Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (8)

Седма глава

Изгряващото слънце пълнеше стаята с ярка, свежа светлина. Пурпурните цветове на храста, който сякаш растеше в самия прозорец, можеха да бъдат част от картина. Темпера или масло, реши Хана. Цветът беше прекалено силен като за акварел. Островът я караше да се замисли дали да не се опита да рисува. За първи път в живота си се изкушаваше да купи четка и бои. Но знаеше, че рисуването не фигурираше в списъка с възможностите й.

Остана неподвижна за миг. Гидиън спеше до нея, разположил се на повече от половината легло.

Тя се обърна полека настрани, подпря се на лакът и загледа мъжа, окупирал леглото й подобно на нашественическа армия. И той изглеждаше като част от маслена картина. Белият чаршаф се беше увил около единия му мускулест крак. Другият висеше от леглото. Лежеше по корем, обърнал глава на другата страна. Тъмната му коса контрастираше с възглавницата.

Запита се защо ли я беше последвал най-напред в Сиатъл, а после на Санта Инес. Беше готова да се обзаложи, че сега за първи път в живота си бе допуснал да се отдалечи от примката на бизнеса. Не знаеше дали да се ласкае, или да внимава. Може би по малко и от двете.

Идилията не можеше да трае вечно, разбира се. И Хана го знаеше. Тази една седмица в рая беше открадната. Тя се беше примирила с това почти от самото начало, въпреки че част от нея не искаше да приеме неизбежното.

Леко дръпна чаршафа. Блестящата светлина и мислите не й даваха мира. Чувстваше се удивително нервна. Гола, с изключение на висулката, която беше забравила да свали преди лягане, тя отиде към прозореца. Водата пращаше ослепителни отблясъци през листата на палмите около заливчето. Внезапно Хана разбра какво трябва да направи, за да се отърве от това безпокойство.

Гидиън още спеше, когато тя излезе от стаята с банския костюм в ръце. Облече го в дневната, метна една хавлия на рамо, отвори двойната врата и излезе навън.

Малкият плаж беше чист, бял, недокоснат. Скалистият кей обгръщаше прозрачната, почти нереална вода. Хана остави кърпата и нагази навътре.

Беше четвъртият ден от почивката й. Тя заплува по гръб и се замисли какво ще прави следващата седмица. Гидиън щеше да бъде в Тусон. Щеше ли да се обади? Знаеше, че няма да й пише. Заети мъже като него не пишат. Истината беше, че вероятно никога повече нямаше да го види.

Обърна се и заплува към изхода на заливчето. Имаше си собствен живот и Гидиън нямаше изгледи да стане постоянна част от него. Ако не се променеше, никоя жена нямаше да стане постоянна част от живота му. Сигурно нямаше и да забележи какво пропуска.

Гидиън не беше единствен на света. Вероятно Скъпия Роди не беше липсвал на леля Елизабет. Не го споменаваше в по-късните си записки. Би било интересно да проследи историята му в личните й дневници. Хрумна й, че Гидиън и Елизабет Норд донякъде си приличат. И двамата бяха постигнали голяма лична власт в света, който бяха решили да завземат. И двамата като че ли нямаха нищо против да вървят сами през живота.

Не бяха просто независими, реши Хана, докато се опитваше да анализира двама души, които не се познаваха. Лично тя беше независима. Беше доволна от кариерата, от приятелите си, от начина си на живот. Не, имаше нещо друго. Нещо качествено различно във вида самота, характерна едновременно и за леля й, и за Гидиън.

Престана да плува и се загледа в морето. Светлината я заслепяваше. Тя обърна глава към скалистата издатина, която оформяше едната чупка на залива. Очите й постепенно фокусираха каменната грамада, изсипана в морето.

