Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (3)

Втора глава

Кола, която не се виждаше в заслепяващия дъжд, мантинела, която не издържа на удара на поднеслата тойота, рязкото впиване на предпазния колан и последвалото усещане за безтегловност.

Хана изплуваше от замаята на упойката вече за трети или четвърти път и сега остана будна достатъчно, за да регистрира присъствието на брат си и болката в крака.

— Мислех, че вече няма да боли.

Разочарованието и негодуванието от нестихващата болка в крака й бяха почти детински. Не биваше да хленчи. Надяваше се Ник да не обръща внимание на нестабилните й емоции.

Брат й се извърна от прозореца и се запъти към леглото със загрижено изражение. Червеникавокестенявата коса, наследена от майка им, у него беше изрусяла. Светлокафявите му очи биеха по-скоро на зелено. Доста по-висок от сестра си, почти метър и осемдесет. На двадесет и девет години, маниак на тема фитнес, гордееше се с атлетичната си фигура. Стилът на преуспелите юпита му прилягаше.

Малкото й братче не беше загадка за нея. Беше му направила профила отдавна, още докато наблюдаваше как развива острия си технически ум наред със здравите си амбиции. Представител на новата порода невероятно млади и невероятно умни мъже, намерили своята ниша в света на високите технологии, Ник Джесет беше стигнал много далеч за много кратко време. В последните години, когато фирмата му нашумя, стана почти арогантен, но Хана не се дразнеше, защото знаеше, че рано или късно ще се сблъска с действителността и бе достатъчно интелигентен, за да си извади поука. Не беше очаквала действителността да приеме образа на Гидиън Кейдж или да се окаже толкова катастрофална.

— Как си? — запита Ник.

— Ужасно.

— Докторът казва, че е нормално.

Тя се размърда неспокойно и замря, когато превързаният й крак безмилостно напомни за себе си.

— Не го спомена преди операцията. Сигурно е смятал, че ще се откажа. Можеше и така да стане, ако бях разбрала, че ще е толкова зле.

— Ще се оправиш след няколко дни.

— Сигурно.

Изобщо не си вярваше.

— Божичко, Хана, като си помисля как можеше да стане още по-зле…

Гласът му секна.

— Знам, знам — успокои го тя. — Май трябва да благодаря на щастливата си звезда, че се отървах с няколко синини и посмачкано коляно.

— Сестрите казаха, че доктор Енгелхард е свършил чудесна работа.

— Не се тревожи, няма да го съдя — усмихна се уморено. — Сигурно изглеждам много зле, щом не разбираш кога се шегувам.

— Е, не си във форма. Не ми изглеждаш никак добре.

— О, честност, твоето име е брат.

Тъмното облекчение на съня я задърпа отново. Искаше да го пита нещо. Нещо, свързано с паяци и змии.

— Не стой будна заради мен — каза меко Ник. — Ще дойда пак довечера.

— Какво стана с Кейдж и предложението му? Нали всичко е наред? Нали вече не се цели в „Акселърейтид дизайн“?

— Да кажем, че направи финалния си ход. Всичко свърши, Хана.

Думите на брат й не бяха достатъчно окуражителни. Тя си наложи да не се унася.

— Оставил те е на мира, нали? Обеща ми.

Последната й съзнателна мисъл беше, че брат й изглежда необяснимо мрачен.

— Той вече няма значение, Хана. — Облекчението й беше помрачено от следващото му изречение. — Надявам се да не си спала с него, защото и двамата щяхме да сме измамени.

Тя се събуди достатъчно бодра на следващата сутрин. Не отвори очи, преди да разбере как се чувства кракът й. Болката беше стихнала в тъпо пулсиране. Реши да рискува и вдигна клепачи. Първото, което видя, беше букет жълти рози. Ако бяха от Ник, значи имаше огромен напредък в маниерите му. Ако бяха от родителите й — уместни и очаквани. Посегна за картичката.

„Не си пожелавай това, което искаш. Защото може и да го получиш.“

Усмивката й изчезна в миг. Инстинктът я предупреди кое бе името в мига, преди да го прочете. Някой местен цветар, вероятно в търсене на екзотичен ефект, беше изписал калиграфски Гидиън Кейдж. Зловещите думи на Ник от вчера проблеснаха в упоения й мозък.

— О, да му се не види…

Една сестра надникна в стаята и долови промърморените думи.

