Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (2)

Първа глава

Илюзията Лас Вегас понякога беше толкова съвършена, че човек почти започваше да вярва, че Силите, контролиращи огромните хотели и казина, управляват и температурата навън. Почти, но не напълно. Хана Джесет стоеше откъм хладната страна на остъклената врата и гледаше навън към хотелския басейн. Огромният, причудливо оформен, оазис с лъкатушните си извивки и невероятно милите мостчета блестеше под палещото лятно слънце. Разликата между хазартния рай вътре и пустинния ад отвън беше почти двадесет и пет градуса.

Общо взето, Хана би предпочела да си стои вътре. Не обичаше пустините. Беше от Сиатъл. Ала времето не чакаше.

Когато отвори вратата и излезе навън, бастунът й се подхлъзна в чакъла, излъскан от ветровете. Болка простреля левия й крак, когато ръката й се вкопчи в решетката от ковано желязо край широките стъпала, водещи към басейна. За миг затвори очи, а после си пое дълбоко дъх.

— По дяволите, какъв ад…

Ругатнята май беше излишна. Защо не си беше взела хапчето на обед?

Облегна се на оградката и се запита дали болкоуспокояващото щеше да притъпи усещанията й повече от самата болка. Въпрос като за ези-тура. Същевременно с неохота си призна колко хубаво бе, че край басейна имаше толкова малко свидетели на тромавото й появяване.

Две компаньонки с дълги крака и перфектно изваяни бюстове се бяха изтегнали под чадърите си. Запита се какво ли бъдеще имат тези момичета тук. Професионалният живот в тази кариера беше кратък.

Хана накара напрегнатите си мускули да се отпуснат, докато отново налагаше решително хладната усмивка, която беше прогонила преди миг. Не мислеше вече за компаньонките. Целта й беше другият край на басейна, където един мъж седеше до масата под чадъра с ресни. Дори оттук виждаше, че се мъчи. Беше разхлабил вратовръзката си, яката му беше откопчана, а ръкавите навити, но горещината нямаше милост. Беше наложил на лицето си строго и решително изражение, докато се взираше в издутата папка пред себе си. Струваше й се, че се бе заел сериозно със задачата си и щеше да се справи с нея дори в тази сахарска температура. Докато го разглеждаше, той вдигна очи и я видя. Съсредоточеният му поглед замръзна в безмълвен въпрос.

Сигурно бе разбрал коя е, реши тя. Не приличаше на компаньонка. И не беше по бански. Мъжът стана и се запъти към нея.

Левият й крак неохотно се съгласи да тръгне насреща му, когато Хана се опря нерешително на бастуна и направи няколко опипващи стъпки. Стигна до средата на басейна, спря, стегна се и зачака той да се приближи. Не вървеше да го стряска с измъчени физиономии. Видимите прояви на страдание притесняваха хората, а на нея само това й трябваше — да притесни Гидиън Кейдж. Вече беше овладяла крака си. Щом всичкото това свършеше, закле се тя, щеше да се върне в стаята си и да си изпие болкоуспокояващото. Незабавно. И докато се утешаваше с тази мисъл, той стигна до нея. Вече ясно виждаше потта на челото му и влажните петна по иначе безупречно бялата му риза.

— Господин Кейдж?

Усмихна се сияйно на напрегнатия мъж с малко коремче, застанал пред нея.

— Аз съм административен помощник на господин Кейдж. Стив Декър. Госпожица Джесет?

Декър свали очилата си с дебели рамки и ги изтри с машинален жест. Стори й се на около тридесет и пет години и явно не беше от юпитата, които даваха мило и драго за корем на плочки. В тази ера на вманиачаване по стегнатите мускули отпуснатата му фигура със сигурност би намалила шансовете му за израстване в кариерата. Дощя й се да му каже, че колкото и да се поти на слънце, няма да отслабне, но не го направи. Трудно се въздържаше да дава безплатни съвети. Ала си напомни, че колкото и да умееше да дава съвети, не биваше да очаква всеки да оцени това. Раздаването на разумни съвети, особено свързани с кариерата, не се котираше високо в скалата на ценностите. Работата беше да накараш хората да си платят за тях.

Хана несъзнателно си отбеляза указанията, които Декър й подаваше с външността, поведението и заниманията си. Вече й беше станало втора природа да сглобява мозайки като тази и, ако успееше да я довърши, щеше лесно и доста точно да предвиди действията му. Сияйната й усмивка стана искрена. Харесваше хора като Стив Декър. По принцип бяха почтени, работливи, лоялни. Но за тяхно съжаление съдбата им беше да имат шефове. „Административен асистент“ означаваше нещо доста неопределено в някои компании, ала Хана имаше нюх, с който в този случай слагаше прът в колелото на Гидиън Кейдж.

— Имам среща с господин Кейдж. Аз съм Хана Джесет.

Декър погледна с недоумение към бастуна.

— А, да, Гидиън ви очаква. Насам, моля.

Беше на „ти“ с Кейдж. Интересно. Вероятно един от малцината почтени, работливи, лоялни хора, случили на шеф, който ги цени. Това й казваше нещо и за самия Кейдж.

Когато се обърна, за да я поведе към масата си, тя забеляза, че темето му бе започнало да оплешивява. Още имаше възможност да го прикрива с косата.