Фокус. Това беше част от разгадката. И Гидиън, и Елизабет Норд бяха невероятно фокусирани. Виктория Армитидж също. И тримата като че ли можеха да се справят без друг човек в живота си. Когато имаше някой наоколо им, те го използваха. Хана изобщо не се съмняваше, че Вики използва Дрейк. Не се съмняваше и че Гидиън бе способен да използва всеки, който се изпречеше на пътя му. Не знаеше кого бе използвала леля й през годините.

Какво беше казал Гидиън снощи? Ако ще излиза на ринга, трябва да знае накъде се е запътила и какво е склонна да пожертва, за да стигне там. Беше го казал и още по-недвусмислено. Че трябва да знае кого иска да убие, за да стигне там, където иска. Тя трябваше най-вече да разбере къде иска да стигне.

Изпъшка унило. Смешно беше да си припомня как го беше съветвала да внесе равновесие в живота си, като възкреси интереса си към картите. Хора като Елизабет Норд, Виктория Армитидж и Гидиън Кейдж не се нуждаеха от равновесие и не го желаеха. В живота им нямаше място за него. Цялата им енергия беше впрегната в личните им цели. Може би именно те бяха щастливците. Не знаеха какво им липсва и това не ги тревожеше. Според тях не им липсваше нищо.

Ако си беше гонила докторантурата, щеше ли да намери тази сила и пълнота, запита се Хана. Мислейки за мъжа, който спеше в леглото й, за първи път реши, че част от нея му завижда. Той нямаше нужда от нея освен в мимолетен, физически смисъл. Но тя лесно би могла да започне да се нуждае от него и това щеше да бъде много повече от физическа потребност.

Завистта пораждаше огорчение и неспокойствието й нарасна. Тя се изви, гмурна се надълбоко, после излезе и заплува бързо. Несъзнателно се насочи към изхода на заливчето. Във водата чувстваше крака си много по-нормално. Усещаше малко слабост, ала равновесието не беше нарушено. Каквото и друго да се беше случило при това пътуване до Карибите, то беше оказало желания ефект върху физическото й възстановяване.

Една ръка докосна глезена й точно когато наближи рифа, който пазеше заливчето. Гидиън. Събудил се беше и бе тръгнал след нея. Тя инстинктивно се насочи надясно, предусещайки вече познатата чувствена игра във водата.

Но пръстите не пускаха глезена й, а внезапно я стиснаха свирепо. Изумена, Хана се обърна. Разбра, че мъжът, който я бе сграбчил за крака, не беше Гидиън.

Изкрещя, ала гласът й секна, когато ръката я дръпна под водата. Паниката й придаде сила и тя започна да се бори. Водата се разпени и Хана зърна през мехурите лицето на нападателя си. Носеше водолазна маска и горнище на водолазен костюм, което покриваше главата му. Маркучът, свързващ устата му с кислородната бутилка на гърба, го правеше да изглежда като извънземен. Той риташе яростно с плавници и я дърпаше все по-надолу.

Отчаяният страх й помогна да се противопостави за един болезнен момент. Докато риташе, стремейки се да улучи маската, тя се освободи за миг, колкото да изплува на повърхността и да напълни дробовете си с въздух. Не посмя да го хаби за викане. Ръката отново стисна крака й.

Смътно усети, че няма шанс да се откопчи от нападателя. Когато той пак я дръпна надолу, тя дори не се опита да се измъкне, а се изви под водата и посегна с две ръце, за да сграбчи маската или маркуча. Успя да хване маската и я задърпа яростно. Сигурно я беше разхерметизирала, защото мъжът бутна ръката й и врътна глава. Но без да пуска крака й.

Докато се бореше, Хана разбра колко слаб бе нараненият й крак. Здравият беше хванат като в менгеме, а другият бързо отслабваше. Болка прониза коляното й, когато ритна отново нападателя си в лицето. Дробовете също я боляха. Ужасът освободи още адреналин у нея. Тя хвана маркуча и го заизвива. Отново успя да подаде лице над водата и да поеме още въздух. Този път, когато нападателят пак я дръпна надолу, знаеше, че няма да има друг шанс.

