Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (9)

Осма глава

Първият кашон с книги, който Хана беше пратила по пощата от острова, пристигна в сряда. Плътно последван от Хю Балънтайн.

Тя не забеляза веднага високия червенокос мъж. Стоеше от другата страна на желязната порта и любопитно наблюдаваше как тя се опитва да понесе огромния кашон по стълбите.

— Мога ли да ви помогна?

Хана се обърна, стресната. Яркото слънце го осветяваше в гръб и лицето му не се виждаше. Различи само червената коса. И скъпия тъмен костюм. Костюмите нямат значение, каза си. Шмекерите се явяват във всякакви дрехи. Машинално се усмихна и поклати глава.

— Не, благодаря, ще се справя.

— Този кашон е по-голям от вас.

Тя се втренчи мрачно в товара си.

— Един познат ми го опакова. Сигурна съм, че като за него е удобен. За съжаление е забравил, че ще трябва да се справям сама. Но това не е проблем, наистина. Съседът с удоволствие ще ми помогне.

Червенокосият мъж се приближи към вратата и се взря в етикета на кашона.

— Вие ли сте Хана Джесет?

Лош ход, помисли тя. Жените, живеещи сами, не бива да позволяват непознати да научат името и адреса им. Ала й беше трудно да си представи този мъж с тъмен раиран костюм като шмекер или обирджия. Изглеждаше по-скоро като брат й, имаше вид на бизнесмен.

— Търсите ли някого? — запита вежливо, без да отговаря на въпроса му.

Той се усмихна. Интересна, малко крива усмивка. Хана видя, че очите бяха яркосини, а лицето решително и открито. Този мъж можеше да кара трактор из равнините на Средния Запад или да играе футбол. Луничките му придаваха леко момчешки изглед. Сигурно е бил бойскаут. Но впечатлението беше замъглено от напрегнатия, бдителен израз в очите и решителната линия на носа. Начинът, по който му стоеше костюмът, подсказваше, че както и да бе спортувал в гимназията, не бе позволил ефектът от това да се изгуби в следващите години. Вероятно наближаваше тридесетте. Може би беше колкото нея на години.

— Търся Хана Джесет — каза непознатият. — Аз съм Хю Балънтайн.

Тя се облегна на облицованата с плочки стена и скръсти ръце върху маслиненозеления си пуловер. Беше облякла най-старите си джинси. Слагаше ги само когато чистеше.

— Балънтайн — измърмори. — Балънтайн. Откъде ми е познато това име?

— Може би се интересувате от финансовия свят? — предположи той.

— Този Балънтайн?

Върховете на пръстите й изпълниха кратка интерлюдия по ръкава на пуловера. Нещата май се усложняваха и се налагаше да се запита защо.

— Поласкан съм, че разпознавате името ми.

Тя се отдели от стената и се наведе, за да вдигне кашона.

— Недейте. Интересът ми към бизнеса минава бързо.

— Мога да ви помогна — предложи той. Хана въздъхна и нерешително отвори желязната порта. Балънтайн премести кашона до асансьора още преди да беше успяла да го подхване. — Нагоре по стълбите ли?

Тя кимна. Поне не беше шмекер.

— Първата врата вляво.

— Обещавам, че няма да ви отнемам прекалено много време, госпожице Джесет. Само искам да поговоря с вас.

И той тръгна по стълбите, понесъл кашона с лекота.

— Не мога да си представя защо.

Но се боеше, че ще трябва да направи доста основателно предположение. Изрови ключовете от джоба на джинсите си, докато вървеше зад него.

— Ние имаме общ проблем, Хана.

Балънтайн спря и зачака. Сините му очи пробягаха по профила й, докато тя отключваше вратата.

— Не знаех, че имам проблем. Поне не такъв, с какъвто да не мога да се справя.

— Името Гидиън Кейдж говори ли ви нещо?

Той влезе след нея и остави кашона до една от лавиците с книги. Изправи се полека и отупа машинално ръце, докато оглеждаше имитацията на островитянска обстановка. Каквото и да си беше помислил за интериора й, прояви достатъчно учтивост да не каже нищо. Точка в негова полза, отбеляза Хана.

— Седнете господин Балънтайн.

