Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (16)

Петнадесета глава

Картата не му даваше мира. Гидиън се улови, че поглежда непрекъснато към нея цялата вечер, докато резервираше самолетния си билет за следващия ден. Всеки път, щом погледнеше към туристическата версия на остров Санта Инес, си спомняше тесните, криволичещи пътища по ръба на скалите над морето. Помисли и как Хана ще шофира по тези пътища към къщата на леля си.

Сигурно щеше да наеме един от онези глупави джипове с розови ресни. Запита се колко ли надежден можеше да бъде този джип, за да я накара да се чувства сигурна в шофирането си. Не беше забравил сдържаното й напрежение, когато вземеше рязко някой завой или се разминеше на косъм с насрещно такси. Когато го беше откарала до летището, беше усетил колко несигурна се чувстваше все още зад волана. Ужасът от преживяната катастрофа още се носеше в ума й. И може би нямаше да излезе оттам. Никак не му харесваше мисълта тя да шофира сама по пътищата на Санта Инес.

Не му харесваше мисълта, че Хана бе сама там някъде. Голата истина беше, че това го караше да изпада в паника. Тя можеше с лекота да го извади от мислите си и от живота си. Другите жени от семейството й, преуспели самостоятелно, бяха й предали гените си заедно с онзи проклет медальон. Усети, че му се иска да счупи нещо. Но вместо това набра номера на друга авиокомпания.

Хана не беше създадена, за да се превърне в твърдото, далечно, ярко създание, каквото представляваше леля й. Норд беше поддържала един академичен мит през целия си живот. Хана беше различна. По-мека, по-нежна по-състрадателна. По-честна. И у нея имаше страст, каквато според него едва ли бе съществувала у Елизабет Норд. А ако все пак бе съществувала, бе била изцяло насочена към работата й.

Тревожното беше, че Гидиън знаеше какво означава да канализираш страстта и всички други чувства в работата. Беше възможно. Норд сигурно го беше постигнала. Той също. Може би всички онези жестоки амазонки от семейството на Хана го бяха постигнали.

Но Хана грешеше, смятайки, че подобни хора бяха цялостни и завършени. Той знаеше, че не бе така. Подобна изолация си имаше предимства, но купени на висока цена. Нищо на този свят не бе безплатно. Напоследък той започваше да осъзнава какво му бе струвала властта. Не можеше да позволи на Хана да плати такава цена. В решението му нямаше алтруизъм. Простата истина беше, че той имаше нужда от нея, твърде силно я искаше, за да я наблюдава как се превръща в амазонка, която ще го изостави.

Докато чакаше с нетърпение да му се обадят от агенцията, си представяше как Хана като обезумяла снове по пътищата на Санта Инес с джипа с розови ресни. Мисълта не преставаше да го тревожи. Защото тя беше преживяла катастрофа точно по един тесен, крив планински път. Като тези на Санта Инес. Телефонът иззвъня точно когато в ума му се мярна мисълта колко много си приличаха планинските и островните пътища.

— Утре късно следобед? Това ли е най-ранната възможност за Санта Инес? Господи, ще се е стъмнило. Не, не, ще пътувам. Направете резервацията. Сигурни ли сте, че няма по-ранна връзка от Маями?

— Съжалявам, господине. Няма как да скъсим престоя в Маями. Няма места в другите полети. Ние сме единствената линия със следобедни полети от Маями до Санта Инес. Ако останете в Маями и тръгнете на другата сутрин, ще…

— Не, няма нужда. Запишете ме за най-ранния полет — каза мрачно Гидиън.

— Добре, господине.

Не беше добре, ала не можеше да измисли друг разумен начин да реши проблема. Но поне можеше да бъде спокоен — Хана нямаше къде да ходи. Щеше да шофира от летището до къщата на леля си, да купи нещо за ядене по пътя, после щеше да седне на брега и да мисли.

