Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (10)

Девета глава

„Скъпия Роди ме помоли да се омъжа за него. Защо не съм въодушевена? Преди година щях да го сметна за идеалния съюз на умове и интереси. Но напоследък се съмнявам в мотивите му почти във всички области. Например това предложение за женитба. Почтено и джентълменско, ала не мога да се отърся от мисълта, че идва прекалено скоро след съобщението, че ще публикуват статията ми за островитяните от Манаташ. Роди предложи да го пиша като съавтор, защото много от проучванията ни напоследък бяха писани съвместно. Аз отказах. Егоистично, може би, но усещам, че трябва да утвърдя собствената си репутация. Започвам да се питам дали Скъпия Роди вярва, че ако сме женени, вече няма да имам възражения да споделям авторството върху публикациите си. Той сигурно не би предложил брак с такава цел, нали? Ала несъмнено напоследък получава все по-малко внимание от академичната преса, дори се говори за преразглеждане на финансирането на някои от проучванията му.“

 

 

Хана се облегна назад и вдигна очи от страниците на дневника на Елизабет Норд. Значи леля й бе стигнала дотам, че веднага да се усъмни в брачното предложение на Скъпия Роди. Дотук Хана беше разбрала, че от благосклонен наставник „Скъпия Роди“ се бе превърнал в пиявица. Неговото протеже бързо го изпреварва — и по способности, и по справяне в академичния свят. Хана беше прочела записките от цяла една година в дневника. Младата Елизабет Норд вече подсказваше, че ще се превърне в блестяща изследователка и силно независима жена. Подобна интелигентна и мотивирана жена нямаше дълго да търпи „Скъпия Роди“. Нищо чудно, че се бе питала дали да приеме предложението за женитба.

Хана стана и отиде в кухнята да си направи кафе. Бастунът остана облегнат отстрани на бюрото. Вече не си служеше с него за къси разстояния. Коляното й определено оздравяваше. Може би нямаше да е зле да походи известно време във фитнес клуба на брат си. Физиотерапията беше добра за крака, но клиниката й доскучаваше. Не се чувстваше болна, а атмосферата там беше доста тягостна.

Слънцето светеше непривично ярко зад кухненския й прозорец. Тя погледна навън и видя неколцина съседи, възползвали се от следобедната топлина, да работят в градинките си. Наля вода и се запита дали Хю Балънтайн вече се бе върнал в Калифорния. След снощи трябваше да е разбрал, че няма смисъл да остава тук.

Запита се и какво прави Гидиън Кейдж. Интересно щеше да бъде да разбере как бе узнал, че конкурентът му бе отишъл в Сиатъл, за да се срещне с нея. Очевидният корпоративен шпионаж я накара да потръпне. Как можеха тези двама мъже да живеят в такова напрежение и манипулации? Ясно беше, че нищо нямаше да спре Хю Балънтайн. Той мислеше само за отмъщение и щеше да бъде удовлетворен едва когато го постигнеше.

Докато Гидиън, позволи си да се надява Хана, беше стигнал до друга точка в живота си, до място, откъдето би могъл да види обективно положението си и да се откаже от войната. Той като че ли разбираше какво се случва с него и с Балънтайн. Но не даваше видими признаци, че бе склонен да рискува и да отстъпи.

Изчака водата да кипне и я изсипа върху препълнената лъжица нескафе. После се върна с леко накуцване към бюрото. Дневниците я омагьосваха, отвличаха мислите й от Гидиън Кейдж. Нямаше търпение да види как бе постъпила леля й с предложението на Скъпия Роди.

„18 май. Днес пристигна много необичаен колет. Прати ми го сестра ми от Щатите, било дошло заедно с други неща, останали от имението на леля ни Сесили. Почти не си я спомням, но тя явно е искала да получа едно колие, което отдавна се предавало в семейството. Не е кой знае колко красиво или ценно бижу, ала за мен е интересно. И историята му е очарователна.

Някога е принадлежало на лелята на Сесили, Ана Уорик, математичката от миналия век. Тя не се омъжила. Починала през 1890 г. и оставила имението си на леля Сесили. Преди това изглежда е принадлежало на друга наша роднина, известна писателка. Може би един ден и аз ще го завещая на някоя своя роднина. Хубаво е да се поддържа връзката с миналото и тъй като започвам да вярвам, че няма да имам нито време, нито желание за собствени деца, ще трябва добре да помисля на кого да оставя имуществото си. Странно е човек да мисли за такива неща.