Бяха близо до ръба на рифа. Хана зърна коварните корали под водата и тъмните дълбини. Може би, ако успееше да хване парче корал, щеше да има някакво оръжие.

Но нейният нападател изглежда знаеше какви възможности предлага рифът. Той я дръпна силно към пясъчното дъно. Свободната му ръка попречи на отслабващите й усилия да намери уязвима точка. Дробовете й щяха да се пръснат. Щеше да умре. След няколко секунди щеше да се удави. Болката в коляното беше нищо в сравнение със страха и яростта, бушуващи във вените й. Проклета да бъдеше, ако му позволеше да избяга небелязан.

Тя се сви, без да се противопоставя на здравата хватка. Насочи се към облеченото във водолазен костюм тяло, без да я е грижа какво прави мъжът със свободните си ръце. Усети удар в корема и в лицето. Водата ги омекоти. Пръстите й пак се свиха около маската и тя дръпна с всичка сила.

За миг очите на нападателя се впиха в нейните и й се стори, че бяха сини.

И тогава, без никакво предупреждение усети, че бе свободна. Нямаше нито време, нито сили да разбере какво става. Насочи се към повърхността без никакво колебание. Просто в дробовете й нямаше въздух.

Когато изплува под слънчевата светлина, усети нещо зад себе си. За миг помисли, че бе акула. Може би това бе прогонило нападателя. Пое въздух така силно, че изпита болка във всяко ъгълче на тялото си. Ако имаше акула, това беше шансът й да се добере до брега.

Водата се пенеше зад нея. Хана се устреми към скалите, уплашена, че морското чудовище можеше да се насочи към нея, а не към мъжа с водолазния костюм. Долови движение във водата и инстинктивно погледна надолу.

Под водата се водеше бой, но не акула атакуваше нападателя й. Беше Гидиън. Зашеметена и задъхана, тя се вгледа в кристалната вода, когато голото му тяло се вкопчи в мъжа с черния костюм. Внезапно от регулатора на маската заизлизаха мехури.

Нападателят взе моментално решение. Впусна се напред, възползвайки се от предимството на плавниците, стигна до рифа и изчезна над ръба му, когато Гидиън изплува на повърхността до Хана. Лицето му беше мрачно, каквото никога не го беше виждала. За миг й заприлича на акула.

— За Бога, Хана! Какво, по дяволите… Ела тук. Престани да се дърпаш. Държа те. Можеш ли да дишаш?

Тя се опита да отговори, но се закашля. Успя да кимне едва-едва, докато той я държеше над водата. Ръцете й се обвиха около врата му, докато дробовете й продължаваха да поемат въздух на пресекулки.

— Помислих… те… за… акула. Никога през живота си не съм се радвала толкова да видя акула.

— Не говори, скъпа. Само дишай.

Гидиън се насочи към брега. След няколко минути го усети, че спира, за да намери къде да стъпи. След миг я изнесе на пясъка. Хана се притискаше до гърдите му, попиваше силата му в опит да се съвземе.

Той полека коленичи и я положи на хавлията, която беше оставила, преди да влезе в морето. Тя уморено вдигна глава, замаяна от облекчение.

— Умееш да улучваш момента — изпъшка.

Започваше да се отпуска, дишането й се нормализираше.

— Нищо не умея. Какво стана? — Той обхвана в шепи лицето й с див поглед. — Изкара ми акъла. Откъде се взе оня луд с водолазния костюм?

— Де да знаех. — Започваше да трепери. Сигурно от шока. — Влязох да поплувам. Той се появи под водата. Не го видях. Хвана ме за крака. Помислих, че си ти. После нагълтах вода. Ох, Божичко, Гидиън, никога не съм брала толкова страх в живота си.