На брега. Още един повод за тревога. Спомни си как се беше събудил онази сутрин и я беше чул да вика за помощ. Най-ужасната сутрин в живота му. Много по-лоша от онази, когато го бяха застигнали последиците от предателството на Сайръс Балънтайн. Беше го преживял. Обаче не знаеше какво ще направи, ако допуснеше Хана да бъде убита.

Естествено, онзи с водолазния костюм вече нямаше да е там. След като едва не го бяха хванали, че се опитва да удави или да изнасили туристка. Бял, със сини очи, явно не от местните. Нямаше да изпъква единствено сред тълпите туристи.

Още един повод за безпокойство. Като че ли не му стигаше другото. Трябваше да не мисли за катастрофи с джипове и разни изнасилвачи. Сериозният повод за тревога беше какво мислеше Хана, какво планираше и какви решения вземаше за бъдещето си.

Дяволите да я вземат Елизабет Норд. И медальона, и дневниците. Ако не бяха те, може би Хана щеше по-лесно да приеме връзката си с него, помисли Гидиън, докато се взираше мрачно в картата. Дяволите да я вземат и Виктория Армитидж. Нейното присъствие беше силен фактор във всичко това.

Май Вики Армитидж беше основният фактор. Тя не беше давала мира на Хана няколко месеца преди срещата й с него. Всъщност, още от катастрофата.

Усети докосването на една смущаваща мисъл, но я изтласка назад в ума си. Имаше да приготвя багаж.

Стана рано на другия ден след една неспокойна нощ. Предстоеше му дълго пътуване. Тъкмо проверяваше джобовете си за билетите и портфейла, когато реши да се обади в Сиатъл. Това може би щеше да му донесе известно успокоение.

Отне му малко време, докато намери телефона на Ник Джесет, но го откри на една делова визитка, която беше взел от офиса му. Домашният номер беше надраскан по гърба. Набра го притеснен и в същото време с чувството, че става глупак.

— Ник?

— Какво… — чу се съненият глас на младия мъж. — Гидиън? Ти ли си?

— Извинявай, че те извадих от леглото.

— Още повече щеше да съжаляваш, ако видиш какво остана там.

— Сестра ти казва, че напоследък не си бил имал време за такива работи благодарение на „Кейдж и съдружници“.

— Братята не казват всичко на каките си. Какво искаш, Кейдж?

— Някои сведения. Знам, че звучи глупаво, но ти каза вчера, че Армитидж вече били ходили на почивка това лято. Преди няколко седмици, така каза. Можеш ли да си спомниш точно кога е било?

— Господи, Гидиън, шест часа сутринта е.

— Опитай, Ник.

— Добре, добре, мисля. Трябва да е било точно когато Хана отиде на Санта Инес. Гръдните мускули на Вики ни липсваха в клуба точно тогава. Това помага ли ти?

Гидиън пое дълбоко дъх и си каза, че е магаре.

— Да. Помага. Благодаря, Ник.

— Ей, Гидиън? Какво става?

Сънливостта изчезна от гласа на Ник.

— Нищо. Тръгвам за Санта Инес след няколко минути.

— Така ли? Каква изненада. — В гласа му нямаше и следа от изненада. — Ако отиваш там, за да убеждаваш сестра ми, мисля, че трябва да те предупредя. В последно време тя се държи малко странно. Недотам разумно. Безпокои я нещо в онези проклети дневници.

— Ще се опитам да я убедя, че трябва много повече да се безпокои за мен, а не за дневниците на Норд.

— Късмет. Защо питаше за почивката на Армитидж?

Гидиън се запита какво да му каже и реши, че няма нужда да му внушава собствените си ирационални страхове. Ник така и така не можеше да направи нищо.

— Не е важно, Ник. Знаех, че Хана се е разстроила от дневниците, и се питах от колко време я тормози Вики, това е.

— Какво общо има отиването до Мексико?

— Ще ти кажа, когато се върна от Санта Инес. Връщай се в леглото, Ник.

— Това е най-умното, което каза тази сутрин. Впрочем, като видиш сестра ми, кажи й да се връща по-скоро, ако иска цветята й да оцелеят.

