Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twist of Fate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 43гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2011)
Корекция
varnam(2014)
Форматиране
in82qh(2014)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Обрат на съдбата

ИК „Коломбина Прес“, София, 2006

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

Художествено оформление: Кръстьо Кръстев

ISBN: 954-706-145-3

История

  1. —Добавяне

Пета глава

Морето беше съвършено. Хладната светлина на огромната тропическа луна върху леките вълни създаваше илюзия за извънземна действителност. Топлата вода беше необичайна за човек, свикнал с целогодишния студ на Пюджет Саунд. Хана стоеше на ръба на лекия разпенен прибой и се питаше как бе възможно да бъде толкова далеч, и физически, и духовно, от Сиатъл.

— За какво мислиш?

Гидиън се приближи до нея и пусна кърпата си на пясъка. Беше се преоблякъл в прилепналия бански костюм, с който беше в деня, когато го беше видяла за първи път в Лас Вегас. Тъмната му коса сребрееше под лунната светлина, стройното му, слабо тяло изглеждаше по-едро, отколкото го помнеше. И той й изглеждаше някак извънземен. Но в странния му вид се криеше неопределима притегателност.

— Имаше право. Може би това е неутрална територия. Със сигурност е различно. Островите винаги са ме привличали. Те са фантастичен свят. Мисля, че и леля ми е чувствала същото. Винаги живееше на някой остров, когато не преподаваше в Щатите. Много време живя в Южния Тихи океан, а по-късно, след като се пенсионира, дойде тук, на Санта Инес.

Тя отвърна поглед от него и затърси неразличимата линия, където морето се срещаше с нощното небе.

Той не я докосна, обаче Хана усети напрегнатия му поглед, докато се взираше в нея под лунната светлина. Простият жълт бански костюм не беше особено смел, но сега тя се чувстваше съвсем гола в него. Беше й неудобно. Пусна бастуна до кърпата му и се обърна, за да го погледне през рамо.

— Какво чакаш?

— Не знам, ала със сигурност чаках дълго.

Той я хвана под ръка, когато тя влезе с накуцване във водата.

— Толкова е топла — каза Хана с въздишка.

— Почти колкото теб.

— Гидиън…

— Тихо, Хана. Хайде да плуваме.

И я дръпна полека към вълните.

Заливчето, в което плуваха, беше защитено от морето с извит каменен кей, който стигаше почти до средата му. Морето беше тихо и тя се усещаше безтегловна. За първи път, откакто беше пострадал кракът й, се почувства гъвкава и подвижна. Тук, в морето, нараненото коляно не беше пречка, както на сушата. Удоволствието пак да се чувства здрава я накара да се засмее тихо.

Гидиън я чу и се усмихна. Заплува бавно пред нея. Хана го последва безпрекословно, усещаше се в безопасност в това чуждо море, благодарение на присъствието му. Беше добра плувкиня, ала Гидиън се движеше наоколо й като играещ делфин, който забавя скоростта си заради нея.

— Добре ли си? — попита простичко.

— Фантастично.

Тогава Гидиън я докосна, голямата му ръка се плъзна по мокрото й рамо. Не се опитваше да я спре, да я направлява или да забави движението й. Просто я докосна.

Тя трепна и прикри реакцията си с малко ускоряване, което я изведе извън обсега му. Но когато погледна настрани, го видя до себе си. Той се движеше безшумно във водата. Поради някаква причина тя отново се отклони, усещайки растящата възбуда от прастарата игра, която беше започнала да играе.

Този път Гидиън се появи отдясно, малко зад нея. Хана почувства ръката му на прасеца си — сякаш просто искаше да бъде сигурен, че тя съзнава присъствието му. Да, съзнаваше го. Знаеше, че независимо колко време ще играе тази игра, независимо колко ще му се измъква, когато се обърне, ще го намери до себе си. Беше неизбежно. Припламващата възбуда я изпълваше с напрегнато любопитство.

Хана спря и стъпи на пясъчното дъно. Топлото море се пенеше около гърдите й. Гидиън се стрелна под водата и излезе точно пред нея. Очите му бяха потъмнели от нескрито желание, ярката луна отсичаше чертите на лицето му, вдъхновени от мъжествена сила.

— Искам те от онзи първи следобед във Вегас.

Думите му бяха суровата истина.

Тя го погледна с разширени очи.

— Брат ми каза, че е доволен, че съм имала благоразумието да не спя с теб.

