Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (7)

Шеста глава

Хана намери колоритната малка карта на остров Санта Инес и акваторията му на третия ден от ваканцията си. Разбра, че това бе съвършеният подарък, още щом я зърна. Стисна внимателно плячката си, за да не намачка твърдата хартия, и си запробива път през тълпата, за да стигне до касата. Един поглед през отворената врата я увери, че Гидиън още се занимаваше с нещо в книжарницата от другата страна на павирания двор.

Тъкмо той настоя да си починат малко от сортирането и опаковането на книгите. След обяда просто я натовари в джипа с розовите ресни и я закара в града. Тя внимаваше да не гледа надолу, когато пътят вървеше по ръба на отвесните скали, и това заедно с вярата й в шофьорските умения на Гидиън правеше пътуването почти приятно.

Хана беше благодарна за принудителната почивка. Документите и книгите на Елизабет Норд бяха започнали да подклаждат маниакален интерес у нея. Опаковането вървеше все по-бавно и по-бавно, всяка следваща книга и тетрадка спираха вниманието й. Мечтата й да напише книга, за да вбеси Виктория Армитидж, се превръщаше в нещо повече от развлекателна приумица. Тя започна съвсем сериозно да мисли по този проект. Реализацията му я плашеше. Имаше достатъчно академично образование, за да разбира, че Вики бе права. Библиотеката на Елизабет Норд би трябвало да бъде предадена на експерти. Не беше работа на Хана да се опитва да смае академичния свят. Но тя вече не можеше да се отърси от това си желание.

Двамата с Гидиън бяха намерили няколкото магазинчета, докато проучваха една тясна пресечка встрани от главната улица на Санта Инес — живописна колекция от бутици в стар двор под сянката на дебели палми. Още няколко туристи и двама акварелисти вече бяха открили красивата гледка. Това много й беше харесало, а ето че сега намери и картата. Нетърпеливо зачака продавачът да я навие и опакова.

Докато излизаше, напъхала покупката в плик, Хана се запита дали Гидиън щеше да си даде труда да окачи нейния подарък на стената си наред с огромните, скъпи карти, които вече беше сложил в рамки. Хрумна й, че може и да не узнае какво ще направи той с картата.

Можеше никога повече да не види Гидиън Кейдж след тази вълшебна седмица в рая. Именно докато стоеше там, вгледана в прашните розови стени на дворчето, тя започна да осъзнава истината за чувствата си към него. Преди да успее да ги изрази с думи, едно движение в ъгъла на зрителното й поле привлече вниманието й.

Погледна машинално натам и видя единия от художниците, слаб брадат мъж с тениска и къси панталони с тиранти, да прибира боите и четките си. Той кимна вежливо, когато улови погледа й. Леко засрамена, Хана бързо отвърна очи.

Малкото разсейване беше разпръснало мрачните й мисли и тя си каза, че няма да позволи на това настроение пак да я овладее. В края на краищата, това беше само третият й ден с Гидиън. Оставаха й още четири. Хванала се за тази мисъл, Хана побърза към книжарницата, където Гидиън тъкмо плащаше едно ново седмично списание за бизнес.

— Предполага се да си на почивка — напомни му тя, когато видя какво четиво си бе избрал.

Той се намръщи.

— Знам. Почувствах се малко извън течението.

— Докато се върнеш в Тусон, всички новини в това списание вече ще са остарели.

— Знам.

Дългите му пръсти се впиха яростно в списанието. Силата на хватката му и режещата нотка в гласа му убедиха Хана да смени темата.

— Малко по-нагоре има безмитна бижутерия. Искам да видя дали имат отстъпки за часовници. — Но след като внимателно огледа швейцарските и японските часовници, тя реши, че няма нужда да сменя функционалния си двадесетдоларов кварцов часовник. — Прави всичко, което и тези красоти — обясни тя на Гидиън. — Показва часа и датата, и освен това има истински цифри. Не разбирам защо правят разни модни часовници и не им слагат цифри. За какво ти е часовник без цифри?

