Дороти Идън
Американската наследница (12)

Глава дванадесета

По всичко личеше, че ще прекарат коледните тържества под клавирния съпровод на лейди Флора, проникващ до тях от музикалната стая. Но за възрастната дама в този миг нямаше нищо по-неподходящо за сезона от коледните песни. В своя привичен безмълвен маниер тя тъгуваше по отсъстващите си синове и тук-там вплиташе траурни мотиви в ноктюрните си.

В деня преди Коледа двете с Джулия посетиха болницата и раздадоха подаръци на ранените, които пък решиха, че Джулия е младата лейди Хазърд. Всички сметнаха този факт за извънредно забавен. С изключение на Хети, разбира се.

Организираха се и други скромни забавления. Пасторът и жена му, мистър Едмъндс, директорът на банката в Сайрънстър, доктор Бейли, както и няколко арендатори от околността бяха поканени в Лобърн на уиски или горещ пунш — едно от двете по избор. За Фреди украсиха коледно дръвче, а малобройната прислуга бе почетена с доста безлично малко тържество. И както се изрази Джулия, атмосферата бе неописуемо печална. Нито ги навестиха дечица, които да им попеят коледни песни, нито пък дори заваля сняг.

Меланхолията, обзела Джулия, се пренесе и върху Хети в мига, в който пристигна писмо от вуйчо Джонас. Той я съветваше да посети гроба на майка си и да провери дали се грижат за него.

„… Доколкото ми е известно, фериботите все още пътуват до Ирландия и ти си длъжна да го сториш, дете мое. Гледай на гроба да не израснат бодили или пък бяла детелина. И изобщо не бива да обраства с нищо. Надявам се също, че вече си се позаинтересувала за съдбата на камериерката си. Това го налага не само човещината, а е и задължение на всеки един работодател.

Аз лично не се чувствам особено добре. Лекарят сипе мрачни предупреждения, на които обаче не обръщам никакво внимание. Възнамерявам и занапред да си пия коняка, когато ми се прииска. Съдейки по списъците с имената на загиналите, съпругът ти засега има късмет. Макар че новата офанзива на Сома може да е променила обстановката изцяло. Ние в Америка знаем всъщност толкова малко. Надявам се обаче, че ще проявим необходимото благоразумие и ще стоим настрана от всичко това.“

Хети също смяташе да прояви благоразумие и щеше да стои настрана от онази ивица суша на бурния ирландски бряг, където действително нямаше какво да прави. Приживе мисис Джарвис се бе радвала на прекомерно внимание към особата си, така че сега й бяха достатъчни молитвите на минаващите покрай гроба свещеници и монахини.

А кампанията на полуостров Галиполи най-сетне приключи. Нощ след нощ бойците се измъкваха на свобода, като не смееха дори и да шепнат. И то не толкова заради бдящия наблизо неприятел, колкото заради мъртвите бойни другари, зарити под разораната земя на планинския склон, които сигурно щяха да се почувстват изоставени. Изобщо отстъплението представляваше най-успешната акция в рамките на този гибелен поход.

Няколко седмици след фиаското в Галиполи от някаква болница в Александрия пристигна писмо от Лайънъл. Той отново бе сполетян от пристъп на треска, но бе на път да оздравее и сигурно щеше да получи отпуск. Здравите бойци пък се прехвърляха във Франция, за да участват в енергично провежданата офанзива на Сома. Тук животът и здравето на младите австралийци и новозеландци, обгорели от южното слънце, щяха да бъдат погубени в съвсем друг тип бойни действия. Те нямаше да се катерят по непревзимаемите височини, не, щяха да се бият в равната, безутешна ничия земя, цялата в локви и тиня, земя, осеяна с ужасяващи развалини, която сякаш нямаше нито начало, нито край.