— Не и докато работата с компанията му представляваше пречка.

Хана наклони глава.

— Кодексът на Запада?

— Не. Моят кодекс.

— Значи вече не е пречка?

— Всичко свърши.

— За теб — каза тя. — Не и за него.

— Ако има смелост и мотивация, ще оцелее. Дадох му урок, но не съм го унищожил.

— А можеше да стане така.

— Не беше нужно.

Хана си пое дълбоко дъх.

— Свикнал си с властта. Дори си създаваш собствени етични стандарти, нали? Не действаш според чуждите.

— Толкова ли е лошо?

— Това те прави опасен.

— Не и за теб. — Вдигна ръка и прокара показалец по линията на челюстта й. — За теб никога.

— Защо да съм изключение?

— Защото ме разбираш.

— Разбирането не купува сигурност — прошепна тя. — Само малко предупреждение за надвиснала опасност.

Устата му се изви леко.

— Да не смяташ, че те грози опасност?

— Не — призна тя, — но е доста вероятно, защото тази вечер не мисля логично. Още не мога да подредя парчетата от мозайката.

— Като мозайка ли ме виждаш?

— Да.

Той плъзна ръка по извивката на рамото й.

— Бъди моя, Хана.

— Защото ме искаш ли?

— Защото имам нужда от теб.

Другата му ръка обгърна рамото й и той я привлече към себе си.

Тя усещаше силата у него, ала тялото й реагира с желание. Предчувствието се разгоря в копнеж. Когато устата му овладя нейната, Хана разтвори устни.

Гидиън изпусна дълбок стон. Целувката му беше агресивна, жадна, а не съблазняваща. Не се опитваше да прикрие желанието си и това я завладяваше.

Тя се учуди. Не беше очаквала той да изразява така ясно потребността си. Беше очаквала повече финес, повече съблазън.

Ръцете му се плъзгаха по кожата й, надолу по гърба, притискаха я към мъжествените очертания на тялото му. Хана усети възбудата му през тънкия плат на банския му костюм и това я накара да ахне.

Тя се опита да си напомни, че има и друго обяснение на праволинейния му подход тази вечер. Той много лесно манипулираше хората. Възможно беше да е намерил ключа и към нея, без да го бе разбрала. Хана не би реагирала на преднамерено, предизвикателно съблазняване. Щеше да се отнесе предпазливо към всякакви любовни изявления.

Но Гидиън беше казал, че има нужда от нея. Беше я накарал да повярва — с всяко свое докосване, с всяка своя дума. Тя не можеше да си обясни защо я беше последвал в Сиатъл, а после и на Санта Инес. Нямаше никакво друго обяснение освен това, което й беше дал. Че има нужда от нея.

Ако я манипулираше с потребността си, значи тази вечер беше много находчив, реши Хана. Защото и тя го искаше… Не, имаше нужда от него.

— Неутрална територия — измърмори срещу устата му.

— Нашата територия.

— Да.

Този път казваше „да“ на всичко.

Сигурно я беше усетил, че се предава. Хана почувства как тялото му се стяга от сдържано желание, чу го как си поема дълбоко дъх и в следния миг горнището на банския й увисна в ръката му. Той впи поглед в гърдите й.

— Толкова си нежна, сладка моя Хана.

Положи ръце на раменете й и бавно ги спусна надолу, докато зърната й не се притиснаха в дланите му. Морето се пенеше около пръстите му, скриваше и разкриваше формата на гърдите й.

Тя протегна ръце, обгърна врата му и вдигна лице към устните му. Когато езикът му се вмъкна в устата й, тя усети как той се раздвижва. Следващото, което почувства, беше как я вдига и я понася към брега.

Изнесе я на осветения от луната пясък. Хана усети как я полага на хавлията. Кожата й вече беше изсъхнала. Гърдите й бяха набъбнали и желанието за интимен допир я накара да се размърда неспокойно. Леко повдигна коляно, докато той се отпускаше до нея.

— Искам те, Гидиън.

— Знам — каза той нежно, с дълбоко удовлетворение в гласа. — Усещам го.

Пусна сутиена и плъзна ръка по корема й. Вмъкна пръсти под ластика и свали долнището. Когато тя се притисна към него, той я задържа така за един дълъг момент.

Отмести се и свали банския си костюм. Хана зърна за миг хълбоците и стегнатия му корем. Възбудата му беше предизвикателна.

— Толкова отдавна исках да те докосна.