— Гидиън ще дойде след няколко минути, госпожице Джесет. Почакайте го под чадъра.

Откъм басейна не се чуваше нищо, но след секунда тя осъзна, че там има някой. Мъжът плуваше под водата. Само да можеше да го изчака в климатизираното фоайе на казиното. Потискащата горещина на невадското лято я съсипваше. Не знаеше дали мокрите петна по дръзката й маскировъчна блуза бяха от горещината, или от нерви. Трябваше да облече маслиненозелената, на нея потта не личеше толкова.

— Ако ме извините, трябва да тръгвам. Тъкмо се връщах вътре, когато дойдохте. — Декър се усмихна вежливо и загриженият му поглед се върна към бастуна. — Освен ако нямате нужда от още нещо?

Хана поклати глава.

— Не, нищо, благодаря. — Запъти се към масата под чадъра, като се стремеше да върви с разумна скорост. За нищо на света нямаше да показва особени признаци на слабост. Нямаше веднага да се развика за сервитьора, обслужващ бара при басейна, макар че алкохолът щеше да притъпи болката в крака й. Щеше да действа самоуверено. Гидиън Кейдж дебнеше всяка слабост. Значи трябваше да не показва никаква. — Довиждане, господин Декър.

Той кимна и като че ли се поколеба за миг дали да остави едно страдащо същество насаме с мъжа от басейна, ала после се отдалечи. Вниманието й се съсредоточи върху бара под навеса от другата страна на басейна. Всичко по реда си. Настани се полека в плетения стол и вдигна ръка в нехаен жест. Един сервитьор в къси бели панталони и тениска се отдели от бара и се запъти към нея. Тя се надяваше Гидиън Кейдж да остане повечко в басейна.

— Две маргарити, моля — изрече с най-самоуверената си усмивка. — Забъркайте ги сега. С парченца лед и с истински зелен лимон, не с онази сладникава смес. — Плъзна три банкноти по един долар през масата. — Има ли проблем?

Младежът се усмихна любезно и прибра банкнотите.

— Никакъв проблем. Барманът обикновено използва сместа и прави напитките на зелен сняг, но мисля, че ще мога да го убедя да изстиска няколко зелени лимона.

— Благодаря. Запишете ги на сметката ми.

И му показа номера върху ключа от стаята си. Младежът кимна и се запъти към бара. Хана го загледа как се отдалечава, обхваната от силно чувство на възторг. Даваше добри бакшиши, защото няколко лета беше работила в ресторант, а повечето хора, работили като сервитьори, обикновено оставяха големи бакшиши. Ала сега за първи път открито подкупваше някого и очарована откри, че действа. Даваш няколко долара и получаваш каквото искаш, така беше чувала да се говори за Вегас. Тревожеше я само това, че тридоларовият аванс за маргаритите нямаше да стигне. А може би и два долара щяха да бъдат достатъчни. Трябваше да схване нюансите.

Коктейлите дойдоха в прекрасен вид само след няколко минути. Тя отпи от своя с неприлична — прекалено строго казано — бързина, когато усети, че я наблюдават. Машинално вдигна поглед и се взря в очите на Гидиън Кейдж. Той я гледаше внимателно, застанал до гърдите във водата и опрял ръце на бетонния ръб на басейна. Водата блестеше по раменете му и по гъстата му тъмна коса.

Най-напред я порази това, че не бе чак толкова висок, колкото беше очаквала. Хората винаги мислеха едромащабно за хищниците, но без да включват към тях паяците и змиите, осъзна тя. Макар че представата й за него много малко се отличаваше от действителността, това я разтревожи. Малките грешки, малките липсващи парчета от мозайката можеха да доведат до по-големи и много по-опасни грешки.

— Бастунът е интересен детайл, госпожице Джесет. Малко театрален, ала интересен.

Поне гласът му съответстваше на представата й. Мек и леко стържещ — глас на човек, на когото не му се налага да се развика, за да убеди телефонната компания, че е допуснала грешка в месечната му сметка.

Хана вдигна леко чашата си към него.

— Радвам се, че ви харесва, господин Кейдж. Целта ми днес е да изостря интереса ви.

Отпи голяма глътка от освежително тръпчивата напитка и се запита колко ли алкохол бе еквивалентът на едно от болкоуспокояващите й хапчета. Опасно беше да мисли по този начин. Все едно се съсредоточаваше върху образите на вълци и лъвове, забравила заплахата от паяците и змиите.

— Трябваше малко повечко да ме проучите. Не съм особено сложен. Сексуалните ми предпочитания са по-скоро обикновени. Жена с бастун в леглото няма да ми подейства особено силно.

— Страхувам се, че сте ме разбрали неправилно, господин Кейдж. Не се опитвам да изостря сексуалния ви интерес.

— Тогава възбуждате съчувствието ми?

— Не. — Замълча, докато мислеше върху думите му. — Има ли такова нещо у вас?

— Съчувствие ли? Не и такова, което да ми пречи на бизнеса.

Тя кимна удовлетворена.

— Така си и мислех.

— Какво точно?

— Такъв сте в представите ми. Аз съм консултант, господин Кейдж. Работата ми е да създавам образи на хора, които да ми дават надеждна информация за начина им на действие и за нуждите им.

— И ще ми кажете от какво се нуждая?

Хана решително отпи от коктейла, преди да отговори. Цяла маргарита наведнъж би могла да й замени едно хапче. После се усмихна.

