Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (13)

Дванадесета глава

— Сигурен ли си, че искаш да прекараш час и половина тук?

Хана спря пред вратата на фитнес клуба и хвърли въпросителен поглед към Гидиън.

— Брат ти ме доведе тук вчера. Има хубав басейн.

— Час и половина е много плуване.

Той се пресегна и отвори вратата.

— Престани да се мъчиш да се отървеш от мен, Хана. Връщам се в Тусон чак утре.

— Много си упорит.

Тя се обърна и влезе бързо вътре. Той веднага я последва.

— Мъжете край теб нямат особен избор. Или са упорити, или си заминават.

— Сигурен ли си, че ще те пуснат?

— Ник каза, че няма проблем.

— Вие май чудесно се разбирате напоследък.

— Права си.

Което беше много повече, отколкото би могло да се каже за разбирателството с нея, помисли Гидиън. Надраска името си в книгата за гости и я загледа как изчезва в дамската съблекалня.

Не беше очаквал да прекара нощта на дивана. Започваше да му се струва, че всичките му беди идваха от Елизабет Норд. Хана се беше вманиачила по дневниците й. Снощи, след като тя си беше легнала, Гидиън беше прочел няколко страници от тетрадката, отворена на бюрото. Самата Норд изглежда бе била обсебена от култа, който описваше. Дневникът беше личен, лишен от научната обективност, характерна за публикациите й. Според нея култът на остров Ревелейшън е бил основният източник на политическа и обществена власт в групата. Това е било омайващо за нея. Било й е позволено дори да участва в ритуалите.

Осведомителките й очевидно са я приемали безрезервно, защото е била жена. Свободно са говорели за удивително либералния си сексуален живот, в който имало и лесбийство наред с отношенията между жени и мъже. Гидиън винаги беше приемал, че колкото по-примитивна е културата, толкова повече мъжете контролират сексуалната активност на жените. Разбира се, помисли той, прословутите й описания на освободения живот на жените от остров Ревелейшън са били част от нещата, накарали няколко поколения студенти да четат „Амазонките“ с такъв ентусиазъм.

Не намери нищо за „Скъпия Роди“. Запита се какво ли се бе случило с него. Не трябваше особена проницателност, за да предположи, че Роди, който и да е бил, бе изпаднал в забвение, щом Елизабет Норд бе напреднала в кариерата си.

Гидиън знаеше какво означава да хвърлиш някого в забвение. Беше го правил достатъчно често. Не се изненада, когато разбра, че и Елизабет Норд бе постъпвала така. Но онова, което започваше да го безпокои, беше фактът, че Хана май беше си наумила да подражава на леля си. Реши, че идеята тя да го прати в забвение никак не му харесва.

Хана излезе след малко, облечена в ярък екип в жълто и тюркоазно, който го накара да премига учудено.

— Не можеш да влезеш тук неподходящо облечен — осведоми го тя.

Очите й пробягаха по банския му костюм. Може би си припомняше времето, прекарано с него на Карибите. Дано да беше така.

— Няма защо да ми обясняваш облеклото си — каза той. — Свободна страна сме.

— Не ти ли харесва?

— Харесваш ми без нищо.

— Върви да плуваш, Гидиън.

— Къде отиваш?

— При ония ужасни машини. Терапевтът ми направи програма за коляното. — Взря се през стъклената врата, отделяща фоайето от залата. — Ама че късмет имам. Вики и Дрейк са тук.

Гидиън се приближи зад нея.

— Вики? Ужасната Виктория Армитидж? Която напоследък така те вдъхновява?

— Ето я, с червената коса и изумруденото трико.

Гидиън се вгледа внимателно.

— Страхотни гръдни мускули.

Хана изсумтя и отвори вратата.

— Така каза и брат ми.

Гидиън застана пред вратата, наблюдавайки как Хана прилежно се привързва към машината, която почти веднага започна рязко да разтваря краката й. Точно пред погледа му. Тя вдигна очи, видя го как я гледа втренчено в чатала и му се изплези. Той махна с ръка и тръгна към басейна.