— Само човек, на когото не му е писано да бъде винаги моден, може да задава такъв въпрос. Почти пет часът е. Да пийнем по нещо и да поговорим. Май всеки момент ще завали.

Той я хвана под ръка и я поведе към улицата. По взаимно съгласие се запътиха към главната улица, която гледаше към пристанището, и след като помислиха малко, се настаниха в един открит бар в островен стил, под дълъг навес, покрит със слама.

Заваля точно когато се настаниха до бамбуковите перила, обграждащи бара. Хана вече свикваше с честите, топли превалявания в горещите следобеди.

— Харесва ми мисълта за топъл дъжд. Мисля, че мога да свикна с това — каза тя на Гидиън. — Няма нужда да се притесняваш, че ще се намокриш, защото изсъхваш след няколко минути. Сиатъл трябва да помисли да превключи на топъл дъжд.

— Така вали в Тусон през лятото. Лее се като водопад всеки следобед. Внася малко прохлада.

Последното, което Хана би искала да обсъжда, беше Тусон. Поръча с твърд глас шейк с ром и плодов сок. Когато Гидиън поръча обичайното си уиски, тя го укори весело:

— Винаги можеш да пиеш уиски. Защо не опиташ нещо ново? Да поживееш опасно.

— Вече получих достатъчно вълнения в живота.

Не беше сигурна как да го приеме. Сигурна беше, че не бе комплимент към нея. Гидиън като че ли мислеше за нещо съвсем друго. И тя се страхуваше, че знае за какво. Внушителното заглавие на списанието се виждаше над ръба на хартиения плик, който лежеше на масата пред него. Затова Хана потърси друга тема.

— Би трябвало да успеем с опаковането на книгите до утре.

— Ако можеше времето да не тече, докато четеш, опаковайки.

Тя премига.

— Не само аз се отклонявам. Всеки път, когато се натъкнеш на нова карта, и ти си даваш почивка.

— Това не ме бави.

Напитките пристигнаха почти скорострелно. Настроението на Гидиън я изнервяше. Както обикновено, коляното й реагира на напрежението. Хана протегна крак под масата в опит да го раздвижи. Изражението на Гидиън помръкна.

— Нещо не е наред ли? Кракът ли те боли?

— Малко се е схванал.

— Казах ти, че прекаляваш с дългите разходки сутрин по плажа. Трябва да плуваш повече.

— Да, Гидиън, често ми го казваш.

— Обаче полза няма.

Раздразнение започна да заменя неловкостта. Тя разбърка шейка с бъркалката, на чийто връх имаше миниатюрно хартиено чадърче.

— Аз давам професионални съвети, не помниш ли?

— Това означава ли, че не приемаш добри съвети?

В присвитите му очи се четеше предизвикателство.

— Да кажем, че сигурно повече ме бива да давам съвети, а не да приемам.

— Май онези, които даваш, не са чак дотам полезни, освен за някое тъпо колежанче, дето не може да реши лекар ли да става, или циркаджия.

Пръстите на Хана трепнаха. Тя стисна чашата.

— Не съм сигурна дали качеството на съветите ми има значение, когато става дума за теб. Ти даде да се разбере, че не смяташ да ги следваш.

— Не си ми дала нищо полезно.

Само себе си, безрезервно, цели три нощи дотук.

— В ужасно настроение си, Гидиън. Имаш ли нещо против да ми кажеш защо искаш да се скараме?

— Не знам — отвърна той след миг мълчание. Хана си отдъхна и реши да опита нещо.

— Защото си започнал да се тревожиш за нещата в Тусон ли?

— Това, че съм тук, на този остров, не означава, че Балънтайн стои със скръстени ръце.

— Тоест?

— Тоест нямам връзка. Не знам какво прави той. Започнах да мисля за това днес следобед. Ако го познавам, значи е тръгнал да напада.

— Какво напада?

Гидиън махна нетърпеливо.

