Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 40гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2010)
Корекция
МаяК(2014)
Форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Дороти Идън. Американската наследница

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1997

ISBN: 954-455-022-2

История

  1. —Добавяне

Глава девета

Събитията на фронта при Дарданелите се развиваха зле, нещо, което проличаваше от все по-дългите списъци на загиналите. В едно от писмата си Лайънъл писа, че е преболедувал т.нар. „гнилостна“ треска и че това наименование било извънредно сполучливо.

„Тази болест е доста разпространена, но лично аз имах късмет, тъй като прекарах само някаква нейна лека форма. Работата е там, че на това място гъмжи от мухи, които са по-голяма напаст дори и от турците. Важното е обаче, че отново съм на крака.“

— Слава богу — извика Кити радостно. — Напълно ми е безразлично как ще завърши този поход, все ми е едно и дали ще ме обвините в липса на патриотизъм. Важното е мъжът ми да се прибере у дома.

Получи се и поредното още по-хладно писмо от Хюго, човек можеше да си помисли, че изписването на всяко изречение му е струвало неописуеми усилия и че направо е забравил поверената му жена, която бездруго познава съвсем повърхностно:

„Разбрах, че си започнала ремонта на къщата. Та ти си била много практична жена, все повече и повече ме учудваш. А освен това си и много щедра, предполагам, че влагаш от твоите пари в това начинание. Когато виждам колко много са празните и порутени дворци в тази страна, ме изпълва себичното желание тази участ да не сполети и моя собствен дом. Радвам се, че и ти изпитваш подобни чувства. Има все пак едно утешително обстоятелство — на английска земя никога не се е водила война като тази. Как е ездата? Джулия ми пише, че конете са в отлично състояние. Когато се върна следващият път, ние двамата ще пояздим заедно из околността…“

Ние ли? Кого имаше предвид — нея или Джулия? Най-накрая Хети отиде до Сайрънстър при доктор Бейли, домашния лекар. Стори го не защото се нуждаеше от потвърждение на бременността си, а поради факта, че все още я преследваха двете страховити преживявания от последно време.

— Възможно ли е жена в моето състояние да си внушава разни странни неща?

— О, да. Най-често възниква остро желание за определен вид храна.

— Не, имам предвид илюзии на сетивата. Понякога ми се струва, че чувам неща, които изобщо не съществуват.

Той се усмихна с разбиране.

— Чувате гласове на духове, така ли?

— Да, нещо такова.

— Е, според мен това се дължи на ужасното ви премеждие с „Лузитания“. Смятам, че все още ви измъчват последствията от преживяното сътресение. Впрочем, допадат ли ви Лобърн и къщата?

— О, просто ги обожавам! Струва ми се, че мястото ми наистина е тук. Стига да не прозвучи много дръзко…

— Разбирам ви, мила. Вие сте американка и сте свикнали на много по-съвременни сгради, а освен това притежавате и буйна фантазия. Реакцията ви е била изострена и сте си внушили, че къщата ви говори. Но всичко това ще отмине, щом съпругът ви се завърне и бебето се роди. Всъщност писахте ли вече на Хюго за детето?

Хети поклати глава.

— Пишете му. Тази вест ще го разведри.

Но Хети бе решила все още да не пише на мъжа си. Постоянно си повтаряше, че трябва да е предпазлива и не бива да избързва. Щеше да бъде ужасно, ако се случеше нещо лошо — напразните надежди щяха да го съсипят. Сподели тези свои мисли и с майка му.

Лейди Флора й отговори с глас, по-благ от когато и да било:

— Хети, знаете отлично, че Хюго може и да загине. Нима не искате да го зарадвате, като му съобщите, че ще има дете?

— Надявам се да му го кажа лично.

— Война е, скъпа моя. Не бива да се поддавате на сантименталност.

Джулия, която присъстваше на разговора, се намеси неочаквано:

— А попитахте ли лекаря за ездата?

— Смята, че умереното движение е полезно. За езда не каза нищо.

Изражението на Джулия бе изненадващо спокойно. Вероятно бебето предизвикваше в нея горчива завист, но тя така и не издаде истинските си чувства.

— Трябва да се пазите — обади се лейди Флора. — Смятам, че се налага да се откажете временно от конете.

