Дороти Идън
Американската наследница (2)

Глава втора

Гордостта на вуйчо Джонас, неговият додж, ги очакваше вече на улицата, за да ги закара в Канърд-Пиър. Дамите обаче се задържаха по-дълго на закуска поради присъствието на вуйчото и обезпокоителните новини, които донесе със себе си. Още с влизането си той размаха някакъв вестник и ги запита дали седмица по-рано са чели информациите относно пътуванията с кораб.

— Не, от къде на къде — отвърна мисис Джарвис. — Знаем часа на тръгване, а други сведения не са ни и нужни.

— Нужни са. Ето тук, например — прекъсна я вуйчо Джонас и посочи една от рубриките. — Прочетох някакво странно предупреждение от страна на немското посолство. Искате ли да го чуете и вие?

— Но ние няма да пътуваме на немски кораб. Лично аз бих предпочела „Принцеса Цецилия“. Повечето ми приятели са просто влюбени в този кораб. Но при съществуващите обстоятелства ние проявихме дипломатичност и предпочетохме английски кораб, който е на път към едно от английските пристанища. Нали, Клеманси?

— Нека да прочете съобщението, мамо.

Чичото се прокашля и зачете с възможно най-носовия си тембър:

— „На всички пътници, възнамеряващи да пътуват през Атлантика, искаме да напомним, че Германия и съюзниците й се намират в състояние на война с Англия и нейните съюзници. Напомняме още, че във водите покрай британските острови се водят бойни действия и че в съответствие с официалното комюнике на правителството на Германския райх всички кораби, пътуващи под флага на Великобритания или на някой от нейните съюзници, подлежат на потапяне в гореупоменатите води. Онези пътници, които са решили да прекосят района на бойните действия на борда на английски кораб или на кораб на някоя от съюзените с Англия държави, носят лична отговорност относно последствията от действията си. Посолство на правителството на Германския райх, Вашингтон, окръг Калъмбия, 22 април, 1915 г.“

— Е, Милисънт, какво ще кажеш?

— Според мен немците постъпват много почтено. Но все пак те не споменават „Лузитания“, нали?

— Листът с предупреждението е закачен точно до съобщението за деня и часа, в който ще отпътува „Лузитания“. Не е ли малко странно? Ех, ако го бях прочел предната седмица! Но моят писар ме извести едва тази сутрин. Въпреки всичко обаче все още е възможно да се откажеш от пътуването, Милисънт.

— Какво? В погледната минута? Та багажът ни е вече на борда. Сватбената рокля на Клеманси, както и всичко останало. Ти какво ще кажеш по въпроса, миличко?

Клеманси отговори без капчица колебание:

— Вече е късно да се връщаме назад, мамо. Хюго ще си вземе отпуск и ще ни посрещне в Ливърпул. За бога, вуйчо Джонас! Нали не искаш Хюго да ни сметне за пъзли?

Вуйчо Джонас, който бе брат на мисис Джарвис и имаше същите бледосиви очи и същия розов тен на кожата като сестра си, отвърна по обичайния си прям и безизкуствен начин:

— По-добре страхлив и жив, нежели храбър, но мъртъв, момиче. А и ти помисли по въпроса, Милисънт! Имаме още цял час до тръгването. Можеш да се обадиш на хората от Канърд-Пиър. Мисля си, че все още е възможно да ги склониш да върнат куфарите ви обратно на брега. А ако се окаже, че не е възможно, е, тогава ще купим друга сватбена рокля. Аз пък ще телеграфирам до Уестминстърската банка да замрази онези един милион долара. Не ще позволим милордът да извлече печалба от зестрата още преди да е сключил брак, нали?

— Вуйчо Джонас, Хюго не е такъв човек! Та той е въплъщение на честта. А освен това и банката не би го допуснала, нали?

— Е, ако се ръководи от правилата, да. Дали сме им ясни указания как да действат. Трябва да са налице всички необходими документи, включително и брачното свидетелство.

