Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (15)

Четиринадесета глава

Трябваше да признае превъзходството на леля Елизабет, реши Хана. Лъжите й бяха неимоверни. Чудовищни. Тя седеше зашеметена на стола с ветрилообразната облегалка и се взираше невиждащо в стената. Дневникът още лежеше на бюрото, където го беше оставила, за да си направи кафе.

Нямаше нужда от кафе, но й се видя неприлично толкова рано сутринта да си сипва уиски с медицинска цел.

Основите на „Амазонките от остров Ревелейшън“ са били изцяло измислени. Поколения студенти бяха длъжни да четат тази книга, основополагащ труд на една от най-изявените американски антроположки. Елизабет Норд беше такъв недосегаем връх, че заядливите критики на хора като „Скъпия Роди“ обикновено биваха отминавани с пренебрежение.

Какво ли бе станало с горкия стар Роди? Хана се сети за него и пак се запита какво бе представлявал. Нямаше съмнение, че в началните етапи от сътрудничеството му с Норд е бил типичният снизходителен, властен, покровителстващ мъжкар от академичната порода. Вероятно е бил достатъчно интелигентен, за да види колко блестяща е младата му сътрудничка. Отначало явно се е отнесъл към нея като към рано развило се дете. Но когато детето започнало да го надминава по постижения и публикации, снизхождението се превърнало в нещо друго. Станал обидчив, придирчив и критичен. Дори се опитал да си присвои бъдещето й чрез брак с нея. Накрая Скъпия Роди беше изпаднал в относително забвение — поредният антрополог в тази пренаселена сфера.

Фактът, че е бил прав относно тълкуванията на Елизабет Норд на обществените структури на остров Ревелейшън, беше ироничен обрат на съдбата. Хана се запита какво ли е изпитвал, докато е наблюдавал как позициите на ученичката му в академичния свят стават непоклатими.

Стана от стола, внезапно усетила силно желание да узнае нещо повече за Скъпия Роди. Запита се как ли се е справил с огорчението и с факта, че претенциите на Норд за слава се основават на една лъжа. Измъкна якето в стил „милитъри“ от дрешника, грабна бастуна и се запъти към улицата. Имаше нужда от хранилищата на някоя добра академична библиотека, много по-добре снабдена от онази в малкия колеж, където работеше.

Реши да вземе автобуса до Уошингтънския университет. Много по-икономично и по-ефективно беше да използва обществения транспорт. Фактът, че това й даде оправдание да не кара колата, не й убягна, но тя не се задълбочи. Връщането от летището беше достатъчно изпитание за един ден.

След два часа вече седеше в залата, заобиколена от купища дневници и трудове на най-различни антрополози. С помощта на библиотекарката беше открила немногобройните есета, опитващи се да критикуват Елизабет Норд. Тези след Втората световна война бяха малко, но предвоенните материали даваха повече материал. Намирането на Скъпия Роди в този куп се очертаваше като трудна задача, ала Хана знаеше, че по някое време той и леля й са били свързани с един и същи университет. В самото начало дори са писали съвместно някои статии.

Първата находка беше една малка статия от Родерик Хамилтън и Елизабет Норд за някакво неизвестно списанийце, отдавна престанало да излиза — дискусия върху някои аспекти на строежа на церемониални канута на малките южнотихоокеански острови.

Родерик Хамилтън. Несъмнено това беше „Скъпия Роди“. Хана продължи да търси и откри още статии. Малко преди войната името на леля й преставаше да се появява под това на Хамилтън. Собствените й публикации ставаха все повече, а неговите все по-малко.

Намери някои язвителни критики на трудовете на Норд, писани от Родерик Хамилтън през 50-те години, но никоя от тях като че ли не беше породила особени спорове. В края на 60-те години бяха излезли няколко негови педантични писания, най-вече преработки на предвоенните му трудове. Към 1970 г. името му вече не се появяваше.

Казвал истината за Елизабет Норд, но никой не искал да го чуе. Хана си представи как ли го е дразнело това. Затвори последния дневник и тръгна към бюрото на библиотекарката.

— Бих искала да видя дали има некролог на Родерик Хамилтън. Бил е американски антрополог.