Писмата на Хюго идваха все по-рядко и ставаха все по-кратки и делови. Бил в добро физическо състояние, пишеше той, и до този момент не бил получил дори и драскотина. Надявал се, че покривът вече е подновен и не пропуска влагата, че Хети не се преуморява в болницата и че всички се чувстват отлично. В момента обаче нямало никакви изгледи да го пуснат в отпуск.

Една ранна утрин някой почука на вратата на спалнята. Първоначално Хети си помисли, че е Ефи с чая, но когато погледна към будилника, установи, че е шест и половина. Нима бе Хюго?

Сърцето й заби учестено и развълнувана и тя извика „влез“. Но неочакваният посетител, обзет от нетърпение, вече бе нахлул в стаята, без да изчака разрешение. До леглото й застана Фреди.

— Хети! Хети! Татко е тук. Дойде си посред нощ, в пет часа. Мама първо се разсмя като луда, а после се разплака. Тати отиде веднага да спи, защото е много уморен.

Първоначално Хети изпита силно разочарование — завърналият се не бе Хюго. След това обаче се укори заради своя егоизъм и целуна Фреди.

— Но това е прекрасно! Кажи на мама да прескочи за малко при мен, когато се поосвободи.

Кити дойде след половин час. Бе с домашния си халат, а лицето й изразяваше едновременно радост и тревога.

— Ах, Хети, толкова е отслабнал! Изтощен е до смърт! Стигнал е до Саутхемптън на болничен кораб, после, поне така казва, избягал от един войскови транспорт, а накрая открил начин да го докарат дотук. Все още не е оздравял напълно; ще настоявам веднага да иде в болницата, щом се пооправи. Надявам се от все сърце да го изпишат от армията като негоден за служба, но, разбира се, не искам и да е болен. Има малария, а на кораба хининът им се е свършил. Според мен ще се възстанови бързо, ако се подложи на правилно лечение. Лейди Флора буквално облита къща като някаква царица пчела, но дори и тя ще види Лайънъл едва когато той си отдъхне.

— Кити, мила! Чудесно е, че Лайънъл е тук, и то невредим. Най-много от всичко се тревожа Хюго да не осакатее!

— Да, знам. Но и маларията не е безвредна. Постоянно се вглеждам в него, за да се убедя, че не сънувам. Хети, повярвайте ми, няма да улучат Хюго. Защото е човек, който умее да се пази. Когато и той се върне у дома, тогава двамата пак ще станат братята Хазърд. Винаги са ги наричали така. А ние ще бъдем жените на Хазърд.

Фигурата, седнала в извитото кресло до почти загасналия огън, приличаше повече на сянка. Повече от половин час Хети се занимаваше със своето везмо, преди да забележи, че не е сама в стаята. Щракна лампата до себе си и внезапно насреща й просветнаха две тъмни очи. За момент й мина през ум, че това ще да е любовникът на Джакобина; защото тя сигурно е имала любовник, който е изглеждал точно както мъжът срещу нея — строен, мълчалив благородник, загърнат в халат от тъмнозелено кадифе.

— Вие сте снаха ми, нали — обади се той с уморен глас. — Наблюдавах ви. Прелестна гледка. Казаха ми, че Хюго щял да се жени за някаква бъбрица от Америка. А може да съм си ви представял като жена, подхождаща идеално на Хюго — вманиачен любител на конете плюс щастливо цвилеща съпруга.

Хети не смееше да заговори. В този миг я изпълни огромното желание всичко в нея да му хареса — гласът й, думите, които ще произнесе, външността й. „Прелестна гледка“. Вероятно му се е сторило, че вижда пред себе си дама от епохата на Тюдорите, съсредоточена върху своето везмо.

— Сигурно сте решили, че съм Джакобина. Онази дама там — посочи тя портрета. — Но и вие ми заприличахте на дух. Разбира се, вие сте Лайънъл. Изненадах се, че някой е седнал тук.

— А аз пък ви видях, когато се събудих — каза той. — Но все пак, защо толкова ви е изненадало моето присъствие?