— Излезте от басейна, господин Кейдж. Не можете вечно да се криете там.

Нещо неприятно блесна в очите му и тя предположи, че не му бе харесал намекът й, че се крие от нея. Трябваше да внимава да не го предизвиква оттатък опасната граница. Загадката Гидиън Кейдж криеше още много неизвестни.

Водата в басейна издаде мек, пляскащ звук, когато Кейдж се надигна на мускули, като нарочно пренебрегна стъпалата. Хана прецени за секунда, че не се опитваше да й прави впечатление. Винаги излизаше по този начин от басейна. Миг по-късно той вече се запъти към нея, като същевременно се пресегна да вземе пухкавата бяла хавлия от шезлонга.

Не само не беше висок метър и осемдесет — може би по-скоро към един и седемдесет и осем, здрав, без да е набит, — но и доста по-малко привлекателен от очакванията й. Господарят на такава финансова сила, каквато командваше Гидиън Кейдж, би трябвало да изглежда по-скоро като завършил Харвард Бизнес Скуул. С класическия шик на Източното крайбрежие, а не с такива недоизкусурени, размазани черти и космати крайници. Тя веднага внесе поредната поправка в представата си за него. Преди всичко трябваше да бъде гъвкава.

— Е, госпожице Джесет — изрече той кротко, докато сядаше на стола срещу нея. Вдигна рошавата си вежда, когато видя втория коктейл, после посегна и го взе. — Хубаво. Е, и защо ви прати брат ви?

— Не ме праща. Дойдох сама.

Кейдж наклони търпеливо глава, сякаш благодарен, че бе могла сама да се качи на самолета.

— Все пак защо?

Хана се усмихна и остави чашата си.

— Имате късмет, господин Кейдж. Дойдох да ви предложа спасителни мерки.

— О, Господи.

— Не такива, страхувам се. Ние, консултантите, се опитваме да се придържаме към собствените си сфери на експертни знания. Аз съм професионален консултант, а не теолог.

Той я изгледа безстрастно, ала предпазливо с тъмните си като нощта очи. После отпи от чашата. Хладна изненада заблещука в погледа му.

— Как успяхте да ги накарате да забъркат свястна маргарита, по дяволите?

— С подкуп.

— Моите поздравления. И върху мен ли ще опитате тази тактика?

— Не, господин Кейдж. Няма да ви подкупвам. Няма да подейства.

— Играете си с мен, Хана Джесет. По-добре недейте.

— По-добре за кого? Няма какво да губя. И брат ми няма. Вашите инвеститори вършеят из фирмата му като същински хуни. Дадохте съвсем ясно да се разбере, че ще превземете „Акселърейтид дизайн“.

Той вдигна рамене и се намести на стола.

— Има ли причина да не го направя? Фирмата има някои отлични, много продаваеми софтуерни продукти, но във финансово отношение е пълна каша. Брат ви е само на двадесет и девет години, Хана. Може да е блестящ в софтуерния дизайн, обаче не разбира от мениджмънт. За мен „Акселърейтид дизайн“ е вързана патица.

— Това исках да кажа и аз.

Кракът й протестира, когато тя се размърда. Пръстите й стиснаха чашата. Този следобед болката й май се нуждаеше от много, много маргарити.

— Извинете ме, ала мисля, че не ви разбрах.

— Вързана патица. За какво ви е още една, господин Кейдж? Сигурно имате повече спортен дух. Какво предизвикателство представлява да се нахвърлиш върху една малка, зле управлявана софтуерна къща като „Акселърейтид дизайн“? Действате по навик. Това ви е проблемът.

Кейдж се замисли и изрече много предпазливо:

— Навик ли?

— Ами да. Девет години вече го правите. Откакто съсипахте онази компания в Калифорния, как се казваше… Помня, че четох в „Уолстрийт джърнъл“, когато ви правиха профил.

— „Балънтайн манюфакчъринг“.

Съвършено неутралният тон на думите му я възхити. Каквото и да се беше случило с „Балънтайн манюфакчъринг“, за него не би могло да бъде неутрално събитие. То го беше повело по пътя, който следваше неотклонно вече девет години.

— Тогава сте били на трийсет, трийсет и една, нали? А после нищо не е могло да ви спре.

— Действах сравнително успешно.

— Бяхте като парен валяк. Струва ми се, че има разлика.

— Не, госпожице Джесет, няма. Успехът в моята работа означава да съм парен валяк.

— Като професионален консултант не бих се съгласила, ако позволите. Просто имате навик да се нахвърляте победоносно върху компании като тази на брат ми. Навик, господин Кейдж. Не го правите, защото ви е необходимо. Нямате нужда от неговата фирма. Видяхте я уязвима и решихте да я грабнете. Бих казала, че ви трябва повече предизвикателство, но това си е ваш проблем. Не съм дошла да разискваме начина, по който си вършите бизнеса.

— Колко хубаво за мен.

Хана стисна зъби от болката в крака, без да сваля усмивката от лицето си.

— Дойдох да ви убедя да се откажете от фирмата на брат ми. Както сам казахте, той е млад. Трябва му време, за да си върне контрола над ситуацията в „Акселърейтид дизайн“. Ако поемете управлението на фирмата, брат ми загива. Вярно, ще имате компания с интересни продукти, ала едва ли се нуждаете от още една. Имате ги много.