— Нали трябваше да ги поливаш.

— Знам, обаче вчера разбрах, че съм загубил ключовете й. Не мога да вляза, ако не разбия ключалката. Виж, Гидиън, това за сестра ми и дневниците…

Гидиън затвори, преди Ник да беше успял да му зададе още въпроси. Това момче ставаше много упорито, щом си наумеше. Като сестра си.

След два часа, седнал в самолета, Гидиън предъвкваше закуската и сведенията, получени от Ник. Не хареса нито едното, нито другото. Остави настрана бърканите яйца и се замисли върху мотивиращата сила на отмъщението. Никой по-добре от него не знаеше докъде може да стигне един мъж, подтикван от жаждата за мъст. Нямаше причина да мисли, че и жена не би стигнала дотам.

Въобразяваше си, търсеше призраци там, където ги няма. Не, не беше точно така. Два призрака участваха в тази бъркотия. На Елизабет Норд. И на „Скъпия Роди“. Със съответните защитници. Миналото манипулираше и Вики, и Хана.

Това, което най-много опъваше нервите на Гидиън, беше фактът, че Хана вероятно нямаше да разбере доколко Вики иска да отмъсти за баща си. И Гидиън не го знаеше. Но възможността беше налице и дори само това стигаше, за да го изпълва с тревожна несигурност. Нямаше да се успокои, докато не видеше Хана. Фактът, че семейство Армитидж бяха на почивка точно когато Хана беше отишла на Карибите, може би не означаваше нищо, ала инстинктът му упорито не желаеше да го повярва.

Пак се сети за кривите островни пътища и напрежението на Хана, когато шофираше. След няколко часа щеше да бъде при нея. Тогава щеше да престане да се тревожи за безопасността й щеше да се заеме със задачата да я накара да разбере, че и тя го искаше толкова, колкото той нея.

 

 

Никога досега не беше карала джип. Избра возилото с розовите ресни, без да се съобрази с този факт. Веднага беше разбрала, че иска точно този лекомислено изглеждащ джип. Метна багажа и добре опакованите дневници на Норд на седалката до себе си и влезе в колата. Беше решена да овладее сложните предавки, преди да бе стигнала до лелината си къща.

Призна си без никакво стеснение, че й се искаше да седи до Гидиън, докато той се разминаваше на една боя разстояние с полуделите насрещни таксита. У него имаше някаква хладнокръвна увереност, която понякога беше много насърчаваща.

Не срещна особени затруднения по пътя към вилата и когато паркира джипа, вече се чувстваше по-уверена. Внесе вътре багажа си, плика с купената храна и дневниците — на два пъти, заради бастуна. След две седмици щеше вече да се отърве от него. Коляното й беше доста по-добре.

Първата нощ мисли много за Гидиън, много повече, отколкото беше възнамерявала. Знаеше, че свързва вилата с кратката им връзка, и може би винаги щеше да я свързва. Тогава времето беше спряло. Може би никога повече нямаше да изпита такова наситено със страст спокойствие.

Рано на следващата сутрин Хана се принуди да обмисли ситуацията. Беше дошла, за да вземе някои критични решения, а не отново да преживява отлетелите мигове с Гидиън.

Пред нея стоеше задачата да реши какво да прави с бомбата, която се беше стоварила в скута й. Тръгна към заливчето с мисълта за сведенията в дневниците, които беше донесла. Щом станеха публично достояние, щяха да предизвикат сензация. Този път истината нямаше да бъде отмината като дребнаво заяждане на враждебно настроени професионалисти. Елизабет Норд беше излъгала умишлено и сама си го признаваше.

Но за какво да огласява тази информация, запита се тя, когато спря на брега и се загледа в плискащата се вода. Учените щяха с наслада да направят на пух и прах репутацията на леля й, ала щеше ли нещо да се промени? Митът за амазонките вече беше стара история. Развенчаването му може би щеше да бъде интересно за академичната общност, но в действителност вредата щеше да бъде за професионалната репутация на леля й. На нея, на Хана, се падаше да реши дали да позволи името на леля й да бъде окаляно. Никой друг не беше имал властта да го направи. Хора като Родерик Хамилтън се бяха опитали, ала безуспешно. По ирония на съдбата Елизабет Норд беше толкова силна, че никой друг освен самата нея не можеше да застраши репутацията й.

