Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (14)

Тринадесета глава

— Какво стана, Гидиън?

Застанала на вратата на кухнята със скръстени ръце и присвити очи, Хана го загледа как си сипва солидна доза уиски.

— Нищо чак толкова разтърсващо. Искаш ли? — вдигна той бутилката.

— Не, благодаря. Какво му каза?

Гидиън се облегна на шкафа и отпи голяма глътка.

— Казах му, че може да вземе „Сърбрук“.

Хана го изгледа смаяно.

— Компанията, за която се биете? Казал си му, че може да я вземе? Ей така?

— Да.

— И той не ти повярва.

Това не беше въпрос.

— Струва ми се, че не става дума дали ми е повярвал — каза замислено Гидиън. — Май не искаше да повярва.

— Понякога си доста проницателен като за акула, Гидиън. Мисля, че, в края на краищата, и аз ще пийна. — Загледа го, докато се обръщаше към шкафа, за да й налее. — И той какво каза?

— Че лъжа. Смята, че съм замислил нещо.

— Доста си се отличил досега в тази област.

Гидиън се обърна и пъхна чашата в ръката й с изражение на едва сдържан гняв.

— Не лъжа.

Хана нервно разклати уискито си.

— Не съм искала да кажа, че лъжеш. Имах предвид това, че си замислил нещо. Знам от първа ръка как можеш да подведеш човека, щом ти изнася, Гидиън.

— Стига, Хана. Точно ти си послужи с лъжа онази първа вечер. Не можеш да ме обвиняваш, че не се издавам.

— Нека да кажем, че много те бива да не оповестяваш ходовете си. И защо Хю Балънтайн мисли, че не си особено откровен с него?

— Няма никаква специална причина. — Гидиън отпи пак от уискито. — Допуснах грешката да се опитам да му обясня някои неща.

— Какви?

— Дреболии. Рискувах да му кажа какви бяха чувствата ми към баща му. Защо съм направил онова, което направих на Сайръс.

Хана прехапа устни, за да скрие вълната на състрадание, която пробяга през нея. Горкият Гидиън. Наистина се бе поставил в много неизгодно положение.

— Казал си му, че Сайръс Балънтайн ти е бил като баща?

— Божичко! И ти беше казала нещо подобно. Толкова ли е очевидно?

— Не. Но аз те познавам от няколко седмици, Гидиън. Чувах те как говориш за Сайръс и видях какво е направила с теб жаждата за отмъщение. Нужен е много силен мотив, за да тръгне някой по пътя, който ти си поел преди девет години. Разбирам, че причината така да ненавиждаш Сайръс е, че те е предал и на лично равнище, не само в бизнеса.

Той стисна устни.

— Има си някои сериозни неудобства да спиш с професионален консултант. Познанията по психология са нещо опасно.

— Благодари се, че не съм психиатър. Някой истински психотерапевт щеше да има много работа с теб. И не спиш с мен. Понастоящем.

Очите му срещнаха нейните.

— Така ли?

Тя си пое дъх, за да се успокои.

— Наистина ли се опита да му дадеш „Сърбрук“?

— Да.

— Ако това е някаква утеха, сигурна съм, че си го разтърсил до мозъка на костите. Само този ход не е очаквал от теб. Ще се побърка, докато се мъчи да разбере какво си замислил пък сега.

— Не искам да си губя времето в игри с Хю Балънтайн. Дадох му шанс.

— Разбирам. — Хана отпи глътка уиски. — Опитал си да прекратиш войната и ако не стане така, всичко да върви по дяволите, нали?

— Направих нещо повече от теб.

— За какво говориш?

— Ти не си направила усилие да прекратиш търканията си с Вики Армитидж.

Гневна червенина плъзна по бузите й.

— Не е същото.

Гидиън се усмихна мрачно.

— Говориш като дете, което се оправдава за това, че се бие с друго.

— Не знаеш за какво говориш.