— И трябва да се въздържам от такива лесни придобивки само защото сте доплували тук да пледирате в полза на брат си?

— О, не, господин Кейдж. Не бих си и помислила да призовавам вашето състрадание или съчувствие. Вече потвърдихте, че сте лишен и от двете, не помните ли?

Заинтригувана усмивка се мярна на устните му.

— Помня. И какво ще ми предложите, че да ме изкушите да забравя за „Акселърейтид дизайн“?

Тя събра смелост.

— Една игра на късмета.

— На късмета. — Той отпи полека от маргаритата, вперил поглед в басейна. — Не точно това очаквах, Хана.

— Да, знам. Както казах, вие сте станали подвластен на навика. Навика да побеждавате, дали в бизнеса, или тук, във Вегас, няма значение. Смея да предположа, че след девет години кухи победи доста сте се уморили, господин Кейдж. Сега всичко ви е лесно. Фирмата на брат ми няма да ви осигури ново развлечение, само временен приток на адреналин. Имате нужда от мъничко истинска възбуда и аз ви я осигурявам.

Тя зачака с усещането, че собственият й адреналин вече бушува в кръвта й.

— Възбуда. Това е интересна мисъл. Значи можете да правите екзотични неща с този бастун, така ли?

— Казах игра на късмета. Имах предвид карти, господин Кейдж. Предлагам да оставите бъдещето си на шанса. Идвате всяко лято във Вегас за няколко дни, но някога залагали ли сте нещо наистина важно, на един обрат на съдбата? Някога печелили ли сте сделка с бас? Помислете, това е нещо ново.

Той я изгледа втренчено и се разсмя.

— Виждам новото, Хана. Но глупостта е доста по-видима. Господи, вие сте си загубили ума. Сериозно ли говорите?

— Напълно.

— И професионален консултант не може да бъде толкова наивен.

Тя се наведе решително към него.

— Хазартът очевидно е вид почивка, господин Кейдж. Сега сте тук, защото винаги идвате по това време на годината, за да си почивате. Имате настроение да поиграете хазарт, а аз ви предлагам интересен залог. Как можете да устоите? Теглим най-високата карта. Две от три. Ако спечеля, вие се отказвате от фирмата на брат ми. Ако вие спечелите…

И Хана вдигна рамо с фаталистичен намек.

— Поемам управлението? Вече съм в състояние да го направя. Както и да го погледнете, от тази сделка получавам само възможност да загубя.

Тя полека поклати глава.

— Не, ще престанете да правите бизнес по обичайния си начин. И ще престанете да си почивате по обичайния си начин. Предлагам ви игра с много големи залози. Разбирате ли, дадох на брат си заем, за да му помогна да започне с „Акселърейтид дизайн“. Сега притежавам значителен дял от нея. Ако изгубя, ще ви дам моите акции. Така по-лесно ще поемете ръководството, защото ще държите достатъчно акции, за да имате контрол. Несъмнено това е по-интересно предложение от блекджека в казиното.

След миг мълчание Гидиън запита:

— Просто от любопитство, как научихте, че идвам всяка година във Вегас?

— Знам, че идвате тук един-два пъти през лятото. Лично аз не виждам защо някой ще остави Тусон заради Вегас през лятото. И тук, и там е все пустиня. Ала вие постъпвате така години наред. Брат ми го чул от един от директорите в „Акселърейтид дизайн“. Каза, че се ограничавате до едно или две пътувания всяка година и оставате само няколко дни. Но докато сте тук, се носи слух, че правите големи залози. Аз не си представям така почивката, ала всеки си има предпочитания.

— Благодаря за толерантността. Почивка е вярната дума, впрочем. Вегас не е бизнес за мен. Бизнесът и почивката ми се различават.

Наблягаше на думите, сякаш говореше на слабоумен. Хана не обърна внимание на предупреждението.

— Помислете господин Кейдж. Помислете за уникалната възможност, която ви давам. Някоя от другите ви вързани патици давала ли ви е шанс да спечелите или загубите с теглене на карта?

— Нямаше такива идиоти — призна той. — Какво казва брат ви за това?

— Не съм му казала какво имам предвид.

— Обзалагам се.

Тя се усмихна многозначително.

— Само това искам, господин Кейдж. Заложете. Много. Опитайте, ще ви хареса. Ще ви изтръгне от еднообразния ви начин да правите бизнес. Мисля, че имате нужда от промяна.

Хана взе бастуна и се накани да стане.

Кейдж машинално стана и я подхвана под ръка. Сви вежди, доловил гримасата, която тя не можа да потисне.

— Как е кракът ви?

Изумена от въпроса, Хана вдигна очи към него.

— Зле. Катастрофирах преди няколко седмици. Вдругиден ще ми оперират коляното.

— А после?

Тя се усмихна.

— Малко терапия и след това отивам на почивка. Ще се разхождам по някой карибски плаж и ще плувам. Много. Казват, че така формата се връщала най-добре.

— Разбирам. Не прекарвате ли отпуската си във Вегас?

— Не, господин Кейдж. Хазартът не ми е интересен. Това е вашият вид почивка, не моят. Бих казала, че хазартът ви привлича, защото като че ли дава алтернатива на точността и сметките, с които работите по принцип, но се съмнявам, че ви осигурява истинска промяна. Като вид почивка вероятно не ви действа много добре в дългосрочен план.

