Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (19)

Осемнадесета глава

Този път Вегас нямаше да му свърши работа. Картите не вървяха добре, но това не изненадваше Гидиън. Не внимаваше в тях. Не можеше да мисли за друго освен за Хана. Кимна разсеяно на крупието, отдалечи се от масата за блекджек и тръгна да търси нещо за пиене. Нямаше да му бъде трудно. Покрай игралната площ на огромното казино имаше много барове.

Той избра едно познато място, закътана маса, която го скриваше и същевременно му позволяваше да наблюдава оживлението наоколо. Под разкошните полилеи, предназначени да осветяват една безкрайна нощ, мъже в бермуди хвърляха зарове редом с жени във вечерни рокли. Вегас беше образец на уравниловка, щом ставаше дума да се вземат пари от хората.

Уискито се затопли в ръката му. След няколко минути щеше да отиде на друга маса за блекджек, но идеята не успяваше да го въодушеви. Вегас вече не функционираше в отредената си роля. Вече не му осигуряваше прилива на адреналин или краткото подобряване на настроението, щом спечелеше. Онова, което действително го тревожеше, беше, че дори не му пукаше, когато губеше. Не чувстваше никакви съжаления. Искаше само едно — да устрои бъдещето си с Хана.

Беше дошъл за няколко дни във Вегас, защото не можеше да понася чакането. Беше заминал тихомълком от Тусон с надеждата, че блясъкът и фалшивата възбуда щяха да отвлекат мислите му от Хана. Но прекрасно можеше да си отиде у дома. Вегас не му вършеше работа.

— Късметлия, както винаги, а, Кейдж?

Гласът като че ли не го изненада.

— Нямаш ли си друга работа, че пак ме следиш, Балънтайн?

Хю Балънтайн седна и закри мъжа, в когото Гидиън упорито се взираше.

— Не. В момента нямам. — Отпи от мартинито, което държеше в ръка. Ярките му сини очи бяха забулени и бдителни. — Обадих се в офиса ти и секретарката ти каза, че те няма в града. Питах дали си на Карибите или в Сиатъл. Каза „не“.

— И ти разбра къде да ме търсиш. — Гидиън се отказа да наблюдава играча на блекджек и отправи поглед към Балънтайн. — Защо?

Хю вдигна рамене.

— Исках да поговорим.

— Защо? — запита отново Гидиън, учуден от собственото си търпение.

— Тя ти вярва.

— Кой? Секретарката ми ли? Разбира се, че ми вярва. Плащам й да ми вярва.

Балънтайн поклати глава.

— Хана. Хана ти вярва.

Гидиън усети как вътрешностите му се стягат.

— За какво?

— За миналото.

— Защо дойде, Балънтайн?

— Мисля, че започнах да вярвам на твоята версия за случилото се, щом осъзнах, че макар да има много причини да те мрази и в червата, Хана ти вярва.

— Не ми пука дали ми вярваш, или не. Ако си дошъл чак дотук, за да ми го кажеш, загубил си си времето. В края на краищата, няма никакво значение.

— Знам. Нищо няма особено значение за теб, нали?

Гидиън не си даде труда да отговори. Само отпи от уискито.

Балънтайн внезапно се наведе напред.

— Разкажи ми за него.

— За кого? За баща ти?

— Да, по дяволите.

— Той беше твой баща, не мой. Трябва да си го познавал по-добре от мен.

— Не е вярно, Кейдж, знаеш го. Аз не бях неговият истински син. Ти беше. Знам го още от гимназията. Защо, да му се не види, мислиш, че толкова дълго избягвах всичко, което дори отдалеч мирише на бизнес? Не можех да се състезавам с теб.

Гидиън го изгледа.

— Не си спомням да си се опитвал.

Балънтайн се усмихна леко.

— Нямаше смисъл. Ти беше по-възрастен, по-силен, по-твърд, по-умен. Беше всичко, което Сайръс Балънтайн искаше от сина си.