Тя рязко тръгна към дневната и застана до прозореца.

— Хана, стане ли дума за война, аз съм експерт. Знам, че не е толкова лесно да прекратиш започнала битка. Но единственият човек, с когото не искам да се бия тази вечер, си ти. — Той се приближи и полека я обърна към себе си. — Искам те. Искам те от мига, когато те видях, а онези няколко дни на проклетия остров ме накараха да те желая още повече. Абсолютно необходимо ли е да се бориш сега с мен? Не можем ли да сключим примирие като на Санта Инес? Имам нужда от малко мир и спокойствие.

Тя трепна под ръката му и го погледна през полуспуснатите си клепачи. Напрежението му личеше около очите; прииска й се да вдигне ръце и да изглади бръчиците. Беше твърде мека с него. Той нямаше нужда от мекотата й. Но щеше да я вземе, да я изстиска от нея като от гъба. Хана никак не беше сигурна, че Гидиън някога ще се научи как да й я връща, освен в изолирани мигове на страст.

— Това ли искаш от мен, Гидиън? Само малко мир и спокойствие?

— Казваш го, сякаш не е особено важно. Но е важно, Хана. Едва напоследък започнах да осъзнавам колко копнея за това. — Сведе глава и докосна устните й. — Не мога да ти се наситя.

— И какво получавам в замяна?

Пръстите му сграбчиха косата й.

— Не знам. Какво получаваш всъщност? Продължаваш да ми реагираш, значи получаваш нещо. — Целуна я отново, устните му потърсиха реакцията й. — Нека да си легнем, Хана. Имам нужда от теб. — Тя усети как чашата излиза от ръката й, чу я да траква леко на масата до неговата. После почувства ръцете му да я привличат към него. С нежна въздишка се остави на жаждата му. В този момент не можеше да анализира причините за реакцията си, но знаеше, че го иска. Можеше да приеме това. Жената има право на физическо удовлетворение. Само си пожела да не копнееше толкова много да му даде утехата, която според него му беше нужна. — Ах, Хана, толкова си сладка. Толкова мека. Толкова те исках.

Пръстите му потънаха в косата й, за да задържат лицето й неподвижно. Когато тя положи ръце на раменете му и разтвори устни, той изстена и плени устата й с жажда, която вече не можеше да отрича или да прикрива.

Хана се отдаде на тежката, съблазнителна топлина, излъчвана от него. Допирът му й беше липсвал, макар да си беше казвала, че трябва да живее без него. Ала тази вечер всичко беше като на острова. Имаха нужда един от друг. Какво получаваше тя? Не толкова, колкото би й се искало, но повече от онова, което беше имала с който и да било друг мъж. Може би не беше толкова силна, колкото би трябвало да бъде. Или може би беше по-силна, отколкото си беше представяла.

Гидиън я притегли нежно на дивана и я настани под себе си. Пръстите му започнаха да разкопчават дрехата й. Нетърпението му я зарази. Тя пожела да му даде онова, от което имаше нужда. Намери катарамата на колана му и я откопча.

— Да, скъпа. Моля те — прошепна на ухото й. Ръцете му се плъзнаха по нея, сваляйки дрехите й с бързи, нетърпеливи движения. Неговите дрехи ги последваха в купчинката до дивана. Устата му овладя нейната. Тя ясно усещаше мъжествената му сила, когато коляното му се вмъкна между бедрата й. Ноктите й потънаха в раменете му, когато почувства нарастващото му желание. Той не се поколеба. Изстена името й, докато проникваше в нея. — Притисни ме. Искам да те почувствам така, както на острова. Вземи ме, Хана.

Тя се подчини с безгранично желание. Гореше от всепоглъщаща страст, която търсеше удовлетворение. Уви крака около стройните му хълбоци. Усещаше потта по гърба му под дланите си. Между гърдите й също се беше събрала влага.