— А също и невестата, нали? — додаде Клеманси. — Изобщо този разговор за пари ми се струва малко неуместен. Още повече, че трябва да се тревожиш най-вече от немските подводници.

— Точно това и правя — извика вуйчо Джонас и тропна с юмрук по масата така, че финият порцелан издрънча. — Нима не се изразих достатъчно ясно? Милисънт, отлично разбирам какви мечти храниш относно бъдещето на дъщеря си, но според мен залогът е твърде голям. Питам се дали благородническата титла на Клеманси струва един милион? И дали наистина има смисъл да си рискувате живота?

— Джонас, ти си просто черногледец. Пък немците не ще посмеят да потопят пътнически кораб с толкова американци на борда. Да не са полудели? Само си представи какво възмущение ще обхване света. Бездруго ги обвиняват, че убиват бебенца в Белгия. А сега да ги убиват и по море. Не, не! Мисля си дори, че ако се случи нещо подобно, САЩ ще се видят принудени да обявят война на Германия.

— Което ще бъде добре дошло за британците и французите, нали? Трябва да знаеш, че когато се води война играта понякога става доста мръсна. Тази сутрин, например до мен достигна слухът, че „Лузитания“ е натоварена с боеприпаси, макар, че тази стока не е описана никъде. Англичаните не са някакви тъпаци, нали? Щяха ли иначе да бъдат световна сила? Значи, ако „Лузитания“ пренася на борда си оръжия, то някъде официално са решили корабът да се превърне в мишена за немските подводници, ясно ли е?

— Не вярвам нито дума от това, което ми казваш. Направо е жестоко да ни плашиш буквално в последната минута преди отплаването. Прекалено предпазлив си, Джонас. Не си спомням през живота си да си поемал риск. Това е то да си банкер, нали?

Милисънт махна салфетката си. Бе готова за тръгване — единственото, което все още не бе сложила, бяха шапката, ръкавиците и кожата.

— Все пак поназнайвам нещо по въпроса. Нямаше ли правило, според което вражеската подводница дава възможност на пътниците да напуснат кораба, преди да бъде потопен?

— Първо, да се прехвърлят две хиляди души в спасителни лодки не ще да е толкова бърза работа. И второ, едва ли има презокеански параход с толкова много спасителни лодки на борда си. А иначе си права — такова правило наистина съществува.

Клеманси застана зад вуйчо си и го погали по бузата.

— Вуйчо миличък, след две седмици имам извънредно важна среща в църквата „Света Маргарита“, Уестминстър, Лондон и не възнамерявам да я изпусна по никакъв начин. Дори и кайзерът да ни предупреди лично.

— Ами нали той тъкмо това и прави, предупреждава ни. Обаче виждам, че както кайзерът, така и аз пилеем думите си на вятъра.

— За бога, Джонас — прекъсна го мисис Джарвис, — та „Лузитания“ е притежател на синята лента! Смятам, че ще успее да се изплъзне на кой да е вражески кораб. Освен това съм убедена, че когато стигнем до опасните води, ще ни придружи ескорт. Още като стъпим на борда, ще поискам лично от капитана уверения в този смисъл.

— С капитана ще можеш да говориш едва когато напуснете крайбрежните води и няма да има никакво време за връщане. Аз ви предупредих, момичета, пък вие както искате. Трябва да призная обаче, че май не са много отказалите се от плаването. Това се отнася дори и до Алфред Вандербилт младши.

— Ето, виждаш ли, Джонас?

— Аз знам какво имам, Милисънт: сигурност, и то тук, в Ню Йорк. Защо не попитате камериерката, която вземате със себе си какво мисли за цялата тази работа.

— Кой, Браун ли? — възкликна изненадана Клеманси. — Тя няма да се откаже. Втора такава възможност няма да й се открие никога.

— Въпреки всичко сте длъжни да я уведомите какъв риск поема.

— Но аз няма да се оправя без нея. Кой друг ще ми облече сватбената рокля, ако не тя?