— Кракът ли боли? Няма начин. Доста време ще мине, докато оздравеете. Но всеки ден ще става малко по-добре и след няколко месеца ще бъдете като нова. — Отправи й решителната бодра усмивка на човек, чиято професия изисква истински да съчувства на истински болните. От картончето на престилката й се разбираше, че се казва госпожа Броудкорт. — Докторът иска да започнете да ставате колкото може по-рано. Днес следобед започвате физиотерапия.

— Да не се шегувате? — изгледа я Хана. — Ще имам късмет, ако успея да ида до банята.

Жената се усмихна още по-широко.

— Ако имате нужда от подлога, повикайте Джордж.

— Кой е Джордж?

— Дежурен е от осем до пет тази седмица. С удоволствие ще ви помогне.

Санитар да й носи подлога… Хм. Напомни си колко хубаво бе, че днес имаше мъже, открили грижовността у себе си. Сети се и за второкурсника, когото наскоро беше насочила към тази професия, защото инстинктивно усещаше, че ще му бъде приятно да върши тази работа. И прецени мислено колко бе разстоянието до банята.

— Мисля, че ще мога и сама.

— Добре. Ще ви донеса проходилка.

Колко ли често госпожа Броудкорт използваше Джордж като средство да накара пациентките да станат от леглото?

Ник дойде след половин час, явно преди да отиде на работа. Изглеждаше много приятно в сивия си костюм с тъмна вратовръзка — готов да заеме мястото си сред факторите в новата Силиконова долина, която се развиваше около Белвю, Вашингтон. Това я ободри.

— Костюмът означава ли, че още имаш компания, която да управляваш?

— Едва ли. Бог знае докога. — Той се приближи към леглото. — По-добре ли си?

— Благодарение на Джордж.

— Кой е Джордж? — Хвърли озадачен поглед към цветята. — Да не е изпращачът на розите?

— Не съвсем. Бизнесът на Джордж са подлогите, не цветята. Розите са от Гидиън Кейдж.

Погледна брат си в очакване на обяснения.

Той стисна уста.

— Хана, какво стана във Вегас?

— Опитах се да те спасявам. Още не знам дали съм успяла. — Тя се опита да се поизправи с помощта на възглавниците и сви вежди от болката в коляното. — Кажи ми какво стана, Ник. Не мога да понасям напрежението. Кейдж се отказа, нали?

— О, да, отказа се.

— Тогава защо са тези загадъчни коментари? Защо получих това послание?

— Какво послание? — Ник се наведе над леглото и погледна картичката, все още прикачена към букета. Прочете я бързо и иронично поклати глава. — Мисля, скъпа сестричке, че няма защо да даваш професионални съвети на Гидиън Кейдж. Той е едни гърди пред теб. Пред двама ни.

— Кажи ми какво стана, по дяволите!

— С две думи, изобщо не е смятал да придобива „Акселърейтид дизайн“. Само искал да мислим, че има намерение. Купил голям пакет акции и после симулира предложение за придобиване. Действията му на борсата предизвикаха вълнение и вдигнаха цената до небесата. И аз, и всички останали си изкарахме акъла. Вчера даде да се разбере, че е склонен да ни продаде обратно акциите.

Неприятна хладна тръпка полази по гърба на Хана. Може би от залежаването. Тя изгледа внимателно брат си.

— Мисля, че започвам да схващам. Предложил ти е да изкупиш обратно акциите на цена, четири пъти по-висока от преди няколко месеца, когато ги е купил.

Ник въздъхна и прокара ръка по акуратно фризираната си коса.

— Така е. Вчера следобед, докато ти си отспиваше от упойката, събирах пари, откъдето можех. Трябваше да ликвидираме много активи, Хана. „Акселърейтид дизайн“ затъна до ушите в дългове. Опразних личната си сметка и теглих голяма сума от банковия си кредит.

— О, Божичко…

— Гидиън Кейдж спечели солидна сума от сделката и си изми ръцете. А на моите ръце остана фирма, която няма да може да си плати сметките следващия месец. Но поне все още притежавам компанията. Едва успях, Хана. Мисля, че трябва да обръщам много повече внимание на мениджмънта.

— Не е имал намерение да придобива фирмата, а само да направи бърз удар.

Тя докосна най-близката от жълтите рози.

— Накара ни да повярваме, че цели окрупняване, и ние помислихме точно това — изрече тихо Ник.

— Предупреди ме за предположенията — измърмори Хана.

Пръстите й се свиха около розата.

— Ти наистина ли отиде там да го уговаряш да промени кариерата си?