В съвкуплението им нямаше нито следа от чувствена изтънченост или еротично умение. Беше настойчиво, бързо, пламтящо търсене на физическо единение и освобождение. Хана чу как Гидиън преглъща името й, докато тялото му се разтърсваше, преплетено с нейното. Стегна се около него и го последва до ръба. За миг останаха на върха и после той се отпусна върху нея, притискайки я към възглавниците на дивана. В ума й нямаше място за нищо друго освен за мъжа, чието тяло още беше съединено с нейното.

— Този диван — измърмори той — ще ме довърши.

Но не направи опит да смени позицията си.

— Май оцеляваш.

— Способен съм да се боря, когато се наложи.

Гидиън вдигна глава и я погледна. Прямотата в погледа му опровергаваше летаргията на тялото.

— Хана, ела с мен в Тусон.

Молбата му я изненада. Само това не беше очаквала. Замаяна изрече първата дума, която й дойде на ума.

— Защо?

— Не е ли очевидно?

— Тоест — започна тя предпазливо, — искаш връзката да продължи и за теб ще е по-просто, ако дойда в Тусон.

— Много по-просто.

Главата й се размърда неспокойно на възглавницата. Не можеше да мисли както трябва.

— Не съм сигурна, че за мен ще е по-просто, Гидиън.

— Ще се върнеш в колежа чак наесен. Значи имаме целия август и част от септември. Няма причина да не прекараме това време заедно.

— Тук е домът ми.

— Можеш да свикнеш да се чувстваш у дома си и в Тусон. До края на лятото ще седиш край басейна и ще си работиш върху книгата. Ела с мен, Хана. Искам да дойдеш при мен.

— Като пробен камък до края на кризата на средната ти възраст ли?

Той се дръпна рязко. Седна на ръба на дивана и я погледна.

— Защо все трябва да се съмняваш във всичко, което казвам или правя? Защо не можеш просто да приемеш, че помежду ни има нещо хубаво?

— Казах ти, Гидиън, не съм сигурна, че съм достатъчно силна, за да се справям с теб.

Изобщо не беше сигурна, че ще може да прекара лятото с него и през есента, сякаш нищо не е било, да се върне към работата си. Усети как стомахът й се свива. Страх, гняв и негодувание се бореха у нея срещу жаждата и невероятното привличане, които изпитваше към този мъж.

— Използваш го като извинение. Защо се мъчиш да се бориш с мен, Хана?

— Защото ако аз не се защитя от теб, няма кой — беше простичкият й отговор.

Той докосна връхчето на гърдата й с ленив и властен пръст.

— Отпусни се, Хана. Не трябва да воюваш с мен. Няма защо.

Тя се раздвижи и седна до него. Взе джинсите и ризата си от пода и ги стисна пред гърдите си като щит.

— Обмисли ли го сериозно, Гидиън? Или просто го реши така, на момента?

— Знам, че те искам при мен.

— Може би до края на лятото няма да престана да ти давам съвети как да си водиш бизнеса. Няма да ти хареса.

Устата му се усмихна едва-едва.

— Ще намеря как да ти затварям устата, когато се уморя от съветите ти.

— Това не е особено добра идея и за двама ни, Гидиън — изрече Хана сериозно.

— Искаш да кажеш, че не си сигурна в себе си. Страх те е от мен.

— Не ме е страх от теб — изфуча тя, — но не съм сигурна в себе си. Това лято трябва да взема някои решения. И смятам, че не може да стане, ако ти си наблизо.

— Онези проклети документи на Елизабет Норд, нали? — Гидиън вдигна ръка и докосна медальона на шията й. — Тази жена ти действа повече сега, отколкото приживе.

— Кара ме да си задавам въпроси и да търся отговори — съгласи се Хана.

— Част от теб иска да стане като нея. Веднъж ми каза, че тя не е имала нужда от никого, нито от любовник, нито от дете, нито дори от близки приятели.