— Имаше странни начини да показва бащински чувства.

Балънтайн се взря в него.

— Точно затова не можех да повярвам на твоята версия за случилото се преди девет години. Не можех да повярвам, че татко ще ти причини това.

— И още не вярваш.

— Хана вярва.

— Знае само каквото съм й казал.

— Сигурно й е достатъчно — забеляза Балънтайн.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че мнението й ти е достатъчно?

— Нека просто да кажем, че тя пося съмнения у мен.

Гидиън замълча и после изрече тихо:

— Мога да отстраня тези съмнения, като ти кажа, че Хана е грешила за мен в други случаи. Няма основание да вярваш на инстинкта й точно за това.

— Разкажи ми за него, Кейдж.

Гидиън въздъхна.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко. Всичко. Той беше чужд за мен. Непознат. Исках да го опозная, но винаги беше зает. Винаги го нямаше. Все работеше над нещо важно. И тогава се появи ти, помагаше му за разни важни неща, които заемаха времето му. Просто искам да узная нещо за него.

— Заел си се да отмъстиш за човек, когото не си познавал?

Устата на Балънтайн изобрази мрачна усмивка.

— Той ми беше баща.

— Искаш да узнаеш истината? Ти си повече мъж, отколкото той някога е бил. Сайръс Балънтайн никога нямаше да промени посоката на целия си живот, за да отмъщава за човек, когото не е познавал. Нямаше да го направи и за някого, когото познава добре. Баща ти беше брилянтен манипулатор и съвършен егоцентрик. Би се пукнал от смях, ако можеше да узнае, че ние с теб ще водим война заради него. Сайръс водеше собствените си битки, никога чуждите. Но имаше странно чувство за хумор. Щеше да му стане много весело да узнае, че и двамата не сме могли да го премахнем от живота си. Идеята, че още ни манипулира, би му харесала.

— Мразиш го, нали?

Гидиън се замисли.

— Не. Вече не.

— Кога престана?

— Не знам. Много отдавна. Ти кога престана да го ненавиждаш?

Хю се вгледа в чашата си.

— Не знаех, че го мразя, докато не пренесох цялата си омраза върху теб. Хана ми каза, че съм те обвинил, че си го убил, защото не съм искал да намеря никаква слабост у него. Че не съм искал да призная, че той е бил унищожен физически и емоционално само защото е бил унищожен финансово.

— Хана има да отговаря за много неща — изрече замислено Гидиън. — Има лошия навик да раздава съвети дори когато никой не й ги иска.

— Има дарба за това. Вижда вътре в хората.

Гидиън въздъхна.

— Знам.

— Може да постигне много с тази си способност — каза тихо Балънтайн. — Може да го използва.

— За какво говориш?

— Може да бъде опасна — изрече просто Балънтайн. — Честна и открита, когато дава съвети, но няма да й бъде трудно и да не бъде толкова открита. Прибави една доза Макиавели към Хана Джесет и ще получиш много опасна комбинация. Тя е жена, която би могла да манипулира околните доста лесно и фино. Това е полезно умение.

Сега беше ред на Гидиън да се усмихне накриво.

— Знам. Но мисля, че тя не го съзнава. Може би нямаше да й пука, ако го съзнаваше. По-скоро иска да стане опасна по други начини. Има си собствен призрак, който трябва да прогони.

— Призрак като Сайръс?

— Донякъде.

Балънтайн мълча известно време. Гидиън се чувстваше странно, седнал срещу човека, който се беше заклел да го унищожи. Но сигурно не по-странно от самия Балънтайн.

— Исках да бъда на твое място — изрече накрая Балънтайн. — Сигурно съм искал да бъда човекът, който беше по-умен и по-твърд от баща ми.

Гидиън си пое дълбоко дъх.

— А вече не искаш?

— Още не знам.

