Джейн Ан Кренц
Обрат на съдбата (11)

Десета глава

Хана намери Гидиън да я чака във фоайето заедно с последния кашон книги от остров Санта Инес. Вече беше обяд, а не преставаше да вали. Тя започваше да се съмнява в прогнозата. Времето в района на Пюджет Саунд не беше лесно за прогнозиране. Действията на Гидиън Кейдж — също. Този път не си даде труда да го запита как бе преодолял желязната порта.

— Какво правиш тук, за Бога? — Тя спря пред първото стъпало и се вгледа в него. Носеше същите дрехи, каквито и на острова — обикновени панталони и бяла риза с дълъг ръкав. Единствената добавка беше черният шлифер, целият измокрен от дъжда. — Имаш да спасяваш „Кейдж и съдружници“.

От косата му капеше вода. В краката му се беше събрала локва.

— Дойдох да те видя. Теб. Можеше да изглеждаш малко по-зарадвана, че ме виждаш. Мен.

Хана премига и осъзна какво ставаше.

— О, разбирам.

— Какво разбираш?

Тя се наведе и се помъчи да вдигне кашона.

— Дошъл си да видиш защо Балънтайн е бил в Сиатъл. Съжалявам, не мога да ти помогна. Не съм го виждала от една седмица. Откакто ме покани на вечеря. — Подхвана кашона отдолу. — И ако можех да ти помогна, сигурно нямаше. Както повтарям и на двама ви, не участвам във вашата война.

— Хана, казах, че съм дошъл заради теб. — Пристъпи напред и полека я отстрани от кашона. — Дай ми това. Колко пристигнаха вече?

— Този е последният.

Отмахна един кичур коса и присви очи, когато Гидиън нарами кашона и го понесе нагоре. Нямаше право да идва така, не и когато тя успешно се съсредоточаваше върху други неща освен него. Цели две седмици. Не беше честно, но тя вече знаеше, че мъже като Гидиън нерядко не играят честно. Играят, за да спечелят, и то по собствени правила.

— Вратата отворена ли е? — извика той от горе.

— Да.

Отърси се от замайването и отключи пощенската кутия. Сграбчи листовките и пликовете, затвори кутията и тръгна нагоре. Беше слязла без бастуна и сега не обръщаше внимание на неустойчивостта си. Олюля се на първото стъпало. Гидиън вече беше влязъл в апартамента й.

Тя си пое дълбоко дъх и спря по средата на стълбите. Несъзнателно докосна медальона, който висеше над маскировъчната пътешественическа блуза. Не биваше да губи контрол над ситуацията.

Когато влезе, Гидиън беше оставил кашона на пода. Изправи се и я изгледа заинтригувано.

— Виждам, че не ползваш бастуна.

— Само когато излизам.

— Много ли те боли кракът?

— Не.

— Ходиш ли на физиотерапия?

— Ходя три пъти седмично във фитнес клуба на брат ми.

— Хана, за Бога, не ме гледай така. Половин нощ не спах, докато се реша да дойда да те видя. Асистентът ми остана да се оправя сам още няколко дни и вече сигурно пяна му излиза на устата. Излетях със закъснение, в Сиатъл ме посреща дъжд, отивам в апартамента на моето момиче, а то се държи така, сякаш не си спомня кой съм. Един часът е, а денят вече ми се струва ужасно дълъг.

Хана си пое дълбоко дъх.

— Много вали в Сиатъл.

— Господи, жено, нямам настроение за шеги.

Той посегна към нея, преди да беше имала време да се отмести.

— Гидиън…

Ала той вече я притискаше към себе си, към мокрия си шлифер, докато тя не почувства топлината на тялото му. Устата му завладя нейната с настойчивост, която пробуди спомените от Санта Инес. Хана затвори очи, разкъсвана между желанието да си спомни и решимостта да не гледа назад.

— Целуни ме, Хана. Толкова отдавна беше. Така ужасно отдавна. — Той я притисна по-силно в стремежа да преодолее пасивната й съпротива. Хана полека си позволи да се отпусне. Всичко, преживяно с Гидиън, беше хубаво и физически задоволяващо. Нямаше нищо лошо да вкуси спомените. Устата й се открехна и тя чу задавения му радостен стон. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и я притиснаха още по-силно. Едва когато водата, капеща от косата му, започна да мокри лицето й, той нерешително се дръпна от нея. Тъмните му очи блеснаха доволно и облекчено. — Това е по-добре — измърмори Гидиън. — Много по-добре. Сега си мокра колкото мен. Може ли една кърпа?