— Беше силна. Абсолютно самодостатъчна. Като теб — добави Хана. — И докато не постигна такава сила, смятам, че ще е най-безопасно да стоя далеч от хора като теб.

— Не можеш да стоиш далеч от мен, скъпа. Твърде много те искам, за да те оставя да хукнеш да търсиш себе си. Особено щом посоката, която си избрала, не ми харесва.

Тя закопча ризата си.

— Какво й е на посоката?

— Плаши ме до смърт.

Хана учудено изви глава.

— Плаши те?

— Да.

— Не искаш силна жена за лятната авантюра, която си замислил, така ли? — Тя стана, за да си закопчае джинсите. — Трябва ти приятно податлива женичка.

— Ти вече си достатъчно силна, Хана. Плаши ме това, че ако продължиш в тази посока, вече няма да те интересува какво става с мен.

Тя го изгледа втренчено.

— Може би така се чувствам в безопасност. Достатъчно, за да дойда с теб за известно време в Тусон.

— Не искам да те заключвам в някаква невидима клетка, по дяволите. Искам истинската Хана Джесет. Която се опитва да ми казва кое е добро за мен и как да си въртя бизнеса. Която се стапя в ръцете ми нощем.

— Като те слушам, май не си се променил изобщо. Искаш приключението да стане по твоите правила. Е, аз пък имам други планове за лятото. Когато ми кажеш какво друго ще получа освен безплатно ползване на басейна ти до края на сезона, тогава може би ще си помисля върху предложението ти.

Тя се обърна и тръгна към банята с намерение да се пъхне под горещия душ. Усещаше се потна, знаеше, че миризмата му бе полепнала по нея.

— Хана… — Той се изправи, без да си прави труда да се облича. Хвана я, преди да беше стигнала до банята. Ръцете му сграбчиха раменете й и я обърнаха към него. — Не знам какво искаш от мен, но ще се опитам да ти го дам в разумни граници. Дай ми шанс, скъпа. Няма нужда да ставаш амазонка, за да се чувстваш в безопасност с мен.

Смазващото желание да се предаде я накара да затрепери. Би било толкова просто, така подкупващо — да се хвърли в прегръдките му и да се остави да бъде отнесена… До края на лятото. Медальонът внезапно опари кожата й и й натежа. Тя несъзнателно го докосна. Това лято животът й се променяше. Ако не узнаеше какво я чака по новите пътеки, винаги щеше да се пита от какво се бе отказала.

Очите на Гидиън проследиха движението на пръстите й към медальона. В погледа му се четеше открита неприязън.

— Трябва ми време, Гидиън.

— Колко? — запита той.

— Не знам. Трябва да помисля. Не мисля ясно, когато си наблизо.

— Ако те оставя сама, ще се върнеш към онези проклети дневници и документи. Ще започнеш пак да мислиш за онова, което се опитваш да докажеш на себе си и на Вики Армитидж.

— Така ли? Когато останеш сам, и ти ще вземеш да мислиш за войната си с Хю Балънтайн. Няма да се оставя да ме принуждават на нещо, което не съм сигурна, че искам, Гидиън. Вече достатъчно ми се наложи дотук. Може да не ме лъжеш, но си напълно способен да се помъчиш да ме манипулираш. Манипулирането ти е втора природа.

— Не се опитвам да те манипулирам, по дяволите.

— Гидиън, толкова те бива в това, че дори не съзнаваш, когато го правиш.

Тя се извърна уморено. Той я пусна нерешително, но агресивното му напрежение изпълваше въздуха наоколо им.

— Хана, ела с мен в Тусон. Имаме цяло лято, за да се разберем.

Странното съчетание от сурова молба и високомерна заповед в гласа му я накара да замре. Искаше да му даде това, което му беше нужно. Виждаше обаче и едно неясно бъдеще, обещаващо лична сигурност и власт в непознати досега размери. Само трябваше да се пресегне и да го сграбчи. Ала в този момент й беше ясно само едно. Не би могла да има и Гидиън, и това все още неизследвано бъдеще. Подпря се на рамката на вратата, но не се обърна към него.

