жена. Тя отдавна отлетя.

— Аха — каза Пол. — А вие останахте на меден месец.

— Циничен сте — каза Леонид Андреевич. — Така няма да се разберем. Я по-добре ми разкажете какво ново има днес.

— Рита Сергеевна застреля тахорг — съобщи Пол многозначително.

— Браво. Друго?

— За изминалото денонощие в поверената ми База не се е случило нищо, всичко е наред, не изпитваме нужда от нищо.

— А в базите, които не са ви поверени?

— Кои имате предвид?

— Например Земята. Или, да кажем, Дъга.

— На Земята също не изпитват нужда от нищо. Има излишък. А на Дъга… Докладите са вече в печатницата, Леонид Андреевич, след половин час ще ги прочетете лично.

— Не — каза Леонид Андреевич. — Искам първи да узная нещо. Нали сте писали съчинения за мен, Пол? Разкажете ми нещо, което го няма в докладите, нещо по-особено.

— Нима ви интересуват клюките? — осведоми се Пол.

— Много — отвърна Леонид Андреевич.

— Жалко. Клюки няма. По Д-връзката сплетни не се предават. По Д-връзката днес предават дявол знае какво.

Леонид Андреевич веднага извади тефтерче и приготви химикалка.

— Сериозно говоря — продължи Пол. — Тази нощ изведнъж прекъснаха предаването за ядрената прогноза и ни изпратиха някаква шифрограма с получател Мостепаненко. Без подател. Това се случва вече за трети път. Миналата седмица изпратиха шифрограма за някой си Херострат, а по-миналата за Пекелис. На моето запитване не отговориха. Идиотщина някаква.

— Да — каза Леонид Андреевич. — Но пък е интересно.

В тефтерчето той нарисува женска глава и под нея с печатни букви написа: ИДИОТЩИНА, ИДИОТЩИНА, ИДИОТЩИНА…

— Херострат… — каза той. — Кой е пък този Херострат? Онзи ли? В светлината на съвременната физическа теория може да се предположи…

— Някой идва — каза Пол и Леонид Андреевич млъкна.

В кабинета тичешком влезе човек.

Леонид Андреевич не го познаваше, но си личеше, че идва от гората и е развълнуван. Леонид Андреевич изпъна гръб и пъхна тефтерчето в джоба си.

— Връзка! — каза човекът, задъхвайки се. — Кога ще има връзка, Пол?

Беше облечен в гащеризон, откопчаната качулка висеше на гърдите му върху ремъка на радиостанцията. От обувките до кръста в комбинезона му се бяха набили бледорозови филизи, около десния му крак се виеше оранжева лиана, която се влачеше по пода и приличаше на пипало на самата гора, което сега ще се изпъне и ще повлече човека обратно през коридорите на управлението, надолу по ескалатора, покрай хангара и работилниците, пак надолу по другия ескалатор и през летището към пропастта, към кулата на лифта, но не в лифта, а покрай него надолу…

— Излез оттук — сърдито каза Пол.

— Ти нищо не разбираш — задъхано каза човекът. Очите му бяха опулени, а лицето му — на червени и бели петна. — Кога ще има връзка?

— Курода! — каза със стоманен глас Пол. — Излезте и се приведете в приличен вид!

Курода се спря.

— Пол — рече той и направи странно движение с глава, сякаш го сърбеше вратът. — Връзката ми трябва спешно, честна дума!

Леонид Андреевич отново полегна. Пол се приближи до Курода, хвана го за раменете и го обърна към вратата.

— Формалист си ти — проплака Курода. — Бюрократ!

— Не мърдай! — заповяда Пол. — Загубеняк! Дай пакета!

Курода отново направи странно движение с глава и Леонид Андреевич видя на тънкия му избръснат врат къс бледорозов филиз, тънък, остър, вече завиващ се на спирала и треперещ, сякаш от глад.

— Какво съм хванал пак? — попита Курода и бръкна в джоба на гърдите си. — Нямам пакет… Слушай, Пол, можеш ли да ми кажеш кога ще има връзка?

Пол правеше нещо с врата му, стискаше, масажираше с дългите си пръсти и, озъбил се гнусливо, мърмореше укорително.

— Стой мирно — провикна се той. — Не се дърпай! Абе, голям си загубеняк.

— Да не сте хванали люспест човек? — попита Леонид Андреевич.

— Глупости! — отвърна Курода. — Не съм казвал, че тези хора са люспести… Пол, скоро ли ще свършиш? Това трябва да се изпрати спешно! Ох!

— Край — каза Пол. Отдалечи се от Курода и хвърли в диспенсера нещо полуживо, извиващо се и окървавено. — Отивай веднага на лекар. Връзка ще има довечера в седем.

Лицето на Курода се издължи.

— Помоли за извънреден сеанс! — каза той. — Да чакам до седем — това на нищо не прилича.

— Добре, добре, върви, после ще поговорим.

Курода с нежелание тръгна към вратата, влачейки демонстративно нозе. Розовите филизи по комбинезона му вече увяхваха, сгърчваха се и падаха по пода. Когато той излезе, Пол каза:

— Нагли станаха. Не можете да си представите, Леонид Андреевич, колко нагли станахме всички ние. Никой от нищо не се страхува. Сякаш са си вкъщи. Поиграеш си на двора и право на коленете на мама, както си целия в пясък и пръст. Мама ще те измие…

— Да, изнагляхме малко — тихо произнесе Леонид Андреевич. — Радвам се, че го забелязвате.

Пол Гнедих не го чуваше. Гледаше през прозореца как Курода тича по ескалатора, влачейки след себе си парчето лиана.

— Прилича на Атос — каза той внезапно. — Само дето Атос, разбира се, никога нямаше да дойде в такъв вид. Помните ли Атос, Леонид Андреевич? Той ми писа, че някога сте работили заедно.

— Да, на Владислав. Атос Сидоров.

— Той загина — каза Пол, без да се обръща. — Отдавна. Жалко, че не го харесвахте.

Леонид Андреевич не отвърна.