— Хю. — Свали сакото и с фамилиарен жест го метна на гърба на един от бамбуковите столове. После седна на креслото с ветрилообразната облегалка. — Моля ви, казвайте ми Хю. Само че не отговорихте на въпроса ми. Името Кейдж говори ли ви нещо?

— Мисля, че знаете отговора, иначе нямаше да дойдете.

Той кимна, очевидно удовлетворен от отговора.

— Права сте. Знам. Но не знам как ви действа това име.

— Затова ли сте дошли тук?

— Затова.

Настъпи тишина.

— Името на господин Кейдж — изрече тя внимателно — действа предимно на брат ми. Защо не се срещнете с Ник?

— Защото Ник Джесет не можа да ми свърши много работа, каквито и да са чувствата му към Кейдж.

— Мислите, че аз мога?

— Допускам.

Тя го изгледа.

— Струва ми се, че сте си изгубили времето.

— Рядко губя време. Идването в Сиатъл може да се окаже безрезултатно, но не бих казал, че е загуба на време.

Тя се усмихна скептично.

— Защото много ме бива да посрещам гости от друг град ли?

— Поради вашата връзка с Гидиън Кейдж. Всяка връзка с Кейдж си струва да се проучи. Опитвам се да го направя.

— Поразена съм. Това означава ли, че не съм длъжна да ви разходя по кея или да ви покажа други забележителности?

Той се усмихна.

— Нищо не сте длъжна. Но аз бих искал да ви поканя на вечеря.

— За да ме напиете и да ме накарате да говоря за Гидиън Кейдж? Защо да не спестим малко време? Кажете какво искате да узнаете и ще ви кажа дали ще отговоря на въпросите ви.

— Не е толкова просто.

— Точно от това се страхувах. — Хана подви крака под себе си и се намръщи от болката в недооздравялото коляно. Опита се да поизправи левия си крак. — Господин Балънтайн, ще бъда честна, откровена и пряма с вас. Не желая да се замесвам в нищо, което става между вас и Кейдж. Не съм от финансовия свят. Аз съм професионален консултант. Не знам за Кейдж нищо, което да ви бъде от полза.

— Ако наистина знаехте нещо полезно — настоя той, — щяхте ли да ми го кажете?

Тя го погледна през присвитите си клепачи.

— Сигурно нямаше. Казвам ви, не искам да се забърквам.

— Защото видяхте как изгоря брат ви?

— Значи знаете всичко?

Балънтайн кимна.

— Беше типична операция в стила на „Кейдж и съдружници“. Появява се като четиримата конници от Апокалипсиса и стряска всичко живо със слухове за придобиване. Настава хаос и цените на акциите скачат до небесата. „Кейдж и съдружници“ продават акциите си на най-високата цена и се отмятат, а замаяната и критично отслабена жертва остава да се валя в праха.

— А вие не действате така?

Балънтайн пусна странната си крива усмивчица.

— Не ми трябва фирмата на брат ви. Преследвам Кейдж. Само искам да узная дали се интересувате от едно малко отмъщение, Хана.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Заради това, което направи на брат ми?

— И заради това, което направи на вас.

Дъхът, който току-що беше поела, заседна на гърлото й.

— Какво според вас ми е направил?

Глупав въпрос. Искрено се надяваше Балънтайн да не отговори с улични фрази.

— Кейдж е странен човек. Печеленето вече е толкова банално за него, че понякога намира начин да направи победата по-интересна. В този случай мисля, че вие сте допълнителното възнаграждение. Знам, че е бил с вас на неотдавнашната ви почивка на Карибите. Но не знам дали съзнавате, че сте част от победния му пир. И ако наистина го съзнавате, не знам дали ви интересува вашата роля в нещата. Може би кратката връзка с мъжа, който едва не разори фирмата на брат ви, не ви изглежда нещо рисковано. Може би ясно съзнавате какво правите.

— Може би — измърмори тя.

— Тогава — поде той спокойно — има шанс да мислите, че можете да се справите с него. Възможно е да сте го допуснали до себе си, защото сте смятали, че можете да използвате интереса му към вас за отмъщение. Ако е така, знам, че не се е получило. И ако не се е получило, може да опитате друг вид отмъщение.