Засега най-интересното е вестта за групичка хора, живеещи на остров Ревелейшън. Явно още не са били проучвани и аз поисках финансиране от университета за тази цел. Това е прекрасна възможност. Роди е против.“

Телефонът иззвъня и Хана посегна към него, докато обръщаше страницата. Чу гласа на брат си.

— Радвам се, че се обаждаш, Ник. Искам да те помоля за нещо. Можеш ли да ми вземеш пропуск за гости за твоя страхотен фитнес клуб? Мисля да довърша физиотерапията в по-стилна среда. Иска ми се да се доизлекувам облечена в шикозно трико. Имате и онзи невероятен ресторант под клуба.

— Искаш пропуска, за да хапваш в ресторанта с намаление.

— Колко добре ме познаваш, Ник.

— Недотам, че да отгатна къде си била снощи.

Хана направи гримаса.

— Защо всички искат да знаят?

— Не знам за другите, но аз се обадих да видя как се справя горката ми накуцваща сестричка.

— Горката ти накуцваща сестричка го удари на живот из града. Имах среща с Хю Балънтайн.

— Балънтайн?

— Онзи, който твърдо е решил да повали в праха Гидиън Кейдж — осведоми го мелодраматично Хана.

Ник се изсмя.

— Хубаво, дано има късмет. Не мога да кажа, че ще се натъжа особено, ако успее. Защо Балънтайн се среща с теб, а не с мен?

— Уместен въпрос. Мисля, че проучва възможностите. Знае, че съм била няколко дни на Карибите с Гидиън.

— Аха. И се пита дали не си тайното оръжие, с което да сломи защитата на Кейдж? Не съм си те представял като Мата Хари.

— Няма нужда да ми се присмиваш. Може пък да имам потенциал, за който не знаеш.

— Имаш ли?

Тя въздъхна.

— Искаш да кажеш дали мога да стана корпоративна шпионка? Не. Ще се разхиля точно където не трябва. Тези мъже играят такива нелепи игри и ги вземат ужасно сериозно.

— Кейдж взема Балънтайн сериозно? Изненадан съм.

— Толкова сериозно, че когато разбрал, че Балънтайн е в Сиатъл, ми се обади да разбере какво става. Първо обаждане, откакто се разделихме във Флорида.

— Внимавай, Хана, играта може да ти се струва забавна, но се обзалагам, че и Кейдж, и Балънтайн не смятат така. Не ми се иска да те видя смачкана помежду им.

— Казах им, че не участвам. Не ме бива в игрите. Липсва ми гъвкавост. И като заговорихме за това…

— Да, ще получиш пропуск за гост. Ще ти го оставя на рецепцията в клуба. Кога ще го вземеш?

— Днес следобед?

— Ще имаш ли време да си купиш екип? Там не се ходи с маскировъчни дрехи, нали знаеш.

— Нямай грижа. Ще мина през „Нордстрьом“. Мисля за нещо в жълто и черно. Добре ли ти звучи?

— Като огромна пчела. Ще се чуем по-късно. Трябва да се връщам на работа. Нямам време да отскоча и до клуба, откакто Кейдж изподъвка „Акселърейтид дизайн“.

Хана трепна.

— Ник, това пътуване с Гидиън… Разстроен ли си? Искам да кажа, сигурно изглежда доста странно да замина с него след онова, което направи. Но сигурно съм си казала, че случилото се между вас е приключило.

— Така е. И каквото и да съм изпитвал към него, преди да бяхте заминали, чувствата ми се промениха, когато разбрах, че ти е спасил живота. Не се тревожи за бизнеса, Хана. Имаш други причини да се тревожиш от връзката си с Гидиън Кейдж.

— Хю Балънтайн?

— Имам предвид — започна внимателно Ник, — че трябва да се запиташ защо Гидиън е отишъл с теб на Карибите. Той държи на малките си победи.

— Мислиш, че ме вижда като допълнение към победата си над „Акселърейтид дизайн“?

Пръстите на Хана стиснаха слушалката. Ник изстена.