Не, не беше така, помисли тя. Имаше и още няколко мига на ужас, когато катастрофира. Но онези секунди на абсолютен страх бяха неопределени и замъглени в ума й. А днешните събития бяха тревожно ясни.

— Той се опитваше да те убие.

Хана поклати глава в нелеп опит да отрече. Разбира се, точно това се опитваше да направи мъжът с водолазния костюм.

— Гидиън, това е абсурдно.

— Може да е помислил, че живееш сама в къщата. Може да е искал да те премахне и после да я ограби.

— Лелината къща е празна от няколко месеца и не е имало никакви опити за грабеж. Защо сега?

— Може би местната полиция ще има някои теории. — Той я пусна. Погали ръцете й, сякаш да се увери, че бе жива. — Добре ли си?

— Да, благодарение на теб. Може да се откажа от плуването, но съм добре. Ох, Господи, Гидиън! Толкова се уплаших.

Тя се сгуши в мокрото му тяло и зарови лице на гърдите му.

— Хайде, скъпа, няма нищо. Всичко е наред. Сега си добре. — Той я залюля и гласът му омекна, когато започна да приглажда мократа й коса. — Боже. Сега аз изпадам в паника.

— Как ме намери?

Треперенето не спираше. Хана си пое дълбоко дъх няколко пъти в опит да потисне неволните спазми, но безуспешно.

— Събудих се и разбрах, че те няма. Помислих, че си отишла да поплуваш. Тръгнах към плажа и те чух да викаш. Не можех да видя нищо, водата блестеше. Добре, че се бореше, видях нещо да мърда край рифа. Хана, глупаче такова, не трябваше да влизаш сама в морето.

— Ти го правиш почти всяка сутрин.

— Различно е.

— Моля те, не ми се карай, Гидиън. Не сега. По-късно, нали?

Той се наведе над нея и я притисна здраво.

— Добре. По-късно. Господи, скъпа, престани да трепериш.

— Не мога.

— Можеш, по дяволите.

Тя се усмихна отпаднало.

— Обзалагам се, че управляваш „Кейдж и съдружници“ по този начин. Винаги даваш заповеди.

— Само така се управлява компания.

— Но се обзалагам, че не го правиш гол, както напоследък често ти се случва.

Той измърмори нещо в мократа й коса.

— Умееш да внасяш нови моменти в ситуацията. — Започна бързо да търка гърба й, когато Хана се сгуши до него. — По-добре ли си сега?

— Много.

— Как е кракът?

— Боли, но като се сетя, че едва не ме удавиха, коляното е дребно неудобство.

— Мислиш ли, че можеш да се облечеш и да намерим тези, които тук минават за пазители на закона?

— Добре. Ала май няма да има голяма полза. Гидиън, видях само подводните очила и водолазния костюм. Не мога да го идентифицирам.

— Трябва да съобщим за това.

— Знам. — Тя подсмръкна и отдели глава от гърдите му. — Такива неща могат наистина да сложат край на всякаква почивка, нали?

Той я изгледа странно, намръщи се, но не каза нищо по повод коментара й.

— Хайде, Хана. Да влезем вътре.

 

 

Островните полицаи се отнесоха учтиво, взеха нещата сериозно, макар, в края на краищата, да не можаха да помогнат с нищо. Но имаха теория.

— Не вярвам — изрече свирепо Хана, докато сядаше в джипа след объркващото посещение в полицията. — Той се опитваше да ме удави, не да ме изнасили.

Ръцете на Гидиън стиснаха волана. Взираше се пред себе си, погледът му беше мрачен и неразгадаем. Хана знаеше само едно — че не бе в добро настроение. И то още откакто излязоха преди два часа от полицейския участък.

— Не знам, Хана. Капитанът може да има право. Съответства на онези други два случая, за които ни каза.

Хана потръпна, когато си припомни разговора. В последните месеци имало две изнасилвания. Туристки, които плували сами, били нападнати от мъж, който първо ги омаломощавал, като едва не ги удавял.

