Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (17)

Шестнадесета глава

Гидиън не вярваше в предчувствия, но се доверяваше на инстинкта си. Беше разчитал на него и на улицата, и по-късно в бизнеса. Когато тъмносивият седан, паркирал край пътя, се появи пред погледа му в дъжда, той разбра, че тук ставаше нещо нередно. Колата беше много близо до вилата на Норд, веднага щом самолетът му се приземи, се беше разразила силна буря, а и беше абсолютно сигурен, че инцидентите в живота на Хана вече ставаха прекалено чести.

Единственото, което го обнадежди, докато спираше на банкета взетата под наем кола, беше това, че наоколо не се виждаше никакъв розов джип. Без да обръща внимание на неспиращия топъл дъжд, той излезе от миникупъра и полека се приближи към седана. Не видя никого, но това не стопи буцата в стомаха му. Усещаше, че нещо не бе наред, и отдавна се беше научил да се съобразява с това чувство. Надникна в колата, ала без никаква полза. Заобиколи я и веднага видя издрасканата и огъната задна броня.

Надвеси се внимателно над ръба на скалата и видя долу на скалите един джип с розови ресни. Взря се в него с чувството, че стомахът му се преобръща. Не искаше да приеме видяното. Усети, че би дал всичко, само и само да промени действителността, но съзнаваше, че сделки с вселената не бяха възможни.

Внезапното повдигане вътре в него моментално го изстуди. Това поне му позволяваше да действа. Свали сакото и се заспуска по сипея, водещ към брега. Трябваше да види най-лошото, да се увери със собствените си очи, че неговата нежна, сладка Хана лежеше бездиханна вътре в джипа. После щеше да унищожи онзи в тъмния седан. Не се и съмняваше, че другата кола бе избутала джипа в пропастта. За втори път в живота си се усети връхлетян от свирепо желание за отмъщение. Щеше да направи всичко необходимо, за да накара онзи от седана да си плати.

Запъти се към джипа, подхлъзвайки се по мокрите от дъжда камъни. С всяка следваща стъпка се готвеше да види Хана размазана на скалите или хваната в капан вътре в джипа, полегнал на едната си страна. Нищо не можеше да разтопи ледената топка в стомаха му, но не видя Хана никъде в подножието на ниския стръмен склон. Призова цялата сила на волята си, за да погледне към шофьорската седалка. В прегръдката на предпазния колан нямаше нищо. Хана винаги слагаше колан. Беше я спасил при първата катастрофа.

За първи път, след като видя джипа, Гидиън си позволи малко надежда. Все пак беше възможно тя да бе оцеляла и да бе излязла от джипа. Нали веднъж се беше спасила след катастрофа.

Тъкмо се обърна, за да огледа склона, когато забеляза шикозно изглеждащата, обшита с кожа фотографска чанта с всевъзможни закопчалки и джобове. Явно беше излетяла от седалката и лежеше на пясъка близо до скалите. Фаровете на джипа осветяваха сцената от необичаен ъгъл. Гидиън погледна отново към тъмния седан и тръгна към чантата.

Вдигна я и я отвори. Портфейлът на Хана още беше вътре. Шофьорът на седана явно не си падаше по джебчийството. Гидиън остави чантата на пясъка. Човек, който оставяше недокоснат портфейл в подобни обстоятелства, може би бе склонен да окаже помощ. А можеше да има и друго предвид.

Погледна пак към джипа и се опита да си представи накъде ли бе отишла Хана, след като се бе измъкнала отвътре. Сигурно бе била силно раздрусана и вероятно зле натъртена, а може би дори сериозно ранена. В такова състояние скалите щяха да й се сторят много трудни за изкачване. Сигурно бе решила да върви край брега, за да намери място, откъдето да стигне по-лесно до пътя. Наляво беше равно, но надясно се виждаше купчина нападали скали и хлъзгав пясък. Човек, опитващ се да се отдалечи след тежка катастрофа, навярно щеше да тръгне наляво.