Имаше и друг, по-личен проблем. Хана докосна медальона и помисли за тази, която го беше носила преди нея. Елизабет Норд е била много силна жена. Хана се запита дали някога би могла да притежава подобна сила. Нужно беше да си извънредно дързък, за да създадеш един мит и да го поддържаш цял живот.

Щеше да й трябва невероятна дързост, за да напише книга, която би компрометирала репутацията на леля й. Хрумна й, че самата Елизабет Норд изобщо не би имала възражения. По-скоро щеше да й стане забавно. Тя не бе имала нужда от защита, не бе и искала. Не й беше трябвала защита приживе, още по-малко пък сега. В проблясък на прозрение Хана усети, че ако леля й сега беше тук, щеше да я насърчи да напише книгата. Топлината на медальона като че ли подсилваше истинността на това заключение. Никоя от жените, които го бяха носили, не се беше тревожила за миналото. Никоя от тях не се беше съобразявала с мнението на съвременниците си. Били са напълно уверени в себе си, великолепно дистанцирани от останалия свят.

Написването на книгата нямаше да бъде единично, изолирано събитие, а действие, което щеше да промени насоката на живота й. Интуицията й го долавяше непогрешимо. Тръгнеше ли по този път, щеше да преследва власт и успехи точно като всички наоколо. Знаеше, че написването на книгата нямаше да я удовлетвори. Щеше да й се наложи да продължава напред, за да докаже на себе си и на Вики Армитидж, че бе опасна колкото леля си.

Книгата сама по себе си не беше нищо. Но представляваше първата стъпка по бляскавия път, който щеше да я доведе до истинската власт. В живота й нямаше да има място за никакъв мъж, с изключение на мимолетни физически връзки. Вече нямаше да хаби състрадание или съчувствие за околните. Професионалните консултации вече нямаше да я привличат като кариера. Бяха твърде ориентирани към „другите“.

Докосна отново медальона. Щом довършеше книгата, щеше да се занимава само със себе си. Щеше да стане като Вики Армитидж в някои отношения и като Елизабет Норд в други. Една млада амазонка.

Обърна се и тръгна край водата, босите й крака затъваха в мокрия пясък. Щеше да стане богата, реши Хана. Правенето на пари щеше да излезе начело в списъка с приоритетите й, защото парите бяха извор на власт. Можеше да направи пари от дневниците на Елизабет Норд, ако разиграеше добре картите си. Заможни колекционери или богати изследователски фондации щяха да платят голяма сума, за да се сдобият с ценната библиотека, оставена от Норд. Книгата, която щеше да напише, преди да продаде библиотеката, щеше да й донесе солидни постъпления сама по себе си.

Не, реши тя, имаше по-добър начин. Нямаше да продаде библиотеката, а щеше да я изтъргува за директорски пост в борда на някоя важна изследователска фондация, от тези, които осигуряваха пари за всевъзможните Виктории Армитидж по цял свят. Така щеше да влияе върху изследванията, финансирани от фондацията. Да има контрол над хора като Вики Армитидж. Ако искат субсидии от фондацията, ще трябва да си имат работа с Хана Джесет. Ако продажбата на биографията на Норд донесеше достатъчно пари, осъзна Хана, тя щеше да има възможност да създаде собствена фондация.

Хората, контролиращи парите, контролираха и изследванията. Да, помисли Хана, това беше пътят. Щеше да използва завещанието на леля си, за да си проправи пътя към властта и да се изкачи колкото може по-високо. В крайна сметка щеше да получи повече контрол над сферата на антропологията, отколкото всеки титулуван професор би си мечтал да има. Професорите не тежаха особено. Но хората, управляващи парите, бяха несравнимо по-важни. Тя щеше да се нареди сред тях. Всичко започваше с написването на книгата.

