Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (4)

Трета глава

Вниманието му беше съсредоточено върху едно тесте карти. За съжаление се оказа не онова, което бяха разбъркали пред него. Мигновената грешка струва на Гидиън петстотин долара.

Без да издава отвращението си, той се отдалечи и се смеси с тълпата наоколо.

Безкрайни редици полилеи с дизайн като от холивудски филми осветяваха всекидневни и суперофициални облекла. Непрекъснатият метален звън на ротативките допълваше оживлението на гласовете около игралните маси. Беше почти полунощ, игрите бяха в разгара си.

Гидиън беше пристигнал с полета от Тусон в осем без десет и беше отседнал пак в предпочитания си хотел. После беше облякъл тъмно вечерно сако и снежнобяла риза, каквито винаги слагаше нощем във Вегас. Навик. Думата още го преследваше, също като спомена за картите на Хана.

Беше време да остави за малко масите. Лишен от естествената си съсредоточеност, тази вечер късметът му беше станал твърде неуправляем. А и малката доза адреналин, обикновено предизвиквана от залога на масата пред него, сега също липсваше. Надяваше се Хана Джесет да не му бе отнела завинаги удоволствието от Вегас. Тръгна към бара над игралните маси. Може би му трябваше нещо друго за повдигане на настроението.

Дванадесетгодишното уиски, сервирано от красавица с миниатюрна поличка, като че ли помогна, но след петнадесет минути не беше сигурен с какво точно. Което не му хареса.

Вегас винаги беше обратната страна на всекидневието му, алтернативната версия на войната, която водеше в света на бизнеса. Той трябваше да му предложи повече непредсказуемост, както беше предположила Хана, но идването тук всяка година някак си беше станало предсказуемо като резултатите от корпоративен рейд. Тя имаше право. Не че Гидиън винаги печелеше тук, ала винаги си тръгваше със същото неуловимо вълнение от самото действие.

Почти винаги. Тази вечер не беше така и това вече не му даваше мира. Не само хазартът, напоследък целият му живот не беше наред. За първи път от много време насам той се запита какво ли щеше да стане, ако преди девет години беше поел по друг път.

Тогава в живота му имаше други неща. Географските карти бяха важни. Една жена — също. Имаше усещането за приключение, свързано с бъдещето, чувството, че напредва. Тази вечер виждаше само равния, безкраен път пред себе си — бизнеса и редовните идвания в Лас Вегас. Тази вечер като че ли нито едното, нито другото можеха да изтръгнат от него искрица въодушевление или оптимизъм.

Професионалната консултация бе нещо опасно, реши той.

Отпиваше полека от уискито в търсене на чувственото удоволствие, което знаеше, че трябва да се излъчва от дванадесетгодишен алкохол. Но положението беше същото, както с адреналина от картите. Потънал в натрапчиви мисли, по едно време осъзна, че повече не може да пренебрегна усещането, че някой го наблюдава. Облегна се назад и очите му се плъзнаха по тълпата в бара.

Когато видя Хю Балънтайн, кацнал на един висок стол на около пет метра от него, Гидиън си призна, че да бъдеш подвластен на навика си имаше сериозни неудобства. Познатите сини очи на Балънтайн срещнаха неговите и по-младият мъж се усмихна. Усмивката и червената му коса също бяха познати. Хю Балънтайн беше живото копие на баща си.

Гидиън вдигна леко чашата си и зачака. Бавно, като че ли разполагаше с цялото време на света, Балънтайн слезе от стола си и тръгна към него. Хладнокръвно. В синия му поглед се долавяше предпазливост. Гидиън не беше забравил чувството за власт и сила, предизвикано от първата голяма победа. Умният се съобразява с него. Глупакът се втурва напред в еуфорична мъгла и си счупва главата в пропастта. Балънтайн не беше глупак.

Гидиън заговори пръв, за да спести на Хю необходимостта да търси ефектно встъпление. За мъж на тридесет години това беше доста голямо усилие.

— Една позната ми каза, че ставам подвластен на навика. Ти току-що го потвърди. Цял свят ли разбира кога заминавам за Вегас?

Балънтайн вдигна рамене и седна срещу него.

— Който иска, разбира. Идвате тук два пъти всяко лято. Не беше трудно да узная и кой хотел предпочитате.

— Толкова омайващ ли е стилът ми на живот?