— Защото бяхте толкова тих и защото това е моята стая и естествено съм наредила никой да не влиза тук без мое разрешение. Влюбих се в зимния салон съвсем внезапно. Пък и никой друг не го искаше. Лейди Флора и Джулия си имат стаята за музика и летния салон, Кити пък заема своите си помещения. Държах да си имам и аз една стая лично за себе си. Все още се чувствам чужда в този дом.

— Наистина ли?

— Често сядам в тази стая и, така да се каже, се загръщам с нейната атмосфера като с мека, топла завивка… Не, Кити всъщност не се отнася с мен като с чужд човек, Фреди също. Майка ви обаче… тя де държи доста хладно. А Джулия…

— Какво мислите за Джулия?

Хети не успя да се сдържи.

— Смятам я за нафукана коза, която понякога става доста подличка. О… — Тя прикри устата си с ръка. — Как можах да го кажа? Сигурно сте от онези мъже, които някак си предизвикват жените да говорят по деликатни въпроси. Но нека първо да запаля няколко лампи, за да ви виждам по-добре. Ще позвъня също на Ефи да донесе чай. Ще пиете чай с мен, нали?

— С удоволствие. Стига да ми разрешите да остана тук. По-рано и аз търсех усамотение в това помещение.

— О, наистина ли? Трябва ли да ви я върна?

— Не, не е необходимо. Но дали не можем да си я поделим? Хети, моля ви, останете за момент така, както си стоите. Толкова отдавна не съм виждал друго, освен мръсни, немити мъже, направо съм забравил, че на този свят съществува и друг пол.

Хети бе застанала в сиянието на огъня от камината. В този миг тя наистина не знаеше каква представа си е създал този човек за нея. Съвсем бегло в нея възникна съжалението, че Хюго никога не й бе обръщал внимание по този начин. Но после забрави за Хюго, виждайки единствено това слабо лице и вдълбаните трескави, искрящи очи. Красиво очертани вежди, тънки устни, издадена, енергична брадичка. Умно лице, което можеше да бъде много строго, но и извънредно нежно. Така поне си мислеше в този миг.

Защо досега никога не бе поискала да й покажат негови снимки, защо се оказа толкова неподготвена за неочакваното запознанство? С бащата на Фреди, който пишеше весели писма за русалките и боговете на Олимп. С мъжа на Кити.

Той я изгледа втренчено, след което каза само:

— Какъв щастливец е този Хюго… А сега ще пием чай, нали? Внезапно взех, че огладнях.

Хети се отправи към връвта за звънеца. Като запали още няколко лампи, забеляза, че страните й са пламнали.

— Вие до какъв извод стигнахте? Бъбрица ли съм или не?

— Не съм допускал, че бърбораните могат да притежават чаровен глас като вашия. Ако обаче наистина сте такава, значи за пореден път някоя от моите теории се е оказала невярна.

Под светлината на лампите помещението отново придоби своя ежедневен вид, разбира се ако можеше изобщо да се говори за ежедневие при наличието на тъмната старинна ламперия, както и прозорците, стигащи до пода. Отлетя атмосферата на мечтателност, в която двамата се бяха потопили преди половин час и тя бе убедена, че и той си е мислил същото като нея, наблюдавайки я как везе. Сега Лайънъл бе просто само един изнурен, болен войн, сполетян може би от халюцинации, докато тя самата отново бе сподирена от собствените си призраци.

Почувства осезаемо, че ситуацията става опасна. Но тя бе в състояние да я овладее — ето, вече възвръщаше самообладанието си.

— И какви теории имате още? — попита тя, без да се замисли.

— Питам се, например, защо сте се омъжили за Хюго… мога ли да разчитам на някакво обяснение от ваша страна.

— Разбира се, та нали сте брат на Хюго. И така, Хюго се е оженил за мен заради парите ми, а аз пък съм се омъжила за него, за да взема титла, да живея в английско имение, да правя реверанси пред кралското семейство и така нататък. Така са ви казали, нали?