Слънцето се изкачваше все по-високо в яркосиньото небе, докато Хана продължаваше да мисли за очертаващото се бъдеще. С напредването на деня нещата се избистряха. Беше права, като поиска да се върне тук. Тук нещата ставаха толкова очевидни. Как бе могла да пропилее толкова години в лутане? Къде се е крило това ярко, остро виждане за бъдещето й? Усещаше, че сякаш за първи път в живота си мислеше както трябва.

Внезапно се почувства изпълнена с енергия. Тя я изгаряше, пламтеше във вените й. Поиска й се да затича, но първият опит една не завърши с катастрофа. Успя да се задържи с бастуна и се засмя. Погледна към вилата и си представи Елизабет Норд, застанала на верандата, да й се усмихва.

— Виж ме, Елизабет. Беше права. Когато ми казваше да следвам инстинктите си, беше права. Трябваше ми само малко време, за да разбера какво искам. Ала сега знам. Искам това, което ти си имала. И ще го получа. Господи, лельо, колко си била смела. Излъгала си, за да си проправиш път към славата и щастието. Към властта. И сега аз ще използвам мита, който ти създаде, за да намеря собствения си път към властта. Ще се гордееш с мен, лельо Елизабет. И ти, и всички други жени, които са носили този медальон.

Млъкна изведнъж, сякаш осъзнала колко глупаво би изглеждала, ако някой я види. Но наоколо нямаше хора. Усмихна се и тръгна към вилата. Нищо не можеше да й попречи. Само трябваше да следва пътеката пред себе си, която се простираше към хоризонта, тясна, сигурна и пълна с блестящи обещания. Слънцето беше нагряло медальона на врата й и той пареше почти нетърпимо.

Беше имала право да се върне на острова.

 

 

Едва вечерта на следващия ден Хана започна да излиза от еуфорията. Може би настъпването на мрака успокояваше превъзбудения й дух. Или беше уморена от опита да сдържи подобна енергия. Уморена от прекалено много енергия. Това беше парадокс, каза си тя, но някак си имаше смисъл. Сипа си чаша вино и реши пак да се поразходи край брега. След това щеше да се върне да работи над дневниците.

Усещайки се декадентски с чашата вино и с боси крака край водата, Хана жадно гълташе ароматния въздух и оставяше ума си да скача от една мисъл на друга. Щеше да вали. Обичайните следобедни бури май закъсняваха с няколко часа. Или може би наближаваше голяма буря. Все едно, тъмни облаци запълваха небето и закриваха луната.

Трябваше бързо да свърши някои неща. Да установи контакти и да реши как най-добре да продаде книгата на някой издател. Тоест — да си намери агент.

Тъкмо се зачуди откъде да търси агент, когато в главата й се промъкна още една случайна мисъл. Улови се да се пита какво ли прави Гидиън Кейдж тази вечер.

Помъчи се да отпъди мисълта, за да се съсредоточи върху деловите аспекти на издаването на книгата. Но думата „бизнес“ означаваше Гидиън Кейдж. Преди няколко седмици, когато беше вървяла край този бряг, той беше с нея и я беше избавил от онзи, който се беше опитал да я удави.

Спря и отпи голяма глътка от виното. Не й се искаше да мисли нито за нападателя със сините очи, нито за Гидиън. Но по-лесно беше да отпъди спомена за нападателя, отколкото за Гидиън. Нападението беше минало. Гидиън присъстваше в настоящето й.

— Проклет да си, Гидиън. Махай се. Няма да допусна да ми се бъркаш. Избрал си си пътя и ме остави да избера моя.

Ала безпокойството не минаваше. Може би се плашеше, че бе сама тук през нощта, каза си тя. Допи виното и реши да се прибере. Не беше много късно, но изолираността на лелината й къща внезапно стана ясно осезаема. Щеше да се чувства по-добре вътре, зад заключената врата.