— Ние, жените, живеещи в провинцията, не отдаваме толкова голямо значение на тези неща — поясни Джулия. — Не сте ли яздили, когато сте били бременна, лейди Флора?

— О, да. И то защото съпругът ми очакваше това от мен. Но не и след третия месец. Не бива да се проявява неразумна смелост.

— На ваше място и аз бих постъпила така — заговори Джулия, загледана замечтано през себе си, сякаш и тя бе в същото положение. — Но тъй като не съм бременна… — Продължи тя твърдо и гласът й се извиси: — … двамата с Хюго ще яздим всяка заран. Разбира се, само докато вие, Хети, все още не сте в състояние да се качите на кон.

Думите й подразниха Хети.

— Мога да яздя и сега. Мислех, че по този въпрос сме единодушни, нали?

— Добре, в такъв случай ще поработим още върху стойката, нали?

Лейди Флора изгледа двете млади жени изненадано.

— Но вие не очаквате Хюго. Нито една от вас двете, нали?

— Не — отвърна Хети и спокойно изгледа Джулия. — Но дори и да беше така, сигурно първа щях да го науча.

Джулия се усмихна принудено.

— Във военно време всичко може да се случи. Все пак Хюго умее винаги да се оправя. Ако успее да си уреди отпуск, ще дойде. Та било и само за да види жребчето, което купих в Нюмаркит.

Каква мръсница, помисли си Хети. Коварна, безсрамна мръсница. Нима лейди Флора не забелязваше колко опасна може да бъде тази ревнива жена. Защо не я махаше от това място? Можеше ли изобщо да се разчита, че когато се роди детето и тя волю-неволю приеме брака на Хюго, най-сетне ще отпрати с добро мис Джулия Пембъртън?

Дали пък да не прибегне до крайното средство и да й покаже онова писмо: „Никога не ще се откажа от теб… Никога, никога“. Хети почувства, че няма да й е леко да се справи с тази ситуация, но от друга страна не биваше в никакъв случай да се държи като някаква страхливка пред тази самоуверена англичанка. Щеше да продължи с ездата, но съвсем предпазливо. Копнееше да излязат заедно с Хюго в ранни зори и да му се покаже в ездитен костюм. Защото конете бяха тези, които го сближаваха с Джулия и удадеше ли й се да разсече тази връзка, щеше да постигне важна победа.

Запита се дали се чувства самотна. Кити се държеше мило, но бе твърде разсеяна и постоянно бе заета или в болницата, или в градината. Поведението на лейди Флора бе безупречно, но Хети бе убедена, че зад вежливата фасада дълбоко в себе си тя храни неприязън към тази снаха, която се налагаше да приеме единствено заради внушителната й банкова сметка. Що се отнася пък до Джулия, тя, независимо от чисто личната вражда помежду им, в никакъв случай не спадаше към типа хора, с които Хети би искала да се сприятели. Просто нищо не ги свързваше.

Хети обаче не се смущаваше особено от този факт — тя поначало не бе свикнала да дружи с никого. С прислужниците се разбираше отлично. В началото липсата на всякаква официалност в отношенията им ги объркваше, но скоро възприеха охотно нейния маниер, който допадаше най-вече на по-младичките камериерки. Готвачката все още си оставаше недоверчива, но постепенно и тя се отпусна. А и икономката мисис Евънс сигурно никога нямаше да промени хладното си държане, ако не бе видяла лично с какво усърдие Хети поема задълженията си, как се движи из къщата и най-вече в кухнята, царството на прислугата — свободна и необременена от принудата да обяснява комуто и да било действията си.

Дори и лейди Флора трябваше да признае, че домакинството функционира безупречно. Тя неведнаж изказваше съжалението си, че не може да се запознае с майката на Хети, която ще да е била забележителна жена, щом като е успяла да възпита дъщеря си толкова добре. Хети пък отвръщаше, че майка й просто е била практична по природа, както впрочем и повечето американки.

Отношенията с прислугата бяха обаче едно, а да имаш приятели от твоя ранг — съвсем друго. Лейди Флора бе споменала веднаж нещо за някакъв си „ден за гостуване“, след което добави, че наистина било твърде жалко, гдето обстоятелствата не разрешавали на Хети да води блестящ светски живот.