Хю подпря лакти на масата от двете страни на чашата си и пак се усмихна. Гидиън се вгледа в хищното му изражение и помисли колко често го използва и той самият. Беше доста страшно за потенциалната жертва. На никого не му се гледа хилеща се акула. Дори на друга акула.

— Намирам всичко, което казвате, мислите или правите, за омайващо, господин Кейдж. Чувството сигурно ви е познато.

— Възхищението на младото поколение винаги удовлетворява. — Гидиън отпи от уискито. — Да не си решил да вървиш подире ми като изгубено кутре?

Балънтайн поклати глава.

— Дойдох само за да поговоря с вас. Насаме. Бих искал да знаете какво правя.

Сега беше ред на Гидиън да се усмихне.

— Няма нужда да го казваш — изрече той любезно. — Известно ми е какво правиш. Наистина ли мислиш, че ще успееш?

Ярките сини очи блеснаха за миг така, както погледът на хищника проблясва преди финалния скок.

— По-интересно ми е да разбера дали вие мислите, че мога да го направя.

Гидиън го изгледа замислено.

— Зависи.

— От какво?

Любопитството на Балънтайн беше искрено. Умната по-млада акула винаги е склонна да се учи.

— От това, колко силно искаш да спечелиш.

— Искам да спечеля, Кейдж. Много го искам. — Абсолютното убеждение подчертаваше всяка дума. — Ще ви смачкам.

— Упражнявай мелодрамата, докато се бръснеш, не пред опозицията.

Балънтайн го погледна заинтересувано.

— Това съвет ли е?

— Вечерях с една професионална консултантка преди няколко седмици. Много обича да дава съвети. Помислих и аз да опитам. Върши работа като за светски разговор, не мислиш ли? Особено ако знаеш, че другият най-вероятно няма да постъпи както го съветваш.

— Подценявате ме, Гидиън. Много искам да се уча от вас. Всъщност искам да го направя така, че да ви припомня някои неща. Бих искал да усетите всички тънки прилики между случилото се тази година и онова, което стана преди девет години.

— Сигурен съм, че баща ти би се гордял с теб.

— Да. — Балънтайн изчака един миг. — Жалко, че не може да оцени резултата.

Гидиън прочете жестокото обвинение по лицето му и въздъхна.

— Вярваш или не, но съжалявам, наистина.

— Как ли пък не.

— Не съм го убил, Хю.

Младият мъж се изправи.

— Вие го убихте. Все едно му прерязахте гърлото.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че вече ми се струва, че е отмъстен? — изгледа го Гидиън.

— Глупости.

Гидиън се усмихна леко и разклати уискито.

— Някак си бях уверен, че ще го схванеш по този начин.

Балънтайн като омагьосан проследи движението на кехлибарената течност в чашата.

— Исках да го знаете. Да ви го кажа лично.

— Нямаше нужда.

Балънтайн кимна рязко.

— Сега разбирам. Вече знаете какво правя и защо.

— Ти си синът на Сайръс Балънтайн — изрече Гидиън. — Познавах го по-добре, отколкото съм познавал някога друг човек. Следователно те познавам. Това е най-големият ти и единствен недостатък, Хю.

— Защото мислите, че можете да предскажете действията ми? Не, Кейдж. Това може да се окаже моят коз. Не съм просто копие на баща си, ала ако вие вярвате, че съм, значи ще допуснете някои интересни грешки.

Младият мъж се обърна и изчезна в тълпата.

Гидиън остана дълго на масата. Свърши уискито и поръча второ. По средата на третото реши да звънне по телефона.

Стив Декър се обади със сънен глас. Гидиън почти му завидя. Съпругата му сигурно щеше да изкаже мнението си за шефа на своя мъж, който си мисли, че може да се обажда, когато му скимне. Анджи Декър бдеше като орлица над Стив. Сигурно е интересно, помисли Гидиън, да имаш жена, която така да бди над тебе.

— Извинявай, че те будя, Стив, но не знам кога ще мога да се обадя утре сутрин, а не искам утре никой да оставя съобщения за мен в хотела. Знаеш колко се паникьосва Мери Ан, когато не може да ме намери, щом й трябвам.

Подвижният ум на Стив скочи на най-важния въпрос.

— Къде отиваш?

— Мисля да отскоча до Вашингтон.

— Вашингтон! Но проектът в Мериленд е под контрол. Защо да ходиш там?

