Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (18)

Седемнадесета глава

— Изкара ми акъла, не разбираш ли? — Гидиън нервно прокара пръсти през косата си и спря за миг, колкото да погледне към Хана, сгушила се на лелиния си диван. — Не мога да си спомня откога не съм се плашил толкова.

— И в най-големите сделки ли?

— Приеми съвет от един много сприхав мъж, Хана. Не се шегувай с това. Още се възстановявам. Чувството ми за хумор вероятно ще се нормализира последно. — Той продължи да крачи напред-назад. — Когато чух изстрела, помислих, че ще полудея. Още не мога да повярвам, че си успяла да вземеш оръжието от Вики.

— Бях бясна.

— Ъхъ. — Той спря отново. — Познато ми е. Господи, каква бъркотия. — Изгледа я любопитно. — Щеше ли да стреляш?

— Сигурно. Ако успеех навреме да разбера точно как — призна Хана.

— Не си знаела? — Изгледа я смаян. — Тогава какво говореше, че си научила от леля си?

— Почти не съм се виждала с нея, докато растях, Гидиън. Когато идваше на гости, не ме е учила как да стрелям. Но съм гледала много телевизия. Номерът е да изглеждаш и да говориш така, сякаш наистина ще стреляш.

Той поклати глава.

— Наистина си в добро настроение, като се има предвид какво преживя.

— Сигурно е от облекчението. — Тя полека започна да разтрива лявото си коляно, облегнала изпънатия пред себе си крак на една възглавница. — Хапчето, което ми даде докторът, сигурно също е подействало.

Гидиън се приближи неспокойно към дивана и клекна до нея.

— Как е кракът?

— Боли.

— Зле ли е наранен, какво казва докторът?

— Не. Смята, че ще се оправи след няколко дни. Просто известно време ще боли ужасно.

Той погледна към крака и после към нея.

— Вики не действаше разумно, а и по принцип не се плаши лесно. Както те гледаше, ми се стори, че само оръдие може да я спре.

— Знам. Беше бясна. — Хана се облегна назад, когато Гидиън започна нежно да разтрива коляното й. — Обаче и аз бях.

— Какво си й направила на лицето?

— Драскотината ли? Бих се нечестно. Приложих й катарамата на колана си. Тя беше ужасно силна, Гидиън. А аз не бях във форма с тоя проклет крак. Помислих, че при такива обстоятелства номерата са позволени.

— Щом тя е била въоръжената, едва ли бих казал, че си се възползвала от нечестно предимство. Освен това в такава битка не мислиш дали играеш честно. Стремиш се да победиш.

Тя се усмихна слабо.

— Съвет от експерт?

— Ужасно си права. — Той продължи да разтрива мълчаливо коляното й. — Когато видях джипа долу, стори ми се, че ще полудея.

— Точно така стана и когато се връщах в Сиатъл от дома на онези мои приятели, Гидиън. Изведнъж в огледалото светнаха фарове и ме заслепиха. Колата беше много близо до мен. После бързо зави настрана, за да ме избута. Когато фаровете почти ме заслепиха, си спомних. Още не мога да си припомня всичко, но помня онези фарове и после колата, която ме притисна. Предишния път извъртях волана, без да мисля, бях шокирана. Ала този път го изправих и натиснах спирачките. За съжаление не беше достатъчно, за да задържи джипа на пътя след удара.

— Но ти е дало време да излезеш — каза Гидиън. — Слава на Бога за малките благодеяния.

— Сега какво?

— Тоест, с Вики и Дрейк? Тукашната полиция май сега по-лесно ще повярва на нашата версия. Има много доказателства, включително дрънканиците на Дрейк пред полицаите. Но чарът му не върши работа.

— Сигурно те са претърсвали апартамента ми, когато бяхме излезли с теб на вечеря. Защо ли не са взели нищо?

