Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (12)

Единадесета глава

Хана говореше сериозно. Гидиън най-накрая започваше да го осъзнава. Тя вече не желаеше да спасява нито него, нито когото и да било. Съсредоточаваше се върху себе си.

Това му дойде като шок, защото някак си беше сигурен, че безпокойството му щеше да се уталожи само от присъствието й. Може би беше дошъл да търси отговори, които знаеше, че няма да приеме. Това обаче не му пречеше да ги поиска.

— И колко голяма е амбицията ти, Хана? — запита той.

— Още не знам. Ала всеки ден расте. Интересно, Гидиън, чувствам се така, сякаш съм открила нещо у себе си, нещо полезно, мощно. Само трябва да се фокусирам върху него и да живея за него. Сигурно хора като теб и Вики Армитидж приемат това чувство за даденост. Целенасочено отдаване на някаква цел. Никога преди не съм се чувствала така целеустремена. Толкова пъти сменях темата на дипломната си работа, че вече не мога да ги преброя.

— Но в края на краищата си се съсредоточила върху една кариера — изтъкна той. — Професионален консултант.

— Струва ми се — изрече тя замислено, — че това всъщност беше начин да не бъда принудена да избирам кариера.

— Глупости. Да помагаш на хората е умение, талант.

— Не. Мисля, че в моя случай подпомагането на избора на кариера беше начин да компенсирам собствената си неспособност да избера своя сфера и да се издигна.

— Хана, това са глупости. — Вече беше ядосан и може би донякъде отчаян. Ала решително овладя емоциите си. — Не настоявам да напишеш книгата за леля си, но грешиш, като смяташ, че досега си си хабила живота. Какво ще правиш? Ще се върнеш към докторантурата заради това проклето „д-р“ по антропология?

— Може.

— На света има колкото щеш антрополози. Преливат отвсякъде. Бас държа, че много от тях дори не могат да си намерят прилична работа.

— Аз ще имам предимство. Нали съм племенница на Елизабет Норд! Сега притежавам личната й библиотека. Мога да градя върху тази основа. Ако вдигна голям шум около книгата, това ще е летящ старт. От библиотеката й може да се родят доста книги. Там има ценна информация не само за нея, но и за хората, които е изследвала. Всеки антрополог или езиковед, който иска да изследва Норд или нейните писания, ще трябва да минава през мен.

— Разбирам. Ти ще командваш. Хана, помисли пак. Наистина ли искаш да прекараш остатъка от живота си в пазене на тайните й?

Очите й се разшириха.

— Когато реша как искам да прекарам остатъка от живота си, ще ти съобщя. Ако още си наблизо, в което се съмнявам. Сигурна съм, че скоро си тръгваш за Тусон. В тази сделка за „Сърбрук“ като че ли става напечено.

— Достатъчно, за да поиска Балънтайн да те подкупи с парченце от фирмата.

Тя се усмихна.

— Това те притеснява, нали?

— Естествено, безпокои ме. Той открито се опитва да те използва. Мъчи се да събуди евентуалното ти желание за отмъщение и когато не се получи, опита да те подкупи. — Постара се да не издаде колко бе ядосан. — Впрочем, какво му каза, когато те запита дали искаш да си отмъщаваш?

— Същото, каквото и на теб. Не искам да се замесвам във войната ви.

Гидиън енергично поклати глава.

— Сигурно си казала и още нещо. Не се ли опита да събуди сестринското ти чувство?

— За разлика от теб не настояваше. Зададе си въпросите и прие отговорите ми.

— Какво му отговори, когато те пита за пътуването ни до Санта Инес?

— Не ме е питал. Знаеше.

Гидиън си пое дълбоко дъх. Започваше да го овладява неизмеримо задоволство, но той безмилостно го потисна.

— Знаел е, че сме били заедно? Под един покрив? Че сме имали връзка?

— Мисля, че беше флирт, а не връзка — поправи го Хана сериозно.

— Ако е знаел, че сме имали връзка — продължи Гидиън, без да обръща внимание на коментара й, — тогава какво го е накарало да мисли, че още имаш желание да ми отмъщаваш?

— Намекна, че вече трябва да съм осъзнала, че си спал с мен само за да подсладиш победата си над брат ми — изрече тя непринудено. Твърде непринудено, както му се стори. — Каза, че си постъпвал така, за да придаваш повече блясък на победите си.

— Копеле! — Той се вгледа напрегнато в нея, опитваше се да прозре под хладната, лекомислената фасада. — Повярва ли му?