— Една компания, „Сърбрук“. Космическо оборудване. Много доходоносна, но ужасно зле финансово. Лесна за превземане.

— И ти си се прицелил в нея, нали?

— Казах на клиентите си, че ще поема „Сърбрук“, ще сложа собствено ръководство, за да я заздравя, и ще я продам изгодно.

— А Балънтайн?

— И той е казал същото на своите клиенти.

— Разбирам.

Хана отпи от шейка, наслаждавайки се на пяната от ананас и гуава.

— Съмнявам се.

— Какво толкова сложно има, че един професионален консултант да не може да го разбере? И двамата сте се прицелили в една и съща фирма. Само единият ще я получи. Въпросът е кой стрелец ще падне пред кръчмата — старият професионалист или напереният младок. Лошото при стрелците е, че никога не мислят за алтернатива.

Лицето на Гидиън стана мрачно, но въпреки това не се сдържа да не запита:

— Каква алтернатива?

— Единият просто може да се оттегли.

— Господи, жено, ако това е твоята представа за съвети, по-добре ги давай само на студентите си.

— Е? Защо просто не можеш да се оттеглиш? — повтори тя.

— Защото в моя бизнес репутацията е всичко. Ако се откажа от някой проект, след като съм дал обещание на клиентите, че ще изкарам пари за тях, много скоро ще остана без никакви клиенти. Това достатъчно просто ли е за теб?

— Не разбирам защо отказът от едно придобиване ще съсипе скъпоценната ти репутация.

— Ако Балънтайн не си получи зрелището със „Сърбрук“, просто ще направи друго. Ако аз не изляза за следващата битка, той ще опита отново. И отново. И с всяко ново състезание ще става все по-силен, все по-мъдър, все по-труден за побеждаване. Когато гърбът ми опре в стената, ще ми бъде много по-трудно да се справя с него, отколкото сега. Рано или късно гърбът ми ще опре в стената, Хана. Не разбираш ли? Той просто ще натиска, ще ме преследва, докато не ме принуди да отвърна на ударите. Може да си позволи някоя и друга загуба. В края на краищата, той е млад и всички знаят, че едва сега започва да си пробива път към върха. Хората ще очакват мимоходом и да позагуби нещо.

— Но няма да допуснат ти да загубиш?

— Предполага се, че аз не греша.

— Казваш го така, сякаш е неизбежно.

— Така е — изръмжа той.

— Тогава защо все ми искаш съвети, които не можеш да използваш и не желаеш?

Гидиън отпи още една голяма глътка уиски.

— Проклет да съм, ако знам.

Хана получи внезапно прозрение.

— Защото макар да казваш, че нямаш алтернатива, част от тебе все още търси изход. Надяваш се, че аз все пак ще изнамеря нещо наистина блестящо. Някаква идея как да се справиш с Балънтайн. Някой би ли могъл да те спре преди девет години?

— Не.

Тя остави думите да увиснат във въздуха за миг. Дъждът започна да отслабва. Водата бързо се оттичаше по откритите канавки. Санта Инес получи следобедната си баня и пак блестеше от чистота.

— Мислил ли си — подзе предпазливо — да излезеш от тази сфера, дори това да означава изцяло да се откажеш от „Кейдж и съдружници“? Да оставиш Балънтайн да вземе всичко, каквото иска.

Гидиън я изгледа втренчено, сякаш се питаше не бе ли полудяла.

— Да не си откачила? Девет години градих тази компания. Създадох я от нищото.

— Но това не те радва. И доколкото виждам, никога не те е радвало особено много. Получаваш малко адреналин от престрелките и толкова. Знаеш ли какъв ти е проблемът? Толкова отдавна изживяваш властта, че не си сигурен дали можеш да живееш без нея. Обаче има и други неща освен властта, Гидиън.

— Не знаеш за какво говориш. Стояла си си в твоята либерална кула от слонова кост и си развивала теории за истинския свят, но никога не ти се е налагало да живееш в него.