Този анализ оставяше без отговор въпроса какво бе направил човекът или хората от тъмния седан. Ако бяха слезли по склона и бяха намерили джипа празен, навярно бяха помислили същото като него. Със сигурност не бяха отишли да търсят помощ. Това го накара да заключи, че шофьорът на седана бе тръгнал да търси Хана.

Бурята започваше да отслабва. Облаците се разнасяха, мракът отстъпваше пред слабите лунни лъчи. Тласканият от вятъра дъжд обаче още не спираше. Нямаше защо да търси в жабката извънредно полезното в случая фенерче. Агенциите за даване на коли под наем не проявяваха чак такава предвидливост. Във всеки случай светлината може би щеше да се окаже по-скоро опасна. Щяха да го виждат от метри разстояние. А Гидиън не беше сигурен, че иска да обявява присъствието си. Не и преди да разбере кой бе човекът в тъмния седан.

Тръгна решително покрай брега в единствената посока, накъдето би се отправила Хана, ако бе успяла да се измъкне от джипа. Блестящо белите вълни се разбиваха на не повече от метър от обувките му. Той се затича. Плисъкът на разбунтуваната вода заглушаваше шума от стъпките му.

Не сваляше очи от откритите пясъчни пространства с надеждата да зърне някоя тъмна, сгушена фигура. Сигурно не бе стигнала далеч. Несигурната лунна светлина и неспирният дъжд не му позволяваха да разбере дали някой не бе извървял този път преди него.

Брегът започна да стеснява. Скалната стена все повече се приближаваше към водата. И в този край като че ли пясъкът завършваше с ужасен сипей от едри скали. Ако някой бе последвал Хана, сигурно не бе далеч. Гидиън забави скоростта си и навлезе в плътните сенки на склона.

Отново се сети за фотографската чанта на пясъка. Имаше и друга възможност, за която не му се мислеше. Някой се бе опитал да удави Хана. Ако някой я бе последвал надолу по склона и я бе намерил в безсъзнание или ранена в джипа, лесно бе могъл да я извади и да я завлече до водата, за да довърши започнатото.

Той отхвърли решително тази мисъл. Ако някой бе намерил Хана и я бе убил, досега да бе отпрашил с тъмния седан. Не. Ако тук на брега имаше още един човек, не си бе отишъл. И това означаваше, че Хана можеше още да е жива.

Гидиън продължи напред в сянката на скалите. Все едно се прокрадваше в някоя тъмна уличка. Отдавна не беше използвал сянката като прикритие. В последно време беше свикнал да прикрива движенията си с корпоративни трикове. Но откри, че някои неща не се забравят. Също като карането на велосипед.

Скрит в сянката, можеше да наблюдава пространството между себе си и водата. Веднага щеше да забележи всяка тъмна фигура на фона на светлия пясък. Беше стигнал почти до сипея на другия край на брега, когато долови леко движение и замря в очакване.

Силуетът се отдели от скалите в задънения край на брега и полека тръгна към джипа. Не беше Хана. И фигурата, и движенията бяха мъжки. Придвижваше се предпазливо, очевидно търсеше някого. Гидиън го изгледа за няколко напрегнати секунди и после внимателно тръгна успоредно с него обратно към пясъка.

Без да се отделя от сянката на скалата, той постепенно скъсяваше разстоянието между себе си и другия. Който и да беше, май нямаше оръжие. Ръцете му се движеха свободно. Може би просто бе разтревожен шофьор, опитващ се да открие жертвата на инцидента, каза си Гидиън. Тогава мъжът се обърна, за да огледа брега зад себе си. Бледата луна освети лицето на Дрейк Армитидж.

Край на теорията за разтревожения шофьор. Гидиън зачака нетърпеливо, докато Армитидж пак огледа брега и се насочи към джипа. Когато от действията му стана ясно, че бе свършил с огледа на пясъка и смяташе да се върне при джипа, Гидиън се измъкна от сенките и започна бързо да скъсява разстоянието помежду им.