Притисна я към себе си и пръстите му се спуснаха по бедрото й в нежна и настойчива ласка.

Тя заби нокти в гладките мускули на гърдите му.

— Моля те, докосни ме, Гидиън. Имам нужда от това тази вечер. Никога не съм искала нещо толкова много.

И затвори очи. Заоблените върхове на пръстите му се придвижиха към вътрешната повърхност на бедрата й.

— Отвори се за мен, скъпа… — Тя го направи с едва чут стон, изпъшка и се притисна към него. — Толкова си гореща…

Допирът му накара влажната топлина да нарасне дотолкова, че на Хана й се стори, че ще полудее.

Той стана още по-настойчив, когато усети реакцията й. Без никакво предупреждение пръстите му слязоха още по-ниско. Тя несъзнателно впи нокти в гърдите му. С неподозирана чувствена агресивност го накара да се обърне по гръб.

Стори й се, че иззад миглите му наднича самият дявол.

— Гидиън, моля те, не ми се смей.

— Ти ме ощастливяваш толкова много, сладка моя Хана.

— А ти ме подлудяваш — измърмори тя приглушено.

— Мисля, че това ти харесва. — Тя се притисна към него. — Ах, Хана. Буташ ме към ръба…

Дяволът в очите му вече не се смееше. Той се напрегна.

— Да — замоли се тя с цялото си тяло. — Да, моля те, сега, Гидиън.

Той се стегна под нея. Нощното небе се превъртя и Хана се озова по гръб. Преди замаяните й сетива да се ориентират, Гидиън се плъзна мощно между бедрата й.

Тя разтвори устни в безмълвен вик на почуда. Мигът на завладяването я разтърси. Почувства се преизпълнена. Той замря за един напрегнат момент. На лицето му се четеше едва сдържано желание. Погали с треперещи пръсти косата й, изчакваше я да свикне с него. Хана полека се отпусна.

— Добре ли е? — запита Гидиън.

— Прекрасно.

Той сведе глава, за да я целуне по рамото.

— От това имах нужда. Да те усетя в ръцете си, как ме обхващаш, как се вкопчваш в мен. Господи, колко имах нужда от това.

Тя го сграбчи и обви крака около мускулестите му бедра. Затвори очи и се отдаде на мига. И на мъжа, който я прегръщаше.

— Гидиън, никога не съм се чувствала така.

— Знам, скъпа, знам.

Той се раздвижи полека. Бавни, дълги тласъци, които разпалваха нов огън.

Безпощадното движение тласкаше Хана към съкрушителна безкрайност, обещаваща освобождение, каквото никога не беше изпитвала. Тя последва искрящото обещание — все по-настойчиво, все по-безрезервно. Затаи дъх, когато засилващото се напрежение изби внезапно и я разтърси в прилив от милиони малки вълни. Тихите й стонове отекваха в ушите на Гидиън, докато Хана се притискаше към него и ноктите й оставяха доказателства за желанието й по широките му рамене. Тя го усети да изтръпва и после той също нададе дрезгав мъжки вик на удовлетворение, който я разтърси.

Миг по-късно се отпусна под тежестта му. Вдигна очи, в които се четеше спомена за удоволствието, и на устните й се очерта лека усмивка.

Той нерешително се отмести от нея и се подпря на лакът. Вдигна пръст, за да докосне ръба на устните й.

— Сега ти се смееш.

— Знам. Беше толкова изненадващо. Искам да кажа, когато една жена стигне моята възраст, знае, че е пропуснала нещо, но не знае какво, докато не се случи.

Раменете му закриха луната, когато се надвеси над нея.

— Да не се опитваш да ми кажеш по собствения си деликатен начин, че никога досега не си имала оргазъм?

— Не бих се осмелила да кажа такова нещо. Немислимо е в днешните модерни времена една жена да признава такива неща. Освен това, ако го кажа, ще подейства не знам как на егото ти.

— Твърде късно е. — Гидиън целуна връхчето на гърдата й. — Вече ми го каза.

— А егото ти?

— Вече е почти два пъти по-голямо от преди половин час — увери я той.

— Точно от това се страхувах.

— Ако си изиграя картите добре — продължи, — мога да те убедя, че съм най-доброто, което някога ти се е случвало.

— Не точно умението ти в картите ме интересува.

Гидиън изстена.

— Лошото на агресивните жени…

— Да?