— В банята.

Той я пусна и се запъти към коридора.

— Идвам след малко. А едно кафе?

Хана се вгледа в гърба му.

— Ще направя.

Изчака да чуе как вратата на банята се затваря и полека се запъти към кухнята. По пътя осъзна, че още държи пликовете. Пусна ги на масичката.

Гидиън беше дошъл. Не беше очаквала да го види отново, беше се убеждавала, че така ще е по-добре. Но сега трябваше да се справя и с него, и с въздействието му върху нея. И с истинските причини, поради които беше дошъл в Сиатъл. Връзката беше приключила почти преди да започне. Мъже като него не тичаха подир жените. Тогава защо бе тук?

Водата кипна, когато Хана осъзна, че той стои зад нея, облегнат на рамката на кухненската врата. Обърна се да го погледне и видя, че държи дълъг бял плик. Беше от купчината, оставена на масичката. В погледа му вече не се четеше удовлетворение или облекчение. Гледаше я с присвити очи и това веднага я накара да застане нащрек.

— Може би ще е по-добре да го отвориш.

Метна плика с нехайно движение право на шкафа до нея.

Адресът на подателя беше „Балънтайн Инвестмънтс“. Кръвта й изстина за миг, после я обзе хладен гняв. Не беше играчка на тези двама мъже. Предизвикателно грабна плика и го отвори.

— Вероятно е благодарствено писмо за вечерята.

Пробяга по съдържанието с безстрастна физиономия.

— Прилича ми на делово.

Хана се усмихна мрачно.

— Сигурно. Но то е защото всичко ти изглежда такова.

— Какво иска той сега, Хана?

Тя обмисли отговора си, докато дочиташе писмото, после реши да му каже истината.

— Казва, че с удоволствие би оставил част от акциите на „Сърбрук“ за мен, ако преразгледам решението си да не се включвам във войната. — Пусна писмото на шкафа. — Какво мислиш, Гидиън? Моят шанс за бързо забогатяване.

— И само трябва да дадеш на Балънтайн някои интересни сведения за мен.

— За съжаление не знам нищо чак толкова интересно за теб, нали?

— Щеше ли да му кажеш, ако знаеше?

Тя се обърна. Гневът вече изскачаше на повърхността.

— Казах и на двама ви, че нямам намерение да се забърквам. Не говоря празни приказки. Не съм виновна, че нито ти, нито той разбирате такова просто нещо. Толкова сте се заплели в глупавата си мъжкарска битка, че не можете да повярвате, че някой може и пукната пара да не дава за резултата, само че на мен никак не ми пука кой ще спечели „Сърбрук“. Вземи да си го набиеш в главата, Гидиън. Бил си толкова път за нищо. Не заговорнича с Балънтайн срещу теб. Не мога да му дам сведения за теб, както и на теб за него. И да ги имах, нищо нямаше да ви кажа. Можете да си играете игричките, докато адът замръзне. Не искам да имам нищо общо с тях. Ясно ли се изразих?

Той я изгледа мрачно.

— Целият проблем, Хана, е в това, че искам да ти пука.

Тя го изгледа втренчено и полека поклати глава.

— Защо?

— Не знам. Може би защото те искам и ще се чувствам много по-сигурен, ако знам, че поне мъничко те интересува какво става с мен.

— Опитах, не помниш ли? Нищо не излезе, защото ти не поиска да се промениш. Избрал си пътя си, Гидиън. Трябва да го извървиш сам.

— Не мислех, че на професионалните консултанти им е позволено да отписват онези, които не ги послушат.

— Точно това правим. Непрекъснато. — Тя се обърна, за да сипе гореща вода върху кафето. — А ти не си просто такъв случай, Гидиън. Ти си непреклонен, непроменим. Реших, че повече няма да си губя времето с теб. Точно сега имам по-интересни неща, с които да се занимавам.

— Документите на леля ти?

— Точно така. Научавам много от библиотеката й. И смятам да практикувам наученото. Ето ти кафето.

Той взе чашата, без да отделя очи от лицето й.

— Не съм дошъл заради Балънтайн.

— Така ли?

Помъчи се да не показва никакви чувства.

— Не ми вярваш, нали?