— Май много не вярвате на женските ми чарове.

Балънтайн вдигна рамене.

— Доста повече вярвам в способността на Кейдж да използва хората. Той е акула. Само друга акула има шанс да го надвие.

— Нека да отгатна. Мислите, че сте акулата, която може да го надвие.

— Положих много усилия, за да направя така, че това да стане осъществима възможност. — Сините му очи бяха спокойни и абсолютно уверени. — Искате ли да ми помогнете, или сте доволна от това, което стана на Карибите?

— Вие май сте доста осведомен какво съм правила напоследък. Не съм сигурна, че това ми харесва. Да не сте ме следили, господин Балънтайн?

— Не. Но не изпускам Кейдж от око. Никой не ви е проследявал на остров Санта Инес. Мислех, че знам какво става, и не виждах необходимост да нарушавам усамотението ви.

— Много мило от ваша страна.

Той не обърна внимание на думите й.

— Знам, че Кейдж е дошъл в Сиатъл без никаква нужда, че се е видял с вас, докато е бил тук, и е отлетял заедно с вас на Карибите. Знам, че сега е в Тусон.

— И решихте лично да разберете дали сърцето ми е разбито и копнея за отмъщение.

— Или дали чисто и просто не сте изживели приятна кратка връзка с мъж, с когото сте се събрали въпреки обстоятелствата — изрече небрежно Балънтайн. — Случва се.

Хана погледна към кашона с книгите и си припомни вечерта, когато Гидиън го беше опаковал. След това я беше прегърнал и се беше любил с нея бавно и щателно на ратановия диван. Тогава тя не беше се и сетила за фирмата на брат си. Нито за бъдещето. Не беше мислила за нищо друго освен за дълбоката чувствена реалност на момента.

— Вече ви казах, Хю, ала ще го повторя. Не искам да се замесвам във войната между вас и Гидиън. Невинните свидетели често ги разкъсват на парченца.

Балънтайн се поколеба, но за нейна изненада не възрази.

— Разбирам. Не мога да кажа, че ви обвинявам. На ваше място сигурно бих направил същото.

— Нямаше — каза тя със слаба усмивка. — Щяхте да изпаднете във възторг от перспективата да забиете зъби в Гидиън. Мразите го, не е ли вярно?

— Разбирам защо сте станали професионален консултант. Като че ли разбирате какво кара хората да действат.

— Понякога дори им предлагам съвети.

— И следват ли ги? — запита той.

— Повече успехи имам при студентите, отколкото в света на бизнеса.

Балънтайн я изгледа с леко наклонена глава и после кривата му усмивчица се появи отново.

— Ако сте се опитали да дадете съвет на Гидиън Кейдж, разбирам защо се чувствате донякъде безпомощна. Почти нищо не може да промени плановете му, след като ги пусне в действие.

— Ала вие ще се опитате?

— Кейдж може да бъде манипулиран не като променяме плановете му, а като го оставим да стигне толкова далеч в тях, че да не може да ги промени.

Хана се вгледа заинтригувано в посетителя си.

— И мислите, че можете да го надвиете?

— Рано или късно.

Балънтайн се облегна назад и пак огледа стаята. Този път очите му се насочиха към книгите зад нея.

— Вие сте жена с еклектичен вкус. Това от професията ви ли идва?

— От честата промяна на решенията по време на следването.

— Виждам много антропологически книги. — Той стана и се насочи към книгите. — Интересувах се от антропологията преди доста години. Мислех, че да отидеш в най-затънтените кътчета на света, за да описваш изчезващи култури, е най-интересното, което някога ми е хрумвало. Представях си как работя за „Нешънъл джиографик“. Виждах се в пътешественически дрехи, как бродя из места като Нова Гвинея или Централна Бразилия в търсене на неоткрити племена.

— Познато ми е. — Хана изпита известна симпатия. — И аз се виждах по същия начин. Дори си изписах по каталог подобни дрехи, въпреки че знаех, че никога няма да ги облека за истинска теренна работа. Понякога ми се струва, че почти всеки флиртува с идеята да стане антрополог.

Балънтайн я изгледа.

— Сигурно сме били омагьосани от различни култури.