— Е, че са много възбуждащи. — Той стана и протегна ръце, за да я изправи. — Но мисля, че за тази вечер ми стигат страхотните преживявания на открито. Ще прекараме остатъка от нощта в леглото.

Направиха точно това — и то в широкото, умело изработено ратаново легло на Елизабет Норд. Преди нощта да свърши, Хана беше научила още много неща за собствената си уникална женственост. Стори й се странно, че трябваше точно този мъж да й покаже този аспект от личността й. Питаше се дали и той бе научил нещо от нея. Последната й мисъл, преди най-накрая да се отдаде на съня в ръцете на Гидиън, беше, че той всъщност бе имал право.

Да спи с Гидиън Кейдж беше нещо важно.

Може би това беше най-важното нещо, което някога беше правила в живота си. Ала собствените й предупредителни думи, изречени, докато морето я люлееше в първите етапи на желанието, също я преследваха. Да разбира един мъж не означава сигурност за жената.

 

 

Гидиън се събуди с първите слънчеви лъчи. Протегна се с наслада, като усети крака на Хана, затиснат под неговия. Леко раздвижи стъпалото си. Когато тя не се събуди, той реши да бъде благороден. Измъкна се полека от леглото и застана за миг, вгледан в нея. Червеникавокестенявата й коса се беше разпиляла по възглавницата, объркана от съня и бурното любене. Чаршафът се беше изплъзнал и разкриваше розовото връхче на едната й гърда. Спомни си как тези зърна се бяха втвърдявали неведнъж под ласките на езика му. Нежната извивка на гърба й го накара да пожелае пак да я погали.

Тази сутрин Хана не беше просто една мека, спяща жена, осъзна той. Беше неговата жена. Усети как собственическото чувство се плъзва в кръвта му. Това напрегнато усещане почти го развесели. Но другата половина от него, примитивната, недотам цивилизованата, го взе много сериозно.

Извърна се, когато тялото му започна да се раздвижва в отговор на спомена. Ако не намереше друг начин да излее излишната енергия тази сутрин, пак щеше да се гмурне в леглото при нея. И тогава със сигурност щеше да я събуди. Което не беше много честно, каза си, защото тъкмо той я беше изтощил до крайност.

Тази мисъл се преобрази в лека усмивка, когато излезе съвсем гол на верандата. Имаше нужда да поплува. Морето го викаше по-властно от всякакъв плувен басейн.

Веднага щом се озова във водата, Гидиън разбра защо морето му се струваше толкова редно. То му напомняше за начина, по който беше усещал Хана в ръцете си. Копринена, течна топлина, която обгръщаше мъжа. Но за разлика от морето тя се отдаваше изцяло, честно, наслаждаваше се на взаимната страст. Удоволствието й от това, което откриваше у себе си, подхранваше собствената му радостна възбуда. Съзнанието, че й бе доставил удоволствие, беше удовлетворение, достатъчно за този първи ден в рая. Хю Балънтайн и „Кейдж и съдружници“ изглеждаха много далеч. Сам със своята жена на тропически остров — какво по-хубаво за един мъж, за да погледне по-иначе на живота?

Господи, колко добре се чувстваше тази сутрин. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал толкова добре. Хана определено я биваше да спасява, макар да беше останала с впечатлението, че дарбите й са в сферата на раздаването на съвети. Гидиън се засмя на глас и се гмурна дълбоко под вълните.

 

 

Хана се събуди в широкото ратаново легло с някакво предпазливо предчувствие. Без да отваря очи, размърда босия си пръст, за да изследва околностите. Когато разбра, че леглото бе празно, се надигна и премига. Гидиън вече беше излязъл. Сигурно за да плува. Как да устои на най-големия плувен басейн точно пред вратата му?

Отмести завивките и посегна към бастуна, който той беше оставил до леглото. Облегна се на него и се загледа навън през прозореца към палмите около плажа. Нищо чудно, че леля й беше избрала да изживее тук старините си. Какво повече му трябва на човек от синьо море, чист бял пясък и перести палми?

Съзнаваше, че снощи беше влязла в този фантастичен свят и му беше позволила да я обгърне. Тази сутрин истинският свят й изглеждаше много далеч.