— Не трябваше да си отварям устата. Истината е, че не знам защо е тръгнал с теб. Почивките на друго място освен Лас Вегас определено не са типични за него, доколкото съм чувал.

— Но да преследва победи е типично?

— Да. От друга страна, кой знае. Може да си е паднал по теб. Само помисли, Хана, можеш да станеш онази, която поваля вечния победител на колене.

— О-о. Няма такава вероятност. Благодаря за пропуска, Ник. Върви да спасяваш „Акселърейтид дизайн“.

— Само за това намирам време напоследък.

Хана затвори с усещане за смущаваща тежест в стомаха. Искаше да вярва, че Балънтайн и Ник грешат относно причините за интереса на Гидиън към нея. Може да нямаше много бъдеще с него, но тя не искаше да повярва, че случилото се бе било лъжа. Не искаше да се чувства използвана.

Някак си не можеше да се накара да приеме възможно най-лошата интерпретация на действията на Гидиън. Спомни си колко се колебаеше какво да прави с Балънтайн, как я беше предизвикал да му даде съвет, въпреки че нямаше намерение да го последва. Когато се любеше с нея, тя усещаше някакво отчаяние у него, сякаш искаше да забрави миналото и бъдещето и да се съсредоточи само върху нея и настоящия миг. И накрая, беше я спасил. Трудно бе да си зле настроен към онзи, който ти е спасил живота.

Взе дневника на леля си. Въпросът със „Скъпия Роди“ още не беше доизяснен.

 

 

Стив Декър намери две бутилки бира в огромния хладилник на Кейдж и ги занесе при басейна заедно с две чаши. Тръгна покрай ръба, загледан в Кейдж, който се плъзна безшумно под водата и заплува към далечния край на басейна с обичайните си силни загребвания. Слънчевата светлина танцуваше по повърхността на водата, но ослепителните отблясъци не позволяваха да се видят движенията му. Декър седна на един стол под чадъра и разхлаби вратовръзката си. Беше горещо, макар и в шест часа следобед. Трябваше след малко да си тръгва. Жена му го чакаше с приготвена вечеря.

— Какво смяташ, Декър? — Гидиън се надигна на мускули и излезе без никакво усилие от водата. — Можа ли да анализираш ситуацията?

Декър подаде чаша бира на шефа си. Гидиън остави хавлията и отпи дълга глътка, преди да се отпусне на другия стол.

— Не му трябва кой знае колко анализиране, Гидиън. Отказът от „Сърбрук“ сега няма да ни струва много. Проблемът е в по-далечното бъдеще.

— Тоест, как ще се отрази на репутацията на „Кейдж и съдружници“?

— Както и да го погледнеш, ще се изтълкува като отказ от сражение. Балънтайн просто ще продължи да ни атакува.

Гидиън кимна разсеяно. Вече знаеше истината. Пак отпи от бирата и се излегна на стола, взрян в басейна.

— Ако му взема „Сърбрук“, това няма да го засегне особено много. Още е на етапа, когато поддръжниците му очакват, че може и да загуби някоя битка.

— Ти не си на този етап. Хората очакват всеки път да печелиш, Гидиън.

Той завъртя студената бутилка в ръце.

— Мислиш ли, че е възможно човек да се умори да побеждава, Стив?

— Ти ли? Не.

— Говориш много уверено.

— Работя отдавна с теб, Гидиън. Не ми се иска да те виждам, че почваш да губиш. Ще бъдеш бесен на себе си и на всички наоколо.

Устата на Гидиън се изви мрачно.

— Не смяташ, че ще приема хладнокръвно поражението?

— Откровено казано, не смятам. Какво разбра за отиването на Балънтайн до Сиатъл?

— Малко. Срещнал се е с Хана.

— Тя ли ти го каза? — изненада се Декър.

Гидиън се намръщи.

— Тя ми го каза. Дори призна, че я е поканил на вечеря.

— Господи! Опитва се да се добере до теб чрез нея, Гидиън. Знаеш го.

— Хана го уверила, че не била тип фатална жена. Че нямала влияние върху мен и не искала да се забърква във войната.

Декър се поусмихна.