— Едва ли са имали такова намерение. Кражбата на дневниците щеше да бъде прекалено очевидна. Как ще може Вики да се появи на академичната сцена след няколко месеца с всичките лични дневници на Норд, без да предизвика въпроси? Сигурно е искала да види какви данни си донесла. Брат ти каза, че загубил ключовете ти. Сигурно Дрейк не е имал проблем да ги вземе в клуба.

— Какво щяха да постигнат, като ме убият?

Устата на Гидиън се изпъна в тънка линия.

— Ако ти беше изчезнала, лелините ти документи рано или късно щяха да се озоват в някоя библиотека или изследователска фондация. Тогава Вики щеше да има достъп до тях. Но сигурно е смятала, че ще може да уговори брат ти да й позволи да работи с тях след смъртта ти. Направили са си труда да се запознаят с него и са поддържали приятелски отношения. Нямало е да бъде особено трудно да го убедят да им даде купчина книги и документи, които за него не биха представлявали и най-малък интерес.

— Семейство Армитидж бяха големи клечки за моя малък колеж. Сигурна съм, че във факултета са изтръпнали от радост, когато те са им предложили да четат лекции през зимния семестър — грижливо планирано предложение. За щастие не са знаели, че Елизабет Норд се е оттеглила в Санта Инес, иначе можеха да я преследват там. Леля не правеше компромиси с уединението си. Само роднините знаеха къде е била в последните години.

— Осъзнали са, че ти си ключът, когато са прочели некролога й и са разбрали, че всичко остава на племенницата от Сиатъл. — Гидиън се засмя беззвучно. — Искам да излязат от живота ти.

— И аз. Никога никой не ме е мразил така, както Вики. Смешното е, че й завиждах. Мислех, че разбирам силата на желанието за отмъщение, но трябва да призная, тя го изведе на нови висоти.

— Обвинява леля ти за това, че баща й не е станал светило в антропологията. Истината е, че той просто не е можел да стане светило. Като се съди по това, което пише Норд в дневниците си, Скъпия Роди е бил компетентен, но не и блестящ. Тя не е направила нищо, с което да спъне кариерата му, просто го е задминала, когато се е изкачила на върха.

— С една лъжа, Гидиън.

Той се усмихна.

— Но грандиозна, не е ли така? Трябва да й се възхищаваш за тази дързост.

— Знам. Останалите й антропологични изследвания са напълно законни, сигурна съм. Беше блестяща жена и щеше да бъде водеща фигура в академичния свят дори без книгата за остров Ревелейшън.

— Не се и съмнявам.

— Мисля, че не е съчинила мита за амазонките от остров Ревелейшън само за да даде тласък на кариерата си. Струва ми се, че го е направила, защото е искала да разтърси другите изследователи. Да ги накара да мислят внимателно какви изводи си вадят, когато разглеждат жените от различни обществени групи. Много лесно е да сложиш етикети на половете и тези лесни предположения са причинили сума ти вреди. По нейно време възгледите са били особено стеснени. Кой знае? Може би дължим някои от сегашните свободи на жените именно на мита, който леля ми е създала. Книгата й е оказала силно влияние през годините. Трудно е да я обвиним за това, което е направила.

— Трудно е за теб. Вики Армитидж нямаше проблеми.

Хана изпръхтя.

— Ако не беше леля ми, младите жени като Виктория Армитидж вероятно нямаше и да помислят да се занимават с антропология.

Гидиън се усмихна.

— Сигурно.

— Знаеш ли кое най-много безпокоеше Вики? — продължи замислено Хана.

— Кое?

— Слабостта на баща й. Искала е да го боготвори, а не е могла. Той просто не е имал академичното положение, което тя е искала да има. Пропил се и това никак не й харесвало.

— И обърнала омразата си към Елизабет Норд, задето е превърнала баща й в такъв слаб човек? Доста сложно.