Но без Хюго до себе си Хети не изпитваше никакво желание да обслужва всички тези безлични провинциални благородници. Все така щеше да ходи всяка неделя на църква, щеше да сяда на пейката, запазена за рода Хазърд, околните щяха да я зяпат неприкрито, но дали пък светските сбирки не можеха да почакат още малко?

— Разбира се, че може, скъпа моя — отвърна лейди Флора с необичайно нежен глас, издаващ облекчението, което изпитва в този миг. — Би било наистина чудесно, ако момчетата са сред нас за Коледа, но мисля, че не бива да се надяваме прекалено много.

Все пак Хети не остана съвсем без компания. Макар и да имаше склонност към усамотяване, малкият чудак Фреди започна да я следва навсякъде. Настояваше да разговарят за Ахил, Аполон и Хектор. Често бе чувал тези имена от баща си. Войни ли са били или обикновени хора. И дали не би могло тя да му разкаже за тях?

Хети се разтърси в библиотеката и откри едно издание на „Илиадата“. Все още не я бе чела; подозираше, че книгата е липсвала дори и в обширната библиотека на семейство Джарвис. В едно от своите писма Лайънъл споменаваше искрящите очи на Зевс и я обзе любопитство.

Докато тя четеше на глас, Фреди се сгушваше на просторното кожено кресло до нея. „Там бдяха троянци пред портите Илионови. А в душите ахейски, боязън всели се от страшното бягство, спътника верен на вцепеняващия страх…“

Можеше ли едно малко момче да обхване сложното многообразие от характери? Човек можеше и да остане с такова впечатление — Фреди я слушаше с напрегнато внимание. Приличаше на малък, подранил в развитието си професор. А може би просто му харесваше да седи заедно с Хети и да я слуша как му чете.

— Ще го превърнете направо в Кеймбриджки професор — промърмори Кити. — И собственото си дете ли смятате да възпитавате така?

— Във всеки случай държа да стане нещо повече от специалист по лова — отвърна Хети.

— Каква ерес! Да кажете такова неща в този дом — усмихна се Кити.

— Е, като е така, няма да ме издадете на Хюго, нали? Впрочем детето може да излезе и момиче.

— В такъв случай ще трябва да положите известни усилия да си родите и момче. Нали тъкмо това и очакват от вас?

Внезапно отново я обзе познатият мъчителен страх.

— Дано имаме тази възможност, Кити, дано изобщо се стигне дотам!

— Не се тревожете. Тази война все ще свърши някой ден. Или…

— Какво „или“?

— … или ще си получим обратно ранени герои. — За момент погледът на Кити притъмня. — Толкова много от тях ми минават пред очите. И все пак по-добре ранени, отколкото покойници — завърши тя бързо. Замълча за миг, след което добави замислено: — Наистина е по-добре… поне за някои от тях.

Настъпи денят, в който се състоя и първото събиране на чай. За целта бе подготвен летният салон, а не градината — макар мека и слънчева, есента все пак бе сезон, носещ изненади. Не биваше да се допуска някой студен полъх на вятъра да подгони дамите обратно в къщата. Опадалите листа лежаха по повърхността на тъмното езеро като разпилени монети или тъмноруси къдрици. Цялата трева бе осеяна с бодливи обвивки на кестени. И тъй като нямаше достатъчно хора, които да почистят, това очарователно безредие щеше да продължи чак до зимата. А войната във Франция, вместо най-сетне да свърши, сякаш се затягаше все повече. Лейди Флора реши да събере на чай само дами — защото първо, не бяха останали много мъже, и второ, тъкмо дамите бяха най-големите любителки на подобен род начинания.