— Представям си. Балънтайн вероятно само е опипвал почвата, търсел е нещо, което да използва. Когато е разбрал, че си отишъл на почивка с нея, сигурно е решил, че може да се хване за това. Сигурен съм, че й е казал, че играеш игрички с нея, че я използваш, за да си подсладиш победата над „Акселърейтид дизайн“.

Гидиън се вгледа в етикета на бирата.

— Някой може и да повярва. Отвън всичко изглежда така.

— Въпросът е дали Хана го вижда така. Какво друго каза, когато я пита за Балънтайн?

— Почти нищо. Затвори ми.

Декър вдигна вежди зад очилата, но прояви тактичността да не коментира.

— Май трябва да се прибирам.

— Не си изпи бирата.

— Оставям ти я.

Кимна и се отдалечи.

Гидиън допи бирата си и посегна към неначенатата бутилка на Декър. На дъното на втората бира най-накрая успя да разбере какво всъщност го тревожеше в начина, по който Хана му беше затворила телефона.

Посланието, което получаваше от нея след раздялата им във Флорида, беше, че според нея вече не си струваше да го спасява. Но май не му харесваше един професионален консултант да го отпише по такъв начин.

Стана и влезе в дневната през отворената плъзгаща се врата. Евтината малка карта на остров Санта Инес, която Хана му беше подарила, лежеше на масичката. Беше решил да я даде да се сложи в рамка. Щеше да изглежда хубаво в спалнята му. Неособено добър образец на картографското изкуство, но сама по себе си интересна. Спомен от единствената истинска почивка в живота му.

 

 

В крайна сметка Хана се спря на жълто трико и тюркоазен вместо черен клин. Беше похарчила почти сто долара за екип, преди да влезе в клуба на брат си. Вътре се озова в ръцете на професионален физиотерапевт, който веднага състави ускорена програма за коляното й. Беше облечен в черен клин и сребристо трико. Хана се запита дали не бе сгрешила, като бе заложила на тюркоазното и жълтото. Сребристото наистина изглеждаше поразително. Имаше още какво да учи за изискания живот.

Но не беше имала много време да мисли по въпроса, защото веднага се озова вързана за една огромна машина, предназначена за системно унищожаване на човешките мускули и сухожилия. За три минути новото й трико се изпоти под мишниците. Машината методично и до известна степен неприлично разтваряше краката й и й оставяше задачата да се помъчи да ги събере. Тя започна да се пита дали не бе по-добре да си се върне в клиниката.

— Хана! Откога сте в клуба? — Учудването на Вики Армитидж се усещаше в гласа й. Беше облечена в два нюанса на зеленото. Отиваше на червената й коса. — Дори нямах представа, че смятате да се запишете.

— Просто каприз — увери я Хана, скърцайки със зъби, докато се опитваше да събере крака. — И вече съжалявам. Помислих, че може да е добре за коляното. Ще имам късмет, ако не ми ампутират крака, когато тази машина ме довърши.

Вики се настани наблизо и се зае да тренира така, че движението да подчертава гладките й женствени мускули.

— Човек свиква. Пристигнаха ли още книги на леля ви?

— Днес получих още един кашон. И други са на път.

— Можахте ли да прочетете някои от по-интересните документи?

— Само някои дневници.

Хана си пое дълбоко дъх и се зачуди дали би могла да се пребори още веднъж с машината. Изкуши се да остави нещата така. Ако не беше смущението от седенето с разтворени крака, щеше да престане да се бори.

— Дневниците отразяват ли ранните години от кариерата й? Бих искала да видя бележките й за някои от най-спорните изследвания. Преди да стане такава знаменитост, често е имало несъгласие със сведенията й. Някои от нейните съвременници например са спорили с нея за лингвистичния анализ на езика на островитяните от Манаташ. Допуснала е и някои съществени грешки в интерпретацията на брачните обичаи на остров Топан.

Нещо й просветна. Хана беше чела точно днес сутринта записките на леля си за островитяните от Топан. Започна да се бори с машината, докато се мъчеше да си спомни прочетеното.

— Смятала, че ритуалите, използвани от топанците, за да подготвят младите девойки за брака, са имали предназначението да им дадат повече власт като жени и съпруги.

— Нищо подобно — увери я Вики, облегната на машината си, без дори да се бе задъхала. — Татуирането се е правело с чисто козметични цели. Не е имало религиозно значение.