— Длъжни сте — повтори упорито вуйчо Джонас. — Доколкото ми е известно, ние, американците, се славим като порядъчни хора и гледаме на нашите прислужници също като на човешки същества.

— Джонас, наистина се намесваш в неща, които не те засягат — възкликна мисис Джарвис сърдито. — След като ние двете с Клеманси сме готови да поемем върху себе си всички онези опасности, за които спомена, следователно същото може да стори и Браун. Нямам никакво намерение да й кажа и думичка по този въпрос.

Хети узна по-голямата част от този разговор от Поли, девойката, която обслужваше семейството по време на закуската. Най-възмутена от всички бе мисис Крамптън, готвачката. Тя бе жена със силно развит майчински инстинкт и още от първия ден взе под закрилата си малкото наплашено същество, копнеещо за майка си и тъй объркано сред разкоша и величието на богатския дом. Когато разбра какво се е случило, тя буквално се разфуча.

— Голяма гадост е, дето не са питали нашата Хети! То мистър Джонас за друго и не помисля в оная банка там! Хети да не им е някоя робиня и тя е човек! С тия работи се свърши още миналия век, не е ли така? Че тя сама ще си каже иска ли или не иска като има такава опасност. Хети, покажи, че си куражлия момиче и не отивай с тях!

— Но какво ще правя тогава, мисис Крамптън? Ще остана без работа. Сама знаете каква става мисис Джарвис, когато някой не й се подчинява. Същата е и Клеманси. Ще ме изхвърлят на улицата.

Хети закърши нервно пръсти. Не искаше това интересно пътуване да се разсее във въздуха като някаква Фата Моргана — независимо от опасностите, които предлагаше. С немците шега не биваше. Но не трябваше все пак да се забравя, че пътниците в английските кораби бяха американски граждани. Германия едва ли желаеше да настрои Съединените щати против себе си. В това отношение изводите й съвпадаха с тези на мисис Джарвис. От друга страна обаче съзнаваше, че Клеманси и господарката й постъпваха несправедливо и лекомислено, вземайки зад гърба й толкова важни решения относно собствената й съдба. Нима дори и сега не я смятаха за нищо? Все пак взе твърдо решение… независимо от последствията.

— Ще тръгна с тях, мисис Крамптън. Мис Клеманси разчита на мен.

В погледите на присъстващите се появи нежност и съчувствие — очите на мисис Крамптън заблестяха издайнически, Поли бе изпълнена с възхищение, икономът мистър Бенкс дотолкова се разчувства, че хвана ръцете й и ги раздруса здраво, а очите на Топси, най-малката прислужничка, черна като излъскана печка, се завъртяха страхопочтително в орбитите си.

— Обявявам значи — започна тържествено мисис Крамптън, — че Хети няма да се удави. Тя ще изскочи на повърхността като гумена топка. Нали, миличко? И никога не забравяй, че сме твои приятели!

— Винаги ще го помня — отвърна Хети с разтреперан глас.

В този миг издрънча звънецът и трябваше бързо да отиде на горния етаж. Като се изключат шапката и наметалото, тя също бе готова за път. Косата й бе сресана назад, в средата на път, а след това навита в стегнат кок. Тясната бяла якичка върху тъмния плат й придаваше вид скромен и послушен. И все пак, когато излезе навън, нещо във външността й накара мисис Крамптън да отбележи:

— Тя няма да бъде цял живот камериерка. Желая й го от все сърце.

 

 

Три часа по-късно пътничките вече махаха от кораба на пълничката смаляваща се фигура на вуйчо Джонас, застанал на кея.