— Те ни показват модели за оцеляване, които са били в сила за дадена част от човечеството — каза Хана. — Страшно много модели. Ако някога се натъкнем на извънземни, може би антрополозите ще трябва да изработят начин да контактуваме с тях.

Балънтайн се отдалечи от книгите.

— Приемам решението ви да не се замесвате в битката ми с Кейдж. Но тъй и тъй съм тук, изминал съм целия този път, мога ли поне да ви уговоря да вечеряте с мен?

Откритият фермерски чар действа удивително ефикасно, помисли Хана.

— Добре.

— Няма нужда да ме водите на кея или на друго забележително място.

— Тогава в някой ресторант на Бродуей?

— Оставям се във ваши ръце — каза Балънтайн.

Интересно, помисли тя.

 

 

Гидиън погледа бележчицата, оставена на бюрото му от административния асистент. После вдигна очи към Стив Декър.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите, с това, че Балънтайн е в Сиатъл?

— Точно каквото казвам, Гидиън. Моят човек в „Балънтайн Инвестмънтс“ ми съобщи, че е заминал тази сутрин за Сиатъл. Помислих, че би искал да го знаеш.

— Последното, което спомена, беше, че започва да работи по сделката „Сърбрук“.

Декър намести очилата си и сви вежди.

— Това беше, преди да решиш да изчезнеш почти цяла седмица. Всичко стана, докато се печеше на оня плаж. Наистина ли мислеше, че ще стои и ще чака, докато се върнеш в Тусон?

Гидиън смачка бележката.

— Защо Сиатъл?

— Чудно ми е. Но мога да предположа.

— И аз.

Завъртя се на стола си, за да погледне през прозореца към тусонския пейзаж. Далечната планинска верига Санта Каталина се очертаваше в пурпур срещу безкрайната синева на небето. Градът се простираше сред пустинно плато. Повечето скъпи къщи като неговата бяха полазили по планинските склонове. Съвършено различно от изгледите в Санта Инес. Гидиън се беше върнал преди седмица и чувството, че нещата между него и Хана бяха свършили прекалено рано, не го напускаше. Не можеше да се отърси от него и това не му даваше мира.

— Няма да му е от полза — изрече замислено Декър. — Няма начин да използва „Акселърейтид дизайн“ срещу теб, независимо колко ти е ядосан Ник Джесет. Джесет няма нито време, нито средства за друго, освен да си върне контрола над фирмата.

— Знам.

Декър замълча и после реши да демонстрира агресивност. Жена му винаги казваше, че трябва да бъде по-агресивен с Гидиън Кейдж.

— И няма начин Балънтайн да използва сестрата на Джесет срещу теб, нали?

Гидиън не помръдна, ала усети напрежението у себе си и това го ядоса.

— Хана е професионален консултант и полупрофесионална антроположка. Едва ли някой си я представя като финансов консултант.

— Антропология, значи. — Декър затвори очи, припомняйки си едни ранни записки във файла за Хю Балънтайн. — Струва ми се, че и Балънтайн някога се е интересувал от антропология. Май дори се е дипломирал с такава тема.

— Не преставам да се учудвам на компютризирания ти мозък, Декър. — Гидиън се извъртя със стола и опря длани на бюрото. — Виж какво можеш да намериш за последния кръг от преговорите на „Сърбрук“ с Балънтайн. Искам да знам колко висока оферта им дава.

Декър го изгледа.

— Мислиш, че има достатъчно пари в брой, за да даде повече от нас?

— Мисля, че важното е колко силно искаме да придобием „Сърбрук“.

— Не си ли отговорихме вече на този въпрос?

— Ще говорим по-късно, Декър.

Административният асистент знаеше кога да престане да бъде агресивен с шефа си. Кимна и се оттегли.

Гидиън остана да седи известно време, втренчен в окачената на стената карта на Тусон и околностите му, поставена в рамка. Нямаше никакво съмнение защо Балънтайн бе заминал за Сиатъл. Знаеше за Хана. Какво го бе накарало да помисли, че може да я използва? Хана знаеше каква е ситуацията. Нямаше да позволи да бъде въвлечена във войната. Не беше толкова наивна.

