Дороти Идън
Американската наследница (19)

Епилог

Първите пролетни дни в Ню Йорк бяха красиви. В Сентръл Парк цъфтяха нарцисите, а дърветата бяха обсипани с пъпки, наподобяващи бодли. Времето бе хладно и ясно, въздухът свеж и човек се чувстваше бодър и жизнен. Джеси заподскача възбудено.

— О, тук е моето място!

— Не, не е вярно. Мястото ти е в Англия — отвърна Фреди.

— Този град е очарователен. Чувствам се сякаш в мен живеят някакви спомени от него. Фреди, какво ще кажеш, ако сторя същото като мама, но наопаки и заживея в американски дом тук, в Ню Йорк?

— Просто няма да ти позволя да го сториш. По-добре обаче много-много да не мислим за тази къща, преди да сме я видели.

— О, Фреди! — Джеси буквално се разтанцува по чистия паваж, който обграждаше парка. — Тук мама е играла на топка и е разхождала куклите си с количка.

— Малко ми е трудно да си представя майка ти с кукли.

— Да. Не беше сантиментална. Хладна, делова и сериозна. — Джеси стисна още по-здраво ръката на съпруга си. — Много я обичах.

— Знам. И аз я харесвах много. Най-много от всички в Лобърн. Разбира се, преди на бял свят да се появиш ти.

— А ти си казал още тогава, че ще се ожениш за мен, независимо че съм била червеникава, сбръчкана и грозна. Какъв верен мъж си имам само! — Джеси погледна влюбено лицето му. — Ние сме тъй ужасно щастливи, че понякога дори ме хваща страх. Ти имаш мен, аз имам теб, а двамата притежаваме Лобърн и една стара аристократична къща на Пето авеню!

— Да, и мисля, че вече стигнахме. Трябва да е някъде сред онази група от сгради. Не, гледай, ето я! — В този миг дори и гласът на Фреди прозвуча възбудено. — Тази трябва да е!

Бяха застанали в горния край на стълбището, млада хубава двойка: момичето с развени тъмни коси, зеленикави очи и свеж розов тен на лицето, а мъжът имаше вид на професор със своите умни, леко изпъкнали сиви очи, обрамчени от рогови очила и със семплото си английско облекло.

Старицата, която им отвори вратата, ги сметна явно за важни гости, тъй като приглади престилката си и направи старомоден реверанс.

— Добро утро — поздрави Фреди. — Аз съм лорд Хазърд, а това е жена ми. Банката сигурно вече ви е уведомила за пристигането ни.

— Да, казаха ми, сър, но ако знаех кога точно ще дойдете, щях да подредя всичко. Разбира се, не както в добрите стари времена, когато имаше много слуги. Но, моля ви, влизайте, влизайте.

— Значи познавате дома от много отдавна — рече Джеси с топлия си, дружелюбен глас. — Знаете, че тук е живяла моята баба, нали?

— Да, тя се удави по време на ужасното корабокрушение — отвърна старата жена с подобаваща сериозност. — Беше фина и енергична дама, да, да, точно такава си беше. Знаеше винаги какво иска, също както и мис Клеманси. Права сте, познавам къщата от много години. По онова време бях готвачка. Аз съм мисис Крамптън.

Джеси й протегна тънката си, красива ръка.

— Приятно е да срещнеш човек, който е познавал майка ти като дете. Нали, Фреди?

Фреди също разтърси грубоватата и не особено чиста ръка на мисис Крамптън.

— Голям късмет, наистина — каза той приветливо. — Значи, по онова време сте били готвачка. Допускам обаче, че след трагедията къщата не е била обитавана в истинския смисъл на думата. А сега вие ще ни я покажете, нали?

— Разбира се, сър. Така ми нареди и банката. Но не придиряйте много-много за прахта — стара съм вече и не мога да поддържам всички стаи изрядни. Тази тук, например… — Тя блъсна една врата и пред погледа им се откри помещение с висок таван, украсен с орнаменти. — … тази стая се използваше за приеми и празненства. Веднаж мис Клеманси даде тук бал. Пфу! Вижте само тези завеси, целите разнищени и на дупки. Да-а, времето не прощава, госпожо!