— От кой университет?

Хана каза името на училището, фигуриращо в последната статия на Хамилтън. След десет минути библиотекарката намери некролога. Хана обърна към себе си тома, за да прочете кратката статия. Родерик Хамилтън беше починал преди десет години след дълга кариера като антрополог. Някои от ранните му трудове се споменаваха като фундаментални. За късните нямаше нито дума. Най-голямата му претенция за слава беше фактът, че е работил известно време с Елизабет Норд. Бил вдовец, оставил една дъщеря. Хана се взря в името: Виктория Хамилтън.

Това беше прекалено много, за да е съвпадение. Виктория Хамилтън трябва да беше Виктория Армитидж. Хана се зае да търси необходимата й информация. Не се оказа трудно. Виктория Хамилтън завършила висшето си образование с отличие и резултатите от ранните й теренни разработки започнали да си пробиват път в печата малко след женитбата й с доктор Дрейк Армитидж.

Добрият стар Дрейк, помисли Хана. Нищо чудно, че Вики не се отделяше от него. Той знаеше как да играе академичната игра, как да привлече необходимото внимание, как да убеди когото трябва колко блестяща бе Вики. Знаеше как да направи така, че да я публикуват. За разлика от Елизабет Норд, която беше отказала да стигне до славата на гърба на евентуален съпруг, Вики беше решила да се омъжи за човек, който да й отвори пътя.

Но доколкото на Хана й беше известно, Виктория Армитидж не беше създавала митове, за да се наложи като име.

Потисната, благодари на библиотекарката и излезе от изящната старовремска библиотека. Вън слънцето огряваше престижните тухлени университетски сгради и залесените акри на студентското градче. Тя си проправи път през тълпите студенти към главната улица на градчето, обнизана с всевъзможни магазини. Дори през лятото тук беше оживено. Хана мина по пешеходния мост, устоя на изкушението да надникне в картинната галерия и тръгна бавно по улицата. Помнеше, че наблизо има няколко прекрасни малки кафенета.

Намери тихото ъгълче, което й беше необходимо, близо до огромната книжарница. Опита се да си поръча обикновено кафе, ала скоро разбра, че няма да е възможно. Трябваше да избира между кафе с мляко, капучино или еспресо. Свита пред масичката с чаша много тъмна и гъста течност пред себе си, тя се опита да осмисли току-що наученото. Когато установи, че няма да може, се съсредоточи върху мисълта за Гидиън Кейдж.

Теоретично той не беше част от сегашната й дилема. Вече си беше в Тусон. Но продължаваше да се вмъква в ума й, да се намесва в целия хаос, който вече царуваше там. Хана се насили да допие скъпото еспресо и да излезе навън, за да намери автобус, с който да се върне у дома си.

По пътя седеше свита на седалката и се взираше навън към безкрайната зеленина, обгърнала Сиатъл. Пръстите й започнаха разсеяно да си играят с медальона. Нищо не й се беше изяснило. Може би още беше в шок.

Щом се прибереше, щеше да се обади на Гидиън. Той беше с нея там, в началото, когато беше открила дневниците. Само той освен нея знаеше за „Скъпия Роди“. Трябваше да поговори с някого.

Гидиън вдигна след третото иззвъняване. Гласът му прозвуча нетърпеливо.

— Дано да е нещо важно, Декър, влизам под душа.

— Гидиън, аз съм, Хана.

— Хана. — Настъпи ясно доловимо мълчание и после той изрече тихо: — Какво е станало?

— Нищо особено. Обадих се да видя дали си се прибрал благополучно.

Той пак замълча.

— Сериозно?

— Е, не. Искам да кажа, предположих, че си се прибрал благополучно. Всъщност ти звъня заради „Скъпия Роди“. Помниш ли го?

— Хана, звучиш ми странно.

— Така се чувствам. Помниш Роди, нали? От лелините дневници?

— Да, помня го.

— Днес го издирих в университетската библиотека. Родерик Хамилтън е бащата на Вики. Не е ли съвпадение?

Гидиън се замисли.

— Предполагам, че това обяснява интереса й към дневниците.

