Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- American Heiress, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Андрей Крупев, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,5 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дороти Идън. Американската наследница
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1997
ISBN: 954-455-022-2
История
- —Добавяне
Глава петнадесета
Хети се разхождаше безспирно напред-назад по застланата с чакъл алея, която водеше към къщата.
— Ще поговорим ли? — попита Лайънъл с благия си, учтив глас.
— Какво да кажа?
Лайънъл поклати бавно глава.
— Предполагам, че вече няма нищо за казване. Ти трябва да останеш при Хюго. Сигурен съм, че вече си взела тъкмо това решение.
— Естествено.
Естествено, че съм взела точно това решение, добави тя гневно наум. Защото не съм толкова безсърдечна, че да изоставя един болен мъж. И не само него, а и Лобърн. Нещо, което няма да сторя никога — нито сега, нито когато и да било. За нея Лобърн бе единственият спокоен полюс в този метежен свят. На нейно място и Клеманси щеше да реши същото. В края на краищата нали и двете бяха внучки на един успял американски бизнесмен.
— Кити твърди, че преследвам видения. — Лайънъл изглеждаше изтощен, а бузите му бяха хлътнали. — Може и да е права.
Нима искаше да й каже, че не я обича, че само се е преструвал? Хети издаде брадичка напред.
— Ние те окуражихме — започна тя. — Фреди и аз. Ние двамата харесвахме твоите истории от „Илиадата“. Мога да си представя, че наистина е скучно да се възстановяваш бавно след болест. И на Хюго ще му е скучно.
— Да, но той ще има теб — отвърна Лайънъл кратко. Не, той ще има Джулия, каза си Хети наум. А пък ти ще си имаш Кити и Фреди и всичко ще поеме по нормалния си път. И ще бъде сложен край на забранените желания. И изобщо от вчера ти вече ми нямаш доверие, нали, Лайънъл? Изписано е в очите ти… Защо? Защо винаги оставам на втори план?
Тази мисъл я преследваше и през следващите дни. Спомни си колко красива изглеждаше Джулия в бялата си сатенена рокля. Не бе за чудене, че някои я сметнаха за стопанката на дома. Джулия щеше да бъде значително по-подходяща за тази роля в сравнение с нея — чувствителната, капризна американка, която дори и след една година си оставаше чужденка. Сякаш между нея и това английско семейство бяха издигнати непреодолими прегради.
Изводите й бяха верни, но не националността й бе причината, както си мислеше досега. Не, всичко се дължеше на вината.
Изминаха две седмици, изпълнени със страх, в които се опитваха да научат нещо както за Хюго, така и за неговото раняване. После се получи съобщение, че лежи във френска болница и ще бъде изпратен в Англия в мига, когато състоянието му го позволи. Раняването било тежко, изгубил крак и едното око.
Вероятно последният факт бе и причина за писмото, което неговият ординарец бе написал на Хети:
„Многоуважаема лейди Хазърд,
Бях при господин майора в болницата и той ме помоли да Ви пиша, че не желае никой да го посещава. И най-вече вие. Налага се да проявите голямо търпение, милейди. За никой мъж не е лесно да се справи с такива тежки наранявания. Мога да твърдя това с положителност след година и шест месеца, прекарани на фронта. По-добре ще е да се съобразите с молбата му. Съжалявам, че го загубих — бе любезен и внимателен човек, истински джентълмен.“
След прочитането на писмото лейди Флора се обърна към Хети с необичайно благ глас:
— Не го взимайте много присърце, скъпа. Чувствителните мъже не обичат жените им да ги виждат слаби и беззащитни.
До този момент Хети нямаше усещането, че Хюго е особено чувствителен. Защото ако бе така, щеше ли да допусне неговата любима да остане в дома и след сватбата?
— Защо винаги аз съм наказаната? — изригна от устата на Хети.
— Наказана ли? Не разбирам какво искате да кажете. Вие сте само една от хилядите млади жени, чийто мъже са тежко ранени. Просто трябва да бъдете храбра и да приемете нещата такива, каквито са. Чакайте търпеливо, докато Хюго се завърне. Просто нямаме друг избор. — Замълча за миг и додаде: — Освен ако, разбира се, нямате някаква специална причина да мислите, че трябва да бъдете наказана.