— Но има смисъл — каза Хана. — Тъжното е, че бащата на Вики е бил прав за остров Ревелейшън. Леля е фалшифицирала изследването. Сигурно е излизал от кожата си, когато никой не е искал да го чуе.

— Хана, причината никой да не слуша Хамилтън е, че работата му вече не е можела да се сравнява с тази на Норд. Ти сама каза, че в началото на 40-те години именно нейните статии са били публикувани и високо оценявани. В сравнение с тях неговите са били педантични и сковани. Хората още тогава не са му обръщали внимание. Ако колегите са го признавали и уважавали колкото нея, нямало е да изглежда дребнав и отмъстителен в опитите да дискредитира работата й на остров Ревелейшън.

— Тя е разбрала защо той е искал да се ожени за нея — изрече замислено Хана. — Заподозряла е, че просто се опитва да я използва. Ако се беше омъжила за него и беше взела името му, вероятно щяха да продължат да публикуват съвместно. Ударението щеше да пада върху името на Хамилтън и понеже е мъжът в отбора, сигурно е щял да бъде уважаван като старши изследовател. В семейните екипи обикновено се приписва повече тежест на съпруга.

— Това не е попречило на Вики да се омъжи за Дрейк. Дори аз виждам, че тази жена има мозък в главата.

— Само че няма и капка такт. За да оцелееш в академичния свят, ти трябва дипломатичност, Гидиън. Вики е имала нужда от Дрейк и е била достатъчно умна, за да го осъзнае. Именно той е можел да й издейства финансиране. Той е онзи, който знае как да се държи във факултетските среди, чия ръка да стисне, с кого да поговори. Щеше да й проправи пътя, а интелигентността й да свърши останалото. Съюзът щеше да трае, докато на Вики не й хрумне, че вече няма нужда от него. Но според мен тя нямаше да разбере, че винаги ще има нужда от него. В края на краищата егото й щеше да я накара да го зареже, а това би било грешка.

— Сама по себе си е страшна — изрече Гидиън.

— Невероятно.

— От друга страна — измърмори той, — и ти можеш да бъдеш доста страшна.

— Не думай. Видях те какво направи с Дрейк Армитидж. Ти си един противен уличен побойник, Гидиън. Но май вече го знам. Военните не знаят какво са изпуснали, когато си решил да влезеш в корпоративния свят. Кракът ми е по-добре, благодаря ти.

— А останалото?

— Мисля, че адреналинът започва да намалява. Вече не съм толкова нервна. Божичко, колко странно. Така ли е винаги след бой?

Гидиън се вгледа в нея.

— Различно е. Но винаги си като в шок.

— Изглеждаш достатъчно спокоен. Като опря ножа в гърлото на Дрейк, разтрепери ли се?

— Разтреперих се — изрече отчетливо Гидиън, — когато чух изстрела. Остарях с няколко години. Тогава реших, че съм много стар за такива вълнения. Знаеш ли какво ме разстрои?

Хана се смръщи.

— Вече знам. Помисли, че съм луда, защото исках да намеря медальона.

— Стигнах до очевидното заключение, че схватката с Вики трайно е увредила мозъка ти.

— Медальонът е много важен за мен, Гидиън.

— Представям си. Човек, който мисли само как да намери едно евтино бижу, след като се е борил за живота си, явно има странни приоритети.

— Не разбираш.

— Не разбирам. Но няма да споря. Сигурно е от шока. Хората правят странни нещо, когато са в шок. Ти си намери скъпоценния медальон, а аз намерих теб. Склонен съм да кажа, че резултатът е равен.

Хана го изгледа неспокойно.

— Какво те накара да дойдеш, Гидиън? Защо тръгна след мен?

Той впи очи в нейните.

— Знаеш отговора.

— Сметнал си, че Вики и Дрейк са опасни?

— Не. Започнах да мисля така едва след като реших да дойда на Санта Инес. Не исках да седиш сама в къщата на леля си и да умуваш над дневниците й, а призракът й да се носи наоколо ти.