— Не е вярно.

— Вярно е — изръмжа той. — Искаш ли доказателство? Само глупачка, която няма представа за действителността в света на бизнеса, ще дойде да ме намери и ще се опита да ми вземе това, което съм си набелязал, с тесте белязани карти. И само още по-голяма глупачка ще ме поучава да съм си променял живота, след като се е опитала да ме измами.

Хана се помъчи да не покаже колко силно кървят раните, които й нанасяше Гидиън. С цялото достойнство, което можа да събере, тя посегна към бастуна си и се изправи.

— Къде си мислиш, че отиваш, по дяволите?

— В къщата — отвърна тихо. — Не съм те канила в Сиатъл, не съм те викала и да идваш с мен тук. И имаш невероятното нахалство да седиш и да ме дъвчеш заради качеството на съветите ми. Ако не ги искаш, няма защо да ме караш да ти ги давам.

Хана тръгна с несигурна стъпка по дъсчения под. Кракът й туптеше. Преди да стигне до вратата, Гидиън се озова до нея и я хвана за лакътя. Държеше плика със списанието си и нейния, който тя беше зарязала на масата.

— Не си ме канила в Сиатъл, не си ме канила и на Санта Инес, но със сигурност ме покани в леглото си — измърмори той.

— Не си спомням такава покана.

— Значи си зле с паметта, жено.

Тя се вбеси.

— Гидиън, мисля, че тази наша връзка почти свърши. Очевидно нямаш търпение да се върнеш към голямото шоу в Тусон. Не ми позволявай да те отклонявам от това.

— Никъде няма да ходя в следващите четири дни.

Вече бяха на тротоара и отиваха към джипа. Разкъсаните буреносни облаци отразяваха светлината на залеза във великолепни златисти и прасковени отблясъци. Невероятните залези бяха нещо обикновено на Санта Инес, също като следобедните дъждове.

— Гидиън, не виждам никаква причина да прекарваме още четири дни заедно. Не и ако ще ме дъвчеш. Това е моята почивка и моята къща, но не и моята представа за приятно прекарано време. Няма да ти позволя да съсипеш…

Коляното й поддаде и тя се стовари тежко на предната седалка на джипа.

Гидиън веднага посегна да я подхване. Пакетът с навитата карта се изплъзна. Той го хвана точно преди да падне в канавката.

— Какво е това?

Огледа изпитателно рулото.

— Сувенир. Дай ми го.

Хана посегна към картата, ала не успя да я хване.

— Прилича ми на карта. — Без да пуска пакета, Гидиън заобиколи джипа, седна на мястото на шофьора и разгърна картата. Разстла я внимателно върху волана и остана дълго време загледан в нея. После вдигна очи към Хана. — Ти не колекционираш карти.

— Гидиън…

— Купила си я за мен, нали?

— Понякога — изрече тя сухо — съм склонна да постъпвам импулсивно.

— Съжаляваш ли за този импулс?

— Да кажем, че сега смятам да я дам да се ламинира. Ще си я сложа на кухненската маса.

— Как ли пък не. — Нещо светна в очите му, когато се наведе през скоростния лост и обхвана брадичката й. — Благодаря ти, Хана.

Тя не каза нищо, само се вгледа безмълвно в лицето му.

— Права си за едно — изрече бавно.

— Какво?

— Нямам право да те дъвча и изплювам, когато ми даваш съвети. Истината е, че искам да ми ги даваш.

Хана поклати глава.

— Защо?

— Защото няма с кого да говоря така, както с теб. — Той нави отново картата и я остави на задната седалка. После пъхна ключа. — Харесва ми, когато се опитваш да ми казваш какво трябва да правя.

— Съмнявам се.

Хана подпря ръка отстрани на предното стъкло, когато джипът навлезе в безразборното движение по главната улица на Санта Инес. Две таксита свирнаха, когато Гидиън ги изпревари, но без никаква злоба. По-скоро признаваха, че джипът с розовите ресни бе спечелил малкото състезание.