— Да кажем, че достатъчно уважавам способностите ти, за да ми е ясно, че си напълно способен да преследваш две цели едновременно. Може да искаш пак да спиш с мен, но се съмнявам, че си бил път чак дотук само за това, освен ако не е имало друга наложителна причина да дойдеш. Излиза, че има. Искаш да разбереш какво прави Балънтайн тук, в Сиатъл. И реши да убиеш с един куршум два заека.

— Не ти ли хрумва, че може да ревнувам?

Тя наклони глава.

— Хрумва ми, че егото ти може да се обиди от представата, че лягам с Балънтайн толкова скоро, след като си приключил с мен, но само толкова.

— Спа ли с него?

— Ти как мислиш?

Гидиън отпи от кафето си.

— Мисля, че не си.

— Добре. Сега, след като разбра, можеш да престанеш да се кокошиниш и да се запътиш към летището. Сигурно имаш ужасно много работа напоследък, Гидиън. Съмнявам се, че можеш да си позволиш да отделяш толкова време, за да ме проверяваш.

— Не съм дошъл чак дотук, за да ме изриташ само след петнайсет минути. Можеш ли да се поуспокоиш и да ми дадеш възможност да поговоря с теб?

Хана въздъхна и го заобиколи. Влезе в дневната и се настани на дивана.

— Говори, Гидиън. Много си голям, за да те изритам, а и кракът ми още не работи с пълния си капацитет.

Той се намести полека на стола с ветрилообразната облегалка и, без да бърза, постави чашата с кафе на масичката.

— Знам, че не ми вярваш, но дойдох, за да те видя. Това е единствената причина за идването ми.

Тя не възрази. Нямаше смисъл. Не знаеше на какво да вярва. Знаеше, че трябва да внимава много с него.

— Трудно ще ти бъде да поддържаш задочна връзка с мен, Гидиън.

— Докъде стигна с дневниците на леля си?

Въпросът я изненада.

— Тъкмо е пристигнала на остров Ревелейшън и е установила първите контакти с няколко осведомители.

— Осведомители ли?

— Антрополозите наричат така онези членове на племето, които разпитват за обичаите и значението им. Опитват се да се сприятелят с тях и да ги накарат да говорят свободно. Леля ми дава ясно да се разбере, че ще следва обичайната си процедура да разчита предимно на жени. Според нея изследователите са пренебрегвали жените. Мъжете антрополози приемат, че мъжете доминират в обществения и политическия живот на обществата, които изучават.

— Не се ли споменава какво може да значи кръгчето на картата?

— Още не.

Гидиън кимна.

— Е, може би няма да е нещо много сериозно. Само маловажна подробност за човек като мен, който се интересува от стари карти. Започна ли да си водиш записки за книгата?

Хана още беше нащрек, ала сега се почувства на по-сигурна почва.

— Да. Мисля, че най-накрая разбрах какъв ще е фокусът на книгата. Леля ми силно се е интересувала от ритуалите и обичаите, свързани с жените от различните групи, които изследвала. Направила няколко наблюдения, които противоречали на обичайните тълкувания. Силно се интересувала от рафинираното прилагане на властта на жените в племенното общество.

— Разбирам защо ти се вижда завладяващо.

— Много повече от изследванията на мъжката власт.

Гидиън се усмихна едва-едва.

— Добре. Каза си го. Ще го кажа само още веднъж, за последно. Не дойдох, за да се опитвам да те използвам срещу Балънтайн. Това не е игра на власт.

— Хубаво.

— Хана, изпитваш търпението ми.

Тя се вгледа в него за миг, невероятно смаяна, после чувството й за хумор надделя.

— Опитвам се да внимавам.

— Продължавай.

— Колко ще останеш в Сиатъл?

— Не повече от два-три дни.

— Къде ще отседнеш?

Той взе чашата с кафе.

— Тук?

— Не, не тук — възрази тя твърдо.

— Трябва да помисля. Ще вечеряш ли с мен?

— Какво ще направиш, ако откажа?

— Ще продължа да питам.

Хана кимна.

— Докато не получиш отговора, който искаш. Добре, Гидиън, ще вечерям с теб.

— Благодаря, Хана.

Той оставя кафето и стана. Тя го изгледа стреснато.

— Къде отиваш?

— Имам да свърша малко работа.

Усмивката й увяхна.

— Разбира се.

— Ще се видя с брат ти.

Хана сграбчи ръчката на дивана и се изправи.

— Как ли пък не! Достатъчно го смаза. Остави го, Гидиън.

