Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (5)

Четвърта глава

Не беше пиян, реши Гидиън след обективно размисляне, докато отваряше стъклената врата и излизаше на улицата. Беше пийнал достатъчно уиски, за да се отпусне, но не беше пиян. За съжаление не се чувстваше особено отпуснат. Пъхна ръце в джобовете на сакото си и се запита как ли върви прощалната вечеря на Хана. Навярно добре. Тя несъмнено имаше доста много добри приятели. Напомни си, че не фигурира сред тях.

Стъклената врата на ресторанта се затвори зад него, откъсвайки го от топлината и изтънчената обстановка, сякаш за да ги похлупи под водолазен звънец. Беше му се сторило, че целият ресторант е от стъкло, макар да не беше стигнал по-далеч от боядисания в сиво и тъмнорозово бар.

Панорамата на нощния залив, която се виждаше оттам, беше живописна. Той беше наблюдавал светлините на фериботите над потъмнялата от нощта вода. От време на време беше минавал и по някой огромен товарен кораб със свитата си от суетливи малки влекачи. Живописно и малко недействително, когато го гледаш от безопасните предели на надвисналия над водата бар.

Сега, ако искаше по-реална атмосфера, щеше да опита някое от заведенията на Първо или Второ авеню, край които беше минал по-рано тази вечер. Те не бяха от стъкло. По-скоро черни дупки в старите сгради — последна съпротива срещу програмите за съживяване на деловия център на града. Овехтелите тухлени фасади се изправяха предизвикателно срещу скъпите жилищни и офисни сгради, които бавно, ала неотклонно нахлуваха и тук. Черните дупки със сигурност щяха да му осигурят много интересна, силно реалистична атмосфера. Гидиън беше готов да се обзаложи, че Хана никога не е била на такова място. Интересно би било да я види как раздава професионалните си съвети на тамошните обитатели.

Във въздуха се чувстваше хапеща жилка. За разлика от юнската жега във Вегас и Тусон. Лекото спортно ленено сако не го предпазваше особено много. Ала би било идеално за вечер на Карибите. Той се замисли за това, докато пресичаше павираната улица. Тази представа се промъкваше в ума му не за първи път. Част от мозъка му си играе с тази идея целия следобед, откакто излезе от апартамента на Хана. Вероятно интериорът й го беше накарал да мисли за острови. Както и фактът, че беше видял билетите за самолет на шкафа в кухнята й, докато правеше кафе. Резервацията бе лесно нещо. Трябваше само да вдигнеш телефона.

Улицата беше обнизана с вносни коли, чиито изискани собственици се бяха напъхали в също толкова изисканите ресторанти на площада. Когато въпросните собственици се върнеха в превозните си средства, щяха да влязат, да заключат вратите и бързо да ги подкарат през квартала с черните дупки, докато не стигнат приветливия уют на гаражите в модните си къщи или апартаменти.

Гидиън знаеше, че проявява прекалена снизходителност. В крайна сметка и той караше скъпа вносна кола, и той отдавна отдаваше предпочитанията си на скъпи модни ресторанти, а не на черни дупки.

Тръгна по площада покрай сергиите за зеленчуци, вече затворени за през нощта. Усети леко движение в един вход. Идентифицира причината — някой, когото в миналото щяха да нарекат скитник, а сега биха му дали социално по-приемливия етикет човек от улицата. Очевидно беше изпуснал безплатния автобус до някой от приютите на Пайъниър Скуеър. И техните врати сега бяха затворени. Всички, останали навън, трябваше да потърсят подслон в някой вход.

Гидиън се замисли за своя собствен подслон за тази нощ. Стаята в хотела беше скъпа, разкошна и самотна. От друга страна, имаше хубав бар, където можеше да пийне още едно уиски преди лягане. Пак се сети за Хана и партито й. Не обичаше партитата, особено пълните с непознати хора, но ако беше с Хана, двамата нямаше да обръщат внимание на другите.

Искаше пак да говори с нея, осъзна той, когато излезе от пазарния площад и пресече Първо авеню. Имаше нещо привлекателно в разговора с нея, въпреки че сега тя беше повече или по-малко враждебно настроена към него. Нуждаеше се от още някой неин идеалистичен съвет, макар да знаеше, че няма да го последва. Беше стигнал твърде далеч по съвършено друг път. В последните девет години беше отрязал много възможности и го знаеше.