Що се отнася до Хети, тя предпочиташе да бъде където и да е другаде — с Том Гръб на покрива, с Фреди в библиотеката и дори с Джулия в конюшнята — само не в летния салон с тези надути и церемониални дами. Бе бременна в третия месец и вече никой не се опасяваше, че може да пометне. Отсега нататък едва ли щеше да запази бременността си в тайна от Хюго, тъй като състоянието й нямаше да убегне от вниманието на някои любопитни гостенки. Пазеше грижливо тайната си и до този момент отказваше да я сподели с бащата на детето, сякаш възнамерява то да принадлежи единствено на нея. Осъзна, че е длъжна да се бори срещу своята склонност да таи всичко в себе си. Та нали бе отминало вече времето на свръхпредпазливостта и на постоянната подозрителност! А и вуйчо Джонас й пишеше в последното си писмо следното:

„Отново превеждам пари на сметката ти, както ме помоли, тъй като явно си се заинатила да ремонтираш онази порутина. Но все пак не допускай тези хора да те изстискат докрай! Може пък след някоя и друга година да ти дойде друг ум в главата, що се отнася до любимия ти Лобърн. Лично аз предпочитам по-ясната и по-солидна съвременна архитектура, каквато си имаме тук, в Америка. Моля те, не се засягай, чети давам такива съвети. Нали си ме знаеш, аз съм само един предпазлив бизнесмен.“

Слава богу, поне от тази страна проблем не съществуваше. В нейно лице вуйчо й виждаше законна наследничка на значително състояние.

Бебето обаче бе нещо съвсем лично — нежното му присъствие засягаше единствено нея. Именно то превръщаше в действителност онзи странен живот, в който тя се придвижваше пипнешком. До този момент бе преодоляла обаче толкова трудности, че шепа нахални и любопитни жени едва ли можеха да й създадат сериозен проблем.

И ето ги, седнали в своите копринени рокли, обвезани с дантели и с широкополите шапки на глава, те отпиваха чай от фините порцеланови чаши на лейди Флора, обслужвани от изнервената и неуверена Ефи, която наистина бе обучена как да облича господарите, но не и как се сервира кейк. Налагаше се Хети да се настани сред гостите, за да може да разговаря с всички — до този ден бе ги виждала единствено в църквата. Всички до една изразиха мнението, че независимо от войната, бушуваща покрай тях, тя все пак поддържа прекалено малко контакти. Просто не можели да повярват, че такова било и нейното желание. И то при положение, че е тъй очарователна! Какъв ли е цветът на очите й — сиви ли са или зелени? Точно като морето, нали? Макар, че милата сигурно не иска да й се припомнят някои неща. А тези трапчинки — ах, Хюго положително е луд по тях. О, тя сигурно линее по него! Впрочем просто нямало нужда да се обсъжда въпроса, че и той (клетото момче) копнее да се завърне при жена си! В този миг иззвънтя чаша — чашата на Джулия. Бе я поставила малко небрежно на масата.

— Джулия, скъпа, позвъни, моля те, да донесат още малко вода!

— Разбира се, лейди Флора.

Джулия — послушна, стройна и изискана в обикновената си синя рокля. Дори и в големите й красиви очи не се отразяваше нейното безгранично огорчение. Нима никой, освен Хети не забелязваше яростта, която я преизпълва?

За първи път й се налагаше да отстъпи на заден план пред гостите на дома, наблюдавайки как Хети, чужденката, си присвоява всичко онова, за което мечтаеше тя, Джулия. Буквално с последни усилия на волята компаньонката на лейди Флора успя да запази онова послушание, което стопанката на дома очакваше от нея. Несъмнено състоянието й не убягна от вниманието на лейди Флора, която бе умна жена. Всъщност тя трябваше да намери някаква друга работа за Джулия, работа, която нямаше да наранява чувствата на младата жена. Но не бе изключено и лейди Флора, както толкова много други скучаещи възрастни дами, да се забавлява със сценки, наситени с драматизъм. А може би и Джулия я бе помолила да остане в Лобърн.

Като че ли никой от присъстващите не забеляза скрития смисъл на ставащото. Единствена старата мисис Ентуистъл, в дантелена черна рокля и с диамантени накити, се обади необмислено:

— А пък ние винаги сме си мислили, Флора, че Хюго е привързан към Джулия. Нали така, Маргарет?

Маргарет, по-възрастната й сестра, само кимна с глава, а лейди Флора дори надмина по жестокост двете дами като промърмори:

— Той наистина бе много привързан към нея. И по принцип все още е привързан. Милата Джулия! Тя е все едно член на семейството. А моите момчета са й като братя. Е, поне като близки роднини.