— Казах на Хана, че когато те видя, виждам себе си. Какъвто бях преди девет години. Можеш да бъдеш какъвто искаш, Хю, но ако искаш безплатен съвет, предлагам да си бъдеш ти самият. И баща ти, и аз не сме особено добри модели. Питай Хана.

— Може би ще го направя.

Гидиън остави чашата си.

— Не, няма. Това беше само фраза. Няма да търсиш Хана за съвет или каквото и да било друго. Каквото ти е дала — дала. Можеш да вземеш „Сърбрук“, Балънтайн. Бог знае, че ще платиш достатъчно. Можеш да вземеш колкото искаш от клиентите ми, колкото можеш да отвлечеш. Но не можеш да имаш Хана.

Балънтайн вдигна вежда.

— Мислиш, че можеш да я имаш?

— Когато наистина искам нещо, обикновено го получавам.

— И наистина искаш Хана — каза тихо Балънтайн.

— Да.

— Как ще я получиш, Кейдж? Не можеш да купиш жена като нея. Знам го. Опитах се. Имаш ли представа колко й предложих?

— Видях писмото.

— И как ще я вземеш?

— Това не е твой проблем.

— Така е, но съм любопитен. — Балънтайн го изгледа с напрегнат интерес. — Единственият начин да я имаш, е ако тя дойде при теб. Мислиш ли, че ще го направи, Кейдж?

Пръстите на Гидиън стиснаха здраво чашата.

— Казах ти, това не е твой проблем, Балънтайн.

Хю се изправи и в сините му очи блесна веселост.

— Само се опитвам да взема някой и друг урок от майстор. Умният човек винаги гледа да научи нещо. Знаеш ли какво мисля?

— Не, и не ме е грижа.

— Мисля, че нямаш и най-малка представа как да спечелиш Хана. Просто се молиш тя да реши, че те иска. Защото, ако реши друго, няма да можеш нищичко да направиш по въпроса.

Гидиън се усмихна, но по лицето му нямаше и следа от веселост.

— Стой далеч от нея, Балънтайн.

Хю се замисли над съвета.

— Тя ми каза, че ако не внимавам, може да стана като теб. Това беше отрезвяваща мисъл.

Обърна се и се отдалечи.

Гидиън се загледа след него. После допи уискито и се запъти отново към масите за карти. Имаше нужда от нещо, което да разтопи обзелото го вътрешно вцепенение, а беше ясно, че уискито нямаше да свърши работа. Реши пак да опита с картите.

Времето във Вегас минаваше, както винаги, в нескончаема нощ. Две вечери след срещата с Балънтайн Гидиън реши, че няма смисъл да остава за поредния цикъл от ядене, хазарт, плуване и сън. Беше отегчен, неспокоен и напрегнат. Вегас не успяваше да го отвлече от мислите за Хана. Седеше до масата за блекджек с чаша в ръка и се опитваше да намери смисъл в играта.

— Чувстваш ли се късметлия?

Гидиън затвори очи, когато ясният, тих, леко развеселен глас се разнесе над него. После бавно се обърна, за да погледне към Хана. Тя стоеше зад гърба му, вдясно от него. Полилеите обгръщаха в мек ореол разпилените червеникавокестеняви къдрици. Беше в рокля стил „милитъри“ от маслиненозелена коприна, със златни копчета на еполетите, джобовете и маншетите. Подпираше се на бастуна, усмихваше му се и изглеждаше великолепно. Той забеляза очаквателния й поглед и си позволи да се надява, че най-накрая всичко ще бъде наред.

Без да каже и дума, събра картите и стана от масата. Направи трите крачки, които го отделяха от Хана, и застана на място, вгледан в нея.

— Мислех, че никога няма да дойдеш тук. — Протегна ръце и я прегърна. — Господи, жено, откога те чакам.

И я целуна бързо, силно, с отчаяние, облекчение и надежда. Тя отвърна на целувката му и тогава той разбра с абсолютна сигурност, че наистина всичко щеше да бъде наред.