— А защо да си мисля подобно нещо? — В гласа на Хети се появиха предизвикателни нотки.
Големите светли очи се впиха изпитателно в нея. След дълга пауза лейди Флора отвърна:
— Може би защото сте американка, защото вашата родина не е въвлечена във война и вие не сте в състояние да изпитате патриотични чувства. Макар до този миг винаги да съм смятала, че сте на наша страна.
Най-сетне Хети успя да се отърве от острия език на лейди Флора. Сумракът, който и този неделен следобед цареше в зимния салон, съответстваше съвсем точно на настроението й.
Така ти се пада, каза си тя. Това е наказание за долната измама — отсега та до края на живота си ще бъдеш прикована към сакат мъж.
Но дори и мъжът й да бе загубил мъжествеността си, тя си оставаше все още лейди Хазърд, все още бе стопанка на тази красива стара къща. Дали бе загубил наистина мъжката си сила? Всъщност никой не бе твърдял подобно нещо, освен може би под формата на загатване. Трябваше да се изчака, както предложи лейди Флора. Но тя, Хети, вече не бе в състояние да обикне Хюго. И виновният бе Лайънъл с красивото си лице и пленителни идеи.
А случеше ли се през тези лоши дни отново да чуе смеха на Клеманси, си казваше, че пак фантазира. Все пак Клеманси не можеше да я измъчва и преследва цял живот, нали?
С течение на времето всичко щеше да се забрави, щеше да настъпи денят, в който жива душа нямаше да си спомня, че са я извадили от морето мръзнеща, гола и в безсъзнание. Със златна гривна на китката — единствения знак за самоличност. Морската невеста…
Поне Фреди продължаваше да е на нейна страна. Блестящите му очи я следяха със симпатия и обожание.
— Тати казва, че чичо Хюго ще носи черна превръзка на окото. Ще прилича на пират. Това притеснява ли те, Хети?
— О, мисля, че не това ме притеснява. Жал ми е за чичо Хюго.
— Значи няма да се боиш от него, така ли?
— Да се боя ли? От мъжа си? О, не, в никакъв случай.
— Мама казва, че щял да бъде лош пират. Той ще умре, така ли?
— Не, не! Искала е да каже, че може би ще е малко трудно да се разбираме с него — ще бъде раздразнителен, в лошо настроение. Но това е и добър знак — значи, че състоянието му се подобрява.
— Ти защо не плачеш, Хети? Джулия плаче.
— Джулия е глупава, сантиментална жена — отвърна Хети остро. Фреди впи поглед в нея — твърде замислен за петгодишно момче.
— Е, добре. Аз пък те обичам, каквото и да говорят. — Тя погледна с усмивка надолу към искреното малко личице.
— И какво говорят?
— Че чичо Хюго е сгрешил, като се е оженил за теб.
— И кой казва това?
— О, всъщност всички. Дори веднаж и бавачката, но мама й каза да гледа своите си работи.
— Не, Фреди, не е сгрешил.
— О, толкова се радвам, Хети! — Фреди буквално се разтанцува от облекчението, което изпита. — Ще бъде ужасно, ако си отидеш.
— Не смятам да си тръгвам, врабчо. Но ми трябва съюзник като теб.
— Против троянците ли?
— Точно така.
След като не можеше да иде във Франция, за да посети Хюго, тя настоя да организира сама подготовката по завръщането му. Нямаше да го прехвърлят в английска болница, а щеше да си дойде направо в Лобърн. Тя успя да открие и помагач, бивш военен санитар с посивяла коса на име Патрик Махони, уволнен от частта си след раняване. Бе силен, уравновесен мъж, привикнал да общува с разгневени, отчаяни млади мъже, които мразят ролята си на болници, както и осакатените си за цял живот тела. Офицерите били най-тежките случаи, твърдеше той. Другите чинове запазвали по-голямо самообладание. След което добави мъдро, че последните винаги са имали по-скромни житейски изисквания и това било истинската причина за стоицизма им. Хети го харесваше. Неговото спокойствие и хладнокръвие щеше да смекчи поведението на Хюго. Той можеше да спи в стаята за преобличане, докато Хюго щеше естествено да ползва широкото двойно легло, брачното ложе на рода. Веднаж Джулия рече притеснена:
— Предполагам, че няма да спите заедно, нали, Хети? Искам да кажа… заради ампутирания крак. Ах, бедният, бедният Хюго!