Ник още не можеше да повярва. Нямаше време да спори с нея, когато тя се върна в Сиатъл. Беше заета с подготовката за операцията.

— Наистина мислех, че знам какво правя, Ник. Сметнах, че съм отгатнала мотивите му. Ясно видях части от него. Ала други не можах да уловя.

Ник поклати глава.

— Това не ти е студент по хуманитаристика, който се чуди каква кариера да избере.

— Знаех го. — Тя махна нетърпеливо. — Но помислих, че мога да го накарам да разбере, че няма да бъде щастлив, ако продължава да действа по този начин.

— Ако ме питаш, на него много му харесва да действа така! По този начин е забогатял. Какво те накара да предлагаш професионална консултация на човек, който мисли като шахматист?

Розата започна да се разпада в юмрука й.

— Имах усещане… — Отвори длан и смачканото цвете падна в кошчето до леглото. — Най-трудното на това да си консултант, Ник, е, когато установиш, че много хора не приемат добрите съвети. Не всички искат да им посочваш накъде трябва да вървят.

За първи път, откакто влезе в стаята, в зелените му очи се появи весела искрица.

— Е, поне знам, че не си спала с него, за да го убеждаваш да се откаже.

— Защо си толкова сигурен?

— В такова настроение изпадаш, когато някой от консултираните не поеме посоката, в която си го упътила. Почваш да се тръшкаш и да се притесняваш за бъдещето му. Една отхвърлена жена не постъпва така.

— Откъде знаеш? Много жени ли си отхвърлил напоследък?

Ник тръгна към вратата.

— Нямам време. Имам да спасявам „Акселърейтид дизайн“. Едва успявам да ходя на тренировки. Ще се видим по-късно, Хана. — Спря за секунда, хванал дръжката на вратата. — А, впрочем Дрейк Армитидж ми се обади вчера вечерта. Той и жена му питат как си. Имам съобщения от семейство Андерсън, от Барет и още някои. Казах им, че сигурно ще можеш да говориш по телефона днес, а ще приемаш посетители от утре. Добре ли е?

— Чудесно, Ник, благодаря.

— Армитидж и жена му са се записали в моя клуб. Тренират редовно. Тази Вики е невероятна. Ако ми бяха преподавали антропология, сигурно щях да си сменя темата за дипломната работа.

— Ами — изрече сериозно Хана. — Повечето наистина интересни клубове по антропология не са близо до фитнес зали или специализирани гаражи за „Алфа Ромео“.

— Представи си, доктор Виктория Армитидж цяла година не е имала достъп до свестен фитнес. Голяма работа е тази жена. Страхотни гръдни мускули. Чао, Хана.

Прав е, помисли тя. Дрейк и Виктория Армитидж, гостуващи професори по антропология, които преподаваха в колежа, където работеше Хана, въплъщаваха достойнствата на добре поддържаната физическа форма. Бяха й се представили скоро след като местните вестници бяха публикували некролога на леля й. Споменаваше се, че роднини на Елизабет Норд живеят в района на Сиатъл. Беше пила кафе с тях два-три пъти и ги беше запознала с Ник след един студентски концерт. Фитнесът ги беше сближил с него.

Дрейк и Вики бяха приятни хора, академичен тип, ала Хана не се чувстваше удобно с тях. Може би защото не преставаха да говорят за трудовете на Елизабет Норд. Разпалеха ли се на тази тема, ставаха досадни, особено тя.

Но имаше и друга причина да страни от професор Виктория Армитидж, призна си Хана. Виктория и уважаваните й трудове в сферата на културната антропология представляваха алтернативна вселена, в каквато Хана би могла да живее, ако се беше придържала към първоначалния си избор в колежа.

В началото изглеждаше толкова ясно — от студентската скамейка към доктората, после към факултет в някой малък, ала уважаван колеж. Не се замисляше върху какво точно да се съсредоточи. Струваше й се, че има много време. Първите три години бодро прескачаше от история към психология, експериментираше с философия и английска литература. Пробва се в радикалната политика, направи проучване върху съвременните религиозни общности и поработи като доброволка в местния кризисен център.

Но краят на следването й наближи, без да е решила над какво да се съсредоточи. Започна да изпада в паника. Тогава, през май същата година, Елизабет Норд беше дошла на едно от редките си посещения при сестра си и се беше поинтересувала как се отнася племенницата й към културната антропология.