— Трябва да помисля, Гидиън. Трябва ми време.

Без да дочака отговора му, тя влезе в банята и затвори вратата.

 

 

Гидиън отлетя за Тусон рано сутринта на следващия ден. Хана го откара на летището и го изпрати почти без думи. Беше прекарал нощта сам на дивана й. Тази сутрин мълчеше също като нея, сякаш знаеше, че нямаха какво да си кажат. Докато стояха в залата за заминаващи, изведнъж я притисна и я целуна жадно.

— Ще ти дам малко време, Хана, но не много.

— Защо толкова бързаш, Гидиън? Не си свикнал жената да има съмнения? Трябва с две ръце да сграбчи шанса да има връзка с теб?

— Нямам търпение, защото се страхувам да не те загубя. Това трябва да бъде достатъчно просто, за да го разбереш. Довиждане, Хана.

Тя стоя на прозореца, докато самолетът се издигна, после полека се обърна и тръгна към изхода. Междущатската магистрала номер пет беше претъпкана с връщащи се към града. Това я притесни. Не можеше да понася малките разстояния между нейната кола и останалите. Вниманието в натоварения трафик беше едно, параноичната нервност — съвсем друго. Започваше да възстановява шофьорските си умения, ала понякога като че ли пак откачаше. Когато погледна настрана, помисли, че ако се преметне през мантинелата, ще има доста да се търкаля надолу.

Насили се да не мисли за такива неща, когато пред нея се показаха високите сгради на деловия център на града. Овладя се след миг.

Когато стигна на своята улица, паркира тойотата със същото чувство на облекчение, каквото изпитваше напоследък, щом излезеше от шофьорското място. Тръгна по стълбите, търсейки удовлетворение във факта, че бастунът вече почти не й трябваше.

Апартаментът й се стори ужасно празен. Заключи вратата и остави бастуна. Няколко минути стоя загледана през прозореца. Гидиън пак си беше отишъл.

Този път можеше да тръгне с него. Изборът беше неин. Не се съмняваше, че той искаше тя да прекара лятото с него. Не се беше съмнявала и че я иска там, на Санта Инес.

Дневникът на Елизабет Норд още лежеше на бюрото. Хана полека се настани пред него. Някак си беше сигурна, че всички отговори бяха там, в стария, подвързан с кожа том. Някъде в тази книга се криеше ключът, който й беше необходим, за да направи избора си.

Заминаването с Гидиън щеше да изключи някои от възможностите. Знаеше го със сигурност. Нямаше да има свободата да избира, ако той бе до нея. Щеше да запълва живота й прекалено много, да изисква много голяма част от вниманието й, да я кара прекалено много да се съсредоточава върху него. Норд беше имала право, отказвайки брачното предложение на „Скъпия Роди“ — той щеше да я хване в капан и да я използва. Гидиън нямаше да го направи по същия начин, но все пак щеше да я използва.

Хана погледна към бележките от началото на 1942 година.

„Войната приближава. Знам, че скоро ще трябва да замина. Ала страшно ми трябва още малко време да постоя тук. Започвам да се безпокоя за някои несъответствия в данните на осведомителките ми. Те са сравнително незначителни и може би маловажни, но започват да се превръщат в проблем. Защо Ланеолоа ми дава едно обяснение за това, че новопосветените трябва да погълнат менструална кръв, а причините, които изтъква Канаеа, са съвсем различни? Започвам да се съмнявам и относно акцента върху лесбийството в групата. Когато показах голям интерес към това в началото на заниманията си, моите осведомителки ми дадоха огромно количество подробна информация за женските сексуални обреди, практикувани в някои церемонии. Обаче не видях индикации за подобни сексуални практики по време на снощната церемония. Не разбирам защо някои детайли не съвпадат точно.“