— И непрекъснатите й нападки срещу работата на леля ми.

— Възможно е. Но мисля, че Вики спори, защото й идва отвътре — каза Гидиън. — Сигурно час по час изправя Армитидж на нокти.

Това накара Хана да се замисли.

— Не бях разбрала, че така основно си я изучил.

— Като преодолееш страхотните гръдни мускули, няма как да не забележиш голямата уста. Тая жена сигурно яде мъжете в леглото.

Нещо събуди безпокойството й.

— Ами аз? И мен ме бива да споря!

— Да, но обикновено успявам да не го допусна в леглото. За какво става дума, Хана? Наистина ли се обаждаш само за да ми кажеш, че си открила кой е тайнственият Роди?

— Кой е бил. Починал е преди няколко години и не се обаждам само заради това. Има и още нещо.

— Казвай. За Бога, Хана, изглеждаш ми шокирана.

— Така е. Току-що стигнах до едно място в лелините дневници, където тя признава, че е грешала за амазонките. Но все пак решила да напише книгата.

Гидиън изпусна дъх с дълго, учудено подсвирване.

— Признава, че е бъркала в цялата оная женска история?

— Да.

— Обаче написала книгата така, както била я замислила?

— Излъгала. Нарочно. Това е невероятно, Гидиън. Не мога да го възприема.

— И какво ще правиш сега? — запита той директно.

— Това е една от силните ти страни, Гидиън. Веднага стигаш до основното. Истината е, че не знам какво ще правя.

— А с нас двамата?

— И с нас двамата не знам какво ще правя. В момента съм абсолютно объркана.

— Хана, чуй ме — изрече той настоятелно. — Вземи си чантата и ела тук. Няма нужда сама да мислиш върху това. Можеш да го направиш и тук.

— Това май не е добра идея, Гидиън.

— Току-що ми каза, че не можеш да мислиш както трябва. Откъде знаеш кое е добра идея и кое не?

— Инстинкт. Дочуване, Гидиън. Ще поговорим по-късно.

Тя затвори, преди той да успее да възрази нещо. Може да не беше в най-блестящото си състояние днес следобед, но нещо й подсказваше, че няма да стане по-умна, докато спи в леглото на Гидиън Кейдж.

Погледна към полароидната снимка на лелината й вила на Санта Инес. Точно това й трябваше, реши тя, тихата самота на вилата. Трябваше да премисли нещата в обстановка, пропита с Елизабет Норд. Взе решение и започна да набира номера на една туристическа агенция.

Чу домофона точно след като свърши разговора с агенцията. Въздъхна и отиде към него.

— Кой е?

— Хю Балънтайн.

Долови нещо в гласа му. Беше прекалено равен и лишен от емоции. Като размисли какъв избор имаше, реши, че не може да направи друго, освен да го покани да влезе.

— Качете се.

Той се озова пред вратата след миг, пъхнал ръце в джобовете на велуреното си сако. Червената му коса беше разрошена, а сините му очи не бяха така открити и дружелюбни, както когато я беше поканил на вечеря.

Сини очи, помисли си, докато отстъпваше, за да го пропусне. Защо трябваше да има сини очи? Нямаше да развива параноя спрямо синеоки мъже.

— Какво мога да направя за вас, Хю? — запита, без да сяда.

Той я загледа, сякаш се опитваше да разбере нещо.

— Вие сте ключът.

— Към Гидиън? Грешите. Колко пъти да ви казвам, че не участвам?

— Вие го променихте.

— Невъзможно. Само ядрена бомба може да промени Гидиън Кейдж. И двамата го знаем.

Балънтайн поклати глава.

— Каза, че ще избяга. Нямало да остане и да се бие. Щял да ми даде „Сърбрук“ на сребърен поднос.

Хана се замисли.

— Вярвате ли му?

— Точно сега не знам на какво да вярвам. Затова дойдох да се срещна с вас.

— Боя се, че няма да мога да ви помогна. Гидиън се върна в Тусон. Ако искате да разнищите работата, трябва да го потърсите там.

— Не искам да говоря с него. Последния път, когато ни накарахте да си говорим, много се обърках.