Сякаш предупреден от инстинкта си, Дрейк се извърна в последния миг. Твърде късно. Гидиън връхлетя върху него и двамата се търкулнаха долу.

— Копеле такова!

Армитидж се помъчи да изблъска нападателя си. Гидиън се извъртя и рязко удари гърлото му с ръба на дланта си, което накара другия да изпъшка болезнено. Той се опита да се извърти и да затисне Гидиън, но Гидиън отново смени позицията си и заби коляно в слабините му.

Единственото правило в уличния бой беше, че няма правила.

Ударът попадна малко встрани, ала беше достатъчен, за да тласне Армитидж силно назад. Гидиън се отмести бързо и силният ритник на Армитидж го улучи право в бедрото. Глупаво, каза си той, докато се опитваше да си върне равновесието. Някога, в старите времена, нямаше да допусне такава грешка. Може би прекалено дълго си беше губил времето в корпоративни удари под кръста. Или започваше да остарява. Беше пет-шест години по-възрастен от Армитидж, а тук това имаше значение.

Възрастта обаче носеше и повече познания за коварството, а защо ти е познание, ако не го прилагаш? Гидиън позволи на удара да го отметне по-далеч, отколкото беше предвидил Армитидж, падна по гръб и се опита да изглежда като съблазнителна мишена.

На Армитидж не му трябваше друга покана. Нададе задавен победоносен вик, скочи и насочи следващия си ритник към главата на Гидиън. Очевидно действаше според теорията, че щом веднъж нещо бе дало резултат, нямаше начин да не подейства и втори път. Но в уличните битки предсказуемостта можеше да бъде и смъртоносна. Гидиън сграбчи глезена му и го извади от равновесие. По-младият мъж изрева гневно.

Гидиън се озова отгоре му още преди Армитидж да беше тупнал на пясъка. Два отсечени удара накараха главата му да отлети на една страна, а после на друга. Когато се свести, джобният нож на Гидиън опираше в гърлото му. Очите на Дрейк се разшириха. Трудно беше да се каже какъв бе цветът им, защото лунната светлина го размиваше, но Гидиън беше почти сигурен, че бяха сини. Опита се да си спомни момента във фитнес клуба, когато се беше запознал с него.

— Това е най-добрият нож, който някога съм ползвал за такова нещо — изсъска Гидиън, когато притисна острието към гърлото на Армитидж. — Само едно джобно ножче. Но вярвам, ще ми свърши работа.

— Вие сте луд.

Армитидж не помръдна.

— Може би. Особено в този момент. Къде е Хана?

— Господи, не знам. Търсех я. Колата й падна от скалата. Опитвах се да я намеря.

— Колата й е паднала, защото си я блъснал с твоята, точно както преди няколко месеца.

— Това е лъжа, по дяволите. Просто се опитвахме да помогнем. За Бога, защо да искам да нараня Хана?

Гидиън не обърна внимание на въпроса.

— „Опитвахме“? Предполагам, това означава, че Вики е наблизо? Естествено, че ще бъде. Няма да те прати сам с такава важна задача. Къде е тя?

— Не знам, казвам ви. Разделихме се, за да търсим Хана. Искахме да й помогнем, Кейдж. Сигурно е ранена, може да лежи някъде в безсъзнание.

— Благодарение на вас.

Гидиън леко натисна върха на ножа.

— Чуйте ме — замоли се Армитидж, — видяхме я, че има проблем с колата. Бяхме зад нея на пътя. Когато отминахме, Вики каза да се върнем и да видим какво е станало. Като се върнахме, джипът беше долу, на скалите. Предположих, че Хана е паднала с него, затова слязох да видя какво става. Но Вики мислеше, че може да се е качила горе на пътя. Тя я търси там, горе.

На Гидиън не му се мислеше за тази възможност. Спомни си израза в очите на Виктория Армитидж, когато гледаше към Хана. Ако Хана се бе измъкнала от джипа преди падането, вероятно щеше да е ранена и уплашена. Лесна цел за една амазонка.