След това, три дни по-късно, беше записано:

„Островитяните са решили да напуснат селото и острова. Обясних на жените, че е възможно японците скоро да дойдат. Тази вечер се подготвя скриването на свещения съд. Моите осведомителки ми казаха, че той не трябва да напуска острова, и мъжете като че ли са съгласни с това. Препоръчах да не го скриват в селото, защото то вероятно ще бъде оплячкосано. Тази вечер ще има специална церемония за избиране на място. Проклета война. Толкова неща може да се научат тук, на остров Ревелейшън, а ме е страх, че после всичко ще се промени. Мъжете и идиотските им идеи за уреждане на конфликтите. Какво ни сториха сега?“

Следващите редове явно са били писани набързо след още няколко дни:

„Аз съм на кораб, пътуващ към Хаваите. Островитяните поеха по своя път и се надявам да оцелеят. Военноморските сили ми осигуриха транспорт. Научих, че тази сутрин японците са превзели остров Ревелейшън. Преди няколко минути един младеж, който явно беше видял достатъчно много война, дойде при мен. Като че ли военното разузнаване ще иска сведения от първа ръка за терена на Ревелейшън. Информацията им е непълна, от стари атласи. Може би това означава, че ще се опитат да си върнат острова. Не ми се мисли какво клане ще настъпи. Горкият ми остров ще бъде облян в кръв. Ще кажа, каквото мога, на този млад човек с толкова възрастни очи. Страх ме е, че това няма да намали кръвопролитието.“

Хана се вгледа в страницата. Елизабет Норд беше осъзнала, че вече нищо нямаше да бъде същото на остров Ревелейшън. Всички данни за написването на „Амазонките на остров Ревелейшън“ са били тогава в ръцете й. Всеки момент една малка, уникална култура е щяла да бъде безвъзвратно изгубена за света и данните за нея са щели да съществуват вече само в текста на „Амазонките“.

Имаше и други бележки, нахвърляни записки и спомени, които Норд очевидно е искала да съхрани на хартия, преди да ги забрави. Хана ги изчете бързо, искаше да стигне до момента, когато леля й бе решила да напише книгата. Щом го намери след няколко страници, пак зачете внимателно.

„Прегледах подробните записки за инициационната церемония. Вече нямам съмнения за несъответствията. Най-малко две от осведомителките са ми дали различни обяснения за онази част от ритуала, когато младите момичета биват посвещавани в култа. Възможно ли е да са ме лъгали?“

Хана прескочи няколко абзаца и намери друга забележка за разликите в обясненията на осведомителките. Нещо дребно, свързано с облеклото, но личеше, че е обезпокоило леля й.

„Много информация трябва да се вземе предвид. Предполагам, не е странно, че някои неща са объркани, но не ми е присъщо да допускам такъв вид грешки. Ала защо моите осведомителки биха ме подвели умишлено?“

Времето летеше. Норд беше взела решение да напише книгата си и беше започнала да подрежда огромното количество данни.

Към края на 1942 г. беше написала:

„Натъкнах се на особено ценно сведение. Дневник на един мисионер от миналия век, който съдържа някои бележки за хората на остров Ревелейшън. Невероятно откритие. Може би ще намеря сведения, които да ми помогнат да потвърдя някои от находките си. Може някои подробности да ми изяснят любопитните несъответствия, които неотдавна забелязах.“

Следващите записки бяха от съвсем друг характер:

„Роди се отби да ме види днес следобед. Не се е променил особено в последните месеци. Даде да се разбере, че според него съм сгрешила, като съм отхвърлила предложението му за брак. Аз пък никога не съм се радвала повече на някое решение в живота си. Убеден е и че съм си загубила времето на остров Ревелейшън.“

В записката от следващия ден Хана долови силна загриженост.