Засрамена от хаотичните си занимания. Хана веднага беше решила, че културната антропология бе добра тема за дипломна работа. За щастие, беше слушала достатъчно лекции, за да реши да се дипломира в тази област.

Подаде документи и благодарение на добрия, макар и доста еклектичен семестриален успех, й разрешиха да се дипломира като културен антрополог. Препоръчителното писмо от Елизабет Норд сигурно беше допринесло за това.

Хана с удоволствие и донякъде изненадана беше открила, че има склонност към антропологическата материя. Харесваше й. Обаче се и плашеше, защото мнозина в тази сфера като че ли затъваха във всевъзможни детайли от теориите за родството и религиозните системи у различни и нарочно подбирани малки племена. А някои изобщо изоставяха антропологията.

Беше работила упорито, дори беше написала една-две статии (доста добре приети) върху философските последици от работата на антрополога. Повечето преподаватели й казваха, че има дарба да пише в тази област. Само й трябва опит. Обеща си да вземе доктората, да поработи малко на терен, за да я приемат в антропологическите среди, и после да започне да преподава. Или публикуваш, или загиваш, такъв беше залогът и затова тя мислеше, че трябва да оцелее в академичния свят, защото умее да пише.

Но не след дълго се озова разпъната между няколко насоки. Една от страничните беше да съветва завършващите студенти като какви да се дипломират. Установи, че много я бива в това.

В крайна сметка беше установила, че издиша, и беше се отказала. В края на първата година от докторантурата беше принудена да приеме факта, че няма да завърши. Болезнено решение. Докторант, незащитил дисертация — най-жалкото създание в академичния свят.

Ако беше защитила, щеше да си създаде кариера, която да я прати в академична среда вместо в дупката, където попадаха библиотекари, професионални съветници, треньори и други типове извън научните сфери. Статиите, които пишеше за консултантски издания, не се брояха, поне в очите на истинските учени.

Леля Елизабет като че ли не се разтревожи от решението й. Прати й кратко писъмце:

„Следвай инстинкта си, Хана. Няма да сбъркаш. Жените имат добър инстинкт. Жалко, че не го използват по-интелигентно.“

През годините беше получавала и други мъдри женски послания от Елизабет Норд, ала най-много й хареса намекът да следва инстинкта си. Редовно го правеше, когато се опитваше да съветва другите. Онези, които приемеха съветите й, после й бяха много благодарни.

Рядко беше виждала дистанцираната си, блестяща роднина и знаеше, че останалите я смятаха за студена. Но Хана интуитивно съзнаваше, че Елизабет Норд просто не бе имала нужда от никого. Била си е самодостатъчна. Рядко срещан типаж. Понякога се питаше дали Ана Уорик, математичката, също е била такава. Много малко се знаеше за нея. Семейството й смятало, че ги излага. Жена, която несъмнено не е умеела да приеме безропотно истинската си роля във вселената. А за художничката, възмутила рода си, като заживяла в парижка мансарда, се знаеше още по-малко. Направо отхвърлена от роднините си. Фактът, че картините й сега се оценяваха скъпо, още повече би ги шокирал.

Хана все пак знаеше, че нито художничката Сесили Сандърс, нито математичката Ана Уорик се бяха интересували какво мислят за тях съвременниците им. Точно такава беше и Елизабет Норд.

Беше решила да постъпи според съвета на леля си и да следва интуицията си. Сметна, че консултантството й дава най-голяма възможност да използва необикновената си способност да насочва хората по правилния път. То не беше много търсена професия, освен сред студентите, дори не беше особено добре платена. Но на нея й харесваше. И постепенно го превърна в кариера.

Знаеше със сигурност, че много я бива. Затова се стряскаше, щом някой пренебрегнеше съветите й. Погледна към смачканата роза в кошчето. Когато се провалиш, можеш да го преживееш. Ала беше много по-трудно да се примириш, когато те направят на глупак.

Запита се как ли се смее сега Гидиън Кейдж.

 

 

Гидиън Кейдж не се смееше. Хрумна му, че отдавна не бе усещал такова удоволствие от победата. Обикновено изпитваше известно задоволство, че бе постигнал целта си. Но дори това като че ли сега го нямаше.

Изплува, вдиша дълбоко и се отправи към далечния край на басейна под вода. Тя беше виновна, разбира се. Даде й урок и това би трябвало да внесе още нещо в крайния резултат от тази конкретна обсада, ала не стана така. Беше й направил услуга. Как ли бе приела „благодеянието“? А как би реагирал на посещението й, ако наистина беше смятал да придобие „Акселърейтид дизайн“?