— Леля ми твърди в дневника си, че говорила насаме с жените и те казвали, че са оставяли мъжете да мислят, че татуирането е само козметично, но всяка жена в племето разбирала истинския му смисъл. Това било колективна женска тайна.

— Другите антрополози не го тълкуват така — каза твърдо Вики.

— Другите антрополози са били мъже — осведоми я Хана, припомняйки си записките на леля си. — Жените от племето просто са им казвали това, което и на всички мъже: че татуирането било за красота, нищо повече.

— Хана, леля ви е била много млада, когато е започнала тези проучвания. Вероятно е искала да направи някои оригинални наблюдения, за да почне да гради репутацията си. Според мен е трябвало да изобрети, така да се каже, по-интересна гледна точка, за да започнат да я печатат.

Глезените на Хана се събраха рязко.

— Казвате, че леля ми е лъгала, за да даде тласък на кариерата си?

— Успокойте се. Нищо подобно не съм казвала. Елизабет Норд е имала право на собствени мнения. И те са й спечелили публикации. Привлекли са и много внимание към нея през годините, защото обикновено са влизали в противоречие с мненията на установените авторитети. В случая с топанците, както и с амазонките от остров Ревелейшън, никога няма да можем нищо да докажем. Последният чистокръвен топанец умря преди години.

— Вие, професионалните антрополози, май се изнервяте, че вече няма неизследвани племена. Каква теренна работа ще вършите, когато не останат тайнствени примитиви? Павианите и шимпанзетата също са на изчезване.

Вики не обърна внимание на сарказма й.

— Говорехме за леля ви. Май й е харесвало да спори с авторитетите. Никога не е показвала уважение към големите мислители на своето време.

— Някои от онези така наречени авторитети, несъгласни с нейния анализ, не са били много по-възрастни от нея по онова време. Може би са застъпвали другата гледна точка само за да дадат тласък на кариерите си или защото са мислели, че така по-лесно ще ги публикуват.

Хана започваше да се ядосва. Изведнъж й стана по-лесно да работи с машината.

— Хана, топанските брачни обичаи са само малък пример за неразбирателствата. Дневниците на леля ви може да хвърлят съществена светлина върху тези области. Бих искала да видя как обосновава своята интерпретация на женските инициационни ритуали у манаташите. Твърди, че жените създали церемонията като начин да осигуряват плодовитост и леко раждане.

— Разумно е човек да се опитва да си осигури тези две неща.

— Да, но няма нищо подобно. Това е просто адаптация на мъжките обреди и следователно те не носят съществен символизъм сами по себе си.

Хана престана да се бори с машината и веднага се озова седнала с разтворени крака.

— Ето затова не смятам да дам лелините документи на академичната общност.

Вики се изправи и се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Че всеки от вас си има собствена теза и ще използвате документите й, за да докажете това, което искате да докажете. Тя заслужава безпристрастно тълкуване, а е очевидно, че няма да го получи от никой антрополог!

— Мислите, че можете да напишете такова безпристрастно тълкуване?

— Ще се опитам. — Хана се освободи от машината и се изправи неуверено. — Доскоро, Вики. Мисля, че за един ден ми е достатъчно.

 

 

Гидиън беше на третата бира, когато се сети за другата карта, която Хана му беше дала, направената от военното разузнаване за десанта на остров Ревелейшън. Измъкна я от бюрото, където я беше прибрал, и внимателно я разстла върху черното стъкло на масичката.

Вече не се опитваше да се заблуждава, че интересът към картите тази вечер бе просто любопитство. Те бяха начин да мисли за Хана, а след три бири му харесваше да мисли по някакъв по-извратен начин.

Силно намачканата военна карта беше много крехка. Трябваше да я опази, иначе щеше скоро да се разпадне.

Гидиън се загледа в скицираните детайли на японските бункери. Осигуряването на тези подробности навярно беше струвало няколко човешки живота. А десантът — много повече. За парче земя в Южния Тихи океан, което преди войната е приютявало шепа островитяни.

Замисли се за миг върху драматичните събития, разиграли се на остров Ревелейшън, а после взе един от многото атласи от съседната лавица. Интересно щеше да бъде да види доколко точно бе предаден терена на простата разузнавателна карта в сравнение с положението от преди войната.