 

 

Кръглото легло стоеше на подиум от червено кадифе в центъра на апартамента. Великолепно, невероятно натруфено, като всичко останало в хотела. Балдахинът над главите им беше снабден с огледало и когато Хана вдигнеше очи, виждаше себе си и Гидиън, отразени в упадъчен блясък. Кувертюрата от червено кадифе беше избутана в долния край на леглото, златистите чаршафи бяха изпомачкани. Гидиън лежеше по корем, полузаспал, ръката и кракът му я държаха в плен. Тя не правеше опит да се освободи, макар че не й спеше. Лежеше тихо по гръб, пъхнала ръце зад главата си, и се усмихваше на гледката в огледалото.

— Нервираш ме, като се усмихваш така.

Гидиън не отваряше очи.

— Откъде знаеш, че се усмихвам?

— Усещам.

— О!

— За какво мислиш?

Той поотвори очи и златистите точици в тях блеснаха, когато я загледа.

— За нищо, което би те нервирало.

— Нека аз да преценя. — Гидиън се надигна на лакът. — Кажи ми за какво мислиш?

— За остров Ревелейшън.

Той изпъшка.

— В такъв момент?

Усмивката й стана по-широка.

— Чудесно е, че мога да мисля за това в такъв момент. Не беше толкова отдавна, Гидиън, когато бях убедена, че няма да мога. Затова се върнах на Санта Инес. Мислех, че трябва да избирам.

— Между мен и остров Ревелейшън?

— Донякъде. Бях сигурна, че ако реша да напиша книгата, всичко ще се промени, и наистина ще стане така, но не както си го представях. Сега знам, че мога да контролирам бъдещето си.

— Норд и книгата все ми се пречкаха — измърмори Гидиън. — Всеки път, когато се опитвах да намеря път към теб, те ме спираха. Страхувах се, че ще те отнемат от мен.

— За малко да стане така.

Тя се обърна настрана и го погледна.

Гидиън сви вежди.

— Сега забелязвам, че не носиш медальона.

— Хвърлих го.

Това като че ли го смая.

— Нали казваше, че бил важен за теб.

— Беше. Вече не е. Това е дълга история, Гидиън. Сигурен ли си, че искаш да я чуеш точно сега?

— Да. Но мисля, че вече я знам отчасти.

— Доколко? — взря се Хана в лицето му.

— Този медальон ме плашеше. Взех да го свързвам с промените у теб. Усещах те как ми се изплъзваш тъкмо когато бях разбрал какво искам. Опитвах се да намеря начин да стигна до теб, но ти хукна в съвсем друга посока. Изплаших се, че ще бъде посока, която ме изключва.

— Щеше да изключва не само теб, а и всеки друг — изрече Хана. — Точно както онази, в която ти си се запътил преди девет години, не е оставяла място за никого. Щях да бъда силна като теб, като леля и като Вики. Щях да имам много власт и огромна свобода. Това ме замайваше, Гидиън. Все едно щях да отида при магьосницата, при която сте отишли вие тримата, и тя щеше да ми направи същото предложение. Можех да постигна властта и успеха, от които имах нужда, за да си докажа, че съм също толкова силна като леля Елизабет или като Вики Армитидж. Можех да осъществя заложбите, които бях показала в колежа. Само трябваше да се откажа от истинска връзка с другите хора и неща. Само трябваше да се съсредоточа единствено върху това, което искам, и то щеше да стане мое.

Пръстите на Гидиън стиснаха рамото й.

— Сделката не си струва, Хана. Знам го. Цената е много висока.

— Има си компенсация. Леля ми е била доволна от избора си.

— Няма как да си сигурна. Ти самата казваше, че не си я познавала добре. Никой не я е познавал.

Хана се усмихна леко.

— Това е парадоксът, нали? Не можеш да опознаеш добре човека, избрал такъв път в живота. И ти, и аз не можем да докажем нищо. Но мисля, че общо взето, тя беше доволна от избора си.