Хана беше още в залата, макар и в борба с друга машина, когато Гидиън свърши с плуването и отиде да я види как се справя. От влажните петна по трикото й личеше, че бе работила упорито. Лицето й беше съсредоточено и той разбра, че говори с Виктория Армитидж. Мъжът на велотренажора сигурно беше съпругът на Виктория, Дрейк. Изглеждаше също толкова добре трениран като жена си. Издължените очертания на пропорционално развити мускули оформяха раменете и гърба му. В тялото му имаше сила, макар на Гидиън да му се стори, че бе слаб в други отношения. Нещо в красивата уста и очи на Дрейк Армитидж го накара да се запита как ли се справяше с червенокосата Вики. В красивите й черти нямаше и следа от слабост. Гидиън започна да разбира защо тази жена беше едновременно предизвикателство и наказание за Хана. От Виктория Армитидж се излъчваше енергия, дисциплинирана решимост и това плашеше. Ако подхождаше към кариерата си така, както към тези тежести, не беше чудно, че още на млади години бе постигнала такива успехи.

Видът на Вики Армитидж пораждаше у Хана вероятно същото, което и у Гидиън, когато гледаше Хю Балънтайн. У двамата личеше неумолимост, която караше всички наоколо им или да останат и да се бият със съзнанието, че може и да паднат, или да се обърнат и да избягат. Хора като Вики и Балънтайн не умееха да преговарят или да правят компромиси.

Но пък, припомни си Гидиън, докато отваряше вратата, за да влезе в залата, хората казваха така и за него.

— Гидиън! Свърши ли вече с плуването?

Опита се да разбере дали Хана изглеждаше облекчена, че го вижда. Може би се беше уморила да се бори едновременно с машината и с Вики Армитидж.

— Стига ми за днес — изрече той с мил тон и кимна любезно на Вики, която го огледа от глава до пети с неприкрит професионален интерес.

— Това е доктор Виктория Армитидж — изрече хладно Хана. — И съпругът й доктор Дрейк Армитидж. Мисля, че съм ти ги споменавала. Гидиън Кейдж — обърна се тя към Вики и Дрейк, — мой познат от Тусон.

Дрейк кимна от велотренажора.

— Плувате, а? А вдигате ли тежести?

— Не — отвърна Гидиън.

— Трябват ви тежести, за да натрупате сила. Само плуването не е достатъчно.

— Ще го запомня.

Вики му се усмихна, но в очите й още блестеше огънче, което му казваше, че тъкмо бе спорела с Хана, когато ги бе прекъснал.

— Точно обсъждахме трудовете на лелята на Хана. Баща ми също беше антрополог. Известно време преподаваше.

— Разбирам — отговори Гидиън с нарочно неутрален тон.

Войнственият поглед на Хана не му хареса.

— Бащата на Вики е написал няколко статии, дискредитиращи трудовете на Норд — изрече тя тихо.

— За съжаление, почти не е възможно да се изправиш с успех срещу толкова голям авторитет като нея — каза Вики, без да спира движенията на машината си. — Никой не обърна внимание на статиите му, макар че бяха публикувани.

— Норд е била такова име в своята област, че всеки, който е искал да я дискредитира, е трябвало да излезе с много убедителни доказателства. — Хана продължаваше да се бори енергично с машината. — Баща ви очевидно не е имал такива доказателства.

— Баща ми можеше да докаже без никакво съмнение, че не е възможно тя да е била права в анализа си на структурите на властта на остров Ревелейшън. Тя е решила да докаже това, което й се е искало да докаже, и е изкривила данните. Женският култ, който е намирала за толкова интересен, не е бил нищо повече от проста обществена институция като кръжоците по ръкоделие от деветнадесети век.

— Нищо подобно — възрази Хана.

— Докажете го. Предайте дневниците и документите на квалифицирани професионалисти, които могат да ги интерпретират правилно.

— Хайде, Вики — намеси се кротко Дрейк, — няма нужда да дразниш Хана. Библиотеката е нейна. Може да прави каквото си иска с нея.

— Благодаря, Дрейк. — Хана отвърза крака си от машината. — Радвам се, че поне някой го осъзнава.

— Не се ядосвайте, Вики е разстроена, защото финансирането от фондацията „Картър“ се забави — побърза да успокои атмосферата Дрейк. — Казах й, че няма защо да се тревожи. Лично говорих с председателя на фондацията и той ме увери, че всичко върви по план. Ще имаме парите до края на второто тримесечие. Следващата пролет отиваме на теренна работа.