Мисис Джарвис и Клеманси заеха просторен апартамент на главната палуба, а Хети обитаваше каюта на междинната палуба заедно с млада жена, майка на две малки деца. Разбира се, през по-голямата част от времето тя щеше да изпълнява поръчките на господарките си. Разбира се, не й се разрешаваше да яде в трапезарията на първа класа. Впрочем и без това мисис Джарвис и Клеманси се хранеха на масата на капитана заедно с милионера Вандербилт и още няколко изтъкнати личности, които също като тях не се плашеха от риска да плават на прочутия параход на Канърд. Мисис Джарвис бе твърдо убедена, че на такъв изискан кораб храната трябва да е еднакво добра навсякъде и изобщо не разсъждаваше по въпроса какво яде Хети. На нея пък й се налагаше да се спуска по три пъти на ден във вътрешността на кораба, нещо твърде дразнещо за работодателите, тъй като сигналът от звънеца изобщо не достигаше до нея. Само че мисис Джарвис се справи и с тази трудност — тя просто състави списък на часовете, в които Хети бе необходима в апартамента от първа класа.

Хети осъзна много бързо, че не ще може да се задържа често на междинната палуба — било за храна, било да завърже познанства или да се възстанови след пристъп на морската болест. Мисис Джарвис щеше положително да сметне последното за чиста проба кръшкане.

Хети бе убедена, че господарката й отмъстително се наслаждава на ситуацията, в която се намира нейната камериерка. Тя явно не можеше да забрави случилото се преди дванадесет години — следователно за дъщерята, родена от метресата на покойния й съпруг, едва ли можеше да се намери по-подходящо място на кораба от междинната палуба.

— И защо пътувате за Англия? — попита мисис Дръмонд, жената, с която споделяха каютата.

— Аз съм камериерка. Камериерка на мис Клеманси Джарвис. Тя ще се венчава в църквата „Сейнт Маргърит“ в Уестминстър. С един лорд.

— Ах, колко романтично! — възкликна мисис Дръмонд. Жената имаше измъчено лице, а двете й дечица, на една и на две години, постоянно я държаха на ръба на пълното физическо изтощение. Освен всичко останало мисис Дръмонд боледуваше и от морска болест. Ако не друго, поне представата за предстоящата разкошна сватба щеше да я поразведри донякъде. Хети се стараеше да й помага според възможностите си, но двете дами на горната палуба не й оставяха почти никакво време със своите прищевки и глезотии. Хети искрено съжаляваше, че нещата протичат по този начин, тъй като се чувстваше вътрешно свързана с мисис Дръмонд. Тя й напомняше лицата на хората от нейното детство.

— Не ми приличате никак на камериерка, скъпа.

— Така ли?

— Изглеждате така, сякаш самата вие сте благородна дама.

— Нима според вас подражавам на двете дами?

— Но вие не гледате на тях сериозно като на образци за подражание, нали? Останете си просто такава, каквато сте. Сигурна съм, че никоя от тях нямаше да се държи тъй мило с Алфи и Бени, както го правите вие.

Докато майка им беше болна, момченцата, две свити, бледи създания, постоянно се въртяха около Хети. Самата тя употребяваше повече време да храни тях, отколкото себе си. Мисис Дръмонд бе омъжена за канадец, доброволец в английския флот, прекарал няколко седмици в открито море. Тя отиваше при него в Англия — там щяха да живеят под наем някъде в Портсмут. Не изпитваше никакъв страх на огромния кораб. И наистина, щом като на борда се подвизаваха толкова много богати и прочути люде, немците едва ли щяха да се осмелят да ги нападнат.