Запъти се към банята. Гидиън още не се беше върнал, когато тя се беше изсушила и облякла бял ленен панталон и лека блуза, която върза на пъпа. И двете дрехи представляваха рафинирани версии на облеклото на тропическите природоизследователи, с джобове на крачолите и на ръкавите. Бяха омачкани от лежането в пътната чанта, но Хана си напомни какво пишеше в каталога — че трябва да изглеждат намачкани, за да се знае, че са от истински лен. Прибра косата си с два гребена от черупка на костенурка и реши, че бе готова за голямо начинание, като например правене на кафе.

Чувстваше се прекрасно, като се изключеха случайните присвивания в мускулите от вътрешната страна на бедрата. Всяка стъпка й напомняше за преживяното снощи, но какво пък. Дори коляното й се чувстваше сравнително добре. И тя се запъти към кухнята.

Намери чайник и го напълни с вода. Сложи го на печката и се върна в обляната в слънце дневна. Морето се виждаше най-добре от прозореца пред бюрото. Хана се наведе, опря длани на бюрото и присви очи срещу ярката утринна светлина. Нищо чудно, че художниците харесваха островите. Светлината беше невероятна. Докато гледаше ослепителното море, й се стори, че вижда тъмната коса на Гидиън сред вълните. Той плуваше към брега.

За миг тя потисна една странна несигурност. Искаше да се отнесе хладно и небрежно към връзката, която се беше родила снощи. Гидиън щеше да се отнесе хладно и небрежно, сигурна беше. Почти. Увереността в мъжката му власт винаги беше в основата на увереността във властта му като ръководител. Отново усети лека несигурност. Хора, излъчващи власт, такива като него, винаги бяха заплаха. Нямаше да е зле да не го забравя.

Беше малко късно обаче да си отправя предупреждения. Въздъхна и разсеяно започна да отваря чекмеджетата на бюрото. Беше дошла на Санта Инес, за да прегледа и да опакова библиотеката на леля си, а не да се залюбва с мъжа, който едва не беше съсипал брат й.

Средното чекмедже на бюрото беше заключено, но Хана намери ключа при другите, които беше донесла. Когато отключи чекмеджето, намери вътре очакваните моливи и писалки, кламери и ластичета. Както и малка, изящно резбована дървена кутия. Извади я от чекмеджето и я отвори.

Вътре имаше колие. Верижката беше от тежки халки. Камъкът, вместен в прост обков, не беше кой знае какво. Мътен, зеленикавосив, непрозрачен, без фасети. Закръглената повърхност обаче беше шлифована. На нея се виждаше рисунка. Трудно различима. Тя вдигна колието срещу светлината и утринното слънце освети камъка. Мотивът представляваше изящна плетеница, преминаваща в гола женска фигура. Фигурата държеше нещо в едната си ръка, може би меч.

Хана погледна в кутията и видя малко листче. Разгъна го. Беше ръкописна бележка, подписана от Елизабет Норд. Малко преди смъртта й.

„За тебе, Хана. Бъдещето е твое и само твое. Не се плаши от него.“

Камъкът беше топъл в дланта й. Потисна бликналите сълзи, докато окачваше колието на шията си. Никога не се беше сближавала особено с леля си. Ала винаги беше усещала някаква далечна връзка с нея. Може би затова беше обикнала островите и едва не беше направила кариера в антропологията. Неочакваният подарък я трогна.

Гидиън влезе през двойната врата точно когато тя закопча колието. Хана вдигна очи и премига, когато осъзна, че той стои пред нея безочливо гол, метнал хавлията на рамо. Усмихна се, когато видя как тя отчаяно се опитва да държи очите си приковани към лицето му и докосна камъка на колието.

— Откъде го намери?

— В лелиното бюро. Имаше бележка. Че е за мен. Харесва ли ти?

Гидиън се взря в колието.

— Горе-долу. Нещо ценно ли е?

— Нямам представа. Сигурно не е. Леля Елизабет май не си падаше по бижутата. Има интересна фигура на камъка. Вероятно го е намерила някъде при проучванията си.

— Аз имам идеи за по-интересни сувенири.

Леката му веселост се превърна в дяволска усмивка, когато се наведе, за да я целуне.

Хана усети солта по устата му. Твърдите контури на тялото му се притискаха към нейната мекота с агресивната увереност на мъж, който знае, че може да задоволи една жена. И обратното беше вярно, каза си Хана. И тя го беше задоволила. Прегърна го и отвърна на целувката.

— М-м-м — измърка той срещу устните й. — Мислех да взема душ и да се облека, но май ще подредя нещата иначе.

Изсвирването на чайника го прекъсна.