— Мразя да завися от тези глупави фондации, управлявани от шепа аматьори, които си мислят, че имат правото да съдят кое си струва да се изследва.

Вики се облегна на машината си, явно силно ядосана. Хана се усмихна мрачно.

— Не можете да придиряте толкова, Вики. Трябва да вземате парите, откъдето и да идват. Това е положението в академичния свят.

— Да, глупости една върху друга — измърмори Вики.

Хана вдигна очи, от които струеше неестествена светлина.

— Свърших, Гидиън. Да идем да обядваме.

— Добре.

Загледа я как слиза полека от машината. Очевидно коляното я болеше от тренировката. Инстинктът му подсказа, че нямаше да оцени жеста, ако й подадеше ръка пред семейство Армитидж. Той кимна отново на Вики и Дрейк и последва Хана.

— Знам, че не биваше да й позволявам да ме ядоса — въздъхна Хана, когато излязоха от другата страна на стъклената врата, — но понякога ме притиска до стената. Дрейк се опитва да успокоява атмосферата, когато е с нея, ала виждаш, че Вики няма спирачки.

— Ще стигне далеч, ако не си съсипе шансовете с голямата си уста.

— Има си Дрейк, той се оправя пред хората. Готова съм след няколко минути, Гидиън.

Хана прокара ръка по изпотеното си чело и тръгна към съблекалнята.

Хапнаха в елегантното кафе до клуба. Гидиън поръча сьомга и загледа как Хана си поръчва хамбургер.

— При тези цени ще ядеш хамбургер?

— Най-добрите са в града. Ям тук всеки път, когато уговоря Ник да ме доведе. Главният готвач имал какви ли не главозамайващи дипломи, но всъщност си е майстор на бързите храни.

— Как искаш да прекараш следобеда?

— Сигурно ще се навърташ наоколо ми?

— Голяма лакомия съм.

Тя кимна.

— Тогава ще отидем на пазара. Ще купя зеленчуци.

— Звучи ми вълнуващо.

— Като ти доскучае, знаеш какво да направиш.

— Мисля, че много се навърташ около Вики Армитидж. Започваш да имаш същия проблем като нея — голямата уста.

— Струва ми се — изрече меко Хана, — че напоследък през повечето време се опитвам да отстоявам себе си срещу всички ви. — Пристигна хамбургерът й, огромно, великолепно мазно нещо, натъпкано с лук, домати и маруля. Тя отхапа огромна хапка и изрече: — Впрочем, благодаря ти, че не ме изведе от залата така, сякаш съм някаква бабичка.

— Може би общуваме по-добре, отколкото ти се струва, Хана.

 

 

Пазарният площад беше доста оживен, откри Гидиън. Не приличаше на онова, което беше видял през нощта, когато се беше връщал пеша от ресторанта към хотела си. Ъглите и нишите, в които тогава се криеха сенки, пияници и други нощни създания, сега бяха пълни с продавачи, които продаваха всичко — от домашно отгледани репички до ръчно направени изделия от кожа. Зеленчуковите сергии преливаха от червени домати, жълта папая, купчини зелен лимон и пурпурни зелки. Изкусно изложените храни привличаха вниманието на туристите с фотоапаратите и художниците с четките.

Рибните сергии излагаха великолепната сьомга от Северозападния Тихи океан и купища миди с интересна форма. Спреше ли се някой, продавачът веднага му предлагаше да си купи половин кило скариди или два едри резена камбала.

— Вечеря ли ти се навън? — запита Хана, спряла пред куп яркожълти чушки.

Гидиън я погледна и си припомни тихите им вечери във вилата на Елизабет Норд.

— Не особено.

Поне приемаше факта, че щяха да вечерят заедно. Едно по едно, каза си Гидиън.

Тя се обърна мълчаливо, за да вземе два едри ангинара. След това папая, за закуска на следващата сутрин. Може би, ако действаше внимателно, утре сутрин нямаше да се събуди на дивана. Само една нощ, каза си той. Само една нощ в леглото. Беше сигурен, че може да възвърне онова, което бяха имали на Санта Инес, ако успееше да я убеди да легне с него.