„Прегледах дневника на мисионера и много се разстроих. Преподобният Хелмсли също е отбелязал някои странни разминавания в обясненията на островитяните. Осведомителите му са били мъже, разбира се, но той споменава, че съпругата му е установила контакт с някои от жените и техните обяснения били доста по-различни.

Започнах да осъзнавам, че понеже съм жена, не съм успяла да общувам както трябва с мъжете на острова. Разчитах предимно на жените за информация. Появява се един модел, който ме тревожи.“

След три дни, очевидно посветени на интензивно проучване, Елизабет Норд беше схванала модела. Хана прочете пасажите невероятно смаяна.

„Вече няма никакво съмнение, че съм станала жертва на собствената си пристрастност. Записките на преподобния Хелмсли премахнаха и последните ми съмнения. Островитяните съзнателно са ме подвели на няколко пъти. Не мисля, че е било злонамерено. По-скоро май са свикнали да казват на чужденците това, което мислят, че те искат да чуят. Аз бях една жена, поискала да разгадае властовата структура на острова, съсредоточена около жените. Вероятно за моите осведомителки е било достатъчно лесно да си представят какво искам да чуя. Постарали са се да преувеличат данните. Често се случва в теренната работа. Трябваше да го имам предвид. Бележките ми, разбира се, не са изцяло лъжи и безсмислици, но трябва пак да премисля заключенията си за фундаменталната роля на жените в структурата на островното общество. Най-вероятно няма да е много по-различна от ролята им на съседните острови. Макар да е уникална в някои отношения, в други е по-скоро традиционна.“

Внезапно Хана започна да се страхува от това, което щеше да открие по-нататък.

„Боя се, че трябва да взема решение. Мога да напиша «Амазонките», както бях решила, като опиша една обаятелна култура, основаваща се на женската власт. Или да напиша онова, което, изглежда, е действителното положение. Ако направя второто, книгата ми ще бъде поредното проучване на обществата в Южния Тихи океан, без да добави нещо ново или осветляващо. Но ако я напиша така, както смятах първоначално, от това може да произлязат много добри неща. Ще дам цяло ново гледище за човешката природа, особено женската. Това ще порази антрополозите както нищо друго в последните години, с изключение на работата на Мийд на Самоа. Може би така наречените експерти — мъже — ще бъдат принудени да преразгледат собствените си предубеждения и да погледнат на жените от другите култури с нови очи.“

Решението е било в нейни ръце. В края на 1943 г. остров Ревелейшън е отвоюван от японците. Според нейните предвиждания не е останало почти нищо, което да опровергае заключенията й. Островитяните са се пръснали, културата им е завинаги разрушена от силите на съвременната цивилизация. Дори ако е можело след войната да бъдат върнати в селото си, нямало е да бъде възможно да се премахнат следите от влиянието на съвременния живот върху тях. Изчезнал е още един уникален обществен модел. Което означаваше, както бе разбрала Норд, че никой никога нямаше да може да оспори онова, което тя бе решила да напише.

„Това е моят шанс да наложа ново виждане за културата в сферата на антропологията. Шансът ми да разтърся старите вярвания и предубеждения за уж подчинената роля на жените в примитивните общества. Ще се възползвам от тази възможност. Когато «Амазонките от остров Ревелейшън» излезе, никой професионален изследовател на човешките същества няма вече да приема като естествена даденост това, че ролята на жените в обществото е биологически предопределена. Това крещящо изключение трябва винаги да кара учените да се замислят, да ги принуди да подложат на съмнение предположенията си за природата на властта в което и да било общество, да породи въпроси за ролята на половете. Щом се задават въпроси, всичко е възможно. Ще напиша книгата така, както искам да бъде написана.“

Хана затвори дневника объркана. Елизабет Норд беше излъгала. Нарочно беше изкривила сведенията си, за да създаде един антропологически мит, траял с години и още жив. И беше станала име в своята област.