— Общо взето, да.

— Това обаче е само част от истината. Искам да обичам Хюго, искам също и той да ме обича. Добре би било да прекарваме повече време заедно. Но… виждате как стоят нещата. Всичко щеше да бъде прекрасно, ако не бях пристигнала тук в такова лошо състояние и ако Хюго не беше заминал веднага след това пак на фронта. Всъщност няма друго за казване. А, ето я и Ефи. Ефи, моля те, донеси ни чай! Мисис Лайънъл прибра ли се вече?

— Не още, милейди, но каза, че ще се върне към пет. Обещала е да посети едно войниче, което е на смъртен одър в болницата и затова трябваше да иде на всяка цена. Извинете ме, сър, но тя каза още, че спите и никой не бива да ви смущава.

— В такъв случай, когато си дойде, й кажи, че я очакваме тук — намеси се Хети. — А Бейтс да накладе пак огъня. Вечерно време става доста хладно. Ще го почувствате осезателно, Лайънъл, нали идвате от Египет. Освен това сте ужасно отслабнал, не мислите ли?

— Могат да се кажат още доста неща по въпроса — каза Лайънъл.

— По кой въпрос?

— За вашата женитба. Събудихте любопитството ми. И то много. Защото вие изобщо не сте от типа елегантни, амбициозни стопанки. Създавате впечатление на твърде замислен човек.

— Морето предизвика голяма промяна в мен — промълви Хети. — Поне така казва Джулия.

— Може и да е вярно. Преживели сте наистина извънредно труден период, както разбрах от Кити.

— Ролята на оправната стопанка и домакиня никога не ми е била по сърце — отвърна Хети и почувства огромно облекчение, че поне този път казаното отговаря напълно на действителността. — Бях възхитена от Хюго. И все още съм. Трябва да добавя също, че съм влюбена до полуда в Лобърн, нещо, което се нрави на мъжа ми. Животът е пред нас и двамата с него ще бъдем много щастливи. Ще ни се родят деца, ще ремонтираме всичко в Лобърн и ще възвърнем някогашния му вид. Затова смятам да потърся оригиналните планове, които, казват, се намирали някъде тук, в къщата.

— Каква великолепна идея! Ще ми разрешите ли да ви помогна?

— О, да! Ще бъде чудесно!

Тя заразглежда лицето му, изразяващо искрено въодушевление и добави, без да се замисли:

— Иска ми се Хюго да проявява по-голям интерес към архитектурата. Според Джулия обаче точно това изобщо не го влече. Този израз, който се появи сега във вашите очи, при Хюго се появява, когато в конюшнята се роди жребче.

Лайънъл се разсмя и се разкашля. Хети възкликна, изпълнена с угризения:

— Много си приказвахме! По-добре е сега да помълчите малко.

Той я послуша, но преди това все пак й отвърна:

— За момент бяхте като малко змийче. Наистина възхитително!

След половин час се появи и Кити. Лайънъл бе заспал буквално за миг — като детенце. За пръв път Хети видя снаха си сърдита.

— Как можахте да допуснете да слезе тук? Не виждате ли в какво състояние е? — зашепна тя гневно.

— Вината не е моя, Кити. Стана така: случайно отместих поглед от везмото и го съзрях срещу себе си. Затова заръчах да донесат чай, поприказвахме малко и после той заспа.

В този миг тя не успя да сподави надигащите се в нея чувства и избухна в сълзи.

— О, Кити, сега на вас ви е добре, мъжът ви си е у дома. Как ми се иска и моят да е сега тук!

При тези думи ядът на Кити отлетя като дим, тя също се разплака и прегърна Хети.

— Боже мили! Та Лайънъл може всеки момент да се събуди. Не бива да вижда две разплакани жени, нали?

— Войникът от болницата почина ли?