Тя постоянно разпитваше Хети, искайки да научи всичко важно за изискания живот на горната палуба. Както и можеше да се очаква, не след дълго Клеманси завъртя няколко флирта едновременно. Майка й я наблюдаваше със снизхождение, както винаги възхитена от светския успех на дъщеря си. „Милото дете, та то е в чудесно настроение“, сподели тя с някои от пасажерите, пред които вече се бе изфукала със зетя аристократ. Впрочем нима не бе всеизвестен факт, че презморските пътувания винаги завъртяват главите на младите момичета! Нима щеше да се намери разумен човек, който да упрекне дъщеря й за нейното държане! Та нали това бе последното й приключение, преди да премине в съсловието на омъжените жени! Все пак бе едва на двадесет и една години! Веднаж в разговор с мистър Вандербилт — човек с два брака зад гърба си и следователно много опитен и вещ в житейските дела — мисис Джарвис му довери, че ако трябва да бъде честна, Клеманси всъщност не познава бъдещия си съпруг кой знае колко добре. Но кога ли пък това се е отнасяло до младите невести? Значи тук, на борда, Клеманси все още може да си достави удоволствие. Освен всичко останало, флиртовете я разсейват и тя не си мисли за онези лоши подводници. Според капитана, все още не са навлезли в опасните води, а най-осторожни трябвало да бъдат в Ирландско море. Да, но дотогава остават цели три дни. В случай че им се прииска да се поуплашат, трябва да почакат още известно време, рекъл капитанът, който, както е известно, не е много по шегите.

Всичко това обаче не развълнува ни най-малко двете дами, които — обсипани с накити и ухаещи на скъпи парфюми — вечер след вечер се носеха по вълните на удоволствията. Какви прекрасни часове! Слава богу, че не се вслушаха в предупрежденията на онзи страхливец, вуйчо Джонас и отплаваха с кораба.

„Всъщност презирам Клеманси“, мислеше си Хети, вадейки една след друга вечерните рокли от куфарите, след което прекара още час в гладене на копринени гънки. Роклите спадаха към чеиза на Клеманси и се пазеха за нейния съпруг, онзи висок, рус, синеок англичанин, който вероятно очакваше съпруга, която да го обича истински.

Хети се спусна обратно по стълбите до междинната палуба, за да вечеря. После помогна на мисис Дръмонд да сложи децата да спят, побъбри малко с нея и с други пътници, след което отново се качи на горната палуба, за да съблече господарките си. За мисис Дръмонд тази процедура бе нещо възхитително, макар да не й се вярваше, че две големи жени не могат да се съблекат сами.

— Аз всъщност не искам да върша това цял живот — рече Хети. — Поговорих с онези симпатични момичета, които отиват да станат милосърдни сестри към Червения кръст. Сигурно ще направя като тях, щом сватбата на мис Клеманси отмине. Разбира се, ако войната все още не е свършила и съм необходима на фронта.

— Те двете да се благодарят, че ви има — каза мисис Дръмонд.

В последната нощ на борда в салона на първа класа щеше да се състои концерт, а някои от по-известните пътници се канеха да организират увеселения в своите каюти. Забава бе предвидена и на междинната палуба. Щяха да свирят музиканти любители и човек можеше да участва и с неофициално облекло.

Въпреки това обаче бе издадено разпореждане да се спазват строгите мерки по затъмняването. Също така пътниците трябваше да се въздържат от разходки по палубите на лунна светлина, защото съществуваше опасност светлите дрехи, както и белите ризи на господата да бъдат забелязани откъм морето.

Независимо от всичко обаче нямаше никаква сериозна причина да се отмени празненството по случай последната фаза на едно плаване, преминало без всякакви инциденти. На следващия ден пред погледите им щеше да се появи ирландският бряг, а там ги очакваше вече кораб лоцман, който щеше да ги преведе през опасните води. Няколко часа след това пък, когато настъпеше приливът, щяха да навлязат в сигурния канал Мърси.

Клеманси се намираше в състояние, граничещо с истерията. Тъкмо бе получила телеграма от лорд Хазърд, в която той й съобщаваше, че ще я очаква в Ливърпул. Телеграмата завършваше с думите:

„Сватбата определена за 20. Надявам се да не е твърде рано — стоп — Спазването на срока много важно — стоп — С любов, Хюго“.

Клеманси смачка нервно листа. Идеше й да избухне в сълзи.

— Но това е просто прекрасно, миличко — гласеше коментарът на мисис Джарвис. — Защо си толкова неспокойна?

— Звучи някак хладно. Твърде трезво и сухо.

— Глупости. В телеграмите броят на думите е ограничен. Все пак той споменава любовта си, нали? А че денят трябва да се спази, вероятно означава, че не са му разрешили дълъг отпуск.