Раздразнена от нервността си, ала без да може да се справи с нея, Хана тръгна към стъпалата. Още не беше наближила вилата, когато й се стори, че зърва движение в сянката на палмите. Нервността премина в тревога и тя ускори крачка.

Това беше нелепо. Нямаше никого в палмовата горичка. Въображението й, подкладено от спомена за фаталния инцидент в заливчето, беше заработило на пълни обороти. Започна да й се иска във вилата да беше имало телефон. Щеше да бъде по-спокойна, ако знаеше, че може веднага да повика помощ. Трябваше да сложи телефон, щом се преместеше за постоянно тук, помисли Хана, когато започна да се изкачва по стъпалата.

Почукването на бастуна по първото стъпало не можа да заглуши лекия шум, който долетя откъм палмите. Хана замръзна. С усилие на волята се обърна и погледна към дърветата.

Пожела си да беше имала оръжие в къщата или в джипа. Но, разбира се, нямаше. Безвредните, безопасно сладки професионални консултанти нямаха оръжие. Дори да имаше, нямаше да знае как да го използва.

Това ще се промени, помисли си. Ще купи оръжие и ще се научи как да борави с него. Ако живееше тук сама, щеше да й трябва защита. Но това беше в бъдещето. Тази вечер се налагаше да мисли за друго.

Защото отвън имаше някой.

Досега често беше действала по инстинкт. Реши, че ще е глупаво да не го послуша точно сега. Къщата не беше безопасно убежище. Капаците на прозорците можеха лесно да се отворят, а ключалката на предната врата беше играчка за човек от големия град. Ключалката на апартамента й в Сиатъл беше три пъти по-надеждна от единствената, която Елизабет Норд беше поставила на вратата си.

Без повече да се колебае, се качи по стъпалата с помощта на бастуна, вмъкна се в къщата и намери чантата си. Вътре бяха ключовете от джипа. Преди да излезе на верандата, угаси лампата.

Джипът й се стори безкрайно далеч, въпреки че беше точно до стълбите. Тя влезе вътре с въздишка на облекчение и пъхна ключа в стартера. Щеше да изкара нощта в хотел. А после да доведе ключар и да сложи прилична защита на вратите и прозорците.

Двигателят запали веднага и Хана завъртя волана. Розовите ресни се залюляха весело, когато джипът потегли по пътя към града. Скалите, надвиснали над морето, бяха милостиво забулени в мрак. Тя не гледаше нито настрана, нито надолу. Само в пътя пред себе си.

Не видя светлини в огледалото за обратно виждане, докато другата кола едва не я връхлетя. Едва тогава фаровете блеснаха с ослепителна светлина.

Хана се стресна, в ума й възкръсна ужасът от старата катастрофа. Внезапно си спомни. Така беше станало. Кола, изскочила от тъмното, я беше заслепила с фаровете си и я беше избутала, преди да отфучи в нощта.

Може би внезапният спомен я спаси. А може би късметът. Така или иначе, тя натисна спирачката, вместо да се поддаде на импулса да извърти волана и да се отклони настрана.

Колата изскочи иззад нея и отмина светкавично, като успя да закачи покрива на джипа с груб, режещ звук. Малкият розов джип се залюля от силата на удара и се метна към ръба на скалата въпреки борбата на Хана със спирачния педал. Настана безкрайно дълга тишина, докато джипът се люлееше на ръба на пропастта. Хана усети как съдбата й се решава от някакви небрежни богове.

Заби нокти в стегнатия колан. Отвори вратата и се хвърли на пътя, когато пръстът на някой от островните богове посегна и небрежно бутна джипа от скалата.

Лежеше на паважа, задъхана от болка и стиснала левия си крак. Беше паднала на нараненото коляно. В този момент на шок и агония усети гняв, какъвто не беше изпитвала никога досега.

Небесата се отвориха, изливайки потоци дъжд върху тесния път. Трясъкът на гръмотевицата заглъхна някъде далеч, заменен от сърдития рев на двигател.

Тя разбра, че онзи, който се беше опитал да я убие, се връщаше, за да се увери, че бе успял.