— Доста мелодраматична картина.

— Понякога, когато се разтревожа за теб, ставам мелодраматичен.

Хана си пое дълбоко дъх.

— Толкова много ли означава за теб присъствието ми в Тусон до края на лятото, Гидиън?

— Обсъждаме го от няколко седмици и ти го знаеш.

— Така ли?

Той стана и полека тръгна към стола срещу дивана.

— Моля те, не отклонявай разговора, Хана. Достатъчно добре се познаваме за такива игрички.

— Не съм сигурна, че се познаваме дотолкова, и не играя игрички, Гидиън. Дойдох тук, за да взема решение за някои много важни неща в живота си. Станалото тази вечер с Вики и Дрейк не променя нищо. Все още имам да решавам.

— Няма нужда да решаваш тук.

— Напротив, точно тук трябва да реша. Бях права, като дойдох. Точно тук имам нужда да бъда, докато премислям.

— Какво да премисляш, за Бога?

Сега чертите на Гидиън бяха твърди, очите му далечни и неимоверно ярки. Беше въвлечен в поредната битка и го разбираше.

— Най-малкото, трябва да реша дали да пиша книга за леля си.

— Няма нужда да седиш тук, за да го решиш.

Устата й изобрази крива усмивка.

— Казах ти, не разбираш.

— Обясни ми — предизвика я той.

— Не мога.

Това беше самата истина. Хана не знаеше как да изрази с думи онова, което беше сигурна, че ще направи с нея книгата за Елизабет Норд. Гидиън щеше да изпадне в ярост, ако разбереше, че онова, което искаше, бе застрашено от самото съществуване на дневниците. Разяреше ли се, беше опасен.

Той се наведе рязко напред, подпрял лакти на коленете си.

— Истинската причина да избягаш тук е, че искаше да ми се изплъзнеш, нали?

Тя се поколеба.

— Донякъде, предполагам.

— Но не се получи.

— Така е.

— Затова престани да бягаш, Хана. Ела с мен в Тусон.

— Не.

— Божичко, Хана, защо така се инатиш?

— Защото ми трябва време да помисля. Дойдох тук точно с такава цел и смятам да довърша започнатото. Ще трябва да се върнеш в Тусон сам, Гидиън, защото не мога да мисля ясно, когато си наблизо. Вече съм ти го казвала.

— Това, че не можеш да мислиш ясно, щом съм при теб, не ти ли говори нещо?

— Говори ми, че имам нужда известно време да бъда сама. — Медальонът на шията й пареше и тя машинално вдигна ръка, за да го докосне. — Трябва сама да взема решения.

— Ти си свързана с мен. Решенията ти ме засягат. Не го ли разбираш? — Загледа я как си играе с медальона и в очите му блесна безсилна неприязън. — Ела с мен в Тусон и ще сменя това глупаво нещо с диамант.

Хана го изгледа втренчено и се разсмя.

— О, Гидиън — изрече, без да престава да се смее, — каква глупост изрече.

Той въздъхна.

— Знам. Отчаян съм. Освен това диамантите няма да ти стоят добре. Не отиват на маскировъчни дрехи.

— Май си прав.

— Хана, моля те, не ми се противи.

— Трябва ми време. Ще остана тук и ще мисля върху много неща, а ти се връщаш в Тусон.

Гидиън я загледа мълчаливо. Знаеше, че говори сериозно.

— Колко?

— Колко време ще ми трябва, за да реша? Не знам.

— Няма да мислиш за тази проклета книга за Норд. А за нас.

Тя се замисли.

— Да, донякъде.

Но всичко беше свързано с книгата.

— Не „донякъде“. Определено ще мислиш за нас двамата.

— Да.

— Хана, нека да остана.

— Имаш да въртиш бизнес.

Той изруга тихо.