— Така е. — Гидиън се опита да надвика шума. — Наистина ми харесва.

— Сигурно има хора, които много ще се радват да ти казват какво да правиш и къде да ходиш.

— Да, само че всички имат по някоя брадва за острене и предпочитат да я острят в черепа ми. Не мога да вярвам на съветите им.

Той се усмихна във внезапен прилив на добро настроение. Вятърът рошеше косата му.

— Защо смяташ, че моите съвети са така ужасно алтруистични? — предизвика го Хана.

— Ти научи по трудния начин, че не можеш да ме манипулираш. Но въпреки това ме пусна в леглото си и още ми даваш съвети. Сигурно е от чист алтруизъм. Ти си много сладка, Хана. Нежна. Мила.

— Тези думи са обида, когато идват от теб. Карат ме да се чувствам слаба, глупава и уязвима.

— Не си нито слаба, нито глупава. Само не си в свои води, когато се опитваш да ми казваш как да си управлявам бизнеса.

— Направи ми услуга. Следващия път, когато решиш да раздаваш комплименти, си ги задръж.

Усмивката му стана още по-широка, когато изви очи към нея.

— Освен че си сладка, нежна и мила, имаш и най-секси дупенце, което някога съм виждал.

— Нямам думи да изразя какво означава възхищението ти за мен.

Той се засмя. Доброто му настроение се беше върнало. — Благодаря ти за картите, Хана — повтори. — И за двете. Ще се погрижа добре за тях.

— Ей, къде отиваме? — запита тя, когато Гидиън излезе от главния път. Тясната пътека беше известна като „планинския път“ и пресичаше острова в най-високата му точка.

— Да вечеряме. Помниш ли старата плантация, за която прочетохме? Онази в планината, която била направена на хотел?

— Спомням си.

— Сервирали страхотни задушени миди.

— Мир ли предлагаш?

— Скъпа, ние не воюваме.

Хана не мислеше така.

— Не ми се ще да ме возиш, ако сме във война.

 

 

След два часа Хана трябваше да признае, че „мирното предложение“ дава резултат. Докато вечеряше задушени миди, омар и вълшебен пай с кокосови орехи и ананас, реши — било, що било и край.

Верандата на бившата плантаторска къща предлагаше на гостите изглед към града и пристанището. Пръснати по склоновете чак до морето, блещукаха светлините на къщите, построени покрай планинския път. Много от тях принадлежаха на хора, осъществили мечтата си да живеят на остров, както беше направила Елизабет Норд. Повечето от родените на Санта Инес предпочитаха да живеят в града, където им беше по-лесно да участват в непретенциозния местен светски живот. Вълшебните морски гледки бяха всекидневие за местните жители. Само преселниците искаха къщи на плажа или на планинския хребет.

Докато се връщаха, Гидиън направи няколко забележки по адрес на срещнатите шофьори, но настроението му си оставаше самодоволно. Хана отново се чувстваше непринудена и щастлива. Почти не обръщаше внимание на завоите. Гидиън караше равномерно и умело. Каквото и да го беше ядосало през деня, явно беше отшумяло.

Още четири дни.

— Нали не ти се опакова тази вечер? — запита тя, докато влизаше в дневната. — Почти свършихме.

— Нямам настроение. Но бих седнал на дивана с едно бренди, за да те гледам как работиш.

— Много си добър към мен.

— Радвам се, че го съзнаваш.

Той се запъти към кухнята.

Хана тръгна към единствената още неразтоварена лавица. Вляво от вратата имаше наредени прецизно опаковани и надписани кашони. Спретнатото подреждане и маркиране беше основният принос на Гидиън. Хана беше открила, че почеркът му бе доста по-добър от нейния. Вероятно поради някогашния му интерес към картите. Или може би точността и контролът издаваха характера му.

Тя взе един от подвързаните томове и го отвори. Вече познатият почерк на леля й изпълваше гъсто изписаните страници.

— Гидиън?

— Да?