Болезненото чувство се засилваше, докато вървеше към хотела. Усещането ставаше мрачно, а мрачното настроение се превръщаше в агресивност и войнственост. Той продължаваше да върви с ръце в джобовете. Не беше сам на улицата. Няколко млади проститутки, мъже и жени, го наблюдаваха, свили се във входовете, ала нещо у него ги предупреждаваше да не се опитват да му подвикват.

На следващата пресечка зави и се запъти към скъпата си, разкошна и самотна хотелска стая. Озова се на доста по-тиха улица. Под светлината на уличните лампи не се виждаха проститутки, нито банди хлапета с черни кожени якета.

Човекът с ножа излезе от тъмната пресечка. Гидиън усети движението секунда преди да се озове пред острието. Агресивното, войнствено чувство се издигна на повърхността на съзнанието му. Обикновено се освобождаваше от лошото настроение с плуване. Но имаше и други начини да го направи — начини, към които отдавна не беше прибягвал. Взря се в изпитото лице на човека с ножа.

— Искате ли нещо? — запита учтиво той.

— Да, приятел, искам. Много неща. За начало портфейла. — Направи бързо движение с ножа и протегна другата си ръка. — Давай.

— Не се оставяйте сакото да ви заблуди. Не само вие имате улично образование. Искате портфейла? Елате и го вземете.

Блестящите очи се присвиха.

— Не се шегувам, хитрецо. Мога да те разпоря, преди да гъкнеш.

— Да видим.

— Копеле. Давай портфейла!

Гидиън не каза нищо. Зачака, усещайки как възбудата му расте. Точно от това имаше нужда тази вечер. Ала тази потребност сигурно личеше в погледа му, защото по-младият мъж стоеше неподвижно.

— Не си играя, хитрецо. Давай портфейла, иначе…

Ножът трепна, когато една кола зави зад ъгъла и тръгна към тях. Мъжът се огледа, изруга и изчезна в пресечката.

Гидиън нямаше нужда да се оглежда, за да разбере каква бе колата. След няколко секунди тя го настигна. Забави ход и полицаят отдясно на шофьора смъкна стъклото. Погледна скъпото ленено спортно сако и италианските кожени обувки и преценката беше готова. Турист.

— Да не сте се загубили?

Гидиън въздъхна.

— Не. Връщам се в хотела.

И каза името му.

— Това не е най-добрият маршрут.

— Хотелът е само на три пресечки.

Опита се гласът му да не прозвучи враждебно. Цялото му тяло кипеше от сдържано напрежение и адреналин.

— Вървете до следващата пресечка и после свийте вдясно. Малко по-добре е, отколкото по тази улица.

— Благодаря, полицай. Ще направя така.

Патрулът пъплеше зад него, докато той не се запъти послушно към по-оживената улица. Това беше жест на внимание от страна на сиатълската полиция, но Гидиън нямаше желание да благодари на когото и да било. Запита се как да се освободи от тази неспокойна, дразнеща агресивност. В хотела нямаше басейн.

Обаче имаше приятен бар, напомни си той, докато влизаше във фоайето, застлано с дебели килими. Без никакво колебание се запъти натам. След един час и две уискита остави високия стол и тръгна към телефоните във фоайето.

Никой не вдигаше в апартамента на Хана. Още празнува. Гидиън затвори и набра номера на авиолинията, с която тя щеше да лети до Санта Инес. Човек има право на прилична почивка. Щеше да плува колкото си иска в Карибско море.

 

 

Хана осъзна, че трябва да покаже повече учудване, когато видя Гидиън да се разхожда из залата за заминаващи на летище „Сий Так“ на следващата сутрин. Не можа да си представи защо това не я учуди. Сигурно снощи беше мислила прекалено много за него. Взе бордната си карта и нарами кожената пътна чанта. Облегна се на бастуна и тръгна към Гидиън с чувство на неизбежност.

— Предполагам, имате основателна причина да бъдете тук.

Застана агресивно пред него, облечена в риза с военна кройка и маскировъчни панталони. Любимият й кожен колан, широк пет сантиметра, допълваше предизвикателната й външност. Дрехите й придаваха усещане за смелост, от каквато имаше нужда край хора като Гидиън Кейдж.

Той премига.

— Може ли да не викате? Главата ме боли ужасно.

— Махмурлук ли?

— Не говорете така самодоволно. — И той погледна часовника си. — Къде бяхте? Хората вече се качват.