После си я спомни как беше решила да отклони една корпоративна акула от намеренията й с предизвикателно предложение за игра на карти. Може би щеше да се окаже лесна плячка за Балънтайн.

Изрови номера на телефона й. Взе слушалката и сам го набра. Нямаше нужда да създава още вълнения на Мери Ан. Секретарката му го наблюдаваше с многозначителен интерес, откакто се беше върнал от Санта Инес.

Никой не вдигна. Гидиън затвори ядосано и реши, че ще опита пак, когато се върне у дома след работа. Може да бе отишла на покупки.

След три часа изплува на повърхността на басейна си, излезе от водата, взе кърпата и отиде към масичката с телефона. Слънцето тъкмо залязваше. Хана би трябвало да се бе прибрала.

Никакъв отговор.

 

 

Хю Балънтайн се оказа удивително добра компания. Знаеше как да говори за друго освен за бизнес и като че ли нямаше нищо против да го прави. Вечеряха в уютен малък ресторант на Бродуей. Небрежно-елегантните посетители на околните маси поръчваха вино „Вувре“ и обсъждаха различните аспекти на успеха. Вън на тротоара се виждаха разхождащи се двойки. И разнополови, и еднополови. Всички бяха интересни. Искаха да видят и да бъдат видени от другите по булеварда. С каквато цел бяха похарчили доста пари за модни дрехи и прически.

— Леля ми смята, че тайната на властта на жените на остров Ревелейшън се крие във факта, че на тях се е гледало като на единствените посредници между хората и боговете. Споменава един церемониален съд, който бил използван за свързване с боговете. Жените се грижели за него и го пазели от мъжки поглед. Мъжете трябвало да търсят жените, за да получат свръхестествена помощ. Родословията се водели също по женска линия. И собствеността била унаследявана по този начин. Жените управлявали брачната система. Леля Елизабет стигнала до заключението, че жените притежавали върховната власт в племето, а това, както знаете, не е обичайно. — Тя се усмихна. — Питайте която и да било жена.

— И сега вие имате оригиналните дневници на Норд?

Хана кимна, доволна от очевидния интерес на Хю Балънтайн.

— Ще ги използвам, за да напиша нещо като история на работата й. Но ще се съсредоточа специално върху бележките й за амазонките от остров Ревелейшън. Нейните проучвания са едни от най-спорните. Искам да произнеса окончателната присъда и тъй като притежавам личните й документи…

— Сте вътре в нещата — усмихна се Балънтайн. — Разбирам. Щом черпите от такива източници, не би трябвало да срещнете затруднения при публикуването. Споделихте ли плановете си с Кейдж?

— Да, обсъждах ги с него.

И тя поднесе вилицата към устата си.

— Май двамата доста сте се сближили. Кейдж го бива в това.

Очите на Хана се присвиха.

— Обсъждам същото и вас. И почти не ви познавам.

— Така е — изрече Балънтайн с извинителен тон. — Извинете. Понякога си вадя прибързани заключения.

— Цял живот ли го мразите?

— Не. Откакто съсипа баща ми.

— Разбирам.

В полуусмивката му вече нямаше веселост.

— Той разказа ли ви за това?

— Какво е станало между тях? Каза ми с две думи. Че баща ви го е предал.

— Излъгал ви е.

— За мен е все едно.

— Защото сте външен човек? Може би имате право. За съжаление, нямам избор.

Хана поклати ядосано глава.

— Това вече съм го чувала. Глупости. Имате избор. Но вече сте го направили, точно като Гидиън. Дано битката ви хареса.

— Така ли е в действителност? Наистина ли ви е все едно дали ще го преборя?

— Да, все едно ми е.

Балънтайн се подсмихна.

— Едва не ви повярвах.

— Защо едва?

— Част от мен не може да не се пита как сте се чувствали, когато сте отишли във Вегас да молите Кейдж да се откаже от фирмата на брат ви.

Хана го изгледа с присмехулно възхищение.

— Господи, корпоративният шпионаж не е умирал, нали?

— Не съм нареждал да ви следят. Следях Кейдж. Когато се появихте в Лас Вегас, трябваше да предположим, че е заради фирмата на брат ви.

— Е, за да уточним, не съм го молила. Нито съм се поднесла като жертва в леглото му.