— Защо мислите така?

— Защото може би играете така, както работите, с много умение и концентрация. Всъщност няма разлика между това и бизнеса ви. Хазартът наистина внася неизвестни в ситуацията. Ала трябва и да ви осигури развлечение. Моята малка игра на късмета ще направи повече за вас, защото залозите са много по-големи.

Той продължи да я подкрепя, докато вървяха към входа на хотела, и пусна ръката й едва когато Хана полека дръпна своята.

— Предполагам, че няма да извлечете такава полза от тази… ммм… игра, каквато според вас ще имам аз?

— Май че не.

Гидиън я изгледа преценяващо.

— Мисля, че лъжете. Вярвам, че и за вас ще бъде доста весело. Иначе нямаше да го предложите.

Тя спря пред стъклената врата и се обърна към него. Вече се облягаше тежко на бастуна, но успя да запази високомерно и спокойно изражение.

— Не ме е грижа какво мислите за мотивите ми. Само искам да ви убедя да поемете риска. Отседнала съм тук, в стая 432. Обадете ми се довечера, след като обмислите предложението ми. Всичко или нищо, господин Кейдж. Можете ли да устоите?

— Всички консултанти ли подхождат така необичайно?

— Не. Някои ще ви дадат тест от двадесет страници, за да определят истинските ви интереси и способности. После ще ви кажат това, което вече си знаете: вие сте роден бизнес гений и обичате от време на време да играете хазарт, стига залозите да са достатъчно високи, за да ви е интересно.

Кейдж отвори вратата.

— Кажете ми, Хана Джесет, наистина ли сте толкова добра в работата си?

— Една от най-добрите. Имам талант за това. — Беше преместила предпазливо бастуна на стъпалото, за да не я подведе пак чакълът на пътечката. — Обадете ми се, господин Кейдж. Ще бъда тук до утре следобед. После заминавам за Сиатъл.

— Звучи ми като ултиматум.

— Така е. Отправям ви го, защото и над моята глава виси един. Вдругиден трябва да бъда в болницата. Нямам време за протакане.

Пое през климатизираното фоайе, без да поглежда назад. Вратата се затвори с леко изсъскване зад нея.

Преди да стигне до далечния край на фоайето, се обърна. Той още стоеше на стъпалото и я наблюдаваше. Когато зави зад ъгъла, помисли, че Гидиън Кейдж изглеждаше изненадващо интересен по бански. Не като паяк или змия.

Втората й мисъл беше, че ако не се обадеше довечера, щеше да го покани на вечеря в някой от ресторантите на хотела. Така нямаше да се наложи да шофира. Възвръщаше си уменията, ала все още избягваше да шофира, особено в непозната обстановка. След катастрофата нямаше нерви някой да я вози.

Положението се подобряваше. Беше усетила само леко безпокойство в таксито по пътя от летището. Нямаше смисъл да се натоварва допълнително тази вечер. Ако Кейдж приемеше баса, това беше достатъчен повод за нерви.

После вниманието й се насочи към хапчето, което я чакаше в стаята. Всичко по реда си. Болката имаше предимство пред сексуалното привличане. И изобщо пред всичко.

 

 

Гидиън се обличаше разсеяно за вечерята. Беше позвънил в стая 432 преди един час и спокойно беше казал на Хана, че ще я чака в шест и половина. Май я беше събудил.

— Това означава ли, че сте съгласен с моя бас? — беше запитала тя с леко сънен глас.

— Означава, че ви каня на вечеря. Едно по едно, Хана.

— Точно това си казвах преди два часа. Ще се видим в шест и половина. Нали не възразявате да вечеряме в някой от ресторантите на хотела?

— Както желаете.

Сигурно заради крака, каза си той.

Закопча бялата риза с отворена яка и наниза колан на тъмния панталон. Стилът на Вегас допускаше всичко — от бермуди до смокинг. Гидиън избра нещо по средата. За тази вечер беше достатъчно да сложи сако и вратовръзка.

Най-шикозният от шестте ресторанта на хотела беше моделиран в типичния претрупан ласвегаски стил. Гръцки колони, плисък на вода, осветени фонтани и обслужващи, облечени в тоги. Но храната беше удивително добра като за ресторант на казино. Тъкмо заради това той идваше всяка година в този хотел. Сви вежди пред огледалото, когато си спомни думите на Хана за предсказуемите му навици. Коментарите й не му дадоха мира целия следобед.

Нещо у Хана Джесет го безпокоеше. Върза вратовръзката си малко раздразнен, когато си я спомни как седеше до басейна. Облечена в блуза каки с пагони, в стил „милитъри“. Конструкцията й не беше като на компаньонка.

Гърдите под блузата й бяха малки и нежно заоблени. Широкият, тежък кожен колан с груба месингова катарама подчертаваше тънката талия и хубавата извивка на седалището, стегнато в плътно прилепнали джинси.

Мисълта за миниатюрните й гърди и закръгленото задниче го накара да замре за миг и да направи крива гримаса пред огледалото. Не отиваше на среща. По-скоро на делова схватка.

Ала несъмнено щеше да се забавлява. Отдавна не се беше забавлявал. Може би трябваше да започне да се среща с повече професионални консултантки. Интересно как щеше да реагира тя на финалното действие на малкия фарс, който беше режисирала.