— Той ще се оправи — отвърна спокойно Хети. — Съществуват и изкуствени крайници. При пръв удобен случай ще му пригодим изкуствен крак, а дотогава ще се изнеса отново в Сивата стая. Първото ми убежище от света, нали си спомняте?
— Убежище ли? — Руменина плъзна по лицето на Джулия.
— О, да. Така поне ми се стори след онова студено море.
Лятото бавно-бавно отминаваше, помръкнало от достигащите до тях вести, нарастващите загуби и безизходната ситуация на фронта в долината на Сома. А и това очакване! Постоянно отлагаха завръщането на Хюго — раните му все още не зараствали. До този момент никой не бе получил писмо лично от него. А може би и не бе в състояние да пише? Внезапно обаче той си дойде у дома, без каквото и да било предизвестие. Хети бе в болницата и както обикновено пишеше или пък четеше писмата на тежко ранените. Кити също се намираше там и когато двете се върнаха у дома, ги пресрещна Бейтс, загубил сякаш с магическа пръчица обичайните си увереност и достолепие. Целият смазан и разтреперан, той бе заприличал на старец.
— Милостивият господар се прибра.
При тези думи Хети буквално не успя да си поеме дъх.
— О, Бейтс, как е той?
— Не изглеждаше добре, милейди. — Бейтс сякаш отбягваше да даде ясен отговор. — Явно пътуването е продължило твърде дълго.
— И къде се намира в момента? — попита Кити.
— Качи се горе, милейди. Каза, че не иска да се вижда с никого.
— А може ли да се движи? — попита Хети учудена.
— С патерици, милейди. Трудно му беше, доколкото можах да забележа, но не разреши на никого да му помогне. — Причините за поведението на Бейтс започнаха бавно да се проясняват. — Няма смисъл да отивате горе, милейди. Заключил е вратата.
О, боже, нещата изглеждаха по-зле, отколкото смяташе до този миг!
— Разбира се, че ще се кача горе, Бейтс. Той няма да изгони жена си, нали? Някой извика ли Патрик Махони?
— Също е безсмислено, милейди. Негова светлост даде да се разбере, че не желае никого до себе си.
— Но той се нуждае от нас! Нали трябва да се храни, да се облича и съблича, да се мие и така нататък.
— Така е наредил Негова светлост, милейди — повтори икономът, видимо раздразнен. — Опитайте вие. Вас може и да послуша.
— Точно така! Не се е прибрал у дома, за да умре от глад, нали?
— По-леко, Хети — обади се спокойно Кити. — Нали вече сте виждали в какво състояние са момчетата, когато се върнат в Англия?
Някои от тях плачеха разтреперани, загубили ума и дума, други пък седяха на леглата си свити на кравай и не издаваха нито звук, дори и когато им задаваха въпроси.
Хюго обаче положително нямаше да се държи по този начин. Та той бе по-възрастен, храбър и дисциплиниран офицер.
— Досега някой опитвал ли се е да го придума да отвори вратата?
— Да, милейди. Лейди Флора и мис Джулия.
Дали е отказал и на Джулия достъпа в стаята?
— А нещо каза ли?
— Доколкото зная, нищо, милейди. Според лейди Флора той бил вече заспал. Нищо чудно да е така, тъй като изглеждаше много изтощен.
— Ще намина към него — рече Хети.
— О, милейди…
— Да, Бейтс?
— Подгответе се за най-лошото, милейди.
— Естествено. Нали знаем, че нараняванията му са тежки.
Потропа внимателно на вратата.
— Хюго! — Никакъв отговор.
— Хюго, аз съм. Хети. Хюго, това съм аз, жена ти! Хюго! — Обзе я страх, че се е строполил безпомощен на пода. Или пък се бе оправдало предположението на майка му, че още с влизането си се е хвърлил на леглото и е потънал в мъртвешки сън.
Кити също се изкачи по стълбището и се присъедини към нея.
— Възможно ли е да спи толкова дълбоко? — прошепна Хети.
Двете жени се изгледаха многозначително една друга. Опитът им подсказваше, че ако не са взели приспивателно, мъжете, идващи си от фронта, рядко спят дълбоко. Те се въртят в полусън, през цялото време се стряскат, крещят и се събуждат, окъпани в пот.