— Може и да не е така. Балънтайн сигурно вече е превзел персонала ми и е дал репутацията ми на другите корпоративни акули да я късат и дърпат.

— Той не може да те смачка, каквото и да прави. Може да те заличи финансово, но пак няма да те смаже. Не виждаш ли, Гидиън? Точно заради това можеш да си позволиш да не влизаш в бой с него. Той никога не може да ти причини онова, което ти си причинил на баща му. Има нещо у теб, което никога няма да бъде победено. И то няма нищо общо с бизнеса ти или с репутацията ти. Много по-дълбоко е. Някой ден той ще го разбере и ще се откаже от войната. Твърде умен е, за да си удря до безкрай главата в стената.

— Точно сега хич не ми пука за Хю Балънтайн. Ти… Ти ме подлудяваш, не разбираш ли? Не искам да те оставям тук сама.

— Нямаш избор — изрече тя простичко.

Гидиън я изгледа и разбра, че това бе самата истина.

— Да му се не види…

 

 

Гидиън отлагаше неизбежното, колкото можеше. Отиде още няколко пъти в полицейския участък, за да изясни подробностите и да се увери, че властите в Сиатъл бяха уведомени. Настоя да заведе Хана на лекар, за да прегледа пак крака й. Накупи храна. Разчисти кухнята й. Но накрая не останаха повече предлози. На следващия ден той напусна остров Санта Инес. Стигна на летището безсилен, сърдит и дълбоко в себе си уплашен. Рядко му се беше случвало да се страхува истински.

Нещо ставаше в упоритата глава на Хана. Нещо, което просто не му беше понятно. Толкова женско, че му се струваше извънземно. Той искаше да отстоява позицията си, да се бори, ала за първи път в живота си нямаше и най-малката представа как да съкруши врага. Затова замина, защото за момента нямаше никакъв избор. Трябваше да рискува.

Хана усети тъга, обагрена с облекчение, докато наблюдаваше как колата на Гидиън изчезва в края на алеята. Подпирайки се на бастуна, полека се върна в къщата. Нямаше никакъв друг начин. Никакъв избор.

Денят отминаваше бавно. Тя остави крака си да почива, пиеше студен чай и се опитваше да не мисли за нищо. Мисленето трябваше да почака до сутринта.

Сутринта изгря с обещанието за задушаваща горещина. Обу маслиненозелени шорти и облече спортна риза с къси ръкави. Когато влезе в дневната, видя най-напред дневниците.

Те я чакаха. Като че ли винаги я бяха чакали. Виждаше ги, накъдето и да се обърнеше. Приканваха, настояваха, обещаваха.

Написването на книгата щеше да промени всичко. Тя щеше да избере път, който щеше да й отнеме власт в едни области и да й даде в други. Но поемеше ли по него, никой толкова силен като Гидиън не би могъл да стои близо до нея. Щеше да го извърви сама, също като леля си.

Елизабет Норд беше вървяла по пътя си достатъчно охотно, помисли Хана. Всъщност леля й се беше гордяла с това. И тя би могла. Само трябваше да напише книгата. И животът й вече нямаше да бъде същият.

Ала така щеше да стане и ако решеше да иде при Гидиън. Животът й щеше да се промени. Неговата лична сила беше опасна за нея в някои отношения. Решеше ли, той можеше да я завладее изцяло, а естествената му арогантност вероятно често щеше да решава да постъпи точно така. Ръцете й щяха да бъдат заети да го обича и в същото време да се държи за него.

Да го обича. Думите се плъзнаха в ума й и я стреснаха. Не беше мислила така, не беше искала да мисли така. Любовта беше опасна. Нещо, с което една умна жена не би рискувала, освен ако не бе сигурна, че получава в замяна силна, дълбока любов. Норд го беше разбрала и не се беше поддала на това чувство. Гидиън също беше успял да избегне отслабващата сила на любовта. Нямаше гаранция, че някога щеше да обикне някоя жена безрезервно. У него имаше нещо твърде далечно и скрито, прекалено много твърдост, сила и независимост.