— Само ще поговорим. Не се безпокой. Той ме чака. Обадих му се от летището.

— Не ти вярвам, Гидиън.

Той я изгледа втренчено.

— Веднъж ти спасих живота.

Тя се изчерви.

— Това няма нищо общо с бизнеса. Като стане дума за бизнес, не ти вярвам. Ако си дошъл тук да вредиш още на брат ми, кълна се, ще ти откъсна главата. Даде ми дума, че си приключил с „Акселърейтид дизайн“.

— Колко струва думата ми, ако не ми вярваш?

— Гидиън!

— Ще се видим довечера. Шест и половина.

Излезе, преди Хана да беше измислила как да го спре.

Тя се втурна към телефона и започна да звъни на брат си.

— Ник? Току-що се видях с Гидиън Кейдж. Какво става, по дяволите? Каза, че имал среща с теб?

— Така е — каза небрежно Ник. — Не се безпокой, Хана. Само ще поговорим.

— Защо?

— Не знам. Не ми обясни. Ще ти кажа после.

— Ник, това не ми харесва.

— Сега съм добре. Нищо не може да ми направи. Най-лошото мина.

— Тогава защо да се срещаш с него?

— Сигурно от любопитство. Той е гений, може да се каже. Искам да чуя какво има да ми каже. Освен това едва ли мога да откажа след онова, което е направил за теб, нали?

 

 

Офисите на „Акселърейтид дизайн“ се намираха точно оттатък междущатската магистрала северно от Белвю. Целият източен бряг на езерото Вашингтон беше застроен с модерни сгради от стомана и стъкло — типичната калифорнийска архитектура на високите технологии. Ако градът не се осъзнае, реши Гидиън, докато паркираше наетата кола на паркинга на „Акселърейтид дизайн“, скоро ще се намери обкръжен от миниатюрна Силиконова долина. От негова гледна точка това едва ли представляваше проблем. Бързо развиващата се компютърна промишленост осигуряваше богата жътва за хора, действащи като него.

Мина през фоайето, без да се изненада особено от това, че рецепционистката изглеждаше като бивша мажоретка. Типично за младите предприемачи — да търсят външност, а не ум. Но с удоволствие забеляза, че секретарката на Ник Джесет изглеждаше малко по-възрастна и доста по-компетентна.

Ник стана иззад бюрото от стомана и стъкло. Беше с риза и вратовръзка, но сакото му висеше в гардероба. Това беше първата лична среща между двамата и първото, което направи впечатление на Гидиън, бяха очите — напомниха му за Хана. Може би по-тъмнозелени, но пак така с леко повдигнати външни ъгли. Стисна ръката, която Ник му протегна, и седна.

— Ако сте дошли да видите останките — каза сухо Ник, — малко сте подранили. „Акселърейтид дизайн“ още не е сметен под килима.

— Гледката на възраждащи се компании не ме омагьосва особено.

— Тогава на какво дължа това посещение?

— Мисля да ви продам един продукт, който може да ви се стори интересен.

— Не знаех, че продавате някакви продукти за компютърни фирми — усмихна се Ник само с устата.

— Това е нова линия. Вие ще ми бъдете първият клиент.

— С какво ще ме заинтересувате?

Гидиън огледа луксозно обзаведения кабинет и забеляза купчините папки, струпани навсякъде.

— Интересувате ли се от консултации по мениджмънт?

— От вас? — изгледа го стреснато Ник.

Гидиън се усмихна.

— Продавам опит. Мога да ви спестя правенето на много неща по трудния начин. Мога да направя така, че да оцелеете.

Ник поглъщаше внимателно информацията.

— Все пак, с какво ще ме заинтересувате?

— Цената подлежи на обсъждане.

— Не и ако включва голяма порция от акциите на „Акселърейтид дизайн“.

Гидиън се усмихна отново.

— Не.

Ник разсеяно почукваше с молива по ръба на бюрото.

— Не съм сигурен, че мога да си го позволя, господин Кейдж.

— Ще се разберем. Подробностите може да останат за по-нататък. Сега съм дошъл само за да разбера дали се интересувате.

— Ще бъда глупак, ако не се заинтересувам, нали?

— Не непременно. Сигурно ще успеете и сам. Научих много за вас. Удържате положението, когато друг би се отказал. Имате потенциал.

— Така казва сестра ми. — Ник се поколеба. — Защо сте дошли? Заради Хана ли?