— Водата завря. — Хана се изплъзна от ръцете му. — Изпълнявай план А. Аз ще ти направя кафе, докато се къпеш.

— Да не правим нищо прибързано.

Тя се усмихна.

— Мразя да споменавам подробности, ала дойдох, за да свърша една работа.

— И за дълги разходки по плажа — напомни й Гидиън.

— Досега не съм направила нито една.

— Оплакваш ли се?

В думите му се долавяше лек намек.

Стори й се, че той иска да налага темпото. Смяташе, че след снощи вече имат връзка. Сега искаше да я контролира. Не биваше да забравя, че си имаше работа с човек, свикнал да манипулира всичко.

— Не се оплаквам — изрече меко. — Но малко помощ при опаковането няма да ми е излишна.

Гидиън се отпусна и се подсмихна.

— Не се тревожи. Ще си отработя издръжката. Връщам се след малко.

Хана го загледа как се отдалечава към банята и се възхити на лекотата на движенията му. Част от нея се изкушаваше да го последва под душа. Ала устоя и отиде в кухнята. Батерията, задвижваща егото му, тази сутрин нямаше нужда от никакво допълнително зареждане.

Беше приготвила кафе и зърнена закуска, когато след петнадесет минути той влезе в кухнята, облечен във всекидневен памучен панталон и риза.

— Само си помисли — подзе, обръщайки един стол към масата, — имаме цяла седмица на разположение.

— А после какво?

Хана съжали за думите си в мига, когато ги изрече. Но беше твърде късно да ги оттегли. Гидиън я изгледа, докато захапваше препечената филия.

— После заминаваме.

— Съжалявам, че запитах. — Тя захапа филията си. После се опита да изобрази усмивка. — Вече никакви тъпи въпроси, обещавам.

— Не е тъп въпрос — отвърна той. — Просто още няма отговори.

— Знам. Казах ти, няма да се повтори.

— Хана… — Гидиън сви вежди в опит да намери нужните думи, но се отказа и промени темата. — В какво ще опаковаш книгите?

— Не знам. Трябва да намеря кашони. Цяло състояние ще ми струва да ги пратя по самолет до Сиатъл, но май точно така ще направя.

— Трябват ти куриерски кутии. Сигурно можем да купим от летището или от някоя куриерска фирма. Ще идем по-късно днес в града да видим какво ще намерим.

Тя се намръщи.

— Май съм дошла неподготвена.

Той вдигна рамене.

— Няма значение. Бива ме в това.

— Да намираш кутии ли?

— Да организирам.

— О! Искаш ли да ми помогнеш да сортирам книгите след закуска?

— Сигурно ще е интересно.

След един час Хана си призна на глас, че сортирането на библиотеката на Елизабет Норд щеше да излезе по-сложно, отколкото си го бе представяла. Основният проблем беше да не се отплесва, като се зачита в книгите. Но и Гидиън не беше имунизиран. Когато тя вдигна очи от купчината ръкописни бележки, го видя седнал с кръстосани крака на пода пред една пожълтяла стара карта.

— Какво намери?

Той не вдигна очи.

— Карта на военното разузнаване.

— Наистина? Каква?

— На остров Ревелейшън. От четиридесет и втора година. Показва пистата за приземяване, там е трябвало да дебаркират морските пехотинци, за да превземат острова. Сигурно е била много секретна навремето. Чудя се откъде ли леля ти е намерила такава карта.

— Вършела теренна работа, когато избухнала войната. Не знам точно кога се е върнала в Щатите.

— Може би е помогнала на военните да я съставят. В края на краищата, доста добре е познавала острова. — Гидиън се наведе над избелялата хартия. — Военното разузнаване сигурно се е поразровило в мозъка й.

Хана го изгледа и се усмихна.

— Откога се занимаваш с карти, Гидиън?

— Откакто се помня. Като малък правех невероятно сложни карти на квартала.

— Показващи къде са паркирани колите с най-хубави тасове?

— Коли със скъпи тасове не паркираха в моя квартал. По едно време исках да ставам картограф, но начинът на живот на Сайръс Балънтайн много ме изкушаваше. Така картите ми станаха хоби. Смятах един ден сериозно да започна да ги колекционирам. Дори да направя голяма колекция по няколко теми. Сещаш се, военни карти или карти на Щатите от деветнадесети век. Може би карти на света, правени преди конкретна дата. Ала след време станаха нещо интересно, което просто окачваш по стените.