— Обаче и двете жени не са казали, че нападателите им са били с кислородни бутилки и водолазни костюми.

— Знам, по дяволите.

Гидиън включи на скорост с едва сдържан яд и потегли.

Потиснатият гняв у него я плашеше. Не й трябваше повече насилие тази сутрин. Сви се на мястото си и се загледа мрачно в пейзажа наоколо. Ниските едноетажни и двуетажни къщи в центъра на града си приличаха. На прозорците нямаше стъкла, а капаци, които се затваряха само при буря. Малки дворове с бугенвилеи и хибискуси, растящи на воля. Свят, в който хората живееха пред къщите си, на улицата, където съседите винаги бяха готови да спрат и да поклюкарстват. Друг свят.

Време беше да се върне в собствения си свят, реши Хана. Погледна към твърдия профил на Гидиън.

— Ти едва не го разсипа тоя нещастен капитан.

— Дразнеше ме.

— Ужасен си, когато те раздразнят.

Не показа да я е чул.

— Човекът има право, Хана. Не трябваше да отиваш да плуваш сама.

— Недей и ти! Нали ме защитаваше пред капитана? Каза му, че това е частен плаж. Каза му, че имам право да плувам там. И доколкото си спомням, направи проблем от това, че не може да контролира насилниците на острова. Там беше на моя страна. Сдъвка го и го изплю. А сега говориш като него.

— Не трябваше да плуваш сама.

— Защо, за Бога? Вилата и плажът пред нея са мои! Сега аз се дразня. Имам си права, Гидиън. Защо всеки път, когато нападнат някоя жена, мъжете казват, че си го е просела?

— Не съм казал такова нещо. Но трябва да приемеш фактите, Хана. Ти си жена. Когато си сама или изолирана, си уязвима.

— Леля ми — осведоми го Хана с прекалено спокоен тон — е живяла тук сама години наред. Сама. Никой никога не я е безпокоил. Тук не е район с висока престъпност, Гидиън. Живея сама в Сиатъл години наред и още не са ме нападали. И съм сигурна, че равнището на престъпност в Сиатъл е доста по-голямо, отколкото на този остров!

— Не познаваш острова така, както познаваш Сиатъл.

Тя рязко извърна глава.

— Знаеш ли какъв е проблемът тук? Сърдиш се на себе си, защото ме нападнаха тази сутрин. Чувстваш се отговорен. И си го изкарваш на мен.

— Нямам настроение за психоанализа на мотивите ми. Опитвам се да кажа нещо. Логично и според законите на здравия разум. В Сиатъл не излизаш сама в центъра през нощта, нали? Тук не трябва да плуваш сама.

Гневът й я ободряваше, осъзна Хана. Помагаше й да се отърси от шока след тазсутрешния инцидент.

— Няма нужда да ми викаш. Повярвай, може вече никога през живота си да не отида да плувам.

Гидиън като че ли осъзна, че тя не бе настроена миролюбиво. Изражението му поомекна.

— Скъпа, не ти викам.

— Така ли? Тогава какво правиш?

Той въздъхна.

— Може би наистина ти викам. Още не мога да се свестя от това, което стана сутринта. Още ме тресе. Сигурно имаш право. Ядосвам ти се, защото се ядосвам на себе си.

Тя омекна.

— Не си виновен, Гидиън. Ти ми спаси живота, нали?

— Господи. Душата си ще продам, само да го пипна оня с водолазния костюм. — Той направи видимо усилие да се отърси от лошото си настроение. — Не ми се връща във вилата. А на теб?

— И на мен.

— Още не сме обиколили целия остров. Днес можем.

Без да чака съгласието й, той отмина отбивката за вилата на Елизабет Норд.

След петнадесет минути паркира джипа в южния край на острова на един рид, надвиснал над морето, и се обърна към Хана. Кратката, приятно топла утрин вече отстъпваше на обичайния задушен следобед. Облаците вече се събираха. Една яхта заобикаляше носа на път към пристанището. Беше мирна, идилична сцена, далеч от насилието, разтърсило утринта им.