— Помислих, че предвид условията бе извадил логично заключение.

— Попитах те повярва ли му.

Все по-трудно овладяваше гнева си и му се стори, че Хана го усети. Но и че това не я обезпокои. Започваше да се пита дали просто не й беше весело.

— Не виждам защо да има значение за теб, Гидиън, ала не му повярвах. Вече бях решила, че съм ти интересна, защото се опитваш да измъдриш нещо, а аз случайно се бях оказала добър резонатор. Победата над брат ми беше твърде незначителна, за да си даваш труда да я раздуеш, като спиш с мен.

Това го ядоса. Тя седеше извън обсега му и го дразнеше. Опита се да намери утеха поне във факта, че не бе приела тълкуванието на Балънтайн. Но осъзна, че тази вечер се биеше за изгубена кауза. Усети, че се вбесява. Трябваше да преодолее защитната й фасада. Не се запита необходимо ли беше. Знаеше, че трябва.

— Радвам се, че не си се поддала на думите му. Той ще използва всичко, само и само да се добере до мен. Няма да се посвени да използва и теб.

— Знам. Както си казвал, много си приличате.

— Хана! По дяволите, трябва ли да изкривяваш всичките ми думи? Никога не съм те използвал.

— Сигурен ли си, Гидиън?

— Разбира се. Това между мен и брат ти няма нищо общо с теб.

— Разиграваше ме заради това.

Той направи пауза заради една хапка от сьомгата и насочи зъбците на вилицата към нея.

— Не, Хана, ти се опита да ме разиграваш. Аз само се съгласих. Ти дойде във Вегас и се опита да ме накараш да оставя брат ти.

— А ти не ми беше в категорията, нали?

Той вдигна рамене.

— Ти си професионален консултант, не финансов.

— Като професионален консултант не съм в ничия категория. Това е една от причините да се амбицирам.

— Боже, ставаш параноичка.

Тя кимна.

— Може. Предпочитам да го наричам амбиция.

Той погледна свирепо към медальона й.

— Знаеш ли, това нещо погрознява още повече всеки път, когато го видя.

— Обичам го. Сега го нося с всичко. Мисля, че съм готова да си ходя, Гидиън.

Устата му се изопна в права линия. Не знаеше как да я пребори с думи. Тази вечер беше излязла извън обсега му и смяташе да си остане там. Значи му оставаше само един подход.

— Добре, Хана, ще те отведа у вас.

Пътят мина в мълчание. Пак зароси и Гидиън трябваше час по час да пуска чистачките. Излязоха на междущатската магистрала номер пет, която пресичаше центъра на града, и навлязоха в тихите квартали около Кепитъл Хил, където царуваха стари тухлени блокове с грейнали прозорци. Гидиън се намръщи, не познаваше добре Сиатъл. След още няколко идвания щеше да научи пътя. Но изникваше въпросът още колко щяха да са на брой тези идвания. Сега трябваше да направи нещо в тази насока.

Не можа да я достигне с думи, но се съмняваше, че тялото й щеше да й позволи да забрави онова, което бяха споделили. Бяха се върнали от Карибите почти преди три седмици. Струваше му се, че няма друг мъж в живота й. Сигурно жадуваше за него въпреки блестящата фасада на ярко безразличие. Той със сигурност жадуваше за нея.

Намери място за паркиране до нейния блок и провря форда между другите коли с умение, което беше станало част от него. Без да каже и дума, отвори вратата на Хана и я изчака да слезе.

Не можеше да й се нахвърли в този миг. Може би тя щеше да му даде възможността, от която имаше нужда, като го покани да пийнат нещо.

Хана не каза нито дума, докато вървеше до него. Какво не би дал, за да разбере мислите й, мярна се в ума му. Тъкмо се мъчеше да реши как да разчупи мълчанието, когато зърна тойотата й.

— Боядисаха ли я, докато беше на Карибите?

Спря, за да огледа колата.

— Да. Пак има приличен вид.

Тя бръкна в чантата за ключовете, без да спира. Гидиън трябваше да побърза, за да я настигне. Мъглата се сгъстяваше. Скоро щеше да завали.

— Дай.

Посегна за ключовете, докато влизаха във фоайето и се качваха по стълбите.

— Няма нужда.

— Хана, за Бога, трябва аз да отворя вратата, след като сме имали среща. Дай да отключа.