И други аспекти на Хана Джесет му бяха любопитни, реши Гидиън, докато обличаше светлото спортно сако и се запътваше към вратата. Странно как днес следобед го беше обвинила, че победите му стават кухи. Откъде знаеше, че всеки нов триумф му даваше все по-малко удовлетворение? Как беше отгатнала нещо, което и самият той не искаше да си признае?

Може би от любопитство се беше обадил, за да я покани на вечеря. Хана Джесет беше нов и неочакван елемент в неговия свят. Изкриви уста, докато ровеше в джоба си за ключа от стаята. От друга страна, мотивът можеше да бъде именно меката заобленост на дупенцето й в онези прекалено прилепнали джинси.

В действителност тя цялата беше мека и закръглена. Свободната блуза не разкриваше много подробности, но като че ли не носеше сутиен.

Косата й също беше мека, по-скоро водопад от нежни къдрици, а не строга делова прическа. Дори лицето й изглеждаше меко, с изключение на строгия израз около устата, което издаваше болката в крака. Имаше добри очи, реши Гидиън, когато хвана дръжката на вратата. Големите светлокафяви очи гледаха прямо и може би прекалено честно. Това му харесваше. Даваше му още едно предимство. В природата му беше да работи от изгодна позиция.

Прецени, че трябваше да е на около тридесет, тридесет и една години. Сигурно бе следвала за консултант. Когато телефонът звънна, той разсъждаваше върху факта, че никога досега не беше получавал професионална консултация.

За миг помисли да не вдига, но се сети, че можеше да е новият му съветник.

— Гидиън? Аз съм, Стив. Тръгвам за летището.

— Ако изпуснеш полета до Тусон, Анджи ще ме обвинява.

Учтивата, ала неспирна битка, която Анджи Декър водеше с него заради съпруга си, го забавляваше. Тя беше убедена, че Гидиън бе прекалено взискателен и че съпругът й трябваше да бъде по-самоуверен. Не схващаше, че Стив предпочиташе да изпълнява заповеди в света на бизнеса, а не да ги дава.

— Звъннах в офиса преди един час. Мери Ан тъкмо си тръгваше, но каза, че имало съобщение. От Тагарт. За Балънтайн.

Гидиън си погледна часовника. Закъсняваше.

— Добре, давай.

— Не е кой знае колко, Тагарт казва, че бил на ход. Говори се, че Балънтайн гони „Сърбрук“.

— По дяволите. Няма шанс — измърмори Гидиън.

— Не, но знае, че искате компанията, и може да смъкне цената, като се прави, че предлага контра сделка.

Гидиън се улови, че се взира в окачената на стената репродукция на картата на света от 1569 година. Донякъде действителна, с доста вложена от Герхард Меркатор фантазия; във всеки случай искрен опит да осмисли нещо отчасти познато, но до голяма степен неразбрано по негово време. Това бяха картите според него. Паметници на потребността на човека да разбере и управлява окръжаващата го среда. Струваше му се странно ласвегаски хотел да прояви вкус дотам, че да украсява стаите си с подобни неща. Действителността не означаваше много във Вегас. Гидиън винаги вземаше тази стая заради картата. Поредният навик. Повече или по-малко беше се отказал от колекционирането, което някога беше съществена част от живота му, ала нещо у него още реагираше на интересни карти.

— Не можем да направим нищо тази вечер. Ще ти се обадя утре сутрин. Гледай да мога да се свържа с Тагарт.

— Добре. Помислих, че ще искате да знаете, че Балънтайн се опитва да ни предизвиква.

Не, помисли Гидиън, не нас. Мене.

— Благодаря за актуализацията на Марсдън и онова с Джесет, Стив. Съжалявам, че трябваше да долетиш така спешно. Извини ме пред Анджи.

— Непременно. Може би така ще се реванширам, че пропуснах снощи училищното представление на Тери. Довиждане, Гидиън. Ще се видим в Тусон.

Пусна слушалката на мястото й и се запъти към вратата. За миг си позволи да се замисли върху новината за Балънтайн. Все някога трябваше да стане. Кутрето се готви да нападне стария вълк. Сега беше времето да смачка Хю Балънтайн, докато бе още много млад и слаб, за да му се опре. Отвори вратата и излезе в коридора, застлан с дебел килим. Утре сутрин щеше да има достатъчно време да помисли за всичко. Сега имаше други работи за вършене.

Щеше да даде на една кариерна консултантка едно мъничко, но вероятно спасително напътствие.

 

 

Хана посегна незабелязано под масата в опит да разтрие лявото си коляно, докато дъвчеше парченце пълнена сьомга. Почти не беше докоснала чашата с бял совиньон, поръчана от Гидиън. Напомни си, че не бива да прекалява с алкохола. Само това й трябваше — да смеси болкоуспокояващи с вино. Беше свела следобедната доза до минимум, ала не беше достатъчно, за да притъпи болката в крака. Колко хубаво щеше да бъде, щом всичко свърши. Никак не беше лесно да изглежда небрежно-елегантна при такива обстоятелства.

— Разкажете ми как смятате да прекарате почивката си — беше запитал Гидиън, докато се занимаваше с порцията си агнешко с къри. — На кой карибски остров смятате да идете?

— На едно островче близо до Вирджинските острови. Казва се Санта Инес. Леля ми имаше там къща.