— Ставай.

Гидиън се надигна и дръпна Армитидж.

— Какво ще правите?

Дрейк изгледа ножа, който още беше прекалено близо до врата му.

— Ще намеря Хана. И ако е мъртва, ще се върна тук и ще ти забия ножа в гърлото.

— Вие сте луд. Защо не ме слушате? Ние с Вики само искаме да помогнем.

Оправданията секнаха в мига, когато в мрака отекна изстрел.

— По дяволите! Жена ти има оръжие… — Гидиън усети как стомахът му се вледенява. — Щом всичко свърши, наистина ще те убия, Армитидж, и няма да бързам.

— Не, разберете, трябваше да направим нещо. Всичко се обърка. Нищо не стана. Вики каза, че трябва да направим нещо…

Гидиън не го остави да довърши. Чукна го с ръба на дланта си по гърлото и думите на Дрейк потънаха в безсъзнание заедно със самия него. После Гидиън хукна покрай брега, търсейки път нагоре по склона.

 

 

Изпълзяването до пътя и влизането сред обърканата растителност беше трудната част. Хана беше сигурна, че нараненото коляно щеше да поддаде под нея. Болеше ужасно. Това само по себе си стигаше, за да я обездвижи. Но страхът, както разбра, беше друг силен мотиватор. Наред с отмъщението, щом се наложеше човек да се изпълни със сили и решимост.

Далечният рев на връщащата се кола ставаше все по-ясен, докато Хана с всички сили се мъчеше да се отстрани от пътя. Чувстваше се като ранено животно, ударено от невнимателен шофьор, което се опитва да се добере до храстите, за да умре там.

Не, по дяволите, нямаше да умира. Кракът й гореше, ала иначе нямаше сериозни наранявания. Само няколко синини по ръцете и лицето от падането на пътя, но дебелата памучна тъкан на пътешественическите дрехи не беше допуснала по-сериозни рани. Когато всичко свършеше, щеше да напише благодарствено писмо до отдела за поръчки на фирмата производител. Продукти, които си струват парите, не се срещат под път и над път.

Смехотворните мисли вероятно означаваха, че бе изпаднала в шок, реши Хана. Ирационално беше да мислиш за благодарствени писма в такъв момент. От друга страна обаче това отвлече мислите й от раненото коляно поне за няколко секунди.

Беше навлязла дълбоко сред преплетените тропически растения, когато чу как колата спира край пътя. Тя се отпусна задъхана, притиснала коляното си, и се опита да намисли какво да прави по-нататък. Нямаше представа дали шофьорът щеше да тръгне да я търси, но би се обзаложила, че той щеше да поиска да се увери, че я бе убил. При малко късмет щеше да предположи, че бе паднала долу заедно с джипа.

Тогава чу гласовете.

— Ще сляза да проверя.

Мъжки глас. Който Хана идентифицира, смаяна. Но щом чу женския, реши, че няма смисъл да се прави, че не бе познала високия, остър тембър на Виктория Армитидж.

— Мисля, че не е долу, Дрейк.

— Трябва да е там. Къде ще е?

— Всъщност не видяхме джипа да пада. Може да е имала време да скочи.

— Няма начин. Рефлексите й не са добри, особено с този крак. Виждала си я как се движи в последно време. Още ползва бастуна.

— Не знам, Дрейк. Имам чувството, че не е долу.

— Ще ида да видя.

— Добре — съгласи се Виктория. — Аз ще проверя тук наоколо. Но си прав за едно. Където и да е, не е могла да стигне далеч.

— Първия път стигна до болницата. — В гласа на Дрейк се чувстваше силно отвращение. — А втория път Кейдж се намеси.

— Сега ще се отървем от нея.

— Господи, Вики, дано това вече да свърши, и то завинаги. Става страшно.

— Не се паникьосвай точно сега, Дрейк. Няма начин този път да се измъкне. Ще взема пистолета.