— Или пък че трябва да забременея незабавно — нацупи се Клеманси.

— Може и така да е — отвърна спокойно мисис Джарвис. — Няма никакво значение. Дари го с наследник, след което можеш да се забавляваш до насита. Благородниците поне така правят.

— Аз се забавлявам сега, мамо. Мисля, че обичам Боби Мерит.

— Кой, онзи младок, с когото флиртуваше ли? Глупости!

— Не говори така, мамо. Това е самата истина.

— Клеманси! Надявам се, че не си отишла твърде далеч, нали?

— О, не! Но толкова ми се иска. Миналата нощ влязохме в една спасителна лодка, но дежурният ни откри и ни извади оттам. Жалко! — Клеманси се изкиска. — Всъщност времето бе твърде студено.

Мисис Джарвис въздъхна.

— Явно се дължи на плаването. В такива случаи на момичетата винаги им става нещо. Държала си се крайно глупаво. В мига обаче, в който Хюго застане пред теб, забравяш всички тези неща и започваш да се държиш като разумен човек.

Клеманси изкриви устни.

— Каквото и да ми кажеш сега, тази вечер двамата с Боби искаме отново да бъдем заедно.

— Разбира се! Но не изкушавай младия човек! И недей да лишаваш клетата Браун твърде дълго от сън! Искам да си си легнала още преди зазоряване, в противен случай ще се ядосам!

„Клетата Браун.“ Името на Хети се споменаваше по този начин винаги когато мисис Джарвис си наумеше нещо съвсем конкретно. Разбира се, Хети не бе очарована от мисълта да будува до ранни зори само и само за да съблече Клеманси и да снеме всичките й бижута. Същата сутрин двете дами посетиха ковчежника и си прибраха ценностите от касата. Мисис Джарвис възнамеряваше да си сложи диамантената огърлица, диамантените обици, както и няколко пръстена. Клеманси пък щеше да се накичи с двойната огърлица от перли, две златни гривни и диамантена шнола. Естествено щеше да си сложи и старинния годежен пръстен, подарен й от Хюго.

Нямаше да връщат накитите обратно на ковчежника, тъй като на следващия ден щяха да опаковат багажа, Хети със сигурност щеше да получи задачата да не отмества поглед от ковчежето с бижутата.

— Пътуването достави ли ти удоволствие, Браун? — попита кой знае защо Клеманси.

— О, да, благодаря. Запознах се с няколко много мили хора.

— Къде? На средната палуба ли?

— Защо не? Тази вечер, например, там ще се състои забава. Кога да дойда, за да ви освободя от дрехите ви?

— Остави! Ще се оправя някак и сама.

— Нищо подобно — прекъсна я майка й. — Браун, трябва да си тук в един часа след полунощ. Убедена съм, че Клеманси ще бъде така любезна и не ще те кара да я чакаш излишно.

— О, мамо, нима искаш да ме надзираваш?

— Разбира се. За твое добро е!

 

 

В трапезарията на средната палуба бяха махнали масите и столовете, а някакъв ирландец, който се завръщаше в родния си Галуей, засвири на цигулка. Всички присъстващи, дори и най-възрастните, затанцуваха весело и непревзето.

Партньорът на Хети бе младеж от Торонто. Обясни й, че отива в Англия, за да се присъедини към отряда на летците. Летенето било стара негова мечта, а и войната принудила Англия да развие бързо авиационната си техника.

— Всичко това ще стане, разбира се, само ако пристигнем здрави и читави в Англия — добави той.

— Но ние вече почти сме пристигнали!

— Не се заблуждавайте! Най-опасният участък тепърва предстои. Освен това никак не вярвам на дрънканиците, че видите ли, немците били хора на честта и нямало да потопят неутрален кораб. Дори и да плавахме под американски флаг, нашият кораб пак щеше да бъде на прицела на немците… и при това с пълно основание.

— Какво искате да кажете?