Учтиво въпросителен поглед.

— Имаше?

— Тя почина преди няколко месеца. Ще отида да прибера нещата й, най-вече книгите и записките. В завещанието си е писала, че иска аз да ги взема. Живя там няколко години, но винаги си е била отшелничка. Само роднини знаеха къде се оттегля. Забрани ни да казваме на други хора. Фанатичка на тема уединение.

— Бяхте ли близки с нея?

Хана се замисли, спомняйки си енергичната, интелигентна жена, която беше виждала само няколко пъти в живота си.

— Леля като че ли не беше близка с когото и да било, дори със сестра си, моята майка. Беше по-скоро самотница. Блестяща в своята сфера. Занимаваше се с културна антропология. Най-известната й книга е „Амазонките от остров Ревелейшън“.

Гидиън като че ли се изненада.

— Мисля, че съм я чувал.

Хана се подсмихна.

— Което само доказва, че по някое време сте изкарали курс по културна антропология. Това е класически текст. Още се позовават на нея, макар да я е писала през 40-те години. Основава се върху работата й на остров Ревелейшън в Южния Тихи океан.

— Не си спомням много. Страхувам се, че интересите ми бяха повече в областта на бизнеса. Изкарах само две години в колежа. — Той се замисли. — Беше нещо за матриархалното общество, нали?

— Да. Преобръща много теории за отношенията между мъжете и жените в примитивните общества. Предизвикала е доста спорове навремето. Леля ми нямаше нищо против да бъде спорна личност.

— Доколкото си спомням, дискусията е била породена от факта, че никой не е могъл да опровергае заключенията й — изрече полека Гидиън. — Не се ли е случило нещо на остров Ревелейшън?

— Бил е стратегическа точка по време на Втората световна война. Докато Щатите и Япония последователно го завладявали, от местната култура не останало много, от жителите също. След войната станал военноморска база. Когато антрополозите се върнали там в началото на 60-те, всичко се било променило. Книгата на леля ми е била силно оспорвана, ала никой не е успял да я опровергае. — Тя се усмихна. — Факт, който много я забавляваше. Беше голям чешит. Нямаше никакво уважение към официалния академичен свят, макар че самата тя беше негов продукт. Мисля, че се е схващала повече като философ, а не като антрополог.

— Била ли е омъжена?

— Не. Следвала една хубава традиция в майчиния ми род. В предишния век имало забележителна наша роднина, която също била изключителна в своята област. И тя не се е омъжвала.

— В коя област? — запита Гидиън.

— В математиката. Има значителен принос в теорията на числата. Но не ме карайте да ви разказвам за това. Математиката не ми е силната страна. В колежа се занимавах само с хуманитаристика. Имало и една художничка. Живяла към края на века. Картините й днес се продават скъпо на търговете. Чувала съм и за още някои изключения от женски род във фамилията ни.

Гидиън я наблюдаваше с неподправено любопитство.

— И вие ли ще последвате традицията?

Очите на Хана блеснаха за момент.

— Да не се омъжвам ли? Това си има своите достойнства.

— Да, има си — промърмори той. — Според мен не сте бракомразка.

— Кой казва такова нещо? — Взе още една хапка от рибата и се запита какво ли я бе прихванало да поръчва сьомга в пустинята. Грешка. Беше разглезена от прясната риба, така достъпна в Сиатъл. — Да се върнем към темата. Предполагам, че сте склонен да приемете залога ми?

— Не допускайте грешката да предполагате разни неща за мен, Хана. Може да съм тук просто защото нямам по-добро развлечение за тази вечер.

— Нямате по-добро развлечение. Каква е алтернативата ви? Да си поръчате някоя руса мацка, която има за цел да ви накара да похарчите колкото може повече пари за нея? Можете да го направите по всяко време. Колко често ви се случва да играете игра като тази, която ви предлагам? Дори тук, във Вегас, това е нещо ново.

— Изглеждате ужасно сигурна, че ще спечелите.

Тя си пое дъх, като усети, че Гидиън ще го направи.

— Имам шанс. Ако не мога да ви убедя да играете, няма да имам никакъв. Брат ми, в края на краищата, ще загуби „Акселърейтид дизайн“. В този момент само може да се дърпа и да направи придобиването възможно най-скъпо за вас.

— Предположения. Наистина трябва да внимавате, като правите предположения, Хана.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Нося едно тесте карти. Ще теглим най-висока карта, когато отнесат чиниите. Персоналът ще помисли, че сечем, за да решим кой плаща вечерята.

Той се загледа в лицето й за един безкраен миг. После като че ли взе решение. Стори й се, че винаги взема решенията си така — бързо и сигурно. Това беше поредното парче от мозайката.

— Добре, госпожо консултант. Залагам.

— Да. Така си и помислих.

Без нито дума Хана извади картите от кожената си чанта, докато един сервитьор раздигаше масата. Ръцете й трепереха. Защо? Нямаше какво да губи. Но пръстите й още потрепваха, когато подаде тестето на Гидиън. Божичко, сигурно бе много добър на карти. Единствената й надежда беше във факта, че той нямаше да очаква тя да се опита да мами. Хана знаеше как изглежда, знаеше как я възприемат повечето хора. Приятна и безобидна — такава сигурно изглеждаше на околните. Нямаше физиономия на жена, способна да лъже безочливо. Професионалните консултанти се стремяха да изглеждат искрени. Или може би се раждаха с такива физиономии.