Хана затвори очи ужасена. Пистолет. Вики я преследваше с оръжие. Тя трескаво отвори очи и се огледа. Дъждът я пазеше донякъде, но започваше да отслабва. Тропическите бури не траеха дълго. Трябваше да се възползва от пороя, докато още имаше време.

Скърцайки със зъби, Хана се изправи. Нямаше защо да се заблуждава, че с адреналина и страха щеше да преодолее напълно болката в левия си крак, но все пак направи опит. Нямаше избор. Доктор Енгелхард беше свършил добра работа с коляното й. Сам го беше казал. Ако се окажеше, че не бе така, щеше да го съди, щом се върнеше в Сиатъл.

Мъчително и полека тръгна по-навътре в храсталака. Теренът ставаше все по-суров, огромните късове гранит бяха не по-малко на брой от храстите червен жасмин и гъстите папрати. Проправяйки си път с две ръце, Хана реши да използва камъните като прикритие. Видяха й се по-пригодни да отбиват куршуми, отколкото деликатните разцъфналите храсти.

Скалистият склон даваше добра опора за ръцете. Но по него имаше и множество хлабаво крепящи се камъчета. Дъждът не отслабваше, плющенето му почти заглушаваше шума от движенията й, ала сигурно нямаше да трае още много. Трябваше да намери сигурно скривалище, преди бурята да свърши.

Някои от деликатните тропически храсти не бяха чак толкова невинни, разбра тя, когато стисна здраво една бодлива лоза. Сподави стона си, пусна гъвкавото стъбло и се взря в ръката си. Дъждът отнасяше мътни следи, може би кръв. А може би просто кал.

Очевидното скривалище лежеше сред купчината скали. Пещера, обкръжена от гъста растителност. Изникнала изневиделица, тъмната й уста зейна приканващо сред дъжда. Предлагаше подслон и сянка. Хилядолетният инстинкт на преследваните и ранените насочи стъпките на Хана към нея.

Тъкмо щеше да се строполи вътре в непрогледния мрак, когато нещо я накара да се замисли. Пещерата се набиваше на очи. Ако Вики Армитидж я забележеше, сигурно щеше да помисли същото като нея, а самата тя щеше да седи вътре като вързана примамка.

Сподавяйки отчаяния си стон, Хана си пое дъх и се огледа. Над пещерата се простираше необгледна бъркотия от гъста растителност и скали. Ако успееше да се изкатери над отвора, щеше да продължи нагоре.

Започна да се изкачва с мъка покрай входа на пещерата. Ако кракът не я болеше толкова много, щеше да й бъде по-лесно. Теренът не беше толкова труден за човек с два здрави крака. Вики притежаваше два здрави крака, напомни си Хана. Тренирани от редовно тичане, с които буквално можеше да хвърчи подире й. И оръжие.

Дяволите да го вземат. Тази жена имаше не само докторска титла пред името си, но и пистолет в ръцете. Понякога животът бе ужасно несправедлив.

Няколко камъчета се изтърколиха под краката й. Дъждът отслабваше. Ако Вики беше достатъчно близко, можеше да е чула шума. Последва само тишина и Хана продължи да се катери. В момента не можеше да направи нищо друго.

Огромна папрат й препречи пътя. Тя се запита дали можеше да мине през нея. Май нямаше да има сили да я заобиколи. Папратта се оказа услужлива. Слегна се под тежестта й и когато тя я прелази, се озова сред гъсталака над отвора на пещерата. Легна задъхана и се запита каква полза бе имало от усилията й.

Въпросът остана без отговор. Когато поривът на вятъра плисна стена от дъжд върху неподвижното й тяло, от мрака изникна Вики Армитидж. Хана премига мъчително, когато другата жена се появи пред пещерата. Вярно беше, наистина имаше оръжие. Хана беше абсолютно сигурна, че Вики умееше да стреля. Легнала неподвижно на влажната, кална земя, тя се запита колко ли късмет би могъл да има един професионален консултант.