— Срещата ми с вас не й харесва.

— Тя е доста добър познавач на човешката природа.

— Точно сега не е. Държи се много предпазливо с мен, за да преценява правилно. Ако решим да работим заедно, ще трябва да вярвате на собствените си инстинкти.

— Искам да обоснова собствената си преценка.

— Нямаше да ръководите бизнеса си, ако не беше така. Имате ли нужда от консултации? — запита Гидиън.

— Имам. Но не съм съвсем сигурен, че ги искам от вас.

— Това може да се уреди.

— Бас държа. Искам договор. Който да гарантира, че ще стоите настрана от „Акселърейтид дизайн“. Бих искал вашето възнаграждение да е свързано с доказуеми подобрения в стандарта на операциите и в печалбите. Искам и пробен период, за да видя дали можем да работим заедно, преди да се съглася на дългосрочно сътрудничество.

— Предпазлив човек сте, Ник.

— Отскоро го научих по трудния начин.

Гидиън вдигна рамене.

— Добре е такъв урок да дойде на по-млади години.

Ник се усмихна леко.

— Платих скъпо. Не ми се плаща така за всяко нещо. Особено за консултации.

— Както казах, можем да се договорим.

— Обядвали ли сте, Гидиън?

— Да, в самолета.

Ник се вгледа в него.

— Имате ли планове за днес?

— Не. Чак за вечерта.

— Сестра ми каза, че обичате да плувате. В моя клуб има голям басейн. Ще отида да тренирам днес следобед. Ако искате, елате с мен.

— Чудесно, тъкмо ще поговорим.

Равнодушието изчезна от погледа на Ник, заменено от мрачна прямота.

— Длъжник съм ви. Спасихте живота на Хана.

— Затова ли рискувате да говорите с мен?

— Да. И просто от любопитство.

 

 

Хана с неудоволствие се улови, че се разхожда неспокойно напред-назад в шест и половина вечерта. Беше се облякла за половин час — но много по-рано от часа на срещата. Черно-бялата рокля беше от лен и тя се страхуваше да седне, за да не я намачка преждевременно. Надяваше се ленената мода да не трае дълго. Не всички обичат изпомачкани дрехи.

Разходката с още неоздравяло коляно не беше най-приятната гимнастика на света. Отпусна се, когато Гидиън дойде. Тръгна към вратата, все още раздразнена. Фактът, че той изглеждаше великолепно в консервативния си костюм, не я успокои.

— Закъсняваш.

Той погледна извинително към часовника си.

— Само пет минути. Не можах веднага да намеря място за паркиране.

— Но веднага си открил брат ми, нали?

— Да. Къде ти е мантото?

— В дрешника.

— По-добре го вземи. Захладня, макар че вече не вали.

Тя се намръщи.

— Ще ми намачка роклята повече от допустимото.

Той се засмя.

— Няма нищо. Ще се направя, че не виждам.

Приближи се към дрешника и извади един черен шлифер, поръбен с ивица маскировъчен плат.

— Ето. По-добре да вървим. Резервирал съм за седем часа.

— Къде?

— Брат ти ми го препоръча, на кея.

Хана го изгледа продължително, докато вървяха надолу по стълбите.

— Е?

— Какво?

— За какво си говорихте с брат ми?

— За бизнес.

— Гидиън, ако не ми дадеш ясни отговори, вечерта ще свърши ей сега.

Той въздъхна.

— Добре. Предложих му консултации по мениджмънт.

— Консултации по мениджмънт! Фирмата ти е инвестиционна.

— Мислиш ли, че ми е късно да се впусна в друг вид бизнес?

В гласа му се долавяше замисленост, която я стресна.

— Не, разбира се, че не — отговори тя механично. Професионалните консултанти винаги подхождаха положително към намеренията за промяна. — Само че не те виждам просто така да се впуснеш в нова сфера. Не и ако няма да спечелиш нещо от това.

— Ще спечеля. Хонорар.

— Нещо повече. Брат ми точно сега не може да си позволи мениджърски консултации, така че как ще ти плати?

— Подозрителна си, Хана.

— Можеш ли да ме обвиняваш?

— Да. Никога не съм те лъгал. Никога не съм ти давал причина да се усъмниш в мен. Няма защо да се тревожиш за брат си. Моето споразумение с него е прямо и честно. Стига си се тревожила. Отпусни се и се наслади на вечерта.