— Напоследък не ме бива да бързам. — И тя потупа с бастуна по пода, за да подчертае причината. — Дори когато мога да тичам, не тичам само защото някой мисли, че съм длъжна. Не ставам за корпоративен служител. Но вие не отговорихте на въпроса ми, Гидиън. Какво правите тук?

— Е, не съм дошъл да ви махам за довиждане.

— Не се изненадвам. Не ми изглеждате от сантименталните.

— Дайте ми това. — Той смъкна чантата от рамото й и вдигна собствената си чанта. — Да се размърдаме. Имаме да гоним самолет.

— Не прекалявате ли с желанието за професионална консултация? Гидиън, не съм ви канила да пътувате с мен.

— От друга страна, като че ли не се изненадахте, че ме виждате.

И той се запъти към ръкава за качване.

Беше доста възприемчив, макар и махмурлия. Хана тръгна след него с ясното съзнание, че се обляга твърде силно на бастуна. Кракът й изглеждаше особено зле, вероятно защото беше прекарала много време права на партито.

— Тук — каза Гидиън, като спря пред седалките и започна да настанява чантите им. — Седнете до пътеката. По-удобно е за крака ви.

— Загрижеността ви ме трогва.

— И аз така си помислих.

Той се настани до прозореца и посегна към лакътя й, когато тя се отпусна на възглавницата.

— Добре ли сте? Изглеждате малко изморена.

— Обикновено сутрин съм най-добре. — Хана отпусна глава на облегалката и затвори очи, като закопчаваше колана, без да гледа. — Казвайте, Гидиън.

Очите й бяха затворени, затова не го видя как свива рамене, но усети жеста по гласа му.

— Казах ви. Имам нужда от почивка. Никога не съм бил на Санта Инес.

— И къде смятате да отседнете там?

— Трябва да има хотели. Винаги има хотели.

— Просто ми кажете защо го правите, Гидиън.

— Ако знаех, щях да ви кажа.

Тя отвори очи, когато самолетът тръгна да рулира и двигателите зареваха.

— Не знаете защо сте тук? Освен че ви трябва почивка?

Той потърка челото си с израз на силна болка.

— Трябва ли да има и друга причина?

Хана тъкмо щеше да му каже, че определено трябва да има и друга причина, още много други причини, ала самолетът вече набираше скорост и се готвеше да се издигне. Не й се искаше да се надвиква с него. Хвърли таен поглед към Гидиън, докато зелените хълмове на Сиатъл се снишаваха под самолета. Наистина й се стори махмурлия. Странно, но тази мисъл я заинтригува. Не съответстваше на мозайката, която беше подредила.

— Често ли се напивате? — запита тя любезно, след като самолетът се издигна.

Той й хвърли остър поглед.

— Вие как мислите?

— Мисля, че не го правите много често — отвърна Хана искрено. — На личността ви не е присъщо така да излизате от контрол. Къде бяхте снощи?

— В един ресторант близо до брега. Много стъкло, страхотна панорама. Не помня как се казваше. После се върнах в хотела и пийнах едно-две, преди да си легна. Едва ли може да се нарече дива вечер.

— Вървели сте от пазара до хотела? Сам?

— Защо не? Сиатъл е много дружелюбен град.

— Късметът на туриста — отбеляза тя. — Трябваше да вземете такси.

— Няма да забравя за другия път. Как мина прощалното парти?

— Зле.

Поради някаква причина това привлече вниманието му.

— Зле ли? Кракът ли ви болеше?

— Не беше там проблемът.

— Тогава къде? — запита Гидиън с пресилено търпение.

— Неудобна ситуация. Би могло да се нарече сценка. — Хана прие чаша кафе от стюардесата и зачака, докато той вземе своята. — Влязох в неприятен спор — продължи тя, когато стюардесата тръгна към следващата редица седалки. — Мразя сцените. Особено такива, където се унижавам.

— За сцена с мъж ли говорим?

Гидиън изгълта кафето си на две големи глътки.

Наистина изглежда доста зле, реши Хана. Косата му беше сресана прекалено внимателно и това само подчертаваше мрачното изражение около очите и устата. Беше облечен в светлокафяв панталон и риза с отворена яка. И двете изглеждаха посмачкани, сякаш измъкнати от пътна чанта, без да им се даде време гънките да се отпуснат.