— В щата Вашингтон.

— В Сиатъл? Заминаваш за Сиатъл? Но защо?

— Трябва да довърша някои работи с „Акселърейтид дизайн“.

— Но, Гидиън, няма какво да довършваш. Никога няма какво да се довършва!

— Не съм толкова сигурен — отвърна Гидиън, както се надяваше, проницателно и делово.

— Аз съм сигурен. Вчера обработих последните документи. Гидиън, предполага се, че трябва да стоиш една седмица във Вегас. Винаги ходиш във Вегас за една седмица по това време!

— Стив, не ти ли прави впечатление, че ставам предсказуем?

— Господи! За това ли ставало дума? Тревожиш се, че си ставал предсказуем?

В гласа на Декър се долавяше смайването на човек, свикнал да цени най-вече удобствата на предсказуемия живот.

Може би и той самият щеше да ги цени, помисли Гидиън, ако ги получаваше. Ала от предсказуемостта извличаше само чувството за изхабяване. Почти си пожела да можеше да преживее отново емоцията, която знаеше, че Балънтайн бе изпитал тази вечер.

— Стив, наистина не ми се говори за това сега. Само исках някой да знае, че заминавам, и никой да не се тревожи, че не може да ме намери тук. Ще ти се обадя след един-два дни. Междувременно дръж фронта.

— Но, Гидиън…

— Още нещо, Стив.

— Какво? — запита предпазливо Декър.

— Трябва ми адреса на сестрата на Ник Джесет. Жената с бастуна.

Продължително мълчание.

— Тази вечер ли ти трябва?

— Боя се, че е така — изрече Гидиън с извиняващ се тон.

Декър изруга безмълвно.

— Ще го имаш след един час.

— Благодаря, Стив.

Гидиън затвори колкото можа по-учтиво и започна да звъни на различни авиолинии.

В Тусон Анджи Декър седеше намръщена в леглото.

— Кейдж ли беше? — Декър остави слушалката и кимна утвърдително. — Нещо се е объркало ли?

Задържаше гнева си, за да разбере дали обаждането наистина се дължи на извънредна ситуация.

— Не и ако смяташ полудяването на Гидиън Кейдж за объркване — изрече той замислено.

За негова изненада Анджи не избухна.

— Всъщност — каза тя тихом, — това е доста интересна мисъл.

 

 

Застанала пред вратата, Хана се бореше с бастуна, чантата, чадъра и плика с покупките. Обичайното сутрешно преросяване беше направило отиването до магазина цяло събитие. Бастунът се подхлъзваше по мокрото, а не можеше да държи чадъра прав, докато крепи плика с покупките. В крайна сметка се беше отказала да се пази от дъжда, за да пази равновесие.

Почуди се дали да не се опита да отвори и пощенската кутия, когато влезе във входа и видя Гидиън Кейдж, седнал на първото стъпало. Той скочи веднага.

Хана изрече първото, което й дойде на ума:

— Хората в тази сграда стават доста небрежни по отношение на сигурността. Кой ви пусна?

— Един много мил човек, приличаше на Джеймс Дийн. Той… и приятелят му казаха, че са ви съседи.

— Какво правите тук, Гидиън?

— Ще ми повярвате ли, ако кажа, че съм дошъл за професионална консултация?

Усмихна й се, докато посягаше да поеме покупките, но в очите му имаше странна предпазливост. Тя го изгледа проницателно.

— Брат ми каза, че всичко е свършило. Отказали сте се.

— Има някои недовършени неща — поде внимателно той.

— Не ви вярвам. Да не сте решили друго? Да се опитате да превземете компанията въпреки всичко?

— Ако кажа „да“, ще ми предложите ли още една игра на карти?

— Няма начин. Откраднахте ми ги.

Усети, че го следва по стълбите към апартамента си. Нямаше какво друго да направи. Покупките й бяха у него.

— Не съм ги откраднал. Взех ги за спомен. — Той спря пред вратата и я изчака да намери ключа. — Винаги ли се обличате като за сафари?

Хана реши да не му отговаря.

— Гидиън, кажете ми за какво е всичко това. Готвя се да заминавам за Карибите. Нямам време да играя на карти с вас.

— Нямам нужда от игри. Опитвах се да играя в Лас Вегас в последните двадесет и четири часа. Не беше забавно.

— Бих ви посъчувствала, но сега съм малко заета.