Внезапно някаква жена с ястребов нос и остър поглед се обърна направо към Хети:

— Преди седмица срещнах една жена, оцеляла от нещастието на „Лузитания“. Малката Евърсли. Посетила леля си в Бостън и се връщала, за да встъпи в Червения кръст. Казва се Кетрин Евърсли, Хети. Мога да ви наричам така, нали?

— Разбира се — отвърна Хети с пресъхнала уста.

— Запознавали ли сте се случайно с Кетрин? Каютата й е била точно до палубата за разходки.

— Каютата, която сте наели с майка си, не е ли била също някъде там, Хети? — попита и лейди Флора с любопитство в гласа. — Доколкото си спомням, казахте, че спасителните лодки са били спуснати в морето някъде близо до вас.

Хети преглътна мъчително. Осъзна, че в този миг не може да стори нищо друго, освен да издаде само някакъв дрезгав, нечленоразделен звук. Все пак събра сили и промълви едва-едва:

— Да, имахме късмет, че се намирахме недалеч от лодките. Но мама не можа да се спаси.

— Бедното дете. Аделайд, не бива да човъркаш в раната — обади се нечий доброжелателен глас.

— Ами не разбрах какво каза. Значи не сте се запознавали с Кейт Евърсли, така ли, Хети?

Хети отново положи усилия да отговори:

— Имаше много пътници. Повечето не си знаеха дори имената.

— Е, може би ще я познаете, когато се видите.

— Да се видим ли?

— Да, тя се явява често по най-различни балове и приеми. Много е вероятно обаче Червеният кръст да я изпрати във Франция и тогава край на обществените изяви. Храбро момиче!

Хети притисна страните си с ръце — типичният й защитен жест.

— Признавам, че съм страхливка. Все още ми е трудно да понеса спомена за онова кошмарно премеждие. — Понечи да изгледа умолително неволната си мъчителка, но внезапно погледът й се спря на загадъчните очи на Джулия, в които се таеше овладян гняв. Стори й се, че забелязва и още нещо в тях — може би знание, възбуда, решителност? Да вървят по дяволите всички тези кресливи, наконтени гъски, събрани в слънчевия салон! Тайно в себе си Хети твърдо реши да се нанесе в зимния салон, защото бездруго нямаше да получи музикалната стая. Наистина, със своите прозорци, гледащи към градината, салонът бе красиво помещение, което можеше да се превърне в чудесно убежище, създадено сякаш единствено за нея. Но той притежаваше и още едно предимство — през прозорците се виждаше входната алея, по която щеше да се завърне и Хюго. Реши да вземе любимите си картини от галерията и да постави по-светли мебели. Да, още същата вечер преди храна тя щеше да седне там и да пише на Хюго за детето. Бързо нахвърли писмото наум:

„Днес майка ти покани няколко приятелки на чай. Всички те ме разглеждаха най-внимателно и се опасявам, че разгадаха тайната ми. Любими мой Хюго, от цели три месеца съм скътала тази тайна в гърдите си — исках най-сетне да съм съвсем сигурна. Вече мога да ти съобщя, че ще си имаме дете още преди да настъпи следващата пролет. Надявам се да е момче, и то не само заради теб, а защото и на мен ми се иска да имам син. Ако обаче се роди момиче, по-късно ще опитаме пак, нали? Дано тази вест облекчи живота ти в онзи гаден окоп…“

— Хети! Хети! Ще дойдете ли за малко? Кити е все още в болницата, а не можем да открием Фреди. Бавачката го е търсила навсякъде из къщата и градината. — Джулия бе застанала в залата. Този път вместо официална рокля бе облекла панталони за езда и пуловер.

Хети се стресна.

— А аз не съм го виждала от обяд!

— О, боже, къде ли е сега? Пим твърди, че го е видял преди няколко часа в края на гората. Изглежда е споменал, че трябва да открие Олимп. Вие ли сте му внушили тези неща?

Фреди бе буквално очарован от Зевс облакогонеца, Ахил бързоноги, Хектор, укротителя на коне, както и от всички останали безсмъртни. Веднаж я бе попитал какви хора са безсмъртните.

— Ами такива, които са винаги живи — поясни Хети. — Не като нас.

— Страшно ми се иска да ги видя!