— Възможно е — отвърна Кити. — Хюго е от породата на дебелокожите. Но вие не го познавате от тази му страна.
— Наистина не го познавам добре — съгласи се Хети. — Нямахме достатъчно време. Така се стекоха обстоятелствата.
— Да, и никакви разходки с лодка по Темза, разбира се — добави Кити без всякаква злоба в гласа. — Бедната Хети! Но все пак не сте единствената жена, която е преживяла трудности в миналото си. Важното е обаче, че мъжът ви си е отново при вас. И няма никакво значение в какво състояние се намира. — При тези думи тя потропа силно на вратата и извика със строгия си сестрински тон:
— Хюго, чуваш ли ме? Трябва да ни пуснеш, защото в противен случай ще извикаме някого, който да махне тази брава.
Тишината продължи още малко, след което до слуха им достигна шум от влачене и силен удар. Хети се стресна, а Кити каза с усмивка:
— Бих казала, че току-що чухме удар с патерица по твърд предмет. Добър признак! Щом като вилнее, значи има живот в него.
— Хайде, Хюго — продължи тя с елеен тон. — Трябва да ни пуснеш!
Най-сетне той отговори — високо и гневно:
— Нямам ли право да остана за малко сам в собствения си дом?
— О, колкото искаш — увери го Хети. — Само отвори вратата. Разтревожени сме.
— Няма нужда. Засега съм полумъртъв. Ще се видим, когато поискам аз и нито секунда по-рано. И не вярвайте на страшните приказки, с които ще ви залее Бейтс.
Хети не успя да надвие страха в гласа си.
— Какво искаш да кажеш?
Кити обаче я сръга да не говори повече.
— Чуй ме, Хюго, повече от година се грижа за тежко ранени. Мен не ще успееш да стреснеш.
— Я вървете по дяволите — гласеше недотам любезният ответ.
— Добре тогава — отвърна Кити бодро. — Ти си почини сега, а после можеш да слезеш долу при нас.
— Можеш и да позвъниш! — извика Хети. — Звънецът е до леглото ти.
— Боже милостиви, вие за някакъв инвалид ли ме мислите?
Грубият му тон обезкуражи напълно Хети. Идеше й да се разплаче.
— Кити, какво сбърках?
— Нищо не сте сбъркала. — Кити я хвана под ръка и я поведе надолу.
— Та той не ме пуска в собствената ми спалня!
— Това е най-малкото, което може да ви се случи, според мен — отвърна Кити остро. — Трябва да проявите търпение. За тези неща Хюго не е съвсем зрял, поведението на Лайънъл например щеше да бъде съвсем различно. Щеше да погледне на положението философски и доста хладнокръвно. А добричкият ни Хюго пък ще вилнее като някой бик. Според, мен и двата случая са доста уморителни. А вие какво бихте предпочели? — попита тя дяволито.
— Не знам. Сигурно ще ми се прииска да избягам.
— Не и вие! Не сте от хората, които бягат ей така от трудностите.
Не, не и след като съм стигнала толкова далеч, помисли си Хети. Тя бе доволна, че Кити отново се държи мило с нея.
На вечеря всички бяха потиснати. Джулия бе плакала и не го криеше. Аристократичният й нос се бе зачервил, а клепачите бяха подути. Лейди Флора пък се държеше подчертано ведро и поиска да узнае защо всички са тъй унили при положение, че Хюго вече си е у дома и животът му е извън всякаква опасност.
— Да, защо наистина? — съгласи се и Кити. — Той донякъде е все още под въздействие на случилото се, но с времето ще се възстанови. Бейтс казва, че има превръзка на едното око и се придвижва с патерици. Случаят не изглежда съвсем безнадежден, нали? Разбира се, все пак му е лоша работата! — Здравият разум на Кити понякога бе твърде смущаващ.
— А какво става със санитаря, когото открихте, Хети? — попита лейди Флора. — Не трябва ли да изпратим някого да го повика?
Хети само поклати глава.
— Не, това бе грешка.
— Но откъде знаете, след като все още не сте видели Хюго.
— Мъжът горе не желае санитар. За него присъствието на такъв човек би представлявало обида. Не го ли чухте как крещи?
— Винаги си е бил агресивен — отвърна лейди Флора безпомощно, а Джулия отново се разплака.