— Не. С жена. С Вики Армитидж. Професор по антропология. Мисля, че ви я споменавах. Знае, че заминавам за Санта Инес заради библиотеката на леля ми. Иска да я предам на човек, компетентен да я анализира. На някого, който може да оцени истинската стойност на документите и бележките на Елизабет Норд.

— И този някой не е професионален консултант?

Хана се усмихна криво.

— Понякога сте удивително проницателен.

— И как се унижихте и изложихте?

Тя въздъхна, припомняйки си малката сцена.

— Опитах се да се защитя в сфера, в която съм във висша степен неквалифицирана.

— Антропологията?

— Ъхъ. Обикновено съм достатъчно разумна да не се забърквам с академични типове, но снощи Вики наистина ме вбеси. Усетих настроение, което може да бъде описано само като враждебно и агресивно.

— Какво съвпадение.

— Моля?

— Няма значение — измърмори той. — Кажете ми какво стана.

— Всъщност няма много за разказване. Излязох да се боксирам с човек, който не е от моята лига, и в крайна сметка се изложих като пълна идиотка. Вики не преставаше да мели колко били важни документите на леля ми за научната общност. Каза, че работата на Елизабет Норд можело да бъде схващана като ярък пример за радикалните крайности, до които понякога стигали противниците в спора между природата и възпитанието.

— Започвам да губя нишката — предупреди я Гидиън.

— В първата половина на века антрополозите не са били единни по въпроса за природата и възпитанието — обясни Хана. — Някои били абсолютно убедени, че наследствеността и природата определят всички аспекти на човешкото поведение. Други били също толкова сигурни, че културата оформя човешкото поведение, че човек се развива по линиите, диктувани от възпитанието. И двете страни отчасти имат право, разбира се. Наследствеността и културата взаимно се преплитат и допринасят с нещо за оформянето на човешката личност. Но тогава антрополозите са воювали ожесточено. Вики твърди, че леля ми държала за възпитанието и че изкривила данните, получени на остров Ревелейшън, за да отговарят на твърдението, че културата е всичко. Тя мисли, че лелините документи може да докажат това.

— И вие се опитахте да защитите леля си?

— Трябваше да не го правя. Много отдавна изоставих докторантурата. Забравила съм нюансите в тези битки. — Хана поклати глава, сякаш съжаляваше, че се бе показала глупачка. — Забравила съм имената с тежест, важните монографии. Не можах да си спомня съответните книги и документи. А Вики извади тежката артилерия.

— И излязохте от сражението посинена и раздърпана.

— Положението беше горе-долу такова, както и след като вие довършихте „Акселърейтид дизайн“.

Гидиън изпъшка.

— Не можем ли да забравим този инцидент?

— Да не би да се извинявате? — запита тя прекалено мило.

— Ще има ли полза?

— Не, и не бих ви повярвала нито за миг. — Хана протегна оперирания си крак и разсеяно потърка коляното. — Да не би да отивате на Санта Инес, за да избягате от младия стрелец?

— От Балънтайн ли? Може би.

— И това не съответства. Не е в стила ви да признавате, че се страхувате от някого.

— Може би трябва да престанете с опитите да предсказвате действията ми въз основа на малкото сведения, които имате за мен, Хана.

— Може би имате право.

Замълчаха. После Гидиън запита предпазливо:

— Какво бихте казали на Балънтайн, ако дойдеше при вас за съвет?

— Искате да кажете, какво бих ви казала преди девет години?

— Нещо такова — съгласи се той.

— Предполагам, бих ви изнесла лекция колко е абсурдно да градите кариера върху отмъщението. — Тя допи кафето си. — Но честно казано, тази сутрин не съм сигурна, че бих го направила. Ако трябва да кажа истината, след моята малка снощна схватка с професор Армитидж отмъщението като мотивиращ фактор изведнъж взе да ми се вижда доста смислено.

— Искате да си отмъщавате ли?

Устата й се изви в слаба усмивка.

— Знаете ли кое всъщност втрещи Вики Армитидж?

— Кое?

— Ако аз трябваше да напиша голяма книга, която да хвърли светлина върху кариерата на Елизабет Норд, знам точно какво щях да направя. Нямаше да я публикувам в някое престижно университетско издателство, за да я чете само академичният елит. Щях да я пратя на някое огромно комерсиално нюйоркско издателство. Под формата на горещ, противоречив научнопопулярен бестселър. Знаете какво имам предвид. Академичната общност се надсмива над такива книги, ала телевизията ги подхваща и раздухва интереса. Тъй като голяма част от работата на леля ми е свързана с ролята на жените в обществото, сигурна съм, че една книга за нея ще има голяма аудитория. Жените обичат да четат такива неща. Бих я направила сочна, а не суха, с по-малко акцент върху науката и повече върху интересното.