Стигна далечния край на басейна, излезе по обичайния си начин през перваза и взе кърпата. Слънцето напичаше, макар да беше едва осем часа сутринта. Не виждаше жива душа, само един сервитьор на бара до басейна. Чу телефона да иззвънява и още преди сервитьорът да му даде знак, разбра, че бе за него. Запъти се колебливо към бара.

— Какво има, Стив?

Само Декър можеше да звъни в този час.

— За Балънтайн. Този път има истински пари, Гидиън. Поомесил се е с някои важни клечки, дори мениджъри от пенсионни фондове. Може да се бори за „Сърбрук“.

— Не се чуди толкова, Стив. Говорим за сина на Сайръс Балънтайн. Все трябва да е наследил някои качества от баща си. Няма какво да се тревожиш. Ще се погрижим, когато му дойде времето. Каза ли на Мери Ан за цветята?

Стив Декър се поколеба, несъмнено не искаше да се отклонява от поетата траектория. Проблемът с хора като него, реши Гидиън, беше, че трудно се адаптират към промените. Понякога им трябваше подбутване.

— Предадох. Поръчала ги е вчера. Трябва тази сутрин да пристигнат в болницата. — Декър млъкна, сякаш осъзнал нещо. — Бастунът не е бил за камуфлаж, нали?

— Да. Тя през цялото време се опитваше да балансира между алкохола и лекарствата.

— Е, поне беше различна. Бих казал, приятна. Сега за Балънтайн. Ако не изнамеря петролен кладенец под офиса му, как да атакувам? Все трябва някой да ни дължи някаква услуга и да има вътрешна информация за новата му инвестиционна група. Налага се да работя с много сведения от втора ръка.

— Продължавай, Стив. Виж какво можеш да откриеш. — Няма да е много, помисли Гидиън. — Впрочем, връщам се утре.

Кимна на бармана, докато оставяше слушалката. Целите на Балънтайн бяха очевидни. Спомни си, че някога и неговите действия бяха също така прозрачни. Поне с времето беше постигнал известен финес.

Взе кърпата и тръгна към фоайето. Следобед, когато дойдеше пак да плува, щеше да уговори бармана да забърка такава маргарита като онази от Хана. За разнообразие. Почти винаги пиеше уиски. Подвластен на навика. Колкото повече мислеше за думите на Хана, толкова по-досадни му се струваха. Не беше толерантно да обвинява Стив Декър, че се адаптира трудно. Но станеше ли дума за него, не беше същото.

След два часа се поддаде на импулса, който го беше преследвал цялата сутрин. Позвъни от стаята си в Тусон. Секретарката вдигна веднага.

— Мери Ан, дай ми името и телефона на болницата, където си пратила розите.

— Болницата ли, господине?

— Телефона, Мери Ан.

— Веднага, господине.

— Благодаря, Мери Ан. Ще се видим утре.

Затвори, преди тя да има време да каже още нещо. После пак вдигна слушалката и след малко чу един замаян женски глас.

— Ало?

— Обаждам се да разбера дали сте получили цветята. — Не се представи, но след миг осъзна, че може още много мъже да са й пратили цветя. — Жълтите рози.

Тишина.

— Получих посланието и го разбрах.

Последва рязко тракване.

Той се взираше в онемялата слушалка в опит да си спомни кога за последен път му бяха затваряли телефона. Пак набра. Може да ги бяха прекъснали.

Без изненада чу гласа на Хана, изпълнен със съмнение.

— Да не би да са ви казвали в училището за консултанти, че това е лесно занимание? Понякога е трудно да продаваш спасение. Как е кракът ви?

— Горе-долу като „Акселърейтид дизайн“. Зле, ала не непоправимо. Моля ви, оставете ме господин Кейдж. Отписала съм ви, безнадежден сте. И ви няма в списъка с терапиите ми.

Ново рязко изтракване на слушалката.

Този път Гидиън не я набра повторно. Загледа се в мержелеещите се планини и се запита защо се почувства разочарован, че тя толкова лесно се бе отказала да го спасява. Толкова искрено загрижена беше само преди няколко дни.

После се замисли как ли би приела обаждането му, ако й беше позволил да го отклони от истинската му цел.

Постъпваше непоследователно. Вегас не му действаше добре в сегашното му настроение. Нямаше да може да се съсредоточи нито върху картите, нито върху заровете. Там развиваше някои от непредсказуемите странности на природата си, но дори в хазарта никога не си позволяваше да става прекалено непредсказуем. Навици. Навици за самосъхранение. По-добре да се връща в Тусон.