— Казах, няма нужда, Гидиън. Мога да се справя със собствената си врата.

Тя залитна по стълбите и Гидиън посегна към ръката й и към ключовете. Хвана и двете, преди Хана да успее да протестира. Отключи вратата и влезе вътре, докато тя се обръщаше, за да му пожелае лека нощ.

— Хана — прошепна той, докато затваряше вратата зад себе си, — не искаш да ме отпратиш.

Привлече я в прегръдките си, решен да намери отговора, който беше търсил от самото си пристигане. Намереше ли го, беше сигурен, че ще може да гради върху него.

— Нямам намерение да спя с теб тази вечер, Гидиън. Ако си бил целия този път от Тусон само за едно цуни-гуни, наистина си си изгубил времето.

— Не принизявай нещата помежду ни.

Хана понечи да отговори, но той затвори устата й с целувка.

Тя не започна да се бори с него. Просто стоеше безучастна. Гидиън я хвана за ръце и я привлече към себе си. Усещаше нежния допир на гърдите й и когато плъзна ръце под талията й, намери пищната мекота на хълбоците й.

— Целуни ме, Хана — изрече срещу устните й. — Помниш как беше помежду ни. Не може да си забравила.

Без да чака отговора й, той притисна долната част на тялото си до нейното. Искаше я тази вечер, искаше тя да го разбере. Беше реагирала така великолепно на жаждата му за нея тогава, на Карибите. Не можеше да повярва, че сега нямаше да му реагира така.

Беше дошъл от Тусон с убеждението, че поне в тази област се разбираха почти идеално. Беше сигурен, че независимо от случилото се помежду им на словесно ниво, тази вечер щеше да легне с нея. Озовеше ли се в леглото с Хана, щеше да се отпусне и се отдаде на удовлетворението, което намираше с такава лекота при нея.

Усети как устата й полека се отпуска под неговата. Докосна с език плътната й долна устна и опита да го пъхне между зъбите й. Тя нерешително вдигна ръце, за да обгърне врата му. Гидиън разбра, че Хана не искаше да се предава, но и двамата бяха попаднали под властта на взаимната си жажда. Той изстена триумфално и я притисна плътно към себе си. Споменът за голото й тяло го беше измъчвал цели три седмици.

Тялото й вече реагираше. Езикът й се пъхна свенливо в устата му, за да отговори на интимната, настоятелна целувка. Гидиън я усети да потръпва и изпита сурова наслада от факта, че тя отново падаше в ръцете му. Трябваше да направи това още когато пристигна днес следобед. С разговорите по време на вечерята не беше постигнал нищо. Начинът да я задържи в сегашното й настроение беше един — леглото. Обгърна нежно тила й и с другата ръка започна да развързва връзките на роклята й.

— Не, Гидиън.

Думите й го шокираха с яснотата и увереността си. Тя дори не се опита да се дръпне. Просто му отказа достъпа до дрехите си.

— Хана, и ти го искаш толкова, колкото и аз.

— Казах ти, няма да спя с теб.

— Защо? — запита той меко, като прокара ръка по гърдите й. Май нямаше сутиен. — Защо се бориш срещу нещо хубаво, скъпа? Ние сме любовници. Няма нужда да ме отпращаш тази нощ.

Тя го погледна, без да сваля ръце от врата му, и му се стори, че лешниковите й очи бяха станали по-дълбоки и по-неразгадаеми. Устните й се извиха едва-едва.

— Няма да влизам в интелектуални дебати по тази тема. Отговорът е „не“.

— Страх ли те е от мен, Хана?

— Може би.

Леко погали бузата й.

— Знаеш, че няма нужда. Никога няма да те нараня.

— Страх ме е, че още не съм в твоята категория, Гидиън. Ставам по-корава, по-силна, но още не съм готова за теб. Рискувах на Карибите и загубих. Известно време няма да рискувам.

Той я изгледа ядосано.

— Какво си рискувала?

— Помислих, че се променяш, че омекваш. Помислих, че започваш да се нуждаеш от мен, че ще намерим общ език. Но ти никога няма да се промениш, Гидиън. Винаги ще бъдеш твърд като желязо. Докато и аз не стана толкова твърда, не мога да си позволя да бъда с теб. Лека нощ, Гидиън.

— По дяволите, Хана, тази вечер говориш безсмислици. Сякаш трябва да се превърнеш в някаква свръхжена, преди да рискуваш отново да легнеш с мен.