— Секса?

— Точно така. Всяка книга за ролята на жената трябва да говори много за секса, не мислите ли? Ритуали за приемане в конкретни общности, обичаи при брак и развод, все пикантна материя. А и личната страна на нещата. Леля беше чешит. Носеха се слухове, че била лесбийка. Клюкарстваха и че се била включвала в ритуалите на остров Ревелейшън.

— Дали не искате да защитите доброто й име?

— Тя нямаше добро име. Имаше противоречива репутация и държеше на нея. Повярвайте ми, душата й изобщо няма да се затръшка, ако превърна историята на живота й в пиперлив бестселър. Дори би се зарадвала.

Гидиън я изгледа преценяващо.

— Писането на книга ми изглежда трудна работа, нещо дългосрочно.

— Несъмнено.

— Повярвайте ми, вероятно ще ви трябва още мотивация освен спомена за една неудобна сцена на едно парти.

— От собствен опит ли го казвате?

— За да постигнеш отмъщение, Хана, трябва да направиш така, че единствено отмъщението като такова да има значение. — Гласът му беше равен, съвършено лишен от емоции. — Това означава, че източникът на мотивацията трябва да бъде достатъчно силен.

— Като вашия?

— Да. Имате ли аспирин?

Тя бръкна в чантата си.

— И аз щях да изпия един.

Взеха по още едно кафе от стюардесата и глътнаха аспирините си в удивително дружелюбно мълчание. Когато малкият ритуал свърши, Хана се облегна назад и потупа замислено с пръст по ръчката.

— Имам по-силна мотивация от едно спречкване.

Гидиън погледна профила й.

— Нещо свързано с това, че доктор Армитидж ви напомня какво не сте?

Тя кимна.

— Сутринта, докато си миех зъбите, ми хрумна, че би било много приятно да й хвърля в лицето всичко това. Обикновено не позволявам да се държат така с мен. Особено пък на някого от академичните среди.

— Едва ли сега е моментът да започвате.

— Има нещо различно във Вики.

— Оставете я, Хана.

Тя вдигна вежди.

— Сега вие ли раздавате съвети?

— Защо не? Друго не мога да правя тази сутрин. Вие поне имате избор. Ако не направите нещо, няма да настъпи значителна промяна за вас. Животът ще си върви, както и преди появата на Вики Армитидж. Вие самата казахте, че била гостуващ професор. Това означава, че ще си замине след няколко месеца, нали?

— Да, но…

— Имате късмет. Дотогава можете да я избягвате.

Хана внезапно осъзна накъде бие.

— За разлика от вашата ситуация с Балънтайн?

Устата му помръдна.

— Тази почивка на Санта Инес е само малка отлагателна маневра. Не мога да се крия вечно и да се надявам, че той ще си тръгне. Рано или късно ще трябва да се занимая с него.

— Иначе?

— Ще унищожи „Кейдж и съдружници“.

Тя долови безвъзвратното и потръпна.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Това бих направил на негово място. Това направих с баща му. След като се върна от Санта Инес, ще трябва да започна битка за корпоративния си живот.

— Построили сте цяла кариера върху отмъщението. Невероятно. — Хана се замисли отново върху мозайката на име Гидиън Кейдж. — Има още нещо освен факта, че Балънтайн ви е съсипал преди девет години, нали?

— Не смятате, че това е достатъчна причина да го смачкам?

— Не знам. Възможно е. Просто имам чувството, че има още нещо.

Гидиън я погледна внимателно.

— Какво?

— Доколко близки бяхте със Сайръс Балънтайн?

— Беше мой делови партньор.

— И наставник? — предположи тя. — Казват, че наставникът е много важен в корпоративния свят.

Той вдигна рамене.

— Вероятно. Сайръс ме научи на повечето от това, което знам. Беше блестящ. Аз… — Гидиън се поколеба. — Уважавах го. Вярвах му — завърши предпазливо.

— Бил е бащинска фигура — вметна Хана.

— Господи, жено, винаги ли трябва да анализирате?

— Извинете. Навик.