Когато колата излезе от задръстения център, Гидиън вече отново се чувстваше уверен в себе си. Хана седеше до него, очевидно в добро настроение. Зеленчуците и рибата лежаха на задната седалка. Интимна, почти идилична картина. Беше сигурен, че беше свалила гарда поне отчасти.

Внесе продуктите в апартамента й с неясно предчувствие. Усещаше растящо доволство, когато на вратата се почука. Хана подпря бастуна на ръчката на дивана и отиде да отвори.

— Да му се не види — измърмори тя, — вече не ползвате ли домофона?

— Надявах се на по-топло посрещане — отбеляза Хю Балънтайн. — А и вратата беше отворена.

Гидиън усети как вътрешностите му се превръщат в студена стомана. Полека остави плика с покупките на шкафа и тръгна към вратата на кухнята. Балънтайн надникна над рамото на Хана и го видя.

— Това означава ли — запита нехайно Балънтайн, — че не се интересувате от предложението ми?

Очите му не се отделяха от Гидиън.

— Означава — изрече Гидиън с равен глас — точно това. Наистина ли мислеше, че ще стигнеш до мен чрез нея?

— Струваше си да опитам.

— Не — каза Гидиън. — Не си струваше. Ще си платиш за това.

Хана си възвърна дар слово с блеснали от гняв очи.

— Престанете и двамата, чувате ли? Дърлите се като дечица за фунийка сладолед.

— Не се намесвай, Хана — предупреди я Гидиън. — Това не те засяга.

— Не ме засяга ли? Това е моят апартамент, ако не сте забелязали. Не съм канила и двама ви. И двамата се опитахте да ме използвате в глупавата си битка. И казвате, че не ме засягало? Добре. Така да бъде. Излизайте. И двамата.

Гидиън не погледна към нея.

— Полека, Хана.

— Излезте! — В гласа й се долавяше ярост. — Няма да ви бъда фунийката сладолед. Няма да използвате дома ми за бойно поле. Искам и двамата веднага да излезете оттук, иначе ще викна ченгетата да ви изхвърлят. Ясно ли се изразих?

— Напълно — каза Балънтайн.

Устата му се изви в характерната полуусмивка, но в ярките му сини очи нямаше и следа от веселост.

— Хайде. — Хана впи поглед в очите на Гидиън. — Излизай. Най-важното в живота ти е да се бориш с него. Не ме оставяй да те спирам. Вървете да играете мъжкарските си игрички на улицата. Изчезвайте и двамата.

Гидиън най-накрая откъсна очи от лицето на Балънтайн и погледна към Хана. Видя свирепата й решимост и разбра, че трябва да излезе. Без да каже и една дума, взе шлифера си и тръгна към вратата. Балънтайн го пропусна пред себе си. Вратата се затръшна зад тях.

Гидиън метна дрехата на рамо и се запъти към стълбите.

— Предполагам — подметна небрежно, — че нямаш намерение да разговаряш?

— Май нямам. Но можеш да опиташ.

— Губиш си времето, като се мъчиш да използваш Хана.

— О, не знам. — Балънтайн тръгна бавно надолу. — Струваше си да дойда дотук само за да я видя как те изхвърля.

— Аз ще се върна. Ти няма.

Балънтайн вдиша студения, свеж въздух. Не беше валяло и топлината още се усещаше. Двамата застанаха един срещу друг на най-долното стъпало. Балънтайн се усмихна загадъчно.

— Ако те бях изпреварил, можеше и да се получи.

— Кое? Да използваш Хана? — Гидиън поклати глава. — Никакъв шанс.

— Влязла ти е под кожата, а?

— Това няма нищо общо. Нямаше да стане, защото тя никога няма да предаде мъжа, с когото спи.

Балънтайн вдигна вежди.

— Дори ако я е използвал?

Гидиън тръгна напред и не се изненада, когато Балънтайн го последва. Напрежението, което излъчваха, поддържаше разстоянието помежду им.

— Това ли се опита да й кажеш? Че съм я използвал?

— Това беше истината. Виждам как е станало след онази работа с „Акселърейтид дизайн“. Не е ли малко плоско за теб, а? Да съблазниш сестрата на Джесет сигурно ти се е видяло интересна идея. Но не си мислил, че ще ти се види толкова интересна, нали, Кейдж?