— Под предните палуби са складирани оръдия. Нужно е само да се поставят на огнева позиция и готово. Не ме питайте откъде го знам. Просто това е истината.

— Да, но ако това е толкова голяма тайна, не е бивало да ми се доверявате! — възкликна Хети уплашена.

— Може и да сте права. Не съм казвал никому, освен на вас. Мисля, че е по-добре човек да е предупреден. Може би така шансовете ви да оцелеете нарастват, ако ни торпилират.

Хети затаи дъх — все пак не бе чак толкова храбра.

— Значи очаквате торпедна атака, така ли?

— Е, може пък и да не ни улучат. — При тези думи той се разсмя и отметна глава назад. Бе симпатичен и безгрижен, от него щеше да излезе отличен летец… ако останеше жив, разбира се.

— Всъщност, как се казвате?

— Хети Браун.

— Аз май ви развалих вечерта, Хети. А сега ми кажете защо хубаво момиче като вас пътува само. Сама сте, нали?

— Не е точно така. Аз съм камериерка, а работодателите ми са в първа класа. Затова ми се налага постоянно да тичам нагоре-надолу по стълбите. По-късно тази вечер, например, ще трябва пак да ида горе и ще им помогна да си съблекат официалния тоалет.

— Не може да бъде! Невероятно! Да не искате да кажете, че две големи жени не са в състояние да се съблекат сами? — Той просто повтори казаното от мисис Дръмонд. Удивлението му я развесели.

— Виждам, че не сте наясно с привичките на богатите.

— Хич и не държа да съм наясно, щом като са им такива навиците. Вие не сте за тази работа, Хети. Защо не оставите двете патки да се обслужват сами?

— Всъщност и аз искам същото. — Безгрижието обзе и нея. Клеманси не бе единствената, която се преобрази по време на това плаване. — И ще го сторя в мига, в който мис Клеманси се омъжи. Сватбата ще бъде много изискана. Да бяхте видели само булчинския й тоалет! След това обаче сигурно ще ида на работа в Червения кръст или поне ще правя нещо полезно, докато трае войната. Вие как мислите, ще продължи ли много дълго?

— Да! И то много по-дълго, отколкото си мислят хората. Следвал съм история и са ми известни грандоманските мечти на германците. Да има как, биха завладели целия свят.

— И аз винаги съм се интересувала от история. — Хети се зарадва, че имат общи интереси. — Никога не съм ходила истински на училище, но пък чета много. Всичко, до което мога да се добера.

— Страхотно! Образована дама, която работи като камериерка. — Той приседна още по-близо до нея. — Какво ще кажете, Хети, можем ли някой път да се срещнем в Лондон?

— Разбира се. Стига да искате и ако сте на земята, а не се реете някъде сред облаците…

— Точно това и правя в момента… — Той долепи нежно буза до нейната. Хети бе изненадана от мекотата на кожата му. До този момент не се бе докосвала до мъжка кожа. Също така никога не бе се вглеждала толкова отблизо в мъжки очи. За миг изпита чувство на остро и силно очакване, нещо подобно на щастие. А дори и не знаеше името на младия мъж.

— Дайте ми адреса си, Хети. За да ви открия в Лондон.

— До 20-ти май ще останем в хотел „Риц“. Значи ще пишете „при мисис Хауърд Б. Джарвис“. А вие как се казвате?

— Доналд Нюман. За съжаление нямам никакъв адрес, защото още не знам къде точно ще служа. — Той я подръпна нежно за ухото. — Но ние пак ще се срещнем, Хети. Гръм и мълния! Днес се чувствам лек като птичка! Което няма нищо общо със самолетите.

Цигуларят засвири една ирландска народна песен, „The Kerry Dancers“. След това пък някой запя с тъжен глас „Любимите гласове на старите спътници“. Непрестанното боботене на машините придружаваше тихата песен. Хети видя сълзи в очите на мнозина и също й се приплака. Но по-скоро от радост и надежда. Внезапно пътуването бе станало прекрасно.