Тя наклони глава и се намръщи.

— Да не сте се напили, Хю?

— Това е възможност, но мисля, че не съм. Още не. Може би по-късно. — Обърна се и се запъти към стола с ветрилообразната облегалка. Седна, без да чака покана, и потърка тила си. — Знаете ли на какви глупости искаше да повярвам?

— Че Сайръс Балънтайн е бил за него бащата, когото никога не е имал?

Хана полека се настани на ръчката на дивана. Не знаеше какво да прави с Хю Балънтайн.

— Сърцераздирателна история. Може би вие ще ми помогнете да я схвана.

— Разбирам.

Хю я изгледа.

— Така ли?

— Не. Изплъзна ми се от езика. Но не мисля, че е съчинена история. Струва ми се, че е истината.

— Вярвате му, защото спите с него.

Тя се изправи.

— Май ще е по-добре да си тръгнете, Хю.

Той трепна.

— Извинете. Просто се мъча да разбера какво е намислил и не мога. Нещо ми убягва и мисля, че сте вие. Вие сте ключът.

— Само това повтаряте.

— Защото е вярно.

— Не съм ключът — каза тихо Хана. — Това е нещо между вас и Гидиън. Трябва да се разберете помежду си.

— Защо отстъпва от сделката със „Сърбрук“?

Изгледа я обвиняващо, сякаш тя можеше да му даде необходимата информация.

— Може би защото не иска да се бие за една глупава малка фирма.

— Пази си патроните за по-голяма битка?

— Не знам — отвърна искрено тя. — Не го разгадавам по-добре от вас. Винаги е имало част от него, която не мога да анализирам докрай.

— Вижте, той лъже. Искам да кажа, за баща ми.

— Не мисля така, Хю. Нужно е много, за да бъде накаран Гидиън да мрази така дълбоко, както ненавижда Сайръс Балънтайн. Според мен чувства, че е бил предаден.

— Кейдж може да бъде безкрайно безмилостен.

Хана въздъхна.

— Знам, че няма да ви прозвучи смислено, Хю, но равнодушието и жестокостта са нещо съвсем различно от това, да мразиш някого активно. Гидиън е бил повече от безмилостен в поведението си към баща ви. Искал е да си отмъсти на Сайръс Балънтайн.

— Защо не иска да се бие за „Сърбрук“?

— Откъде да знам? Той не воюва с вас. Не ви мрази.

— Обаче аз го мразя — заяви Балънтайн.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Значи бихте могли да спечелите.

Сините му очи блеснаха сурово.

— Вярвате ли?

— Възможно е. Знаете ли точно какво искате, Хю?

— Да спечеля ли? О, да. Знам какво искам. Нищо друго не е по-важно за мен.

— Тогава нищо, което мога да ви кажа, няма да ви спре. — Хана тръгна към вратата и я отвори. Знаеше, че трябва да не си отваря устата, ала не можа да се въздържи от едно последно предупреждение. Професионалният консултант у нея не искаше да умира. — Помислете за бъдещето си. Запитайте се дали искате да свършите като Гидиън Кейдж. Той е един самотник, Хю. Напоследък всичките му победи са кухи. Той е там, където ще бъдете след десет години, ако успеете да го смажете.

Хю се изправи полека и нерешително.

— Не е самотен. Има вас.

— Не — отвърна. — Не е така. Заминавам, и то не за Тусон. Опразвам бойното поле. Късмет, Хю. Повече не давам безплатни съвети. Пък и никой не ме слуша.

Балънтайн тръгна бавно към вратата.

— Значи няма да ми помогнете да победя Кейдж?

— Не.

— И той така ми каза. Много е сигурен във вас.

Това я подразни, но тя само сви рамене.

— Кейдж обикновено е сигурен.

— Предполагам, няма да дойдете с мен да ме гледате как се донапивам?

— Не ми се иска. — Ала Хана смекчи отказа си с нежна усмивка. — Имам си свои проблеми. Боя се, че вие с Гидиън трябва да си решавате вашия сами.

— Наистина ли вярвате на тая глупост, че баща ми го бил предал?