— Както обикновено, Балънтайн, когато стане дума да анализираш хората, не знаеш какво говориш. Да говорим за бизнес.

— Слушам.

— Можеш да вземеш „Сърбрук“.

Балънтайн изви глава, проницателните му сини очи бяха твърди като лед.

— Глупости.

Гидиън вдигна рамене.

— Добре, ако не я искаш, аз ще я взема. Хубава, солидна малка фирма. Ще ми свърши работа.

— За какво говориш, Кейдж?

— Казвам ти, че няма да се бия с теб за „Сърбрук“. Цената става твърде висока.

Балънтайн отново си пое дъх.

— Какво ще кажеш на твоите хора?

— Че играта не си струва.

— Не ти вярвам, Кейдж. Няма да отстъпиш.

— Защо?

Гидиън загледа как една черно-бяла котка се стрелва през улицата подир една катерица. Катерицата видя котката и при всяко нейно приближаване се отдалечаваше. Тръгналият на лов хищник не й пречеше да събира храна.

— Много добре знаеш защо. Ако се оттеглиш, аз ще настъпя. Не можеш вечно да отстъпваш. Ще постигнеш същото, както и ако влезеш в битка и загубиш. Така или иначе, инвеститорите ще започнат да се съмняват. Съмненията ще се превърнат в паника. Ще изоставят потъващия кораб толкова бързо, че ще се чудиш какво те е сполетяло.

— Както казах, вземи „Сърбрук“, ако искаш.

Гидиън загледа как катерицата се измъква от обсега на котката.

— Няма да стане така, Кейдж. Ще се биеш. Никога не си отстъпвал от битка в цялата си кариера.

— Отстъпвам от тази.

— Защо? — изуми се Балънтайн.

— Други неща станаха по-важни.

— Жената горе в апартамента? Не вярвам. За теб нищо не е по-важно от репутацията на „Кейдж и съдружници“, най-малкото пък една жена.

— Да не я замесваме. Доколкото си спомням, тя настоя за това. Мисля, че има право. И аз излизам от войната.

— Не можеш. В капан си.

— Само ако си позволя да се хвана в него. — Гидиън въздъхна. — Приеми го, Хю. Не можеш да ме нараниш така, както аз баща ти.

— Господи. Дори го признаваш.

— Че съм го унищожил финансово ли? Никога не съм отричал. Имаше време, когато бих продал душата си на дявола заради баща ти. Бих направил всичко за него. И това копеле го знаеше. Използва го. После тихомълком ми отряза главата и ме остави сам да се измъквам от дупката.

— Лъжеш.

Гидиън въздъхна вътрешно и се запита защо ли си даваше труд да му се обяснява. Обикновено не се опитваше да се обяснява на когото и да било. Хората неизбежно приемаха обясненията като един вид слабост.

— Не познаваш баща си така добре като мен. Не и по онова време. Аз наистина го познавах. Знаех колко безжалостен може да бъде. Но мислех, че имам защита, защото му бях протеже, а после партньор. Бях му длъжник. Беше ми дал повече, отколкото някога съм мечтал, че ще имам. Беше бащата, когото никога не съм имал.

— Стига си драматизирал, Кейдж.

Гидиън нехайно вдигна рамо.

— Добре, няма да те отегчавам с неприятните подробности. Когато той се оттегли и ме остави в бъркотията, се заклех, че ще си плати. Може да се каже, че бях посветил целия си живот на това. И загубих много неща.

— Ако става дума, че Шарън те изостави, не ми излизай с тоя номер. Всички знаеха, че имате проблеми, много преди да развалите партньорството с баща ми.

— Проблемите се влошиха, когато си поставих за цел да извадя Сайръс Балънтайн от корпоративната игра.

Гидиън си спомни караниците и безкрайните обвинения заради двадесет и четиричасовия му работен ден, след като Балънтайн беше отмъкнал активите на корпорацията. Когато се беше оженил за Шарън, тя беше блестящо бижу, точно това, от което се нуждаеше, за да увенчае растящия си успех. На по-млади години жените му изглеждаха като от друга планета — абсолютно недостъпни за момче, което си изкарва хляба с продаване на тасове и изпълнение на поръчки за Сайръс Балънтайн. Когато я срещна, вече изкарваше истински пари, за първи път в живота си. Знаеше къде отива и беше сигурен, че за него няма граници. Шарън също мислеше така.