— Преди да рискувам да легна с теб или с който и да било друг мъж, ще се науча да налагам правила. Ще се играе по моему, аз ще печеля винаги или поне ще приключвам без загуби. Ела след една-две години, Гидиън. Не знам къде ще бъда дотогава.

— Не можеш толкова лесно да ме отпратиш, жено.

— Защо? Защото ми спаси живота тогава? Не можеш вечно да го използваш, за да ме вкараш в леглото. Освен това, вече ти благодарих.

— Ами това, което правя за брат ти? За него не си ми благодарила.

Безразсъдните, предизвикателни думи излязоха, преди Гидиън да успее да ги осъзнае. Изруга безмълвно, когато видя как очите й се присвиха. Защо, по дяволите, не си държа устата затворена?

— Даде ясно да се разбере, че бизнесът ти с брат ми няма нищо общо с мен. Последния път, когато се забърках, се изложих. Не ми се мисли пак да се намесвам. Не и ако използваш позицията си на консултант, за да му направиш нещо. Наистина ли сключи сделката си Ник, за да ме убедиш, че ти дължа още няколко нощи в леглото?

— Не, по дяволите!

Тя кимна удовлетворена.

— И на мен така ми се струва. В края на краищата, сигурно не си чак толкова загорял за жена. В Тусон трябва да има доста леснодостъпни жени. Блондинки, които си мечтаят да се навъртат около някой успял бизнесмен. Мисля, че не си дошъл заради мен. Освен може би така, между другото. Нека да не спорим, Гидиън. Няма какво повече да обсъждаме. Вечерята беше чудесна. Благодаря ти и лека нощ.

— Не вярвам.

— Защото си свикнал да печелиш.

— Не играем игра.

— Където има победител и губещ, значи има игра.

Хана се измъкна от ръцете му. Той не се опита да я спре. Тя се отдалечи със съзнанието, че търси сигурност, като оставя разстояние помежду им. Знаеше, че единствената причина да успее да се дръпне сега от него бе, защото той силно се изненада от постъпките й и не можа да я спре.

— Хана, чуй ме.

Тя се усмихна слабо.

— Мислеше, че ще бъде лесно, така ли, Гидиън? Не се тревожи, ще оцелееш. Може би дори ще откриеш, че няма нужда всеки път да печелиш. — Стоеше изправена до бюрото и прелистваше дневника на леля си. Беше го оставила на пасажа за подробностите от женския култ на остров Ревелейшън. — Жените от остров Ревелейшън сигурно са имали безупречни методи да манипулират мъжете. Били са върховните посредници между боговете и мъжете, така че мъжете са ги слушали. Трябва да прочетеш какво е ставало на тези церемонии, които са траели цяла нощ. Имали огромен съд, който пълнели с алкохол, приготвен от самите тях. Всички са пиели от него по време на церемонията. Според теорията, когато съдът се изпразни, могат да стигнат до най-важната богиня. Леля Елизабет като нищо ще да е участвала в церемониите заедно с островитянките. Май не го споменава в книгите си, но го има в дневника й.

Тя спря, осъзнала с изненада, че страницата, която гледаше, бе от предишния раздел на дневника.

— Хана, хич не ми пука за студиите на Норд за някакъв си женски култ. — Гидиън пристъпи към нея с решително и заплашително изражение. — Искам да поговорим за нас.

— Ако става дума за нас, разговорът приключи за тази вечер, Гидиън. — Тя прелистваше дневника, за да намери страницата, която беше чела преди. — Мога да се закълна, че го оставих на друга страница. Може да го е духнал вятърът. Но не съм оставяла отворен прозорец.

Тя се огледа с нарастващо смущение. Нещо не беше наред, ала не можеше да каже какво.

— Какво има, Хана?

Той беше нащрек и я гледаше по друг начин.

— Не знам. Просто някакво чувство. — Тя погледна към купчината книги, които още не беше разопаковала. — Оставих този кашон затворен.

— Сега е затворен.

Гидиън погледна кашона. Краищата на капаците бяха пъхнати един под друг. Хана си пое дъх.

— Не го оставих така. Не обичам да се мъча да подпъхвам краищата, затова просто ги прихлупих. Гидиън, мисля, че някой е влизал тук.

— Господи! А ние стоим тук и си крещим като в малка домашна кавга.

— Не си крещим.

— Излез навън.

— Но, Гидиън…

— Хайде. — Той я дръпна към вратата, отвори и я избута навън. — Викай, ако чуеш нещо или ако не се върна след три минути.