Отвори едно чекмедже на бюрото. Там лежаха картите, които беше измъкнал от чантата на Хана, докато я изпращаше към стаята й. Извади ги от кутията и ги разстла на масата, като докосваше леко огънатите ръбове на някои от картите. Беше усетил маркировката, докато ги размесваше пред нея. Развесели се, когато разбра, че бе решила да мами. Не изглеждаше такава. Всъщност й се беше възхитил. Куражлийка. Напоследък много малко хора имаха смелостта да го мамят.

Усети несъмнено самодоволство, когато си каза, че се надява Хана Джесет да си е взела поука. За съжаление, чувството не го удовлетворяваше повече от лесното отстрелване на „Акселърейтид дизайн“.

Кухи победи. Беше сгрешила в предположението си, че с годините стават все по-незадоволителни. Бяха си такива от самото начало. Кариера, изградена върху отмъщение, вероятно беше обречена да не дава почти никакво интелектуално или емоционално удовлетворение. Амбицията като мотиватор можеше да бъде възпирана. Но не и отмъщението. То или биваше всеизгарящ импулс, или не оправдаваше името си.

Гидиън си поигра с представата, че дава подобен съвет на Хю Балънтайн. Без особена полза. Знаеше, че преди девет години и той не би се вслушал в подобно предложение. Нищо не беше по-изгарящо от нажеженото до бяло отмъщение. И след като прегореше, не оставаше друго, освен да продължава в същата посока.

Докато прибираше картите в кутията и после в чекмеджето, помисли, че няма причина да престане да прави това, от което си изкарва средствата за живот. В края на краищата, вършеше го много добре. Анализът на печалбите от „Акселърейтид дизайн“ го доказваше.

Приближи се към прозореца и се взря в жегата навън. Имаше нужда от Вегас, ала нямаше настроение да остане сега. Щеше да се върне в Тусон за няколко седмици и после да дойде пак.

В края на краищата, обикновено идваше тук два пъти всяко лято.

Навик.

 

 

Слизането по стълбищата до пощенската кутия беше болезнено, но не и невъзможно. Хана усети лек триумф, когато отвори кутията. Това показваше само едно — че и триумфът като всичко друго в живота бе нещо относително. Преди два месеца нямаше и да се замисли какво представлява свободата да слизаш и да се качваш по стълбите.

Седмица след като излезе от болницата, хвърли патериците. Сега пак си помагаше с бастуна, ала този път имаше напредък. Доктор Енгелхард беше доволен.

— Кога ще махна бастуна? — беше запитала тя при последния преглед.

— Търпение, Хана. Оздравяваш доста бързо. Не насилвай нещата. Много съм доволен от резултатите. Наистина. Доктор Адамс, който ми асистираше, също казва, че нараняването е било много сериозно.

Доктор Енгелхард, носител на типичното его на хирурзите, наближаваше петдесетте. Но всичко му се прощава, беше помислила Хана, защото беше нисък, шишкав и забележителен. Тя беше отбелязала достатъчно обективно, че докторът не би бил такъв добър хирург без невъобразимото си его. Хирурзите приличаха на пилотите на изтребители, трябваше да бъдат каквито трябва. Под каквито трябва се подразбираше стил, интелигентност и смелост. Стил означаваше его. Беше я изправил на крака. Така че заслужаваше малко ласкателство.

— Видях снимките. Направили сте истинско чудо. Не знам как да ви благодаря.

Лицето му беше засияло.

— О, аз ви благодаря, Хана.

— Все пак искам да знам още колко трябва да ходя с бастун.

Докторът беше въздъхнал.

— Може би няколко месеца.

— Да му се не види…

Ала ето че само след три седмици куцукаше доста добре. Не биваше да се оплаква, каза си тя ободряващо, докато опразваше кутията. Никой не обича плачльовците. Жалко. Усещаше, че може да стане много добра в хленченето.

Билетът за отиване и връщане до Санта Инес беше пристигнал. Хана подпря бастуна на кутиите и се стегна в кръста. Отвори плика. Усмихна се. Щеше да замине за слънчевите Кариби след по-малко от две седмици. Пред очите й затанцуваха видения на оздравял ляв крак и дълги разходки по плажа пред къщата на леля й. Реши, че трябва да си купи нов бански. В Сиатъл нямаше къде и кога да плува.