— Хубаво. Защото нито едното от двете нямаше да даде резултат с Гидиън Кейдж. Щеше да ви остави да се молите или да направите върховната саможертва, а после щеше да направи каквото си е намислил.

— А вие? — запита спокойно Хана. — Вие какво щяхте да направите?

Той има благоприличието да се смути.

— Боя се, че същото като Кейдж.

— Така си и мислех.

— Да се върнем към амазонките от остров Ревелейшън. Започва да ми се струва, че пред мен е някоя от тях.

Хана погледна към жената, която влизаше в ресторанта. Усмихна се мрачно.

— Не е така. Но мога да ви запозная с една.

Балънтайн вдигна изненадано вежда.

— С амазонка?

— Ъхъ.

Хана продължи да се усмихва, когато Вики Армитидж я забеляза и тръгна към нея, обкръжена с ореол от енергия и решителност. Дрейк вървеше след нея, видимо смутен.

— Хана! Върнали сте се. Как мина пътуването?

Вики спря до масата и пусна искряща усмивка към Хана и Хю.

— Трябваше да го посъкратя. Ала иначе ми се струва, че беше много плодотворна почивка. Коляното ми е много по-добре. Вики, това е Хю Балънтайн. Вики Армитидж и съпругът й Дрейк.

— Приятно ми е — каза Хю и стисна ръката на Вики. Сведе очи към ръката й, когато усети силната й хватка, но не каза нищо. Само погледна развеселено към Хана, която потули една усмивка.

— Намерихте ли библиотеката непокътната? — запита Вики.

— Да, да. Цялата си беше там. Хубавичка колекция. Опаковах я и я пратих по пощата. Първият кашон пристигна днес.

— Кога ще ме поканите да я видя? — запита непринудено Вики. — Нали разбирате, умирам от любопитство.

— Може би по-късно, когато я разопаковам и подредя.

Хана нямаше такова намерение. Можеше в крайна сметка да й даде да поразгледа някои книги и документи, ала в никакъв случай личните дневници.

— Нямам търпение. Ще ви се обадя към края на седмицата. — И Вики дръпна съпруга си за ръкава. — Хайде, Дрейк, умирам от глад.

Дрейк кимна на Хана.

— Радвам се, че се видяхме. Защо съкратихте пътуването?

— Излезе нещо.

— Разбирам. Приятна вечер. Радвам се, че се запознахме, Балънтайн.

Хю кимна учтиво и се обърна отново към Хана.

— Това ли е амазонката?

— Понякога мисля за нея по този начин. Тя е гостуващ професор по антропология и ме преследва, защото иска да работи с документите и бележките на леля ми.

— И какво съкрати пътуването ви? — запита Хю.

— Едва не се удавих. Мина ми цялото удоволствие от почивката.

— Нищо чудно, че сте се прибрали по-рано.

Хана помисли колко много Балънтайн ненавиждаше Гидиън Кейдж. След това се учуди колко много знаеше Хю за дейностите на Гидиън. Тогава си спомни всички възможни причини някой да иска да я нападне онази сутрин в заливчето. Беше отишла на острова с Гидиън. Някой, който бе искал да стигне до него, може би беше решил, че тя ще бъде полезна заложничка. Ами ако мъжът с акваланга не бе искал да я удави, а просто да я отвлече?

Параноята беше странно нещо, реши тя. Можеше да се основава на абсолютна безсмислица. Балънтайн и Гидиън се бяха хванали за гушите. Корпоративните схватки се водят в заседателните зали, не извън тях. Какво й ставаше, за Бога? Бързо пропъди смущаващите мисли. Балънтайн може би искаше да използва желанието й за отмъщение. И толкова. Реши да си изясни нещо с цел да се подсигури.

— Нямаше да ви бъде от полза — поде непринудено.

— Кое?

— Вижте, Хю, дори да бях изоставена жена или вбесена сестра, не бих могла да направя много за вас срещу Гидиън Кейдж. Той не ми е казал нито една тайна за бизнеса си и мисля, знаете, че няма вероятност да го направи в бъдеще. Не планираме пак да се срещнем с него, а ако стане така, трябва да знаете, че той няма да позволи някоя жена да бъде слабост за него.