И тя можеше да стане такава, ако напишеше книгата. Медальонът на шията й пареше. Свободна. Никога вече нямаше да се забърква с чуждите проблеми. Повече нямаше да позволи чуждата слабост да я повлича надолу. Състраданието и съчувствието вече никога нямаше да ощетяват личната й сила. Само трябваше да напише книгата.

Застанала нерешително на верандата, помисли дали да не се поразходи покрай брега. Беше искала да бъде сама, но изведнъж това я уплаши. Отказа се от разходката, влезе вътре и намери ключовете от новия джип, който Гидиън беше наел за нея.

Никога повече нямаше да шофира спокойно. Две катастрофи за толкова кратко време стигаха, за да пречупят дори амазонка, а Хана не беше сигурна, че бе направена от такъв материал. Въпреки това се принуди да подкара джипа към града. Нямаше да допусне нещо да я принуждава да стои само у дома. Постара се обаче да не поглежда настрани, когато стигна мястото на катастрофата. Силата на волята беше хубаво нещо, но нямаше смисъл да я подлага на крайно изпитание.

Розовият хотел на брега, построен през холандската колониална ера, й осигури обществен телефон и малко уединение. Поколеба се няколко секунди и набра номера на брат си. Той вдигна веднага. Гласът му прозвуча облекчено и в същото време тревожно.

— Хана! Откачам от тебе това лято. Току-що ми се обади Гидиън. Не е на себе си. Каза ми какво е станало. Добре ли си?

— Добре съм. Малко натъртена, но съм добре.

— Не мога да повярвам за Вики и Дрейк. Гидиън каза, че си се била с нея.

— Прав беше за гръдните й мускули. Силна е като кон.

— Сигурно е фурия в леглото. Питам се как ли се справя Дрейк.

— Вие, мъжете, само за това мислите. Не забравяй, че и той прекарва много време във фитнеса. Сигурно успява да се справи. И докато ти се възхищаваше на гръдните мускули на Вики, аз пък имах възможност да оценя бицепсите на Дрейк. Слушай, Ник, не ти се обаждам за това.

— А за какво?

— Да те чуя.

Той се изкиска.

— Самотна ли се чувстваш?

— Донякъде.

— Не трябваше да отпращаш Гидиън.

Хана набръчка нос.

— Разказа ли ти?

— Каза, че инатът ти е равен само на глупостта ти.

— Умее да си служи с думите.

Гласът на Ник омекна.

— Наистина ли си добре, Хана?

— Да. — Така беше. — Само имам да помисля за някои неща.

— Мога да дойда утре, ако ти трябвам.

— Благодаря, но съм добре, наистина.

— Гидиън не е.

— Така ли?

— Изкарала си му ангелите.

— Преувеличаваш — възрази тя сухо.

— Напротив. Забравяш, че го познавам и в области, където не си го виждала. Знам как действа на корпоративно равнище. Много уважавам хората, които са в състояние да му вдъхнат ужас.

— Не е по-изплашен от теб. Просто е бесен, защото не стана както той искаше.

— Може би затова е толкова нервен. Свикнал е да става както той иска, Хана.

— Знам. Чао, Ник. Ще ти се обадя, когато бъда готова да си замина оттук.

Затвори с чувство на облекчение. Заброди из кривите улички около хотела и започна да се заглежда във витрините, без да вижда изложеното. По едно време тръгна по една калдъръмена уличка и стигна до дворчето, където беше купила картата за Гидиън. Видя куп такива карти и се почувства странно.

Когато се върна във вилата, под мишниците й личаха две влажни петна. За първи път предпочете леля й да беше инсталирала климатик вместо живописните вентилатори по таваните. Трудно мислеше в такава жега.