— Аз не бях доволен от избора си — възрази той. — Казвах си, че съм, но още когато ме видя, ти разбра, че лъжа безобразно.

— Сигурно не си бил доволен, защото не си избрал доброволно пътя към изолацията и властта. Бил ти е наложен. Преди девет години си имал успехи, бил си разумно амбициозен мъж, който е умеел и е имал дарбата да взема от живота възможно най-много от онова, което му трябва и което желае. Но не си изключвал останалата част от света. Най-напред, имал си синовни отношения с Балънтайн. Това е било важно за теб. Събирал си географски карти. Оженил си се. Тогава Балънтайн те е предал и ти изведнъж си започнал да желаеш само едно нещо. Фокусът ти се е стеснил, ожесточил се е. Искал си отмъщение и за да го получиш, е трябвало да имаш повече власт, отколкото ти е било отсъдено. Тогава си сключил сделката с магьосницата.

— Няма никаква магьосница, Хана. Има само избор. Всички трябва да избираме. Това правеше на Санта Инес, нали? Избираше между мен и… И нещо друго, което би могло да бъде твое. Което щеше да те превърне в жена като леля ти. Ако беше избрала другата пътека, щеше да ме изоставиш и нямаше да погледнеш назад. Затова подлудявах тук, във Вегас. Знаех, че няма какво да направя, за да ти попреча да се превърнеш в амазонка. Знаех и че амазонките нямат нужда от мъже като мен.

— Както и ти всъщност не си имал нужда от жена в последните няколко години — изрече замислено Хана. — Има какво да се каже за нуждата от друг човек, за това, да си самодостатъчен. Тогава небето е границата. Има някаква свобода в това, Гидиън.

— Има някакъв ад.

— Мислиш ли, че си се променил? — запита тя.

— Ти имаш инстинкт за хората. Ти ми кажи.

Той се наведе и я целуна леко, без да бърза. Но очите му оставаха напрегнати.

— Понякога е трудно да си сигурен в някого, когато сте прекалено близо. Мъчно е да си обективен — прошепна Хана. — Отначало виждах част от теб съвсем ясно. Но други твои страни оставаха скрити.

— Може би защото и аз не ги разбирам. Или защото много отдавна съм се научил да ги крия.

— Възможно е. Във всеки случай, не можех да бъда сигурна какво означава скритата част от теб. Не знаех доколко е силна или дори доколко ти влияе. Когато отидохме за първи път заедно на Санта Инес, ми се стори, че можеш да се промениш.

— Затова реши да рискуваш и да позволиш да ти стана любовник. А после се изплаши, нали?

— Не се изплаших — възрази тя. — Просто стигнах до заключението, че се заблуждавам. Ти нямаше да омекнеш и аз щях вечно да си блъскам главата в стената. Освен това тогава намерих лелините дневници и медальона. Започнах да виждам, че в живота има и други възможности.

— И когато аз започнах да отварям живота си, за да те пусна вътре, ти пък реши, че не искаш да те безпокоят — изрече той с тревожен тон.

— Ако не беше толкова настоятелен, може би повече нямаше да се срещнем след Санта Инес.

— Нямаше да дотичаш при мен в Тусон, нали? Нямаше да ми дадеш втори шанс.

— Усещах, че само аз поемам рисковете, а не бях сигурна, че имам достатъчно сили и енергия, за да ти устоявам.

— Трябва ли да воюваме? — запита той меко.

— Сигурно ще има моменти, когато ще воюваме открито — отвърна тя с лекота.

— Само трябва да ме вкараш в леглото и войната ще свърши, преди да е започнала.

Хана се засмя.

— Ако очакваш да повярвам в това, значи не си чак толкова умен, колкото те мислех. Никоя жена не би могла да те контролира чрез секс, Гидиън.

Той се ухили.

— Можеш да пробваш.

— Не се надявай толкова.

Усмивката му увяхна.

— Наистина ли искаш да можеш да ме контролираш?