— Добре ли си, Хана?

— Да, струва ми се. Само се чувствам малко странно.

Гидиън се облегна на вратата и я загледа с мрачния поглед, който тя вече познаваше.

— Не съм изненадан.

— Сигурно.

Той погледна към яхтата, небрежно облегнал лявата си ръка на волана.

— Мисля, че местната полиция няма да открие кой те нападна тази сутрин.

— Знам. Скоро заминаваме. Двама туристи, подали оплакване. Веднага щом си заминем, ще го напъхат в най-затънтеното чекмедже. Далеч от очите, далеч от сърцето.

— Може би това не ми дава мира — изрече той.

Хана се усмихна леко.

— Яд те е, защото може би няма да бъде въздадена справедливост?

— Забавно ли ти е?

— Не — изрече тя полека. — Тази идея не ми харесва. Но ти някак си сам раздаваш правосъдие. Сигурно не ти е лесно да зависиш от официалната правова система.

— Ако имаше начин да разбера кой го направи, щях да разбера.

— Не се захващай, Гидиън. Няма начин, и двамата го знаем. Но оценявам чувството.

Той изруга яростно.

— Не е просто чувство. Побъркал съм се.

— Мисля — каза тя тихо, — че почивката свърши.

Очите му се стрелнаха към нея.

— Какво говориш?

— Мисля, че е време да си ходим у дома.

— Днес е само четвъртият ден. Имаме още три.

Гласът му прозвуча различно. Някак стегнато. Притеснено.

— Време е да се прибираме, Гидиън. — Сега тя беше напълно сигурна. — Вече нищо няма да е същото. И двамата го знаем.

— Как ли пък не! Единствената разлика е, че няма да те изпускам от поглед следващите три дни. Чуй ме, Хана. Знам, че си уплашена и разстроена. Но ще се погрижа да не оставаш сама. Ще бъдеш в безопасност.

— Но няма да е същото. Не, Гидиън, време е да си тръгваме. Не само заради това, което стана тази сутрин. Вече ставаш неспокоен. Разбрах го, когато видях вчера, че купуваш онова списание. И двамата знаем, че се питаш какво прави Балънтайн. „Кейдж и съдружници“ е основната ти грижа в живота. Не можеш да си позволиш още три дни да нямаш връзка с компанията си.

Очите му се присвиха.

— Мога да си позволя всичко, което ми се прище.

Тя поклати глава.

— Ти може би. Но аз не.

— Какво трябва да означава това? Ако нямаш достатъчно пари, престани да се тревожиш. Аз имам и за двама ни.

Устата на Хана се изви мрачно.

— Не говоря за пари. Истината е, че не мога да си позволя повече от четири дни с теб.

Гидиън замря. Неестествената му неподвижност я изнервяше.

— Не съм разбрал, че имаш сериозни оплаквания.

Суровостта му я накара да трепне.

— Нямам оплаквания, Гидиън. Точно ти би трябвало да го знаеш. Няма нищо общо с теб. Причината е у мен.

— Разстроена си заради случката тази сутрин.

— Нещо повече. Разстроена съм от това, което става между нас.

— Какво, по дяволите, му има на това, което става между нас? — избухна той.

— Не разбираш ли, Гидиън? Не съм устроена като теб. Щом става дума за връзка, ти искаш да живееш в настоящето. Оставяш бъдещето да се грижи за себе си, когато стане дума за отношения с други хора. „Кейдж и съдружници“ е единственото нещо с бъдеще, за което те е грижа. Но аз не съм устроена така. Само виж как продължавам да ти давам съвети, макар да знам, че нямаш намерение да ги приемеш. Не разбираш ли защо продължавам? Защото мисля за бъдещето. Тревожа се за твоето бъдеще и за своето. Казах си, че мога да си позволя тази седмица извън времето и да не си платя, но сгреших. Всичко си има цена. Четири дни с теб е всичко, което мога да си позволя. Още три дни ще ми струват прекалено скъпо. Няма да се прибера с ценни спомени, ще си отида огорчена. А не искам.