— Предполага се, че сте тръгнали на почивка — измърмори той и след кратко мълчание добави: — Не познавам баща си. Изчезнал, преди да се родя.

— Къде сте израснали?

— По улиците на Ел Ей. Страхотно образование.

— Представям си — каза тя и мислено вкара още едно парче в мозайката. — Имате късмет, че не сте влезли в затвора.

— Не късмет. Акъл.

Хана скри една усмивка.

— Сега егото ли говори, или това е истината?

— Кой знае? — Устата му се отпусна леко. — Може би по малко и от двете. Наистина успях да се опазя от затвора, но не защото животът ми беше кой знае колко чист.

— Кога разбрахте, че ви бива за бизнес?

— Когато открих, че мога да продам комплект тасове на законния им собственик, без да ме арестуват, че съм ги откраднал. Ако съм предпазлив.

— Хитро. Предполагам, че от този момент сте започнали да напредвате?

— И на мен ли се ще да мисля така. Сега крада само компании. И всичко е напълно законно.

— Кога срещнахте Сайръс Балънтайн?

Гидиън я изгледа.

— Наистина ли се интересувате?

— За съжаление, да.

Това беше истината, но тя предпочиташе да не бе. Не й се искаше чак толкова да се интересува от Гидиън Кейдж.

— Хванах се с него в последния клас на гимназията. Училището имаше програма за работа и учене, за да можем ние, така наречените младежи в затруднено положение, да влезем за малко в света на бизнеса и да видим що е то, законна работа. Балънтайн получи данъчни облекчения, защото предложи да ходим в неговата фирма. Само погледнах мерцедеса му и петстотиндоларовия му костюм и разбрах, че корпоративният свят е точно като за мен. Захванах се за работа. Правех всичко — носех кафе, водех регистъра на кореспонденцията. И много внимавах какво прави Балънтайн. Опитвах се да се обличам като него, да ям като него, да говоря с хората като него. И той го забеляза.

— Видял е нещо, което му е харесало ли?

— Нещо, което би могъл да използва — поправи я сурово Гидиън. — За известно време всичко вървеше добре. Той получаваше моята абсолютна лоялност и възможност да ме ползва, когато му потрябвам. В замяна аз получих няколко години в колеж и обучение в процеса на работата, което нямаше равно на себе си. Сайръс ме научи на всичко: как да купувам костюм, как да забавлявам клиенти, как да манипулирам хората, без да усещат какво става, как да се държа в рамките на закона, докато вземам почти всичко, което искам.

— И тогава извъртя един последен номер и ви остави върху купчина фъшкии.

— Доста точен израз — съгласи се Гидиън. — Красотата на момента беше, че така и не го видях, че наближава.

Хана усети почти непреодолим подтик да се пресегне и да докосне голямата му ръка, отпусната на ръчката до нея. Ала устоя с усилие на волята. Този човек знаеше как да маневрира и да манипулира. Щеше да бъде глупачка, ако не си дадеше сметка, че точно сега той я подкарваше в посоката, накъдето искаше да тръгне. Само не разбираше защо си прави този труд.

— Значи отивате на почивка, докато се чудите как да се справите със сина на Балънтайн.

— Не съм бил на почивка девет години.

— Ами пътуванията до Вегас?

— Вегас не се брои — отвърна той. — Сега разбирам защо.

— Не бих легнала с вас, защото това ще е нещо ново, нали разбирате — подхвърли Хана нехайно, но със стегнат стомах.

Гидиън я изгледа.

— Ако легнете с мен, няма да е нещо ново. Ще бъде нещо важно.

Тя горещо си пожела да си беше държала устата затворена. Защото сега го знаеше със сигурност. Изпъстрените със златисто очи блестяха зад тъмните мигли и в тях се четеше тиха увереност, която Гидиън не се и опитваше да прикрива. Очертанията на мозайката се промениха с добавянето на ново парче. Хана не беше сигурна, че разбира допълнителната информация, ала почувства отражението й в тялото си.

 

 

Мекият карибски здрач се сгъстяваше, когато самолетът докосна единствената писта на летището в Санта Инес. За последните сто и петдесет километра островът беше пораснал от смътна зелена точка в океана до рай за художника, с палми и пясъчни плажове. Светлините на мъничкия терминал бляскаха приветливо, когато Хана и Гидиън се гмурнаха в задушната тропическа топлина.

— Тук съм само от пет минути и май вече имам нужда от душ — обяви тя на път към агенцията за коли под наем, която се намираше зад терминала.