— Хайде, Джулия, престани, моля ти се! — обади се Кити нетърпеливо. — Не мога да понасям жени, които оплакват ранените си мъже. Съветвам те да се отпуснеш!
— Хюго е без един крак. Никога вече няма да язди. Това е ужасно!
Лайънъл погледна Хети. Когато погледите им се срещнаха, той дойде при нея и я стисна за ръката.
— Горе главата! — прошепна.
През пелената от сълзи в очите й лицето му изглеждаше размито. Стори й се, че го губи завинаги. Прекрасното лято завърши.
— Е, да започваме да се храним — обади се лейди Флора с приповдигнат тон. — Впрочем, Хети, готвачката пита дали Хюго желае нещо за ядене. Предложих й да остави поднос пред вратата му, той ще го вземе малко преди да умре от глад. Не съм безчувствена, но никога не съм търпяла капризите на синовете си.
— Капризи ли? — попита Хети учудено.
— Да! Защото не става въпрос за нищо друго. Хюго обича да му се обръща внимание. Винаги си е бил такъв.
И наистина, думите й се потвърдиха още в следващия миг. Елси тъкмо се канеше да занесе пълен поднос в трапезарията, когато внезапно изписка и подносът се стовари с дрънчене на пода.
— Господи, момиче, как може да си толкова непохватна! — прозвуча отнякъде гласът на Хюго.
Хети се озова най-бързо в трапезарията и замръзна на място. Нямаше нищо чудно, че Елси, която в момента търсеше по пода счупени парчета, се беше изплашила. Защото когато Хети влезе в стаята, пред очите й изникна следната сцена: електрическото осветление бе изключено, а вместо него в сребърни свещници горяха високи бели свещи. В далечния край на масата седеше Хюго, трудно различим в полумрака, явно това бе и неговата цел. Седеше изправен на един стол, в униформа, с високо вдигната глава и изправени рамене. В едното му око искреше гняв, а другото бе покрито с черна превръзка. Ужасяващ червен белег, започващ от ъгъла на устните, преминаваше през цялата дясна буза.
На жълтеникавото осветление в задимената стая всичко изглеждаше някак гротескно мъртвешко и заплашително. Той се усмихваше и тази крива усмивка бе доста злобна.
— Е, защо не влизате? Да не съм чудовище? Онова глупаво девойче от какво се изплаши? Да изпусне цялото ядене! Чувала ли е тя изобщо, че бушува война и че храната не бива да се пилее?
Хети се опита да каже нещо, но не успя. Той наистина е чудовище, помисли си тя с гняв. Войната не само го е обезобразила, тя го е и побъркала. Хубавият мъж, с когото парадираше в Ню Йорк… Не, всъщност нали Клеманси бе тази, която…
Всички присъстващи се бяха вцепенили и мълчаха. Хюго ги наблюдаваше със здравото си око — вероятно му приличаха на стадо боязливо скупчени овце. И все пак не съвсем боязливи, тъй като внезапно някой щракна лампата и ярка светлина заля стаята.
— Кой беше това? — изрева Хюго.
— Аз, момчето ми — отвърна спокойно лейди Флора. — Знам, че е глупаво, но никак не мога да си наложа да се храня на свещи. Нали знаеш, все се задавям с рибени костици. Ние всички се радваме, Хюго, че си сред нас. Ах, мина толкова много време! Нали, Хети? Не се ли радвате, че мъжът ви си е отново при вас?
Удачното хрумване на лейди Флора да разтовари напрежението с помощта на няколко повърхностни фрази даде възможност на Хети да се приближи до Хюго и да целуне здравата му страна с пресъхнали устни. Погледнато от тази страна, лицето му изглеждаше хубаво като някога. Постара се, когато го докосна, да не потръпне. Но погледът й несъзнателно се плъзна към крачола му, навит над коляното и Хюго долови тръпката, която премина по тялото й.
— Ти получи обратно половин мъж, жено. Разгледай го по-добре! — При тези думи Хюго преднамерено обърна към нея обезобразената страна на лицето си. — Прилошава ли ти при тази гледка?
— Замълчи, Хюго — извика Лайънъл. — Тези театрални ефекти може и да ти помагат, но за останалите не са никак забавни.