От кухнята се чу звън на чаши.

— Мисля, че намерих нещо интересно.

— Винаги намираш нещо интересно.

Той й се усмихна снизходително, докато влизаше с две чаши бренди.

— Сериозно. Прилича ми на дневник. От началото на кариерата й. Когато е била студентка последен курс. — Хана кръстоса крака на пода, отвори тетрадката на скута си и се загледа заинтригувана в страниците. — Тук май е същественото. Знам си. Това са личните й дневници и наблюдения от ранните й изследвания. Не официалните документи и бележки.

— Какво искаш да кажеш със „същественото“? — Той се изтегна на дивана и я загледа. — Секс?

— Много едностранчив ум имаш.

— Не аз замислям да пиша пиперлив бестселър как леля ми изследва чудновати сексуални обичаи.

Хана се намръщи над една от страниците.

— Е, може би трябва да смекча лесбийската перспектива. Много жалко. Щеше да се отрази добре на продажбите.

— Значи леля ти си е била хетеросексуална?

— Със сигурност в началото на кариерата й има някакъв мъж. „Скъпия Роди“.

Гидиън оголи зъби.

— Роди?

— Не е по-зле от „Гиди“.

— Само да ме наречеш така, ще те наплескам.

Хана се усмихна, без да вдига очи от страницата.

— Това още не сме го опитали. Може да е интересно.

— Интересно за мен. А за теб не толкова. Какъв е Скъпия Роди?

— Като че ли е един-два курса преди нея. Заедно изследвали някакво племе.

— А спали ли са в една палатка?

Хана се подсмихна.

— Не намирам такива недискретни сведения. Но очевидно много се е вълнувала и от проучването, и от Скъпия Роди. Слушай:

„Скъпия Роди е съгласен с мен, че речникът на жените до известна степен е различен от този на мъжете. В него има думи, които мъжете не използват. Той веднага разбра какво съм открила. Не съм сигурна обаче, че приема заключението ми за значението на тази находка. Наистина изтъкна, че по-ниският престиж, асоцииран с известни думи от речника на жените, може би допринася за стереотипната представа на мъжете, че жените по принцип са по-низши. Но той не смята, че самите жени може да използват разширения речник като средство за установяване на значима комуникативна връзка помежду си.“

Гидиън разклати брендито в чашата си.

— Е, и какво е толкова важно в речника на жените?

Хана потупа с пръсти по коляното си.

— Добре, да вземем „лилаво“.

— Ти го вземи. Няма да го побутна и с триметров прът.

— Именно. Защо няма да го пипнеш?

Гидиън присви очи.

— Това е глупава дума. Дума за дизайнери на дрехи и модни джунджурии и за други групи, които няма да споменавам.

— Какви други групи?

— Добре, де. Това е женска дума.

Хана се усмихна.

— Виждаш ли? Големите, яки мъжаги като теб няма и да си помислят да кажат дума като „лилаво“ или „бежово“.

— Няма защо да я казвам — измърмори той в чашата си.

— Шегуваш ли се? Без тези думи не можеш да опишеш достатъчно точно нюансите на пурпурното или кафявото така, както аз мога.

— Няма нужда да описвам специфичните нюанси на пурпурното или кафявото — заяви той абсолютно уверено.

— Признай си го, Гидиън. Ако думата „лилаво“ липсва в речника ти, си ограничен в описването на цветовете. Мога да ти дам пример за други думи, които сигурно не използваш, защото ти изглеждат глупави и женски. Но като ги използвам, аз мога да общувам много по-точно с приятелките си или пък с някой дизайнер по интериора. Неудобното, когато ги изричам, е, че говоря като жена.

— Но ти си жена.

— Много прозорливо. Като се вземе предвид този факт и като се знае, че нищо не може да го промени, защо да се лишавам от тази дума? — Хана се върна към страницата, която четеше. — В действителност, това е било много проницателно наблюдение от страна на леля ми. Писала го е преди войната. Преди лингвистичният анализ да е бил така усъвършенстван като днес.