— Можеш да ги видиш във въображението си. Така прави и тати.

— А черните кораби — продължи да разпитва Фреди. — Мога ли и тях да ги видя във въображението си?

— Той е пълен с идеи — отвърна Хети на Джулия. Разбира се, че духът на едно дете трябва да се разбуди и по този начин да се подготви за бъдещето. Упрекът в очите на Джулия бе неуместен. — И аз ще го потърся. Не може да е отишъл кой знае колко далеч.

— Ще оседлая Монарх — предложи Джулия. — Фреди сигурно е поел към Фор Хилз. Неговия си Олимп. Как мислите, дали сте в състояние да яздите? В такъв случай бихме могли да търсим в различни посоки.

Хети дори не се и преоблече. Щеше да възседне Беси направо както си беше с рокля. Страховити мисли преминаха през главата й. Не бе изключено нещастие да е сполетяло момчето. Фреди бе слабичък за годините си. Възможно бе и да е паднал в някой поток или още по-лошо — в река. Водата, тъмна и застрашителна, все още заемаше главно място в кошмарните й видения. Досети се и за езерото под тисовете. Какъв ужас, ако се наложеше да изпуснат водата! А когато Кити си дойде?! Ами Лайънъл? Ще научат, че единственият им син се е удавил, търсейки черните кораби на Троя…

Почувства угризения на съвестта, че с „Илиадата“ е разбунила и бездруго буйната фантазия на Фреди. Към това се прибавяше, разбира се, и постоянно спотаяваната вина. С тези мисли в главата тя последва стройната фигура на Джулия.

— Проклятие, конярят не е тук! — възкликна Джулия. — Май че искаше да помага при жътвата. Трябва да се оправяме сами, Хети. Всъщност чувствате ли се добре?

— Естествено — излъга Хети. От нея никога нямаше да излезе храбра ездачка. Истината бе, че все още се страхуваше от конете, нещо, което Хюго сигурно щеше да забележи.

— Добре, в такъв случай обиколете гората с коня, а аз ще мина направо през нея — разпореди Джулия. — Не галопирайте! И бъдете предпазлива, за бога! Не искаме да ни се случи нещастие, нали? Пък и ако яздим бавно, по-скоро ще открием момченцето, не е ли така?

Над хълмовете небето все още се синееше, но по есенните ливади в долчинките вече бе паднала сянка. Появи се хладен вятър. Беси бе отпочинала добре и й се искаше да галопира. Хети се опита да я обуздае. Бе свикнала Джулия да я напътства и затова в този миг се почувства изоставена и изпита страх. Точно както в безбрежното море, когато остана сама със себе си и се вкопчи отчаяно в някакъв спасителен пояс! Първоначално Беси се движеше бързо нагоре-надолу по долчинки и падинки и Хети изобщо не бе в състояние да оглежда околността за Фреди. Впоследствие обаче кобилата премина в спокоен тръс и Хети я насочи към окрайнините на гората.

— Фреди! Фреди! — Гласът й и присъствието на коня подплашиха някаква сова и тя се плъзна над пътя като малък пернат галеон. Изплашена, Беси отскочи встрани. Успя все пак да се успокои бързо, но в Хети се загнезди страх, че всеки миг иззад дърветата и храсталаците може да изскочи някоя лисица или друго животно.

Къде ли се намираше Фреди? Едва ли бе достигнал до последния от четирите хълма, неговия Олимп — та до там имаше цели две мили.

Дали изобщо бе възможно да го открият в тази тъмнина? Дали и изводите на Джулия не бяха прибързани? Да, но какво ли щеше да каже Кити, ако синът й загинеше? А Лайънъл, който в този миг изкачваше своя си Олимп, обвит от булото на войната?

Трябваше да… Но така и не успя да довърши мисълта си. Защото внезапно някъде в гората прозвуча силен пукот, иззад прерасналите дръвчета и храсти изскочи нещо огромно, нещо могъщо и Беси, обезумяла от ужас, се впусна стремглаво в галоп. Положението на Хети бе безнадеждно — кракът й се заплете в стремето и тя изпита остра болка. Последното, което си спомняше, бе как пропада от седлото и се сгромолясва на земята с главата напред.