Гидиън разбърка картите безгрижно, сякаш от това не зависеше нищо. После й ги върна. Не спускаше очи от лицето й, докато тя разстилаше тестето в огромна дъга върху бялата покривка. Хана вдигна очи.

— Вие сте.

Той се пресегна и без колебание обърна една карта.

— Тройка спатия.

Каза си, че трябва да го направи незабележимо. Дланта й беше влажна, когато обърна десетка каро. В очите й се появи облекчение. Разбра го, но не можа да го прикрие.

С иронично извити устни Гидиън изтегли шестица купа. Подпря брадичка в шепата си и зачака.

Хана усети силно пробождане в коляното. От напрежение, помъчи се да си каже. Чисто и просто напрежение. Протегна ръка и извади поп купа. Цели няколко секунди не посмя да срещне погледа на Гидиън. Отново се опита да разтрие коляното си, без той да забележи.

— Май спечелихте контрола над „Акселърейтид дизайн“ за брат си.

Изрече го съвсем небрежно.

— Така ли играете тук, във Вегас? Сякаш наистина няма значение? — прошепна тя.

— Имам едно правило, Хана. Никога не залагам на нещо, което наистина да си струва. Не го забравяйте, когато се приберете. — Стана и й подаде бастуна. — Готова ли сте? Изглеждате ми малко уморена.

— Наистина съм уморена.

Тя се изправи тромаво. Не знаеше дали от нерви, или от болката. Може би нямаше значение. Беше спечелила. Позволи му да я изведе от ресторанта. Посрещна ги звънът на ротативките и ромонът на гласовете в казиното. Навсякъде в казината на Лас Вегас трябваше да се минава през игралните зали. Примамливо предложение. Но тази вечер Хана нямаше да го приеме. Вече си беше изиграла залога.

Отмести къдрицата, изплъзнала се от диадемата. Усещаше се изпълнена с неестествена енергия. Изпитваше почти пълно облекчение. Това я правеше лекомислена. Спря внезапно и сложи свободната си ръка върху неговата.

— Благодаря, Гидиън.

Той вдигна ръка и нави една от къдриците й на пръста си със замислен поглед.

— Сигурна ли сте, че ще зачета резултата от тази глупава игра?

— Да — изрече тя просто. — Уверена съм.

— Какво ви кара да сте толкова уверена, госпожо консултант?

Хана се усмихна малко нервно.

— Казах ви, имам инстинкт за хората. Съгласихте се да не придобивате фирмата на брат ми. Знам, че ще сдържите думата си. Нали разбирате, ако се замислите, ще научите нещо от това, което стана тук, Гидиън. Доверете ми се. Дори няма да ви искам пари за съвета.

Той поклати глава невярващо.

— Мислите, че като ме накарате да променя плановете си за една сделка, сте пречупили лошия ми навик винаги да печеля?

— Това е началото.

— Господи, жено, ама че сте глупава. Но забавна. Наистина си вярвате, нали?

— Само трябва да се замислите над това, което направихте тази вечер — каза тя сериозно. Пожела си да можеше да се въздържи, ала изкушението да се опита да вкара някого в правия път беше твърде голямо, за да му се противопостави. Много я биваше в това. — Можете да използвате този опит като повратна точка. Отсега нататък ще анализирате бъдещите си сделки от различен ъгъл. Решете какво искате да правите и едва тогава вършете важните неща. Нямахте нужда от „Акселърейтид дизайн“. Да печелиш заради самото печелене не е много задоволително, в края на краищата. Постигнатото удовлетворение не трае вечно, а следващия път не е толкова хубаво. Единственото, което прави победата ценна, е възможността да загубиш. Тази заплаха отдавна не е съществувала за вас. Адреналинът няма да ви даде онова, което си мислите, че ви трябва. Не за дълго. Вече доста време се храните от това. Мисля, че е направило живота ви много неуравновесен. Всеки има нужда от равновесие, Гидиън.

— Поне във Вегас не глезят с кратки психоанализи след игра.

— Сигурно. А може би трябва. Но предполагам, че няма да е добре за бизнеса. — Хана тръгна да се отдалечава и пусна ръката му. — Само се опитвам да ви кажа, че в живота има и други неща освен поредния делови отстрел. Би трябвало да тръгнете да ги търсите, преди да е станало твърде късно.

— Опитвате се да ме спасявате от самия мен?

Тя наклони глава и се вгледа в него.

— Като професионален консултант не мога да устоя на предизвикателството. Понякога не мога да се сдържа да не давам съвети. Рисковете на професията, бих казала.

— Мисля, че никой досега не се е опитвал да ме спасява.

— Някой ден трябва да ми кажете дали съм успяла.

— Да, някой ден. — Той докосна рамото й, когато тя започна да се отдалечава. — Още нещо, Хана.

Тя замръзна.

— Какво?

— Може ли да ми дадете тестето?

Кракът й запулсира.

— Защо?

— За спомен.

Хана се усмихна.

— И аз мислех да го запазя поради същата причина.

Гидиън само кимна. Но доста по-късно вечерта, когато остана сама в хотелската си стая, тя бръкна в чантата да вземе една таблетка и забеляза, че тестето го няма. Тази мисъл не я напусна чак до Сиатъл.