Тя пусна чантата и седна на най-близкото бамбуково кресло.

— Кракът още ли ви боли?

Той беше оставил покупките в кухнята и сега стоеше на вратата.

— Понякога боли ужасно.

— Сега боли ли?

— Дайте да се споразумеем, Гидиън. Няма да ме обсипвате с фалшиво съчувствие и аз ще ви отвърна със същото, окей?

Хана затвори очи и посегна да разтрие коляното си. Не трябваше да отива до магазина. Сега кракът щеше да я боли поне един час.

Не го чу как бе прекосил стаята, но в мига, когато пръстите му се допряха до коляното й, тя замръзна. Без да отваря очи, изрече с разгневен глас:

— Само да пипнете крака ми, умирате.

Той се дръпна.

— Имам чувството, че говорите сериозно.

Хана го погледна изпод полуотворените си клепачи.

— Последният, който се опита да ми направи услугата да масажира крака ми, беше една докторка по антропология. Едва не ме уби. Вие нямате титлите й. Не знам какво ще стане, ако ви позволя да ме масажирате. Може вече да не проходя.

— Не ми вярвате.

Това не беше въпрос, а констатация.

Загледа го как се приближава към библиотеката й.

— Какво правите тук, Гидиън?

— Не знам. — Той се пресегна и измъкна „Амазонките от остров Ревелейшън“. — Но ако ще си говорим за доверие, май аз трябва да внимавам.

Вдигна очи от надписа на форзаца на книгата. Беше подарена на Хана от леля й.

Тя отдавна беше запомнила посвещението. „На Хана, за да не забравя, че понякога сами трябва да оформяме собствената си действителност.“ Срещна очите на Гидиън.

— Ако сте дошли да протестирате, че съм белязала картите, когато ви предложих онази игра, няма смисъл. Във всеки случай, тя нямаше значение, нали?

— И дори мъничко не ви е срам? — запита той присмехулно, като затвори книгата и я върна на мястото й.

— Боя се, че не. Тогава хазартната ми чест не беше приоритет.

— Стоеше много след интересите на брат ви. — Той кимна. — Разбирам.

Седна на голямото кресло с ветрилообразна облегалка точно срещу нея и устата му се изви в кратка усмивка, когато завъртя голямата саксия с папрат, увиснала от тавана.

— Гидиън, за последен път ви питам, защо сте тук?

— Пристигнах със самолета от Вегас рано тази сутрин.

— О, да. Второто лятно посещение.

— Колко добре ме познавате — измърмори той.

— Винаги отивате във Вегас по това време.

— Знам — въздъхна той.

— И така, защо сменихте ярките светлини за сиатълския дъжд?

Гидиън се облегна назад.

— Още не съм сигурен. Мисля, че за да видя със собствените си очи как историята се повтаря.

Хана усети странната умора у него и се намръщи.

— Гидиън…

— Може ли едно кафе? Почти не съм спал.

Тя скръцна със зъби.

— Моля.

Той се надигна от стола и изчезна в кухничката й. Чу го да отваря шкафчетата и да сипва вода за нескафе. Поне не се оплакваше като брат й, че нямала машина за еспресо или не държала смляното кафе в хладилника, за да не си губи аромата. Когато се върна след няколко минути, носеше две чаши. Остави едната пред нея и Хана се насили да преглътне машиналното „благодаря“.

— Добре. Разкажете как се повтаря историята — изрече тя колкото можа по-недружелюбно.

— Наистина ли ви интересува?

— Това може да е единственият начин да се отърва от вас.

Хана разбърка кафето и се опита да не обръща внимание на болката в крака.

— Колко хубаво е да се чувстваш желан. — Той се върна на мястото си и протегна крака. — Преследват ме, Хана.

Тя едва не се задави.

— Вас!

— Казва се Хю Балънтайн. Посветил е живота си на задачата да ме смачка. Мислите ли, че трябва да съм поласкан?

— Разбирам, че и в света на бизнеса, както в хранителната верига, има нужда от хищници, но за нас, останалите, е много по-забавно те да се преследват взаимно, вместо да гонят хора като брат ми.

Той премига.

— От жена, която неотдавна искаше да ме спасява от самия мен, ми се струва малко жестоко, не мислите ли?

— Лесно избухвам, когато кракът ме боли.

Гидиън остави кафето си с внезапна решителност в погледа.