Макар да беше стигнал точката, където имаше избор между най-различни невероятни руси красавици, Шарън още му се виждаше неповторима. Не само с външността, но и с произхода си. Добро семейство, добро образование, необходимото количество пари от трето поколение. Имаше и физическо привличане през трите месеца връзка и шестте месеца брак. Имаше и проблеми, но Гидиън беше сигурен, че могат да се разрешат. И тогава дойде катастрофата.

След финансовата криза той разбра, че няма да може да задържи Шарън. Тя беше сърдита и огорчена, обвиняваше го за случилото се. И за излагащите статии, и за унизителните моменти в клуба. Беше се превърнала в съпруга на губещ вместо на победител. Обвиняваше го, че я бе направил да изглежда глупачка пред роднините и приятелите й. Намери си любовник и дори не се криеше. Сякаш се опитваше да го накаже. Но тогава Гидиън не се интересуваше от това. Беше потънал в плановете си за отмъщение. Имаше моменти, когато си пожелаваше и той да си намери някоя жена. Ала задачата да смаже Балънтайн беше взискателна любовница.

— И така, ти се разведе — изрече Хю. — Това трябва ли да ме засяга?

— Не.

— Изобщо не вярвам, че си гледал на баща ми като на родител. Никога нямаше да му направиш това, което му направи, ако изпитваше такива чувства към него.

— Направих всичко точно защото изпитвах такива чувства към него.

— Не ми излизай с псевдопсихологии.

— Вглеждал ли си се в това, което стана, когато корпорацията на баща ти се разпадна?

— Той ми каза какво е станало. Обясни ми какви номера си въртял с банките и федералните цели две години, преди да стане ясно, че стоиш зад всичко.

— Тъкмо баща ти правеше номера. Но беше достатъчно умен, за да разбира, че всичко може да рухне. Затова изнесе печалбите от страната. Когато властите влязоха във фирмата, той се качваше на самолета за Бахамите. И точно аз останах да стоя в офиса с тъпа физиономия.

— Както ще стане, когато свърша с теб.

Гидиън видя как катерицата реши, че й бе омръзнало да бяга от котката. С няколко дълги скока стигна до дървото и се покатери мигновено нагоре. Котката се отказа и тръгна да търси по-лесна плячка.

— Не, Балънтайн, не мисля така. Един път стига.

— Ще ти взема всичко. Всичките ти поддръжници и клиенти. Репутацията ти ще се срине, когато те довърша.

— Ще видим. — Гидиън спря и го погледна. — Мисля, че този разговор стигна логичния си край. Лека нощ, Балънтайн.

Хю остана като закован на тротоара. Вятърът рошеше косата му и подсилваше момчешкия вид, който така добре му служеше в бизнеса. Лесно беше човек да го подцени, защото не изглеждаше като акулата, в каквато се превръщаше. Но Гидиън не го подценяваше. Познаваше баща му.

— Няма да отстъпиш, Кейдж. Ще се биеш. Имаш прекалено много за губене.

— Ти също. Ала мисля, че не искаш да го узнаеш. И аз не исках на твоите години.

Гидиън се обърна и тръгна към сградата на Хана. Усещаше очите на Балънтайн на гърба си.

 

 

Хана се взираше в страницата от дневника на леля си, която се опитваше да чете. Беше прибрала продуктите, вече не й се готвеше. Помисли да пийне нещо по-силно в замяна на ангинарите и мидите, които щеше да сподели с Гидиън, но и това не й се видя примамливо. Усещаше студ, макар да знаеше, че още бе доста топло. Потърка горната част на ръцете си с длани и се запита къде ли бе отишъл Гидиън с Балънтайн.

Имаше право да ги изгони. Не искаше да има нищо общо със саморазрушителната им война. Гидиън беше избрал пътя си и за нея беше все едно, дори да отидеше право в ада.

Нямаше да го съди. Той беше силен мъж, осигурил си място в един суров свят. Знаеше какво прави и беше склонен да плати цената. Ала тя нямаше да му позволи да я забърква. Не биваше да му позволява.