Държеше картата така, сякаш беше антиквар, в чиито ръце бе попаднала рядка книга, потънал в изучаването на острова, очертан на пожълтелия лист.

Хана усети познато съчувствие. Разбра без никакво съмнение, че Гидиън не е бивало да се отказва от любовта си към картите. Каза си, че консултантът у нея пак се обажда. Не биваше да си отваря устата. Гидиън нямаше да приеме добре съвета й.

— Мислиш ли, че може да се върнеш към старото си хоби?

— Кой знае? Напоследък нямам много време за него.

— Защото си зает да превземаш чуждите компании ли?

Това го накара да вдигне очи. Погледът му стана по-твърд.

— Или да заплашвам да ги превзема — изрече с прекалено мил тон.

Хана разбра, че бе прекрачила една невидима линия, но не можеше да спре.

— А би трябвало.

— Кое? Да превземам компании ли?

Тя поклати глава.

— Не. Да се върнеш към картите.

Той потупа листа пред себе си.

— Вече имам друго хоби, не помниш ли?

— Хазартът? Не това ти е нужно. Не ти дава необходимото равновесие в живота. А картите биха могли.

— Мислех, че тук няма да раздаваш безплатни съвети.

— Май не мога да се откажа. Задръж картата, Гидиън. Аз няма за какво да я ползвам, а ти заслужаваш нещичко, задето ми помагаш да опаковам всичките тези книги.

— Мястото й е в колекцията на леля ти.

— Аз решавам на кое къде му е мястото. — Хана махна бодро към купчините документи наоколо им. — Една малка карта няма да ми липсва.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Окачи я у вас. И когато я погледнеш, помисли как да внесеш равновесие в живота си.

Гидиън се замисли над думите й с предизвикателно изражение, изписано на лицето. Погледът му не й хареса. Предупреждаваше я, че бе отхапала повече, отколкото можеше да преглътне.

— Може би — изрече той бавно — една жена ще внесе повече равновесие в живота ми.

— Една жена може да направи много неща, ала се съмнявам, че ще я използваш, за да удържиш живота си да не се преобърне с кила нагоре.

— Защото не съм достатъчно умен, за да разбера как да го направя ли?

— Не. Защото, за да го направиш, ще трябва да се откажеш от нещо у себе си. Трябва да отстъпиш част от контрола. Свикнал си да командваш винаги и във всичко. Трудно ще ти бъде да се отпуснеш и да позволиш на друг човек да заеме известно място в живота ти. Но картите не са такъв риск или заплаха. С тях можеш да се научиш да обръщаш гръб на лъжливия ентусиазъм от ударите в бизнеса. Ала това ще бъде добре за тебе.

— Мислиш, че ме познаваш дотолкова добре.

— Вече доказах, че мога да правя големи грешки, като се опитвам да те анализирам — напомни му тя.

Гидиън стана с едно гъвкаво движение, пресече стаята и се изправи пред бюрото, където седеше Хана. В очите му имаше неспокоен блясък. Наведе се и опря длани на бюрото с мрачно изражение около устата.

— Мислиш ли, че вчерашната вечер беше грешка, Хана? Тревожиш ли се, че си допуснала сериозна грешка в преценката, като си ми позволила да спя с теб?

— Не — каза тя напълно искрено. — Не мисля, че снощи е било грешка. И в моя живот липсваше нещо.

— Мъж?

Хана се усмихна на високомерното му задоволство.

— Не. Рискове. Ти си свикнал да рискуваш и си свикнал да печелиш. Аз почти не бях правила нито едното, нито другото, докато не те срещнах.

— И взе да свикваш?

— Свиквам да поемам рискове, да. Започнах страхотно, като се опитах да те измамя на карти. Но още нямам голям опит в печеленето. От друга страна — добави тя замислено, — съм добра ученичка.

— Гарантирам го. — Той я придърпа полека в ръцете си. — Много ми хареса да те гледам как научаваш някои неща снощи. Но сега ще се посветиш на практикуването на онова, което научи. — Чувствената развеселеност помръкна, когато се вгледа в лицето й. — Хана, каквото и да се случи, не забравяй, че то има две страни. Това пътуване ми беше нужно, ти ми беше нужна. Повече от всичко в живота ми досега.

Тя се усмихна едва-едва. Висулката между гърдите й като че ли се стопли. Но Хана не обърна внимание на това усещане и се отдаде на целувката на Гидиън.