— Преместете се на дивана. Ще ви разтрия коляното.

— Само през трупа ми.

Тя продължи спокойно да отпива от кафето си.

— Хана, ако ви заболи, ще ми кажете. Обещавам, че ще спра.

— Не помните ли, че не ви вярвам? Колко струва обещанието от човек, на когото не вярваш?

— Вие по-добре знаете. Тъкмо вие белязахте картите, когато ви поканих на вечеря.

Той взе кафето от ръката й и я накара да стане.

Хана усети неизбежното и се предаде. Остави се да я настани на дивана и протегна крак върху възглавниците. Гидиън се отпусна на едно коляно и докосна крака й през панталона с учудваща нежност.

Съществена разлика, помисли облекчено тя. Допирът на Вики беше мощен и болезнен. В ръцете на Гидиън имаше сила, но той знаеше как да я контролира. Стегнатите й мускули започнаха се отпускат. После усети, че се отпуска и вътрешно.

— Разкажете ми за този, който искал да ви смачка — чу се да казва, преди да беше имала време да помисли.

— Това е синът на бившия ми партньор.

— Бившия?

— Казваше се Сайръс Балънтайн. Беше около петнадесет години по-възрастен от мен, блестящ бизнесмен. Научих много от него. Почти всичко, което знам за бизнеса. Основахме инвестиционно дружество.

Хана затвори очи, обзета от облекчаваща топлина. Можеше да се пристрасти към такова нещо.

— И какво стана?

— Дълга история. Няма да ви отегчавам. В крайна сметка след много маневри моят добър приятел и наставник Сайръс ме остави с едно банкрутирало дружество и се оттегли с по-голямата част от активите му, за да основе ново. Наистина блестящо направено — добави замислено той, докато пръстите му се преместваха на мускула точно над коляното. — Разбрах какво е станало чак когато му изгълтах праха.

Тя го изгледа любопитно.

— Къде е той сега?

— Гледа ме с очите на сина си.

— Мъртъв ли е?

— Синът му мисли, че съм го убил.

Хана усещаше силата в ръцете му, виждаше стоманата у него и реши, че при известни обстоятелства можеше да е способен на убийство.

— Наистина ли?

— Сайръс Балънтайн умря от инфаркт преди две години — отвърна късо Гидиън. — Не съм го пипнал с пръст.

— Но синът мисли, че вие сте причината?

Той кимна полека.

— Държи ме морално отговорен за инфаркта.

— Защо?

— Защото след като Сайръс ме остави в калта на финансовата разруха, реших да му отмъстя — обясни Гидиън. — Бях на тридесет години и посветих живота си на тази цел. Преследвах го, нападах компаниите, в които се беше прицелил, и му ги отмъквах под носа, дори да ми струваше твърде скъпо. Системно съсипвах репутацията му на човек, който знае как да инвестира мъдро. След три години стана така, че неговите клиенти започнаха да идват при мен като при човек, който знае как да вложи умно парите им. Сайръс Балънтайн банкрутира преди няколко години. Не го понесе. Вече не беше победител и не можа да преживее това.

Още едно парче от мозайката Гидиън Кейдж внезапно си отиде на мястото. Хана осъзна със странно свиване на стомаха, че подсъзнателно никога не бе преставала да работи над проблема, дори след като беше приела, че повече няма да го види. Сега поне знаеше какво бе дало началото. Девет години той бе действал като насочена ракета, без да може да се отклони от курса, макар че първата мишена отдавна бе била поразена.

— Постигнали сте целта си.

— Не е трудно да постигнеш такава цел, ако нищо друго няма значение. — Тя потръпна. — Да не ви заболя?

Ръцете му замряха.

— Не.

Хана замълча. Преобръщаше в ума си подробностите от разказа му. Изграждаше си все по-сложен образ на мъжа, който разтриваше крака й така неподозирано умело. Но колкото и елементи да добавяше, не можеше да фокусира образа. Нещо й убягваше.

— Значи се заехте и унищожихте Сайръс Балънтайн. Отмъстихте му за предателството.

— Да.

— И сега синът му е по петите ви.

— Някои хора биха го нарекли справедливост — отбеляза Гидиън сухо.