— И какво казва Скъпия Роди за тая работа?

Хана продължи да чете:

— Очевидно е бил настроен да заеме снизходително становище. Леля Елизабет му дала подробен анализ на находките си, а той, така да се каже, я потупал по рамото и й казал, че е умно момиче. Имал е късмет, че не го е изритала в топките.

Гидиън трепна.

— Това не беше много женско изказване.

— Моят речник не се ограничава само с женски думи. — И тя продължи да чете. — Основното й заключение е, че езикът на жените е по-богат и се използва, за да изразяват цели понятия и емоции, които мъжете не могат да разберат. Тук обаче е основното. Заключението, което тя е написала, е било прието за публикуване. А това на Скъпия Роди не е. Ха! Така ти се пада, Скъпи Роди.

— Въпросът е дали леля ти е спала с него.

— Ако е, значи не е бил достатъчно добър в леглото, за да промени заключенията й от проучванията. — Хана затвори дневника. — Да му се не види. Интересно е, разбира се, особено ако открия кой е в действителност Скъпия Роди. Няма ли да е страхотно, ако е някое голямо име от сегашните антрополози?

— Ако разкриеш младежките прегрешения на титулуваната глава с леля ти, може да се получи доста пиперливо — съгласи се Гидиън. — Може обаче да стане още по-интригуващо, ако разработиш лесбийската перспектива. По-шокиращо е.

— Знам. Е, трябва да видим какво ще се получи. — Хана огледа подредените тетрадки. — Не знам какви още интересни случки има в тези дневници.

Гидиън я погледна внимателно и веселостта постепенно започна да изчезва от лицето му.

— Наистина ли смяташ да напишеш тази книга?

— Да — изрече просто Хана. — Наистина.

— За да натриеш носа на Вики Армитидж?

Тя несъзнателно докосна висулката на врата си.

— Нещо повече, Гидиън. Може би искам да докажа нещо на себе си.

— Какво? Че би могла да успееш в антропологията, ако беше упорствала? Написването на книгата няма да го докаже. Сама го каза, няма да наблягаш на антропологическата точност, а на гъдела и спорното, не помниш ли? Може и да продадеш милиони екземпляри, но академичният свят най-вероятно ще я направи на пух и прах.

— Нека — изви уста Хана. — Каквото и да правят, не могат да се правят, че я няма. На леля много щеше да й хареса.

Гидиън остави чашата и стисна ръце между коленете си.

— Какво ще представлява тази книга за теб, Хана?

— Още не знам.

— Ако ще излизаш на ринга, трябва да имаш много ясни цели. Трябва да знаеш докъде ще стигнеш, колко тупаник можеш да понесеш, кого ще ти се иска да убиеш, за да стигнеш там, където искаш да стигнеш. И най-вече трябва да знаеш къде искаш да стигнеш.

— Това предупреждение от експерт ли е? — запита тя тихо.

— Реших да се пробвам в професионалното съветване. — Устата му се изви, но погледът оставаше сериозен. — Как се справям?

— Повече съм свикнала да давам съвети, а не да приемам.

— И аз не съм свикнал да приемам съвети. Може би затова ти се нахвърлих така днес следобед. Извинявай, Хана.

— Знам. Разбрах, когато реши да ме поканиш на вечеря. Това беше начинът да се извиниш.

— Още ли мислиш, че съм като отворена книга?

— Всеки ден събирам още парчета от мозайката.

— Ела тук, Хана. — Той протегна ръце с бавно, чувствено намерение. — Ще ти дам още нещо да добавиш към цялостната картина.

Тя не помръдна, но усети как желанието се раздвижва дълбоко в тялото й.

— Според теб е толкова лесно, така ли?

— Да се любя с теб ли? Най-лесното, което някога съм правил.

— Защото съм лесно препятствие?

— Не — поклати глава Гидиън. — Защото е уместно. Ти ми прилягаш като топла ръкавица, Хана.