Вики не се тревожеше, че някой може да я изненада. Явно внимаваше, за да не пропусне евентуално скривалище. Може би проучваше терена по сектори или в концентрични кръгове. Каквато и техника да прилагаше, Хана беше сигурна, че бе брилянтна и методична.

Луната изплува от разкъсаните облаци. Хана помисли, че ще трябва да прати две благодарствени писма на фирмата, от която беше поръчала дрехите си. Твърдият памучен плат не само беше я запазил при падането от джипа, но и маскировъчният зелен оттенък на ризата и панталоните я беше направил част от растителността, забулена с покривалото на нощта. Мислейки за дрехите, Хана се сети и за колана си.

Беше широк пет сантиметра, гарантирано изработен от британска кожа за хамути, с тежка месингова катарама. Тъкмо като за пътешествия в тропиците. Нямаше да бъде особено полезен срещу пистолет, но можеше да й послужи другояче. Бръкна полека под себе си, като се стараеше да не вдига шум, и откопча катарамата. Без да изпуска противничката си от поглед, внимателно издърпа колана. Уви единия му край около китката си точно когато Вики се обърна и забеляза тъмния вход на пещерата.

Точно както беше предположила, Вики веднага се запъти към зеещата тъмна дупка. Но спря точно пред нея.

— Хана?

В гласа й се усещаше нездрава възбуда. По гърба на Хана пропълзя хладна тръпка. Тази жена наистина се забавляваше.

— Хана, трябваше да ме послушаш. Трябваше да ми дадеш дневниците и документите на Елизабет Норд. Постъпи глупаво и сега ще си платиш. Защото тези дневници ще станат мои. Аз ще намеря истината в тях.

Настъпи тишина. Хана беше затаила дъх. Вики пристъпи към пещерата.

— Норд съсипа баща ми с лъжите си. Чуваш ли ме? Той беше блестящ, а тя разруши кариерата му. Опитал се е да й помага в началото, да й подаде ръка в професията. Тя го използвала и после го изоставила. Много пъти ми го е разказвал. Тя го е използвала! Имаш ли представа какво му е направила? Когато умря, беше слаб и жалък. Пропи се. Тя го уби, Хана! Все едно го е застреляла. Дори не му даде бърза смърт. Години му трябваха, за да умре. Години, през които гледаше как репутацията му се смалява и изчезва. Години, през които заемаше второстепенни преподавателски постове. Години, през които най-добрите списания отхвърляха трудовете му. Години, през които знаеше, че е прав, че Норд греши и че няма как да го докаже.

Хана рискува да си поеме дъх, докато Вики пристъпваше още по-близо до пещерата.

— Излизай, Хана. Знам, че си вътре. Това ти е присъщо, да бягаш и да се криеш. Ти си като леля си, нали? Щеше да използваш връзката си с Норд, за да напишеш единствената книга за нея, която хората със сигурност ще прочетат. Никой не даваше и пукната пара за книгите, които баща ми написа за Елизабет Норд. И щеше да направиш така, че лъжите на леля ти да останат за следващите поколения. Но аз няма да го допусна. Баща ми знаеше, че тя е лъгала. Каза ми го. Но никой не го слушаше. Мен обаче ще ме чуят, Хана. Кълна се, ще ги накарам да ме чуят. Знам всичко от петнадесетгодишна, когато гледах как баща ми започва да се пропива. Ще накарам хората да признаят истината. Ще използвам дневниците на Норд, за да разруша репутацията й. Няма да допусна една малка нещастница като теб да застане на пътя ми.

Хана загледа как Вики влиза в пещерата. Това май беше единствената й възможност. Премести се към ръба над входа. Добре би било да има с какво да отвлече вниманието на Вики, когато излезе от пещерата. Внезапно медальонът на врата й започна да пари.

Дръпна старата верижка. Тя изпука и висулката се озова в ръката й.

— По дяволите, Хана, къде си?

Вики изскочи от пещерата.