— Ще се аклиматизираме — увери я Гидиън. — Няма ли да вземете такси?

— Искам собствен транспорт. Ще наема един от тези страхотни малки джипове с ресни по навеса. — Хана посочи към редицата лекомислено изглеждащи джипове и прибави: — Навън сигурно чакат много таксита.

— Ще пътувам с вас.

— Няма ли да се обадите в някой хотел?

— Още не. Първо ще ви изпратя до къщата на леля ви. — Тя не се зае да спори. Знаеше, че няма смисъл. Петнадесет минути по-късно Гидиън запали двигателя на джипа, докато Хана се настаняваше до него. — Трябваше ли да вземате този с розовите ресни?

Той изкара малкия джип на заден и тръгна към тесния, обграден с палми път, който обикаляше острова.

— Не се тревожете, всички ще помислят, че сте турист.

— Не това ме тревожи. Аз съм турист. Повече ме притеснява това, че ще ме помислят за идиот.

— Престанете да се оплаквате от розовите ресни. Вижте, Гидиън, не е ли красиво? — Тя си пое дълбоко дъх, когато джипът зави и пред тях се откри очарователно заливче. Гаснещата светлина разкриваше съвършен островен пейзаж. Белият бряг посрещаше пяната на тихото море в приканваща идилия, излязла като че ли от рекламен афиш. Липсваше само една прегърната двойка край водата. Топлият вечерен бриз довяваше аромата на морето. — Мисля, че вече започвам да се отпускам.

— Радвам се за вас — изръмжа Гидиън и изви джипа към края на пътя, когато едно разпадащо се такси забръмча към тях.

Колата се отклоняваше опасно от невъзможно старата бяла средна линия, която почти не се виждаше. Шофьорът им махна весело и натисна клаксона, преди да изчезне в мрака зад тях.

Хана веднага се стегна. Хвана се за ръба на предното стъкло и няколко пъти си пое дълбоко дъх.

— Ей — обади се Гидиън, — отпуснете се.

— Още не мога да се отпусна в кола. Добре се справях напоследък, но…

— Представям си. — Той отпусна педала на газта и джипът осезаемо забави ход. После й се усмихна бегло. — Предполага се да сте навигатор. Залавяйте се.

— Трябва да се опитате да запомните, че не съм ваша служителка, Гидиън. — Но извади малката карта от чантата си и се наведе, за да я разгледа под светлината на таблото. Не й харесваха все по-честите завои по пътя. Не обичаше пътища, които минават покрай стръмни скали, колкото и да са живописни. — Къщичката на леля ми е на другия край на острова. Трябва да минем през града и после да търсим ориентира. Вие хвърляйте и по едно око за хотел. Ако видим някой, ще спрем. Можете да се отбиете и да си наемете стая.

— По-късно ще се тревожа за това.

Наближаваха малкия пристанищен град и вниманието му беше изцяло погълнато от пътя.

Конгломератът от колониални сгради в испански и холандски стил носеше името на острова и отразяваше разнообразното му минало. Хана се възхити на прашната розово-бяла архитектура. Вдясно интимното малко пристанище приютяваше колекция от плавателни съдове — от блестящи бели яхти до ръждясали лодки за излет. Движението по единствената главна улица необяснимо се забавяше в пълзене. Минувачите по тротоара подвикваха на познати в минаващите коли. Колоритно облечени туристи се смесваха със също толкова колоритните местни жители, излизайки от магазините, които вече затваряха. Баровете на открито започваха да се пълнят.

— Трябва да купя храна — каза замислено тя. — Това като че ли е бакалия. Да спрем тук.

Той се подчини и вмъкна малкия джип в пролуката между две таксита.

— Ще ви чакам в колата.

Хана погледна нагоре, докато се измъкваше с бастуна си.

— Не искате ли да дойдете с мен?

— Предпочитам да пазя багажа. Няма как да го заключим.

— О! Вярно. — Тя погледна задната седалка на открития джип. — Не се сетих.

— Знам. Бяхте заета с розовите ресни. — Метна ръка на волана и й се усмихна. — Бягайте, Хана.

— А вие гледайте някой да не отмъкне тасовете.

Настъпи отчетливо мълчание и после Гидиън изрече меко:

— Ще ги наглеждам.

— Няма да е хубаво да ги откупуваме от човек, който първо ги е взел.

— Всички професионални консултанти ли имат такова извратено чувство за хумор?