Джеси погали износената синя копринена завеса.

— Не е ли странно, Фреди, че някога мама е намерила Лобърн в същото състояние, в което и ние днес намираме тази къща? Лобърн е трябвало неотложно да се обнови, а сега и ние сме длъжни да сторим същото тук.

— Няма да стоим много дълго, Джеси.

— Е, поне един месец, скъпи. А после всяка пролет ще идваме отново. Ще бъде много хубаво.

Старата жена се усмихна.

— Виждам, че сте се метнали на мис Клеманси, госпожо. И тя винаги държеше на своето. Но не беше толкова любезна като вас. Всички ние я смятахме за разглезена.

— Кой, майка ми ли? — възкликна Джеси изненадана.

— О, да, честичко се цупеше и капризничеше. Имате нейните очи, госпожо, морскозелени, точно като нейните, но не толкова пронизителни. А усмивката ви наистина е много хубава, сигурно я имате от баща си. Той беше голям хубавец. Между нас си му викахме Краля слънце. Хети го нарече така. Беше много влюбена в него. Бедничката Хети!

— Хети ли? — произнесе Джеси бавно.

— Да, госпожо. Тя бе моя любимка, така да се каже. Е, разбира се, беше питомниче на господарките, но после аз започнах да се грижа за нея и да я закрилям. Бедното малко сираче!

— Бедно малко сираче? Хети? — Фреди също изглеждаше много смутен.

Старата жена поред ги изгледа учудено.

— Говорите така, сякаш я познавате. Само че това не е възможно, защото тя потъна в морето. Сигурно заедно с целия багаж, който господарките са искали да спасят. Веднаж писах на мис Клеманси в Англия и питах за нея.

— А коя е била Хети, мисис Крамптън? — попита Фреди с благ глас.

— Никога не разбрах съвсем точно. Един ден я доведоха и я оставиха тук. Но ако питате мен, произхождаше със сигурност от същото семейство. Мисля, че беше сестра на мис Клеманси. Извънбрачна. Казваше се Хариет, но аз я наричах Хети, защото това име й харесваше повече. Беше мило и честно момиче, на което винаги можеше да се разчита. Тя заслужаваше да стане нещо повече в този живот, а не да работи тук като камериерка, а после да се удави така нещастно. Смешно нещо е животът, не мислите ли? А защо не дойдете сега с мен в кухнята? Сварила съм кафе. Нали нямате нищо против да пийнете кафе с мен, госпожо?

— Мисля, че съм готова на какво ли не след всичко, което ни разказахте току-що — промълви Джеси. Тя примига с очи, а трапчинките на бузите й станаха видими с просто око. — Фреди, баба наистина знаеше нещо, за което не желаеше да говори!

Фреди кимна.

— Баща ми също. Веднаж чул нещо много особено.

— Но за моя баща това не се отнася. Или не си на същото мнение?

— Не. Макар че дори да беше разбрал нещо, за него този факт нямаше да има никакво значение.

— Точно така! — възкликна Джеси. — Ако питаш мен, той е извадил голям късмет, че не е била… другата. Аз също впрочем…

Както държеше каната с кафе в ръце, мисис Крамптън се обърна към тях и попита доста объркана:

— Вие за моята Хети ли говорите? Не предполагах, че я познавате.

— Мисля, че я познавахме — отвърна Фреди бавно и предпазливо.

— Но как е възможно? Тя нали се удави!

Мисис Крамптън започна да налива димящото кафе в чашите. Мисълта й отново се отнесе в друга посока.

— Никак не се учудвам, че мис Клеманси е оцеляла от катастрофата. Защото тя винаги постигаше онова, което желаеше.

— Мисля, че в това отношение Хети не й е отстъпвала ни най-малко — промълви Джеси.