— Белегът ще се оправи постепенно — рече Кити открито. — Той ли те потиска толкова много?
— А какво ще кажеш за това? — каза Хюго и докосна черната превръзка на окото. — Да ви покажа ли дупката?
Джулия изписка високо, завтече се към него, коленичи и притисна глава към бедрото му.
— Хюго, ние всички те обичаме много!
— Изправи се, за бога — отвърна той раздразнен. — Кога ще се храним най-сетне. От тази сутрин не съм ял. Къде е Бейтс? Позвъни му да дойде, мамо! Защото ще изпием една-две бутилки червено вино. Разбира се, ако не сте изпили всичкото в мое отсъствие. А ти как си, Лайънъл? Значи си успял да се отървеш от гранатите! А мен тая проклетия ме улучи. Точно преди да отпътувам в отпуск.
Изтерзаният му поглед се плъзна по масата.
— Е, Хети, направиха ли вече истинска англичанка от теб? Какво ново в Ню Йорк? Вуйчо Джонас все така ли си седи върху чувалите с парите?
— Как можа, Хюго! — възкликна лейди Флора потресена.
— Да не би да не е вярно, мамо? Хети-Клеманси или Клеманси-Хети — така и не знам кое от двете предпочита — трябва да встъпи в правата си. Едва ли има човек, който да се разделя по-неохотно с парите си от един банкер от Уолстрийт, особено когато същите тези пари преминат в джобовете на една лекомислена млада жена, както и на нейния съпруг прахосник.
— Хюго, говориш твърде много — каза Хети с благ глас и протегна ръка, за да докосне неговата. Вътрешно все още потръпваше поради шеговитото обвързване на двете имена. За него тя и Клеманси бяха едно и също лице. Нещо, което в крайна сметка бе вярно.
Очевидно лекото й докосване му бе неприятно. Хети бе смаяна, забелязвайки, че ръката му се разтрепери, докато поднасяше лъжицата към устните си. Той тропна с нея силно по масата и отново извика Бейтс, застанал случайно откъм сляпото му око.
— Да, милорд.
— Проклятие, Бейтс, застанете така, че да ви виждам. Не съм сляп. Донесете ни няколко бутилки бордо от 97-а година. А след вечеря смятам да пийна портвайн в библиотеката. Може би ще ми направиш компания, Лайънъл? — Той махна нетърпеливо с ръка. — Какво сте ме зяпнали всичките! А ако се опасявате от нещо, мога да ви уверя, че съм в състояние да изпия половин бутилка портвайн, без да се налага след това да ме влачите догоре. Стигне ли се дотам, можете вече да ми изкопаете гроба. Тази нощ обаче желая да спя в собственото си легло.
Окото му, обрамчено от червени кръгове, потърси погледа на Хети.
— И да сме наясно — не искам никаква компания. Това засяга ли те? Надявам се, че не бързаш чак толкова с раждането на наследник.
— Хюго, през цялото време играеш някаква роля — обади се лейди Флора ядосана, сякаш този ужасяващ монолог бе нещо съвсем невинно. — И бъди любезен още утре да се извиниш на всички нас.
— Друг път ще се извиня, дяволите да го вземат — промърмори Хюго и светлият белег на бузата му се открои още повече на фона на кръвта, нахлула в главата му. — O, Home, sweet home. — Внезапно всички осъзнаха колко е изтощен. — В окопите само това пеехме: „Home, sweet home“.
Най-сетне кошмарната вечеря приключи. Следван от Лайънъл, Хюго се заклатушка към библиотеката на патерици. Джулия пак се разплака.
— Досега и с дума не е споменал конете — занарежда тя. — Виждате ли само каква ужасна промяна е претърпял?
И съпругът на Джакобина ли е бил такъв, когато се е завърнал от война — гневен, непримирим, съсредоточен единствено върху собствената личност, изпълнен с омраза към себе си и останалите? Ако е било така, тя се е чувствала щастлива от детето в утробата си, заченато от нейния любовник.
Хети се запита дали някога ще успее да преодолее отвращението си и ще се люби с тази карикатура на мъж. Само че това трябваше да се случи, щом желаеше да си роди бебе. А тя го искаше. Защото бе единственото хубаво нещо, което й бе останало. Детето и Лобърн.
Какво ли щеше да стори Клеманси на нейно място?