— Просто си депресирана и развълнувана — изрече той мрачно. — Не е за чудене предвид онова, което преживя. Утре сутрин ще се чувстваш иначе. Престани да мислиш. Просто се опитай да се отпуснеш и да забравиш този ден.

— Не мога да спра да мисля, Гидиън. Не мога да изключвам емоциите си като теб. Не мога да се фокусирам върху едно нещо и да оставя всичко друго. Повярвай, имам желание да го направя. Преди да ме нападнат тази сутрин, мислех точно за това. Странно, нали? Сравнявах те с Вики Армитидж и с леля си. И тримата се фокусирате върху едно нещо, което е важно в живота ви. Всичко друго, което става край вас, няма особено значение. Нищо не ви вълнува, с изключение на нещата, които пряко застрашават единственото, от което се интересувате. В твоя случай това е „Кейдж и съдружници“. При Вики навярно е кариерата й. Така е било сигурно и при леля ми. Част от мен завижда на трима ви. Но друга част се плаши от този вид талант. Свързано е с личната власт, която това ви дава. Чувствам се безпомощна срещу нея. Не мога да го обясня, Гидиън. Но знам, че е опасно. И е време да се отдалеча.

— Създаваш някаква странна фантазия от най-обикновен подход към бизнеса. За Бога, Хана, престани да мислиш за това.

— Не мога. Там е целият проблем. Не му обръщах внимание до тази сутрин. И успявах, горе-долу. Сега не мога. Никак ли не разбираш?

Пръстите му стиснаха волана.

— Разбирам, че си емоционално разстроена заради тази сутрин. Мога да го приема. Господ знае, че имаш право да се разстройваш. Но останалото, за фокуса и властта, са глупости.

Тя се взря в него. Не беше помръднал, не беше я докоснал, но й беше ясно, че се опитва да я победи по някакъв начин. Усещаше как иска да я превие и да я накара да приеме неговия анализ на ситуацията. За миг остана неподвижна. После на повърхността изплува уморена веселост.

— Ако вземеш да бутилираш тези глупости, ще направиш цяло състояние. Да се връщаме във вилата, Гидиън. Искам да свърша днес следобед с опаковането и да ги закарам на летището. Мога да направя резервация за връщане.

— Хана, чуй ме, по дяволите!

— Нямам нищо против да останеш още няколко дни в къщата.

— Не е там въпросът — изръмжа той. — Знаеш го.

— Знам. Но мисля, че няма особен смисъл да разискваме истинския въпрос. Да тръгваме, Гидиън.

 

 

Прекалено рано.

Думите отекваха в главата на Гидиън, докато товареше последните кашони в джипа и караше към летището.

Не му даваха мира, гризяха го, докато гледаше как Хана купува билет за утре сутрин. Прекалено рано.

Пет дни не стигаха. Бяха му обещани седем. Цяла седмица. А сега Хана щеше да замине на сутринта на петия ден. Трябваше да има още цели три дни с нея. Не трябваше да става така.

Долови абсурда на логиката си, но това като че ли не надделяваше над усещането, че му бе било отказано нещо важно, нещо, което сам бе постигнал.

Казваше си, че тя бяга, защото бе уплашена след случката тази сутрин. Нима не разбираше, че той щеше да се грижи за нея? Нямаше да я оставя сама. Щеше да пререже гърлото на всеки, който се осмели да я нарани. Онова копеле с водолазния костюм повече нямаше да припари до нея.

Беше се опитал да я успокои на няколко пъти през деня и вечерта. Но това не я интересуваше. Тихо и методично беше свършила с опаковането и разчистваше вилата. За да замине утре сутрин.