— Какво ще правиш? — изгледа го тя объркано.

— Ще проверя дали не сме заклещили някого в спалнята.

Хана се подчини с чувството, че се държи глупаво. Заслуша се в шума, който вдигаше Гидиън. Търсенето не трая дълго — апартаментът беше малък. Той се върна след няколко минути със замислено изражение.

— Всичко е наред. Няма никого. Ако някой е бил тук, си е отишъл.

— Защо някой ще се интересува от този кашон с книги?

— Съмнявам се, че е било заради книгите. Сигурно не е знаел какво има вътре, когато е отворил. Ти по-добре си погледни ценните неща, виж дали не липсва нещо. Действал е чисто. Не виждам явни признаци на тършуване. Дори не се вижда вратата да е била насилвана.

Хана бързо се разрови из чекмеджетата, провери уредбата, преброи бижутата си и се увери, че парите бяха още във фризера.

— Във фризера? Държиш пари във фризера? — изуми се Гидиън.

— За спешни случаи.

— Крадецът ще погледне най-напред там, след като претърси спалнята ти.

— Е, нищо не е намерил, нали?

— Не е. Хана, сигурна ли си, че този кашон е бил затворен другояче?

Тя се намръщи.

— Започвам да се съмнявам. Ако някой е влизал, трябва да има повече следи. Не смятам, че обикновен крадец ще действа така чисто.

— И аз.

— Ами ако е корпоративен шпионин, Гидиън?

— Какво? — Той се извърна с лице към нея и сви вежди. — Мислиш, че някой от хората на Балънтайн е тършувал тук?

— Ако разбера, че някой негов човек е ровил из апартамента ми, ще го съдя до второ пришествие.

— Няма да се наложи. Аз ще го разпердушиня. Не му е работа да те въвлича.

Напрежението му беше почти осезаемо. Несигурност трепна у нея. Хрумна й, че Гидиън Кейдж можеше да бъде опасен. Беше се заклела, че няма да се остави той да я въвлича в борбите си, но трудно се преборваше с някои стари навици. За свое съжаление пак понечи да го предпази от самия него.

— Изпуснах си нервите, Гидиън. Малко вероятно е Балънтайн да прати някого да рови в апартамента ми. Какво се е надявал да намери? Едва ли е мислел, че ти ще вземеш да криеш тук някакви корпоративни тайни. Но беше прав за параноята ми тази вечер. Нищо не липсва. Най-вероятно съм оставила дневника отворен на друга страница и кашона затворен по друг начин. Това не е причина да изпадам в истерия. Съжалявам, че изобщо повдигнах въпроса.

— Сега се опитваш да се самоубеждаваш, че никой не е влизал тук, така ли?

Тя се усмихна лъчезарно.

— Справям се, нали? Сам каза, че всеки изпечен крадец е щял да открие замразените ми пари. Дори уредбата ми да не му се е сторила кой знае колко хай-тек, щял е да се заинтересува от бижутата. А Балънтайн просто няма защо да ровичка тук.

— Не и ако знае, че съм дошъл.

— И така да е, защо ще търси в апартамента ми?

Гидиън прокара пръсти през косата си с ядосано и загрижено изражение.

— Нямам представа.

— И аз. Може би защото няма какво да се вземе оттук. Затварянето на вратата сигурно е направило течение и страниците са се обърнали.

— А кашонът?

Тя вдигна рамо.

— Трябва да съм забравила как го оставих. Извинявай, Гидиън. Жена, която живее сама, понякога се притеснява за дреболии.

— Още си нервна, нали? Всичките ти доводи не са те убедили, че все пак никой не е влизал тук.

— Както казах, жените понякога се изнервят. Няма за какво да викаме полицията. Не се безпокой, Гидиън. Ще се оправя.

Втъкнал палци в колана си, той тръгна към бюрото и погледна дневника.

— Ще се чувстваш по-добре, ако остана да спя тук.

Тя замря.

— Не, няма. Ще се чувствам като глупачка.

Гидиън вдигна глава с твърд поглед.

— Няма да те съблазнявам.

— Знам — отвърна Хана тихо. — Нямам намерение да ти го позволя.

— Ще спя на дивана.

— Къс е.

— Ще се оправя.

— Гидиън, няма никаква нужда да оставаш тази вечер.

— Почти полунощ е и не съм си взел стая в хотел.