— Не точно справедливост. Просто един вид вътрешна логика, вградена в системата, струва ми се. Единственият начин да се разчупи модела е да се излезе от системата. — Хана се усмихна за миг. — Но вече ви го казах. Вие сте пленник на собствения си начин да правите нещата. Ясно показахте, че не ви се иска да се променяте. Пристрастили сте се към властта и постоянното печелене.

— Значи съм прикован към съдбата си? — запита той развеселено.

— Вие сте като професионалните стрелци в Дивия Запад. Може да сте най-добрият, ала рано или късно някой по-млад и също толкова безскрупулен ще се изпречи на пътя ви. Единственият начин да се откаже, е да се опита да ви победи. Вие може би сте способен да смачкате хлапето на Сайръс Балънтайн, вместо то да ви смачка. Вероятно ще спечелите отново, Гидиън. Силно вярвам в хищническите ви способности. Виждала съм ги в действие. На колко години е хлапето?

— Тридесет. Като мен, когато тръгнах да преследвам баща му.

— Сигурно ще е интересно. Може да се заема да продавам билетите — изрече замислено тя. — Ще бъде истински бой с петли, простете за израза.

Ръцете му замряха на крака й.

— Мисля — изрече полека, — че дойдох тук да търся нещо повече от това.

Хана отвори очи и не можа да ги отмести от тъмния му поглед. У него имаше напрежение, което не беше предусетила. Как успя да направи такава магия с крака й, когато самият той беше невероятно стегнат отвътре? Още едно парче от мозайката. Гласът й поомекна, макар да отказваше да признае, че изпитва съчувствие. Този мъж беше създал собствения си свят. Сега трябваше да живее в него.

— Значи късметът ви изневери, така ли? Какво да направя, освен да ви дам отстъпка за един билет за боя?

— Не знам. — Пръстите му се свиха леко около коляното й. — Дайте ми професионален съвет.

— Защо? Какво ви тревожи в тази ситуация? Така стават нещата. Вие трябва да го разбирате по-добре от всеки друг. Бива ви в това, което вършите, не искате никакви промени. Защо да идвате при мен за съвет?

Знаеше, че го предизвиква повече от разумното, ала не можеше да спре. Проклета вътрешна логика на ситуацията, помисли мрачно. След като му беше позволила да я направи на глупачка, налагаше се да жъне, каквото бе посяла, макар и във вид на минимално възмездие.

— Може би — изречен Гидиън бавно — дойдох при вас, защото искам обективна гледна точка.

— Обективна! След това, което ми причинихте, как мога да бъда обективна? Опитайте отново, Гидиън.

— Божичко! — Той пусна крака й, стана и отиде към миниатюрния балкон. — Не познавам друг, с когото да говоря за това. Исках малък професионален съвет. Може би стигнах до вас, защото не искам да смачкам Хю Балънтайн.

— Защо?

Гидиън се обърна и гласът му стана суров.

— Не разбирате ли? Знам откъде идва той. Седях срещу него в бара снощи и знаех какво си мисли. Познавах всички чувства, които го мотивираха.

Хана разбра. Просто не беше пожелала да си признае.

Разбирането твърде често водеше до съчувствие, а тя не можеше да си позволи съчувствие към този човек.

— Сега той е там, където сте били вие преди девет години, нали, Гидиън? Виждате не само образа на човека, който ви е предал, виждате себе си, когато погледнете към него.

— Дяволски сте права! — Потърка тила си, сякаш отпускаше мускулите, за да се приготви за бой. — Това не ми дава мира. Знам, че е глупаво да си позволявам да мисля така. Много по-просто е да изтрия Балънтайн от картата. И по-безопасно.

Този път Хана не можа да потисне искрицата състрадание. Било глупаво! Много отдавна се беше научила да приема мекотата у себе си, въпреки че имаше моменти като този, когато беше съвсем неоснователна.

— Мисля, че сега му е сезонът.

И облегна глава на възглавниците.

— За какво?

— Да се видим в лицето на някой друг. Вие гледате Балънтайн и виждате човек на същия кръстопът като вас преди девет години. Безпокоите се, защото знаете какво се е случило след първия голям, задоволяващ удар. Ако това е някаква утеха, неотдавна се запознах с една жена, която ме тревожи по малко по-различен начин. Гледам я и виждам блестящата професионална културна антроположка, каквато можех да бъда, ако бях поела по по-различен път преди няколко години. Странно усещане. Досега винаги съм си казвала, че съм направила верния избор, когато не довърших докторантурата. Но видя ли Вики Армитидж, не съм толкова уверена. Може би и двамата преживяваме кризата на средната възраст, Гидиън.