Балънтайн въздъхна.

— Струваше си да опитам. Трябва да намеря някоя негова слабост, Хана.

— Ако искате да знаете как работи и къде е слаб, би трябвало вероятно да се вгледате хубавичко в себе си. Вие с него много си приличате.

Хю я погледна изумено.

— Така ли смятате?

Хана кимна.

— И нещо повече, Гидиън го знае.

Балънтайн премига.

— Греши. Но това е нещо, нали? Кейдж много рядко греши. Може би в крайна сметка ще намеря начин да се възползвам от това.

Тя изпъшка.

— Ох, как искам да работя само с податливи студенти.

 

 

Телефонът в апартамента й иззвъня точно когато Хана затвори вратата след Хю Балънтайн. Срещата с него беше доста приятна. И със сигурност не беше очаквал от нея каквото и да било след вечерята, дори и едно кафе, помисли тя, докато вдигаше слушалката. Беше я оставил много любезно пред вратата й и си беше тръгнал. Съвършеният образ на приятен, учтив провинциалист, преместил се в града, ала донесъл със себе си старомодните провинциални обноски. Понякога забравяше, че идва от Калифорния.

— Ало?

— Божичко, време беше да се прибереш. Там ли е Балънтайн?

Хана едва не падна на дивана, когато чу гласа на Гидиън. Пръстите й машинално стиснаха колието от леля й. Не си отиваше много със смелата рокля, която беше облякла за вечерята, но поради някаква причина не беше поискала да го свали. Започваше да свиква да го усеща.

— Гидиън! Не очаквах да се обадиш. Какво искаш, за Бога?

— Искам да знам дали Хю Балънтайн е при теб — повтори той с извънредно напрегната търпеливост в гласа.

— Не. И ако се обаждаш за това, мисля, че разговорът свърши.

Рязко затвори и се отпусна на възглавниците по дивана. Телефонът иззвъня сърдито.

— Някой ден — започна Гидиън без никакъв увод, когато тя вдигна слушалката, — ще те отуча от този отвратителен навик да ми затваряш. Действа зле на имиджа ми. Сега ми кажи за Балънтайн. Срещнахте ли се?

— Срещнахме се.

— Но сега не е при теб?

— Вече отговорих на този въпрос.

— Какво искаше?

— Ти какво мислиш, че е искал, Гидиън?

— Да те използва.

Хана затвори очи.

— Много смешно. И той каза, че си имал такива намерения. Вие, корпоративните каубои, само лоши неща ли мислите един за друг?

Гидиън изруга тихо.

— Всички професионални консултанти ли са по природа наивни?

— Не бях наивна, Гидиън. Обясних му, че не съм фаталната жена, от която има нужда, за да те надвие. Не че не действа добре на егото ми, ако ми кажат, че бих могла да ти влияя, разбира се. Обаче знам къде е границата между фантазията и действителността. Казах му, че няма да се включвам във войната помежду ви.

— Хубаво. И той какво каза?

— Прие го като джентълмен и после ме покани на вечеря.

— И ти отиде? — избухна той.

— Прекарах си много приятно. Искаш ли нещо друго, Гидиън? Става късно, а искам да почета още малко лелините дневници, преди да си легна.

— Чуй ме, Хана. Стой далеч от Хю Балънтайн.

— Единственото ми правило е да не се забърквам във война. Иначе нямам други правила. Смятам да си ги изработя в движение. Лека нощ, Гидиън. И благодаря, че се обади. Винаги е хубаво, ако някой мъж се обади да благодари за ваканционния флирт. Жената се чувства полезна.

— Хана, чакай…

Тя го прекъсна по средата на изречението, като изтръгна кабела на телефона от контакта. После остана да седи на дивана. Мислеше за факта, че първото обаждане на Гидиън след завръщането му в Тусон бе за да разбере какво бе намислил Балънтайн. Очевидно не чезнеше по нея.

Не беше хубаво, че мислеше толкова много за него тези дни. Беше решила да не чезне по този мъж.

Но последната й мисъл, преди да заспи, не беше за Гидиън Кейдж. Беше споменът за едни сини очи зад водолазната маска. Същите на цвят като тези на Хю Балънтайн.