— По дяволите — измърмори тя, — едва ли е моя грешка. Трябваше да резервираш.

— Моля те, Хана.

Това я спря. Беше се приготвила да спори, но не и да я молят. Изгледа го свирепо.

— Какво моля?

— Нека да остана. — Махна към дивана. — Ще спя тук. Няма защо да се тревожиш, че ще те нападна посред нощ.

— Защо искаш да останеш?

— Защото дойдох само за да бъда с теб.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че това е емоционално нездрава ситуация, Гидиън.

— Това приказки от професионален консултант ли са? Емоционално нездрава ситуация?

— Здрав разум. С това се занимава професионалното консултиране.

— Върви да спиш, Хана. Обещавам, че ще се държа прилично. Вън вали, уморен съм и дори нямам резервация в хотел. По-смирено не мога. Нека да остана.

Тя наклони глава и го изгледа внимателно.

— По-често опитвай да се смиряваш. Отива ти.

— Спомни си какво ми каза преди, Хана. Още не си в моята категория. Не се впускай в нещо, което не можеш да спечелиш.

— Това заплаха ли е, Гидиън?

— Призив към здравия ти разум и интелигентността ти. Лягай си, скъпа.

Тя се отдалечи с лека триумфална усмивка.

 

 

Острият звън на телефона се разнесе малко след седем часа сутринта. Той се надигна, вкочанен от спането на дивана, който наистина се беше оказал много къс. За миг остана с лакти, подпрени на коленете, и се озърна за телефона. Намери го зад купчина книги, като че ли от библиотеката на Елизабет Норд. Успя да вдигне чак на петото или шестото позвъняване.

— Казвай бързо, защото не съм в настроение.

— Не ми пука дали си — чу се гласът на Стив Декър. — Радвам се, че изобщо те намерих. Гидиън, няма да ти остане бизнес за ръководене, ако не престанеш да изчезваш, щом ти скимне.

— Казах ти, че се връщам след два дни. — Той погледна часовника си. — Всъщност утре. Как ме намери?

— Мери Ан каза, че си купил билет за Сиатъл. Според мен има само една причина да ходиш там. Ти си в апартамента на Хана Джесет, нали?

— Знаеш, че е така. Карай направо, Стив. Защо ме измъкна от топлия диван толкова рано сутринта?

— Диван? Спал си на дивана?

— Няма значение. Казвай защо се обаждаш.

— Обаждам се, Гидиън, защото не си единственият, който ми чезне напоследък. Балънтайн пак го няма в офиса. Моят човек казва, че се е скатал.

— Трудно ще воюваме, ако няма човек насреща ни, нали?

— Говоря сериозно, Гидиън. Според мен си гониш опашката, вместо да бъдеш тук и да вземаш решения за всичко, от сделката със „Сърбрук“ до годишния план за бонусите. И не ми харесва това, че Балънтайн пак се е скрил. Последния път и той отиде в Сиатъл.

— Гоня си опашката ли? Анджи знае ли, че говориш така?

— По дяволите, Гидиън…

— Добре. Успокой се. Може би в Сиатъл ще се състои последната битка. Мислил ли си за това?

Декър замълча и преброи бавно до десет.

— Нашите битки се водят в кабинета ти, Гидиън. Много добре го знаеш.

— Прав си, както обикновено, Декър. Дръж нещата, докато се върна, нали?

Затвори, преди Стив да успее да отговори. Обърна се и видя Хана да го гледа мълчаливо, облечена в пъстър пеньоар на огромни тропически цветя, с живописно разрешена коса. Харесваше му как изглежда сутрин.

— Какво става? — запита тя.

— Асистентът ми. Обади се да каже, че Балънтайн е изчезнал.

— Вие май непрекъснато се следите един друг. Къде е той?

— Хич не знам и не ми пука. Последния път, когато се покри, дойде тук, в Сиатъл, за да се срещне с теб.

— Е, този път не се е срещнал с мен. — Тя се прозя и погледна дневника на бюрото. — Поне така ми се струва. — Запъти се към кухнята. — Искаш ли кафе, Гидиън?

— Хана — изрече той полека, — наистина не мислиш, че е бил тук снощи, нали?

— Не. — Споменът за едни сини очи зад водолазната маска изплува в главата й. — Не, струва ми се малко вероятно. Снощи никой не е влизал тук. Напоследък въображението ми доста се е развинтило. Облечи се, Гидиън. Не съм свикнала мъже да ми се разхождат по боксерки из апартамента.