— Хана!

Тя затвори кутията и се огледа. През желязната външна врата видя Дрейк и Виктория Армитидж да й махат изпод дърветата на отсрещния тротоар. Бяха излезли да потичат. В пълно бойно снаряжение. Медноцветната грива на Виктория, опната назад в яркозелена кордела, чудесно съчетаваща се по цвят с дизайнерския й екип, не закриваше класическите черти на лицето й. Горнището подчертаваше добре развита женска мускулатура. Чудесни гръдни мускули, както беше забелязал Ник. И трицепси, помисли Хана в прилив на познатото двойствено чувство, което Виктория винаги пораждаше у нея. Излезе навън и отвори желязната порта.

Дрейк беше целият в черно и бяло. Красив, със сини очи и светлокестенява коса, стилно подстригана, и с достатъчно динамична агресивност в очертанията на челюстта. Прекрасна опаковка на Виктория.

Дизайнерските им маратонки стъпваха почти безшумно, докато двамата се приближаваха с бърза, дисциплинирана стъпка. Красивите им лица блестяха от пот, въпреки че юнският ден беше доста хладен.

Още няколко тичащи бяха минали покрай сградата на Кепитъл Хил. Светът лудееше по спортната форма. Хана загледа приближаващата се двойка и се опита да си спомни какво се предлагаше на хора, практикуващи джогинг.

— Добро утро — каза учтиво, когато спряха пред нея. Чувстваше се някак си задължена да бъде учтива. Един вид покаяние заради необяснимото си двойствено отношение. — Ще влезете ли на чаша минерална вода?

— Звучи ми прекрасно. — Дрейк изтри потта от врата си. — Мисля, че тичахме достатъчно днес, нали, Вики?

— Определено — каза Вики с ръце на кръста и вдиша дълбоко. — Как е кракът, Хана?

— Много по-добре, благодаря. — Никой не обича плачльовците. Хана се насили да се усмихне още по-широко. — Елате. — Представи си изпотените им тела на дивана в хола и бързо добави: — Можем да излезем на терасата.

— Нека да ви помогна.

Дрейк мушна ръка под лакътя й и я поведе през фоайето към първите три стъпала. Бастунът падна и Хана сграбчи перилата.

— Не, благодаря! Няма нищо. — Побърза да се отскубне, иначе той като нищо щеше да я метне на площадката. И понеже не искаше да изглежда неблагодарна, избъбри смутено: — Докторът иска да се движа много.

— Може би трябва да дойдете в клуба — предложи Виктория, докато изкачваше с лекота стъпалата пред Хана. — Можем да ви уредим карта на гост. Или пък брат ви да ви запише. Да потренирате на уредите. Ще бъде чудесна терапия.

— О, не мисля. Не съм готова. — Отвори вратата на просторния си едностаен апартамент и махна към миниатюрния балкон. — Заповядайте.

Наблюдаваше ги как минават през тропическия декор на дневната й и почти четеше мислите им. Ник наричаше конгломерата от бамбукова мебел и папрати „нео фришоп“. Беше я осведомил, че тихоокеанският интериор не е на мода, пък и никога не е бил, ако не се смятат пазаруващите във фришоповете по пристанищата. Но Хана обичаше островите почти колкото Елизабет Норд. Без никакви угризения беше пренебрегнала модния италиански интериор, за да поддържа собственоръчно направената си островна къщица.

Дрейк и Виктория Армитидж ярко контрастираха с тихоокеанското очарование на апартамента й. Представители на академичната порода. Гордееха се, че са в състояние да съзрат изтънчен хумор в комбинацията от скъпо калифорнийско вино и запечени италиански фетучини и подхвърляха езотерични, академични и съвсем нищо незначещи аргументи, отпивайки от виното с фетучините.

Тя видя как двамата бързо и експертно оглеждат съдържанието на претъпканата й библиотека. Нямаше с какво да ги порази. Колекцията й беше еклектична, най-меко казано. Беше си направо хаотична, от история на магията до плетене на кошници. Личната й библиотека представляваше нещо извънредно забавно за повечето хора в академичния свят — интересите на човека лаик.

Хана продължаваше да гради профила на Дрейк и Вики Армитидж. Усещаше, че Дрейк ще се изкачи по академичната стълбица, защото го биваше да се оправя с академичната политика. Влизаше точно в които трябва факултетни комитети, приемаше поканите за чай точно от когото трябва, оказваше помощ точно където трябва. Инстинктивно усещаше кои държат властта в неговия свят и знаеше как да се сближи с тези хора.