Спомни си как се бяха гледали студено преди малко. Беше разбрала, че не бе важна за тях, освен може би с това, за което можеха да я използват. Колкото до Хю Балънтайн, това нямаше значение. Ако обаче беше маловажна за Гидиън, тогава нещата ставаха различни. А не би трябвало.

Думите на страницата пред нея започнаха да се размазват. Хана се помъчи да се съсредоточи. Леля й се беше откъснала от „Скъпия Роди“, без да припада, и тъкмо се развихряше в основното произведение от кариерата си. Още тогава беше разбрала, че бе попаднала на нещо извънредно значимо.

Нямаше защо да се безпокои за Гидиън, каза си коравосърдечно. Не я интересуваше какво ще стане с него. Трябваше да се научи да не се поддава на естественото си състрадание. Да заприлича повече на леля си. Елизабет Норд не беше имала нужда от никого, когато беше напуснала остров Ревелейшън. Беше завършен индивид, сигурна в работата си, във философията си, в своята самодостатъчност. Беше достойна за медальона, който беше наследила. Хана докосна мътния камък на шията си. Елизабет Норд не си беше губила времето да се тревожи за съдбата на другите.

Почукването на вратата я накара да трепне. Не го очакваше. Стана полека, с чувство на неизбежност, и отиде да отвори. Видя Гидиън, още с шлифера на рамо. Нещо в очите му я накара да пожелае да забрави всичките си самовнушения и да го прегърне. Устоя, макар и трудно.

— Има ли кръв на улицата? — запита тя.

— Не.

— Добре. Иначе репутацията ми можеше да се срине, ако се разчуе, че имам връзки с мутри.

Той влезе и пусна шлифера на един стол.

— Мутра. Единствено число. Нямаш връзка с Балънтайн.

— Къде е той? Какво направи с него?

Хана затвори вратата, облегна се на нея и се хвана за дръжката.

— Нищо не съм му направил. Доколкото ми е известно, още си стои на тротоара.

— Разменихте ли си много мъжкарски обиди?

Гидиън я изгледа с неразгадаемо изражение.

— Не съвсем. Не по-мъжкарски от онези, които си разменяхте тази сутрин с Вики Армитидж.

Хана стреснато вдигна глава.

— Това е съвсем различно.

— Така ли?

— Разбира се. Какво ще правиш сега, Гидиън?

— Ще вечерям и ще си легна.

— Не говори така безразлично — избухна тя. — Казах ви и на двамата, че няма да ме използвате. Не се шегувам.

— Имам нужда от теб, Хана. Ако мислиш, че това означава, че те използвам, така да бъде. Нямам настроение да споря тази вечер, нито с теб, нито с Балънтайн. Мисля, че ставам пацифист.

— Да, бе, пацифист. Не ти е в стила.

— Прочетох тази сутрин една страница от дневника на леля ти и там се казваше, че всеки има капацитет за всякакви човешки чувства, подтици и мотиви. От обстоятелствата и от обществото, в което си се родил, зависи накъде ще се развиеш. От което се подразбира, че човек може да се промени.

— Искаш да повярвам, че се променяш?

— Точно сега не ми пука какво мислиш. Имам нужда от едно питие.

— А от мен? — прошепна тя.

— И от теб.

Хана го загледа как тръгва към кухнята. След миг вратичката на шкафа тропна и се чу звукът от наливане на течност върху лед. Имаше нужда от питие и от нея. Във всеки случай, за тази вечер. Какво си бяха казали с Балънтайн там, долу, на тротоара?

Глупаво беше да му позволи да остане, каза си. Ако имаше разум в главата, щеше да го изрита. Той нарушаваше живота й, а точно сега тя нямаше нужда от такова нещо. Но в очите му имаше някакъв поглед, който я караше да признае, че още бе уязвима.

Още много път имаше да извърви, преди да покори високите, лишени от емоции върхове на вътрешна увереност, които беше достигнала Елизабет Норд, реши Хана, докато пристъпваше полека към кухнята. Дори не беше на равнището на жените, управлявали на остров Ревелейшън. Направи гримаса, питайки се колко ли време щеше да й трябва, докато отхвърли веригите и се превърне в амазонка.