— Не, но искам да бъда достатъчно силна, за да не можеш и ти да ме контролираш.

— Ах, Хана, само искам да те обичам. — Той се отпусна върху нея и я зацелува с подновена жажда. Тя обви ръце около него и реши, че докато си даваха взаимно такава утеха и наслада, можеха да забравят за взаимното контролиране. След миг Гидиън вдигна глава. — Какви изводи си направи там, на острова, Хана? Не съм чак толкова тъп, че да се усъмня в щастието си, но признавам, че съм любопитен.

— Реших, че не искам сделката. Исках шанс с теб. Исках шанса да имам всичко. Да напиша книгата и да продължа да бъда професионален консултант. Исках много неща, които знаех, че нямаше да имам, ако поемех по пътя на леля си. Странното беше, че когато хвърлих медальона, разбрах, че всичко ще бъде наред. Мога да напиша книгата и това няма да промени нищо по такъв начин, както мислех, че ще стане. Мога да я напиша, но поради други причини.

— Това ли ще направиш? Ще напишеш книгата?

— Някакви възражения?

— Не. Стига да не ме изриташ от живота си, докато я пишеш.

— Никога. — Ръцете й се стегнаха около него. — Винаги съм вярвала в поддържането на равновесие в живота, Гидиън. Известно време мислех, че мога да опитам друг подход, но сега знам, че съм била права. Пътува ли ти се?

— Пак ли? Май откакто те срещнах, не правя друго, освен да летя насам-натам. Къде искаш да ходиш сега?

Тя се усмихна.

— Стори ми се, че можем да отидем на остров Ревелейшън и да видим дали няма да намерим мястото, което леля ми е отбелязала на оная стара военна карта.

— И кога ще намеря време да управлявам „Кейдж и съдружници“?

— Ще намериш начин. Имаш дарба за бизнес.

 

 

„Амазонка: Животът на Елизабет Норд“ предизвика огромен интерес в академичните среди и сред обикновените читатели, когато излезе от печат след година и половина. Появиха се няколко критични статии, в които се изказваше съмнение дали авторката е имала право да напише тази книга, а някои бяха скандализирани от акцента върху романтичната връзка на младата Норд с Родерик Хамилтън.

Но фактът, че Норд нарочно бе изопачила истината за културата на остров Ревелейшън, смайваше всички във и извън академичната общност. Много хора, задължени навремето да прочетат „Амазонките от остров Ревелейшън“, го помнеха като класически текст. Така че интересът беше гарантиран още от мига, когато книгата на Хана се появи по книжарниците. Шокиращото разкритие за лъжата разпали дълго нестихващи спорове в академичния свят. Леко поднесеното описание на романтичния живот на Норд и истината за сексуалната култура на островитяните от Ревелейшън привлякоха общото внимание. Никой не остана разочарован. Новата биография събуди огромен интерес към всички трудове на Норд. Всеки говореше за нея. Това навярно щеше да й бъде извънредно забавно.

Малко след излизането на книгата Ник Джесет писа на сестра си, оплаквайки се добросърдечно, че му се налага да отбива интереса на репортерите. Беше приложил част от статията на един редактор в студентски вестник, излизащ в колежа, където Хана беше професионален консултант:

„Не можахме да намерим Хана Джесет Кейдж за коментар, но научихме от брат й, че тя е дарила ценната библиотека на леля си на университета, финансирал трудовете на Норд за остров Ревелейшън. Част от дарението е един необикновен церемониален съд, вероятно описаният във фундаменталния труд на Норд «Амазонките от остров Ревелейшън». Според Джесет сестра му и съпругът й намерили съда в началото на тази година с помощта на карта на острова от Втората световна война.

Бившата госпожица Джесет сега е на почивка на Карибите със съпруга си Гидиън Кейдж. Кейдж е президент на новосъздадена фирма за мениджърски консултации, базирана в Сиатъл. След като се върне от почивката си, авторката възнамерява да продължи да работи като професионален консултант в колежа.“