Хана метна медальона към храстите отсреща. Той се удари в един камък и издрънча. Ръката на Вики се вдигна в класическа стрелкова позиция и изстрелът раздра нощта. На Хана й се стори, че можеше да оглушее завинаги.

Скочи и тупна тежко върху Вики. Сблъсъкът остави и двете без дъх, но Вики пое основната сила на удара. Тя се отпусна под Хана и пистолетът падна от ръката й.

Хана осъзна почти веднага, че нямаше достатъчно сили, за да надвие противничката си, дори с предимството, което имаше. Вики Армитидж беше прекарала твърде много време в залата с тежести във фитнес клуба и в тичане. Силата и издръжливостта й бяха невероятни.

Но гневът, овладял Хана, докато лежеше в агония на пътя, бушуваше във вените й. Усети как Вики се размърдва под нея и разбра, че се пресяга към оръжието. В същия миг Вики заби брутално лакътя си в ребрата й. За една мъчителна секунда Хана се запита дали не й бе счупила нещо. Но нямаше време да разбере.

— Проклета глупава малка кучка!

Вики се изви отново и този път успя да избута Хана.

Хана изпъшка и падна настрани. Видя как Вики се изправя на колене и се надвесва над нея. Красивото лице беше изкривено от гняв. И пак замахна.

Хана успя да отметне глава настрани и пое удара с рамото си, което веднага изтръпна. Но това беше лявото рамо, а здравият кожен колан с висящата месингова катарама беше увит около дясната й китка. Тя я изстреля напред.

Коланът разцепи въздуха със свистене, подобно на камшик. Вики не очакваше противничката й да има оръжие и тежката катарама я хвана неподготвена, разрязвайки бузата й. Тя изкрещя от болка и гняв и се изви назад, за да стигне до пистолета.

Изпаднала в паника от това, че пистолетът лежеше само на метър от двете им, Хана се надигна на колене. Болка прониза лявото. Но страхът и яростта я заглушиха. Тя замахна отново с тежката катарама. Вторият удар попадна върху ръката на Вики, без да причини особени вреди, ала я накара да залитне. Хана реши да се цели пак в лицето й. Всяка жена, особено такава красавица като Виктория Армитидж, инстинктивно щеше да се опита да запази лицето и очите си.

Теорията подейства за още едно замахване. После Вики се хвърли към пистолета. Хана се метна върху противничката си и дългите нокти на Вики посегнаха към очите й. Тя моментално наведе глава и се помъчи да увие колана около врата на другата.

Вики разбра какво става и силно я блъсна, а после посегна към оръжието.

Но Хана се беше търкулнала върху него. Металът се впиваше в гърдите й, докато лежеше задъхана на мократа земя. Отчаяно посегна под себе си и стисна дръжката.

— Стой, Вики. Спри веднага, иначе, Бог да ми е на помощ, ще те застрелям. Кълна се.

Вики замря, когато Хана вдигна оръжието с две ръце и го насочи към нея. Свирепият й поглед се премести от пистолета към лицето на Хана.

— Не знаеш как да си служиш с това.

— Да не се шегуваш? Аз съм племенницата на Елизабет Норд, забрави ли? Тя е извор на полезна информация за едно младо момиче. Истински образец.

Вики я изгледа свирепо, ала не се опита да й отнеме оръжието. Добре, помисли Хана. Защото трепереше толкова силно, че на Вики нямаше да й бъде по-трудно, отколкото да отнеме бонбон от дете.

Тогава една друга ръка се пресегна да вземе пистолета от нея. Позната мъжка ръка, придружена от познат суров глас.

— Сега аз поемам, Хана. Стига ти за една нощ. — Пръстите на Гидиън стиснаха оръжието. — Мисля, че и на мен.

Няколко секунди Хана се взираше в мрачното лице на Гидиън и се питаше дали шокът не я караше да халюцинира. Но той изглеждаше много материален и много истински. Ръката й пусна пистолета.

— Медальонът — прошепна тя. — Трябва да намеря медальона.