След вечеря бе останала на верандата, попивайки нощното небе и морето, осветено от луната. Гидиън я наблюдаваше мрачно. Уискито не му даваше никакво вдъхновение. През деня се чувстваше сигурен, че ще успее да я уговори да остане цяла седмица. Когато пожелаеше да убеди някого да постъпи както той иска, почти винаги успяваше. Хана не би трябвало да бъде проблем. Беше я манипулирал на всяка крачка. Беше разигравал схеми при първата им среща, беше се самопоканил на острова, беше я убедил да легне с него. Можеше да я накара да трепери в ръцете му. Тя реагираше и на най-лекото му докосване.

Докато откарваше последния товар книги на летището, започваше да се признава за победен. Това не му харесваше — поражението не фигурираше в списъка му с позволени решения. Сега разклащаше уискито в чашата си и, без да се издава, безпомощно гледаше как жената, която би трябвало да се поддава на манипулациите му, планира заминаването си.

Тази вечер беше много тиха. Може би защото всеки път, щом отвореше уста, той използваше случая да започне спор. Ароматният ветрец играеше с къдравата й коса и на него му се искаше също да си поиграе с нея. Имаше някаква дистанцираност в начина, по който се беше облегнала на перилата. Това го тревожеше, защото му говореше колко твърдо бе решението й. Беше я виждал в много настроения, но никога толкова дистанцирана.

— Няма нужда да го правиш. Утре сутрин ще те откарам до телефона. Можеш да се обадиш и да отмениш резервацията.

— Няма да я отменя.

— Почакай до утре сутрин и тогава решавай. — Тя поклати глава. — Хана. — Той остави уискито и застана зад нея. Положи ръце на раменете й и вдъхна лекия аромат на косата й. — Почакай до сутринта. Сутрин всичко изглежда различно. Няма нужда сега да решаваш.

— Решила съм, Гидиън. Така е най-добре.

Той стисна раменете й, но я пусна веднага, щом усети, че трепва.

— Почакай, Хана. Не бързай. — Намери ухото й сред къдриците и полека захапа меката долна част. — Ще поговорим пак утре сутрин.

Тя не отговори. Обърна се и вдигна лице към него. Гидиън почувства трепетната страст у нея и реагира, без да мисли. Желанието го изпълни в миг, също както платната на лодката, която беше видял през деня, издути от карибския вятър.

Облада я напрегнато, дори малко грубо. Но тя като че ли не забелязваше, твърде заета със собствените си страстни изисквания. Сякаш и двамата бяха решили да направят така, че споменът за тази последна нощ да трае много дълго.

Ала когато всичко свърши, натрапчивите думи се върнаха в главата му, за да го измъчват до зори.

Прекалено рано. Всичко свърши прекалено рано.

На следващата сутрин Хана седя мълчаливо до него почти през целия полет до Маями. Там трябваше да се разделят. Той купи билет за Тусон, а тя вече имаше билет до Сиатъл.

Остана с него, защото полетът му беше преди нейния. Мълчанието го подлудяваше, но той не можа да измисли с какво да го наруши. Едва когато започнаха да викат пътниците за неговия полет, Хана докосна ръката му, сякаш го молеше да се върне. Той веднага се обърна към нея.

— Гидиън — каза тя тихо, — дължа ти живота си. Мога да ти се отплатя само със съвет. Знам, че не го искаш, знам и че няма да ме послушаш, ала нямам друго.

— Слушам те.

— Само помни, че винаги имаш избор. Нищо не е неизбежно, когато става дума за теб и Балънтайн. Не е нужно да го смачкваш. Ако не можеш да намериш друго решение, винаги можеш да се оттеглиш и да се откажеш от битката.

— Хана…

— Сбогом, Гидиън. — Тя се вдигна на пръсти и докосна устни до неговите. — Беше прав. Не беше нещо ново.