Мина известно време, докато намери карта, на която остров Ревелейшън да не бе представен като точица в океана, но в крайна сметка откри карта на острова заедно с няколко други.

Теренът съответстваше горе-долу на единствената малка предвоенна карта, която Гидиън успя да намери. Бетонната писта, построена от японците — една от главните причини да бъде превзет островът — разбира се, липсваше на нея.

Ревелейшън беше типична южнотихоокеанска вулканична формация с висок връх в средата. Плажовете, използвани от американските десантчици, бяха широки пространства почти без естествено прикритие. Сигурно бяха слизали на брега под ураганния огън на японските бункери, разположени зад скалите.

Картата навярно е била талисман и проклятие за капитана, който я бе донесъл на брега. Пътеводител за ада и в най-добрият случай ужасно неточна. Един километър на хартия като нищо можеше да съответства на два или три действителни. В боя, където напредването се измерваше в метри, тази разлика ставаше огромна. Броят на японските бункери сигурно също не беше реален. На всеки видим от въздуха сигурно имаше още пет или десет, скрити в скалите. Гидиън за миг си представи объркването и упорството на капитана, решил на всяка цена да си свърши работата. Всичко това личеше в картата.

На източната страна на острова имаше отбелязано кръгче. Когато го беше видял за първи път, не му беше обърнал много внимание, но сега се замисли какво ли означаваше. По картата личаха и други бележки, ала писани с друг цвят мастило. Стори му се, че бе нанесено от друг, но не можеше да бъде сигурен. Имаше нещо във формата му. Прекалено акуратно очертано. Не като останалите драскулки. Внимателното проучване на другите следвоенни карти на острова не даваше никакви указания за евентуалното му значение.

Една мисъл се мярна в ума на Гидиън. Ами ако бе нанесено от Норд, а не от капитана, повел хората си на десант?

Това може би щеше да бъде интересно за Хана.

Отиде до хладилника за още една бира, докато се опитваше да реши доколко тя щеше да се заинтересува от случайните му предположения. Това беше предлог да й се обади и той го знаеше. Ужасно беше да разбира, че бе принуден да прибягва до предлози, за да се обади на жена, с която беше имал невероятна, кратка интимна връзка.

Още докато набираше цифрите, съзнаваше истинската причина за обаждането. Част от него искаше да бъде окуражена, да разбере, че тя не го бе отписала напълно. Представата, че Хана вече не го смяташе достоен за опитите й да го спаси от самия него, никак не му харесваше.

Не съзнаваше, че бе затаил дъх, докато тя не вдигна.

— Хана?

— Пак ли ме проверяваш? Успокой се. Балънтайн го няма тук, доколкото знам.

Долови иронията в гласа й и овладя емоциите си.

— Обадих се да поговорим за дневниците и документите на леля ти. Проучвах картата, която ти ми даде. Онази от военното разузнаване.

— И?

— Е… Там има едно кръгче. Сигурен съм, че е нещо важно. И мисля, че не го е нанесъл онзи, който е занесъл картата на острова. Имам чувството, че може да е била леля ти, след като картата е станала нейна. Помислих, че може да те заинтересува.

Хана се поколеба и когато заговори отново, гласът й беше по-мек, подозрително неутрален.

— Ще го имам предвид, докато чета дневниците й. Може би ще спомене, че е нанесла някакъв знак на картата поради някаква причина.

— Може би сега вече не е важно. Може да не означава нищо. — Започваше да не намира думи. — Как си?

— Прекрасно, когато ти или Балънтайн не ми точите сведения. Вече съм сигурна, че не ставам за корпоративна шпионка. Какво става при теб? Готвиш ли се за големия сблъсък с „Балънтайн Инвестмънтс“?

— „Кейдж и съдружници“ има и други железа в огъня освен сделката „Сърбрук“.

— А, да. Ти си професионален бизнесмен. Е, да не те отклонявам от предстоящите мачове. Сигурна съм, че планирането на атаката срещу Балънтайн е много по-интересно от разговорите за шепа измрели островитяни. Благодаря, че се обади, Гидиън.

Тя затвори, преди той да беше успял да измисли брилянтен финал. Наистина го бе отписала, помисли Гидиън. Това вече не го депресираше. Вбесяваше го.