— Гидиън е напълно способен да манипулира хората и събитията, но не говори откровени лъжи. Лека нощ.

— Лека нощ, Хана. — Стори й се тъжен. — Иска ми се да бяхте дошли да се напием заедно.

— Може би някой друг път.

И тя леко затвори вратата.

 

 

Стив Декър се самозабрави дотам, че тръсна бележките на бюрото на шефа си. Лицето му беше зачервено от усилието да се овладее, когато се изправи срещу него.

— Не можеш да правиш бизнес по този начин, знаеш го, Гидиън. Трябва да вземем „Сърбрук“. Трябва да спрем Балънтайн, иначе той ще ни спре. Какво искаш да кажеш с това, че трябва да оттегля офертата за „Сърбрук“?

— Точно каквото казах. — Гидиън погледна бележките. — Не си струва парите.

— Това няма нищо общо. Стигнахме много далеч, за да отстъпим точно сега.

— Не искам тази фирма, Стив.

— Защо? Може да струва малко повече, но ще се справим. Това е надеждна компания. И като я вземем, за малко ще спрем Балънтайн.

— Вече нямам желание да го спирам. Имам по-добри неща за правене. Прегледа ли пак файла на „Акселърейтид дизайн“?

Декър смъкна очилата си и ги изтри в ризата си с жест на отвращение.

— Да. Не знам за какъв дявол. Тази сделка приключи.

— Имаме друга сделка с „Акселърейтид дизайн“ — изрече търпеливо Гидиън. — Знаем всяко уязвимо място във фирмата, нали?

— Разбира се. — Декър намести очилата си и изгледа намръщено Гидиън. — Затова успяхме в последната сделка с тях.

— Така че кой по-добре от нас може да помогне на Джесет да изправи компанията на крака?

Декър зяпна.

— За какво говориш? Не се занимаваме с консултации по мениджмънт.

— Вече се занимаваме. — Гидиън сплете пръсти на тила си и се залюля назад на стола. — Натоварвам те с първия ни голям консултантски проект. Това е повишение, Стив. Ще го разясниш на Анджи вместо мен, нали? Искам да идеш в Сиатъл и да наблюдаваш операцията. Джесет е повече от склонен да ни сътрудничи. Ще ти даде всякаква информация. Не бързай, ела си с подробен план какво трябва да се направи. Ако му трябват още пари в брой, ще го уредим. Това момче не е глупаво. Ако го оставим да се справя сам, вероятно ще се измъкне доста сръчно. Ала с наша помощ може да го направи по-бързо, по-чисто и по-евтино.

— Но, Гидиън, ние не се занимаваме с такива неща.

— Смятай го за експеримент. Кой знае, може пък да имаме потенциал. — Декър се взря в него, безпомощен и разстроен. Разбра, че разговорът бе свършил, и полека се обърна към вратата. — Впрочем, Стив — изрече зад гърба му Гидиън.

Декър го погледна със страх.

— Да?

— Вземи Анджи със себе си на това разузнаване в Сиатъл.

Декър премига.

— Много ще й хареса.

— Хубаво. Пет години се опитвам да я убедя, че не съм чак толкова лош.

— Затова ли пак се захващаме с „Акселърейтид дизайн“? Защото се опитваш да убедиш още една жена, че в крайна сметка не си чак толкова лош?

Собствената му дързост го смути.

— Тръгвай, Декър.

— Слушам.

И Стив излезе с чувството, че току-що бе вървял по ръба на много опасна пропаст. Не му беше присъщо да прави такива глупости. Явно странната промяна в намеренията на шефа му много го бе разтревожила. После си спомни, че можеше да вземе Анджи в Сиатъл, и живна. Тя щеше много да се зарадва. Обичаше да пътува, а не бяха пътували много, откакто той работеше за Гидиън Кейдж. Ако тази нова работа означаваше повече пътуване, Анджи сигурно щеше да подкрепи решението на сто процента. Много щеше да се зарадва и на повишението му.

Гидиън вдигна очи едва когато Декър излезе. Бавно затвори папката пред себе си и се облегна назад. Загледа се в старата морска карта на отсрещната стена, на която чудовища дебнеха нищо неподозиращи кораби, залутали се край ръба на обитаемия свят. Точно това правеше и той — плаваше близо до един невидим ръб, защото приоритетите в живота му започваха да се пренареждат.