— Значи съм удобна? Не съм сигурна, че това е по-впечатляващо, отколкото да съм лесно препятствие.

— Сега кой се кани да се бие?

Той се надигна от дивана с едно гладко движение и положи Хана под себе си на пода. Тя го погледна, усещайки топлината в очите му и тежестта му върху себе си.

— Не такава битка имах предвид — прошепна Хана с очи, натежали от жаждата, която Гидиън отключваше с такава лекота.

— Така е. И го усещам в теб. — Той сведе глава към устата й и ръката му обхвана гърдата й. — И усещането ми харесва.

Езикът му се плъзна леко между устните й.

През тънката материя на блузата си тя почувства как зърното й щръква под дланта му. Прошепна името му почти беззвучно и ясно долови горещината у него, макар че и двамата бяха напълно облечени.

Гидиън въздъхна доволно, когато усети как Хана омеква под него. Също като морето, и тя се поддаваше на натиска му и после го обгръщаше като течна коприна. Запита се дали някога ще й се насити. Нарочно отпъди от ума си факта, че му оставаха само четири дни на Санта Инес. Имаше още твърде много да учи, да изследва, да изживява с тази жена. С нея той се чувстваше обновен и съживен. Любенето с нея беше най-освежаващото, което някога беше правил.

Но най-хубавото от всичко беше да я чува как изрича името му, докато кулминацията й я разтърсва. Никога, и след един милион години, нямаше да се умори да чува името си от нейните устни. Реакцията й беше пиршество, на което никога нямаше да се насити.

Откопча блузата й. Когато пъхна ръка вътре, за да обхване гърдата й, пръстите му докоснаха висулката. Студен, твърд камък без никаква стойност. Запита се какво ли вижда тя в него. Но после го забрави, когато ръката му намери щръкналото зърно. То не беше нито студено, нито лишено от стойност, ала твърдостта му беше безкрайно интригуваща. Жадно сведе устни към него, за да го вкуси.

Пръстите на Хана се вплетоха в косата му.

— О, Гидиън. Гидиън!

— Да, скъпа. Не бързай.

— Бързам — настоя тя, притискайки се към него.

— Бързаш? — Той дръпна ципа на джинсите й и пъхна пръсти надолу. — В такъв случай ще ти дам нещо преди основното ястие.

Хана ахна и трепна, когато Гидиън я погали. Пръстите й се впиха в косата му и после се плъзнаха надолу по раменете му.

Когато той смъкна джинсите й, тя задърпа копчетата на ризата му. Гидиън се засмя тихо и хвана ръцете й.

— Още не. Първо ордьовърът, нали?

Сниши се и потърси с уста горещата сърцевина на страстта й.

— Гидиън! О, Господи, Гидиън…

Пръстите му потънаха в кожата й.

— Не се противи. Остави се. Отпусни се. Искам да те почувствам.

Вътрешната повърхност на бедрата й беше толкова гореща, толкова нежна, подлудяваше го от желание.

Хана се стегна. Той усети напрежението, знаеше, че тя бе на ръба на освобождението. Целувката стана по-дълбока и изведнъж тя затрепери под него. Вълните на насладата трептяха в нея като дъжд по океана. Гидиън пиеше жадно от насладата й, сякаш самият той я постигаше.

— Гидиън, исках да изчакам. Исках да бъда с теб — протестира тя едва чуто още преди конвулсиите да бяха заглъхнали.

Той се плъзна нагоре по нея с блеснали в предусещане очи. Устата му завладя нейната и Хана усети собствения си вкус на устните му.

— Сега идва основното ястие.

Той видя удовлетвореното учудване в очите й, когато намести тялото си върху нейното и проникна в нея. Почувства реакцията й.

— Няма да мога. Толкова скоро. Но искам да продължиш, да правиш с мен каквото си поискаш — измърмори тя замечтано.

— Не се тревожи, следващия път ще го постигнем заедно. Разполагаш с всякакъв вид скрити таланти.