— Вероятно. Ще се видим след няколко минути.

Тя се насочи към бакалийката с необяснимо леко сърце. През арката на вратата се виждаха приятно познати пакети чипс и кутии с безалкохолни. Вътре намери и различни консерви, но за съжаление не и пресни зеленчуци. Взе кашон с мляко, малко зърнени закуски, хляб и риба тон. Подбра още някои неща и се приближи към касата, където продавачът бъбреше с някаква позната на мекия островен диалект. Той вдигна очи, когато Хана се приближи, и й заговори на английски със силен акцент.

Едва когато излезе от магазина с пълен плик с продукти и, балансирайки с бастуна, тя си даде сметка, че бе купила достатъчно храна за двама души. Гидиън не каза нищо, докато подкарваше джипа, за да се върнат на оживената главна улица.

Къщичката на Елизабет Норд беше изящна старомодна вила с веранда, която я обикаляше от всички страни. Дървената постройка, издигната сред палмова горичка, беше боядисана в бяло. Екзотична сочна зеленина, изпъстрена с огромни цветя, пръскаше очарованието си около къщата. Фаровете на джипа леко докоснаха пищната растителност, когато Гидиън го паркира на овалната алея. Хана дочу мекия прибой в далечината, докато отваряше чантата си, за да потърси ключовете от вилата.

Не каза нищо, когато той взе двете пътни чанти и плика с покупките и я последва по стъпалата на верандата. Когато тя отключи изящната двойна врата и светна лампите, пред нея се разкри дневната, която заемаше цялата дължина на предната стена, и Хана се усмихна доволно.

— Така би трябвало да изглежда апартаментът ми.

— Значи това е оригиналът.

Гидиън остави чантите, влезе и отвори прозорците. Застоялият въздух започна да излиза. Когато Хана включи вентилатора на тавана, вътре стана още по-свежо.

Белите лакирани ратанови мебели и памучните им възглавници с екзотични мотиви си бяха точно на мястото тук, във вилата на тропическия бряг. Избелените дъсчени подове и огромните прозорци създаваха усещане за хладина — и визуално, и физически. Високите до тавана полици между прозорците бяха запълнени с дневници, тетрадки и събирана с години колекция от тежки томове. Огромно резбовано палисандрово бюро стоеше пред един от предните прозорци със завладяващ изглед към морето.

Гидиън отвори и последния прозорец и спря пред малък палисандров бюфет. На него стоеше поднос с прашни чаши. Когато се наведе, за да отвори вратичката, отвътре блесна разнообразие от бутилки. Той посегна без колебание към една от тях.

— Леля ви е имала вкус за доброто уиски.

— Радвам се, че го одобрявате.

Хана усети, че върви след него, когато той отнесе чашите и бутилката в изненадващо добре оборудваната кухня. Загледа го как изплаква чашите в умивалника и сипва в тях солидни дози уиски. Стомахът й пак се стегна.

— За истинската почивка.

Гидиън й подаде чашата със сериозно изражение. Очите му се впиха в нейните, когато тя послушно вдигна чашата към устните си и долови отлежалия вкус.

— Не видях телефон — чу се да казва тя предпазливо.

— Няма.

— Трудно ще бъде да се обадите на някой хотел.

— Да.

Той мина покрай нея, пресече дневната и излезе на верандата. Хана бавно го последва със съзнанието, че бе застанала на ръба на много широка и много дълбока бездна.

Гидиън стоеше с гръб към нея, облегнат на перилата, и се взираше в морето. Хана осъзна колко силни бяха станали раменете му от плуването. Загледа как гладките мускули се движат под ризата му, когато той вдигна чашата, която беше оставил на перилата, и отпи още една глътка.

— Много е различно, нали? — осмели се да вметне тя, като опипваше предпазливо почвата, сякаш се канеше да върви по горещи въглени. — Не е Тусон, не е и Сиатъл.

— Неутрална територия.

— Дали?

— Бих искал да остана тук, при вас, Хана.

Тя отпи още една глътка уиски с надеждата да отпусне стомаха й. Но усети само огън. Ако легнеше с този мъж, нямаше да е нещо ново, щеше да е важно. Невероятно важно.

— Да — отвърна Хана и реши да не мисли за всичко, на което може би казваше „да“ с тази единствена дума.

Гидиън се обърна и се усмихна леко.

— Защо не отидем да поплуваме?