— Може би и на двама ни трябва почивка.

— Вие вече си почивахте, не помните ли? Бяхте във Вегас — изтъкна тя.

— Искам да кажа, истинска почивка. Смяна на хода.

Хана неуверено прокара длан по ръчката на дивана.

— Лично аз смятам да замина утре на почивка.

Той й отправи загадъчна усмивка.

— Предполагам, няма да ме поканите да тръгна с вас?

— Да не се шегувате? Все едно златната рибка да кани акула да поплуват заедно. Никак не е отпускащо за златната рибка. Освен това няма да ви хареса. На Санта Инес няма казина.

— Не ми се играе хазарт тази година. Правих го цял ден и нищо не се получи. — Гидиън се приближи пак към нея и отново се отпусна на едно коляно. — Кракът ви по-добре ли е?

— Да, за учудване.

— Какво толкова учудващо има?

Той продължи да разтрива мускулите. Хана несъзнателно изпусна дълга облекчена въздишка и пак затвори очи.

— Не мислех, че човек с вашите ръце ще има такива нежни пръсти.

— Мислите, че ги топя в кръв всеки ден?

— Не, само няколко пъти седмично.

Гидиън не каза нищо, само продължи да разтрива още няколко минути, преди да запита:

— Как стана това?

— Почти не си спомням. Лекарите казаха, че било нормално. Била съм в безсъзнание за малко и ми се губят някакви минути. Често ставало така. Връщах се от гости при една приятелка късно през нощта. Живее със съпруга си на изток, в планината. Знам, че валеше, може би съм свила, за да не блъсна друга кола. Полицаите казаха, че може би съм пресякла средната линия и съм се паникьосала, когато съм видяла някакви фарове да се насочват към мен, а после съм извъртяла силно волана и съм излязла от пътя. Така и няма да разбера, валеше силно, не можеше да се направи възстановка на инцидента. Повечето следи от спирачки бяха заличени. Има обаче една доста голяма дупка в мантинелата.

— Това ли е вашата тойота там, долу? Червената?

Хана кимна, без да отваря очи. Блаженството на успокоеното коляно вземаше връх над здравия разум. Странно какво може да направи болката или липсата й. Всеки, който може да отстранява физическата болка, несъмнено притежава и добри качества.

— Тя е. Китосаната. Най-накрая ми я докараха. Ще я боядисват, докато съм на Карибите.

— Като гледам къде е китът, сигурно са ви ударили отстрани — отбеляза той.

Хана намери сили да отвори очи и се усмихна леко.

— Така каза и Томи.

— Кой е Томи?

— Момчето от гаража, тенекеджията. Но полицията мисли, че съм минала през мантинелата и съм ударила дърво, а не друга кола.

— Много време ли се занимаваха със случая?

— Не. За тях си беше чисто и просто инцидент с една кола. Повече се интересуваха дали съм пила.

Пръстите му се свиха само колкото да й напомнят, че под зоната на облекчение се крият още болезнени места.

— А пихте ли?

— Доста много непрецеден ябълков сок. Тези мои приятели са щури по природосъобразния живот. — Запита се още колко време Гидиън би бил склонен да разтрива крака й. Би платила добре за такава услуга. — Имате чудесни ръце — измърмори след малко. — Може да сте си сбъркали призванието.

— Тази мисъл много ме безпокои в последно време. Мислите ли, че мога да се отлича в сферата на масажите?

— Или на ръкопашния бой. — Хана се протегна с наслада и се надигна. — Има тънка разделителна линия между двете. Вярвам, че знаете къде е границата. Вики Армитидж със сигурност не знаеше.

Гидиън я погледна, когато тя полека смъкна краката си от дивана, и седна до нея.

— Ще вечеряте ли днес с мен, Хана?

Тя мигна няколко пъти и в очите й се появи подозрение.

— Не мога.

— Не можете или не искате?

— Не мога — каза Хана твърдо. — Брат ми и някои приятели дават прощална вечеря по случай заминаването ми.

— Изглеждате благодарна за това оправдание.

— Така е. — Тя се усмихна слабо. — Ние, златните рибки, отрано научаваме, че когато някоя акула ни кани на вечеря, нищо чудно да сме ордьовърът.