Не, реши тя, докато обличаше банския костюм. И тук, и в Сиатъл щеше да мисли еднакво трудно. Не можеше да се съсредоточи и поради други причини. Познанията по популярна психология й стигаха, за да е наясно, че на някои равнища се опитваше да избягва проблемите, които се бяха очертали съвършено ясно, преди семейство Армитидж за втори път да изблъскат колата й от пътя. Мъчеше се да не мисли за чувствата си към Гидиън Кейдж.

Пред нея имаше два пътя. Тръгнеше ли по единия, си отрязваше възможността за втория. Тъкмо тази увереност правеше решението страшно. Налагаше се да избира.

Тръгна към заливчето, отмина палмите и нагази в кристалната вода. Наслаждаваше се на хладината й по мократа си от пот кожа, когато заплува полека навътре и стигна място, където брадичката й едва се подаваше над водата. Малки вълнички игриво плискаха лицето й. Стъпи на дъното и се отпусна.

Два пътя. Единият — блестящият, привлекателният път на неповторимия личен успех. Простираше се и назад, и напред. Обърнеше ли се, за да погледне зад себе си, Хана виждаше другите жени, които бяха носили медальона. Те бяха горди, силни, студено ярки жени, чиито гени притежаваше в съвсем малка степен. Можеше да бъде като тях. Изобщо не се съмняваше в това. Направеше ли критичната стъпка, щеше да бъде доволна от решението си. Напълно удовлетворена. Това обещание беше ясно като водата около нея. Нямаше да има съжаления.

Вторият път вървеше само напред, но беше неясен и нефокусиран. Имаше завои, които погледът й не обхващаше. Не се знаеше какво я чака, ако отидеше в Тусон. Връщането при Гидиън изискваше сила, но съвършено различна.

Написването на книгата щеше да реши всичко.

Не можеш да имаш всичко. Трябва да избереш.

Отново заплува и се гмурна няколко пъти, когато й стана много горещо. Поне инцидентът с Дрейк не я беше отказал от плуването. Кракът не я болеше във водата. Чувстваше се отново цяла и силна.

Гидиън беше твърд. Ако отидеше при него, трябваше да бъде готова за тази твърдост. Рисковете бяха много. Той можеше да престане да се интересува от нея. Можеше никога да не се научи да обича. Тя можеше да не понесе или да не успее да смекчи неговата понякога разрушителна власт. Той можеше да я обърне срещу нея.

Замисли се, отпусната по гръб. Това не я тревожеше толкова, колкото би трябвало предвид обстоятелствата. Не защото си въобразяваше, че у нея има любов колкото за двама им, а просто защото не се плашеше от риска, който би поела, ако отидеше при него.

Можеше да се справи с Гидиън Кейдж. Тази мисъл я изненада.

Излезе полека от водата и застана на брега, хванала медальона. Изборът беше мъчително ясен. От една страна, получаваше това, което много хора нямаха — втори шанс да се сдобие с нещо, което беше пропуснала преди няколко години. Би могла да има всичко, което беше имала Елизабет Норд.

Изкачи се внимателно сред скалите на единия край на заливчето. Застана на най-външната скала и погледна към прибоя, който се мъчеше да проникне в защитените вътрешни води. Пенещата се вода я плискаше, предизвиквайки я да рискува, да се гмурне и да заплува. Усети как вълните й предават енергията си.

Искаше да получи всичко. Но в живота не ставаше така. Трябва да избираш. Тя трябваше да реши кое желаеше по-силно.

Свали медальона и го протегна над яростния прибой. Долу беше много дълбоко.

Пое си дълбоко дъх и женски гласове от последните три века зазвучаха предупредително в главата й. Тя не им обърна внимание. Това беше нейното решение. И хвърли медальона в морето. Той блесна под слънцето и изчезна завинаги под вълните.

Тогава най-после Хана разбра истината. Която я разтърси.

В медальона нямаше толкова сила, колкото у самата нея. Бъдещето й беше в собствените й ръце.