Основният беше Хана Джесет. Щом тя заемеше мястото си, може би всичко друго пак щеше да влезе в някакъв разумен ред. Взе слушалката и набра номера й. Цял ден се опитваше да се свърже с нея, но никой не вдигаше. Беше станало почти пет часът.

Затвори и започна да прелиства папката на „Акселърейтид дизайн“, докато не откри номера на Ник Джесет. За негов късмет по-младият мъж още беше в офиса си.

— Какво става, Гидиън?

— Нищо особено. Пращам човек да задвижи анализа на „Акселърейтид дизайн“. Казва се Стив Декър. Мисля, че ще ти хареса. Знае какво прави.

— Декър. А, онзи, който събираше данните за нас, нали?

— Същият.

Ник се усмихна накриво.

— Значи знае какво прави. Кога пристига?

— В понеделник. Жена му идва с него. — Гидиън се прокашля. — Питах се дали не можете вие с Хана да ги заведете на вечеря? Мисля, че Анджи ще хареса Хана.

— Нямам нищо против, но сестра ми пак замина. — Ник се поколеба и добави предпазливо: — Не ти ли е казала?

Гидиън усети, че стиска здраво слушалката.

— Не, не ми е казала. Къде е отишла, Ник?

— Вчера сутринта замина за остров Санта Инес. Извинявай, Гидиън. Мислех, че знаеш. Предполагам, решила го е изведнъж. Напоследък се държи малко странно.

— Говорих с нея преди два дни. Не спомена, че ще заминава.

— Стори ми се разстроена — каза Ник. — Обади се да ме помоли да й поливам цветята, ако не се върне до няколко дни.

— Няколко дни! Боже! Колко ще стои там?

— Не знам. Вече я познаваш достатъчно, знаеш, че си има собствено мнение.

— Започвам да мисля, че който е допуснал жените да имат собствено мнение, е направил голяма грешка.

— Съгласен съм. — Ник се помъчи да смени темата. — Тия от университетите добре си живеят през лятото. Хана пак отива да почива на Карибите, а когато споменах на Вики Армитидж вчера в клуба, тя каза, че двамата с Дрейк заминавали тази седмица на Хаваите. Преди няколко седмици бяха в Мексико. Не е справедливо. Май трябваше да потърся кариера, която осигурява повече свободно време.

— Не планирай ваканции в близко бъдеще. Декър ще ти осигури доста работа — изрече разсеяно Гидиън.

— Ще бъда нащрек. Искаш ли да резервирам хотел за него и жена му?

— Не се безпокой. Секретарката ми ще се погрижи. Казваш, Хана заминала вчера сутринта?

— Да.

— Пак ще ти звънна, Ник.

Гидиън затвори и остана неподвижен за миг. После стана, грабна сакото и тръгна към вратата.

— По-рано ли си отивате днес, господин Кейдж? — запита любезно Мери Ан.

— Пет часът е — изръмжа той.

— За вас е рано.

Тя посегна към капака на пишещата машина. Той излезе, преди да беше успяла да я затвори.

Седнал в поршето, Гидиън мрачно гледаше пътя. Сменяше скоростите като луд. Върнала се на Санта Инес, без дори да му каже, че заминава.

Имаше само едно обяснение. Хана беше избрала бъдещето си и там нямаше място за него. Щеше да тръгне по стъпките на Елизабет Норд и на другите жени, носили онзи проклет грозен медальон.

Не можеше да й го позволи, разбра с ослепителна яснота. Не можеше просто да я остави да си излезе от живота му по този начин. Тя нямаше право. Той имаше нужда от нея, мястото й беше при него. Не й беше работа да се превръща в някаква студена, далечна кралица на амазонките, каквато беше станала леля й.

Хана нямаше право да се превръща в далечното, недосегаемо, едноизмерно човешко същество, в каквото Гидиън Кейдж знаеше, че си бе позволил да се превърне в последните девет години. Този път тя се нуждаеше от спасяване.