Вики пък щеше да напредне в академичната йерархия с действително блестящия си ум. Списъкът с нейните публикации в крайна сметка щеше да й осигури катедра в който и да било факултет.

Бракът им щеше да трае, докато двамата си бъдеха взаимно полезни, помисли Хана. На този етап Дрейк смяташе, че възхвалите по адрес на интелектуалните способности на съпругата му се отразяват и върху дейността му във факултета. Неговото име се беше появило до нейното в няколко монографии, макар на Хана да й беше чудно какъв ли бе всъщност приносът му. Според Вики пък познанията на Дрейк за механизмите на факултетската бюрокрация се оказваха извънредно полезни. Бракът им беше сключен в академичните небеса и сигурно щеше да се разпадне без почти никакви съжаления в мига, когато предложеха на някого от двамата привлекателна катедра на другия край на страната.

— Ще ви помогна за напитките — каза любезно Вики, докато вървеше към балкона. Огледа се, направи завой и тръгна към кухнята. — Имате много работа. Ще отворя пощата. — Взе писмата от ръцете на Хана, преди тя да успее да възрази. — Заминавате ли?

Беше забелязала билетите.

— Към Карибско море. Заради къщата на леля ми.

Хана отвори хладилника и с облекчение видя две бутилки минерална вода, сигурно донесени от брат й при последното му идване.

— Да, точно така. Спомням си, че казвахте нещо такова преди няколко седмици. Каква фантастична възможност.

— Възможност ли?

Вики поклати учудено глава.

— Само помислете, шансът да видите личната библиотека на Елизабет Норд. Всичките й записки и документи, книгите, които е чела, и може би дори черновите на онези, които е написала. Може дори да има някоя недовършена, непубликувана книга. Божичко, какво не бих дала за такава възможност. Колко жалко, че не е оставила всичко на някоя академична библиотека. Питам се защо.

Хана сви рамене, докато безпомощно гледаше как Вики Армитидж се разпорежда в кухнята й. Можеше да я спре само ако я спънеше с бастуна.

— В завещанието си е написала, че иска аз да наследя тези неща.

— Наистина трябва да предадете всичко на някой квалифициран професионалист в тази сфера, Хана. Документите и записките й трябва да бъдат достъпни за експертите. Те са академично богатство.

С което искаше да каже, че Хана Джесет не бе експерт и вероятно не можеше да оцени едно академично съкровище, дори ако то се надигне на задни лапи и я ухапе. Постъпвам дребнаво, детински и долно, заубеждава се мислено Хана. Но реши, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото да предаде документацията на леля си в ръцете на Виктория или Дрейк Армитидж.

— Не знам какво ще намеря или какво ще правя с нещата й — възрази тя.

Вики я изгледа.

— Името на леля ви се чуваше всеки ден в дома ми, докато растях. Баща ми много се интересува от работата й. Всъщност, мисля, че е бил неин сътрудник в един проект. Ала нищо не излезе, за съжаление.

— Ей, има ли нещо за пиене? Умирам от жажда тук — провикна се Дрейк.

— Идваме. — Вики взе подноса с изстудена минерална вода, лед и чаши и се запъти към балкона. — Знаете ли, Хана, мисля да помасажирам крака ви. Учила съм шиацу масаж и го комбинирам с традиционната техника на точков масаж. Ще разхлаби стегнатите сухожилия.

— Няма нужда, Вики, вече ходя на масажи в клиниката, два пъти седмично, и мисля, че не…

Но ръцете на Вики вече обхващаха раненото коляно на Хана.

Стори й се, че ще припадне от болка. Тази жена беше точно толкова силна, колкото изглеждаше. Дори масажистката в клиниката нямаше такава сила.

— Недейте, Вики! Моля ви, това е достатъчно. Оставете ме. — Бутна ръката й, без да я бе грижа, че не бе учтива. — Спрете!

Вики се изправи с огорчено изражение.

— Извинете, заболя ли ви?

Хана си пое дълбоко дъх няколко пъти.

— Няма нищо. Знам, че искахте да ми помогнете.

— Вики наистина я бива във физиотерапията — обясни Дрейк с леко извиняващ се тон.

— Да, виждам.

Животът беше постоянно училище. И умната жена щеше да прилага наученото. Като днес. Повече никакво канене на случайно минали наблизо фанатици на тема фитнес.