Няма да спечели нищо, ако го разпитва, реши Хана. Сутринта ще захапе Ник.

— Сигурно си прав. Не съм особено убедена, че наистина мислиш да се впуснеш в друг вид бизнес.

— И аз не съм. Това е експеримент.

— Не съм сигурна, че искам да експериментираш върху брат ми.

— Хана — изрече той нежно, — не трябва да казваш нищо.

Рибният ресторант се намираше на един от старите вълноломи. Огромните контейнеровози, които приставаха в залива Елиът, бяха твърде големи за старите пристанищни структури и използваха съвременните пристани, разположени на юг. Затова старите сгради бяха превърнати в ресторанти, магазини и паркове.

Вечерта излезе по-приятна от очакваното. Сьомгата и шардонето бяха великолепни. Но Хана изведнъж осъзна, че само тя говори. Прекъсна изречението си по средата и се загледа замислено в него.

— Какво има? — запита Гидиън.

— Току-що осъзнах, че цялата вечер ти разправям за лелините дневници.

— Е, и? Харесва ми. Интересно ми е. Доразкажи ми за женския култ към богинята на остров Ревелейшън.

— Е, тъкмо попаднах на него, но е ясно, че леля ми веднага е разбрала, че култът е основната властова структура за островитяните. Очевидно е била запленена. Пише доста за него. Богинята била асоциирана с морето и с плодовитостта. Само жените можели да я призовават или да измолват благословията й. Имало и специален съд, използван при церемониите в нейна чест.

— И тя предположила, че жените управляват острова? Май си спомням, че в книгата си тълкува всички обичаи като ориентирани към жените.

Хана кимна.

— Натъкнах се и на бележки за роднините ни. Медальонът се е предавал от поколения в семейството ни, Гидиън. Принадлежал е на роднините, за които ти разказвах. Математичката и художничката. И на една писателка, която е живяла преди художничката.

— Спомням си. Жените във вашето семейство, които не са се омъжвали.

— И които са имали много успехи. Сега медальонът е мой.

— А ти не се смяташ достойна за него, защото си само професионален консултант.

Хана не се усмихна.

— Точно така. Жените, които са носили този медальон, са имали голяма лична власт. Хората като теб приемат властта за даденост, Гидиън. Но не и аз. Написването на решителната книга за Елизабет Норд ще бъде начало в правилната посока за мен. Ще ми даде шанс да направя нещо важно. Нещо, с което да постигна успех.

— Сама казваше, че талантът ти е да насочваш хората.

— Това е талант, който хора като теб и Вики Армитидж не вземат сериозно.

Усмивката му помръкна.

— Искаш Вики Армитидж да те взема сериозно?

— Нещо лошо ли има в това?

Гидиън се замисли.

— Мисля, че няма. Не я познавам, ала това не ми изглежда като някаква значима цел.

— Присмиваш ли ми се, Гидиън? — Хана се усмихна уморено. — Разбираш ли какво искам да кажа? И ти не ме вземаш сериозно. Иска ми се намеря мъж, който да ме взема сериозно.

— Това са глупости, Хана. Не знам откъде ти хрумна, но е глупаво да говорим за това. Много добре знаеш, че се отнасям сериозно към теб. Мислиш ли, че щях да замина от Тусон посред бъркотията с Балънтайн, за да прекарам няколко дни с теб, ако не те вземах сериозно? Мислиш ли, че щях да търча към Сиатъл, ако не беше така?

— Не търчиш подир мен, Гидиън. Търсиш отговори. За ситуацията, в която си попаднал с Балънтайн. За кризата на средната възраст, с която май се бориш. За бизнеса. Кой знае? Поради някаква причина ти се струва, че можеш да ги намериш, като се въртиш наоколо ми. Не е така.

Той я изгледа с присвити очи.

— Откъде знаеш?

— Защото престанах да давам съвети на хора като теб, Гидиън. Занапред ще следвам собствения си съвет.

— Така ли? — изрече той предизвикателно. — И с какви съвети се подхранваш напоследък?

Хана подпря замислено лакти на масата и преплете пръсти. Подпря брадичка на ръцете си и го погледна.

— Ще престана да се безпокоя за другите и ще се занимавам само със себе си. Няма да позволя нито ти, нито Хю Балънтайн да ме използвате. Ще стана достойна за медальона. Ще открия собствената си власт, Гидиън, независимо каква е. И тогава ще я експлоатирам докрай. Изведнъж станах много амбициозна.