— За ефрейтор Робърт Мейс ли питате? Да, умря. Но до последния миг бях до него и му държах ръката. — Кити изхлипа високо. — Но той все пак разбра, че съм сдържала обещанието си, сложи ръката си в моята и просто заспа. Клетите деца! Повечето наистина са такива. Те копнеят мама да им подържи ръцете в своите.

Хети се загледа в спящото лице на Лайънъл и внезапно я обзе почти болезнена тъга.

— А при него нещата как стоят, Кити?

— Сега ще го сложим в леглото, а по-късно ще намине и доктор Бейли да го види. Лекарят каза да пази леглото седмица или десет дни, като през това време не бива да бъде посещаван от никого. Дори и Фреди не може да остава при него повече от няколко минути на ден. На лейди Флора това нареждане, разбира се, няма да се хареса. Същото се отнася и за вас, Хети, както и за Джулия.

— Да, но няма ли да се почувства изоставен?

— Нали аз ще бъда до него — отвърна Кити простичко.

Хети почувства, че се задушава. Осъзна, че вече никога не ще й бъде приятно да стои сама в зимния салон.

 

 

Видя се с Лайънъл едва след десет дни. Беше в униформа и тъкмо се качваше в ролс-ройса. Вляво от него седеше Кити, а вдясно Пим. Отиваше на преглед. Кити се надяваше, че ще го отпишат от военна служба, но най-вероятно щеше да се стигне до удължен отпуск по болест.

Във всички случаи щеше да разполага с по-голяма свобода на движение. Хети реши, че дори и да не му я дадат, той просто ще си я извоюва. Фреди й спомена, че баща му е станал доста чувствителен. А бавачката нарече това състояние раздразнителност.

Този преди обед атмосферата в дома й се стори задушаваща, а самата къща тясна, независимо от размерите й. Разходи се из гората и ливадата, пресечена от реката, а накрая пое към селото по криволичещия път. Единственото, което срещна по пътя си бяха стадо пасящи овци, един подплашен фазан, излетял внезапно от тревата, няколко крави на едри шарки, които й заприличаха на закърпен килим, както и два от конете на Хюго, галопиращи волно и весело из ливадата.

Някъде далеч в небето като жужащ комар се носеше самолет, излетял от близката тренировъчна база; после той реши да опита нещо, което силно заприлича на смъртоносно пропадане. Бе прекрасна утрин и Хети бе обзета едновременно от меланхолия и радост. Твърде много млади мъже като нещастният летец Доналд Нюман трябваше да заложат живота си на карта и биваха или убити, или осакатени за цял живот. Осакатени дотолкова, че ако бяха животни, трябваше да ги убият, за да не се измъчват. Вместо това обаче поддържаха съществуванието им с всички възможни средства, а близките им се грижеха за тях. А ако Хюго се завърнеше тежко ранен или недъгав? Можеха да изпратят и позакърпения Лайънъл във Франция, в ужасната битка на Сома.

Не, само не Лайънъл, този чаровник с умно и чувствително лице.

Не бива да мислиш за него, трябва да се съсредоточиш върху своя мъж, си каза Хети. Лайънъл принадлежи на Кити.

Малкото хора, които срещна в селото, сякаш се изненадаха, че чужденката, младата лейди Хазърд, ходи насам-натам точно като тях. До този миг те я смятаха за някаква отшелничка. Селяните се покланяха и я поздравяваха приветливо с „Добро утро, милейди“. Хети се замисли какво ли да купи от тук, за да изрази благоразположението си към тях. Дали да не пийне чаша кафе в запуснатия бюфет на мисис Брайс? Внезапно обаче взе друго решение. Краката й я поведоха сами по пътя, който водеше към църквата, тя прекоси малкото гробище и не след дълго пристъпи в полутъмната църковна сграда, из която се носеше аромат на пчелен мед и песнопойки с псалми.

Изпита потребност да поседи мълчаливо и дори да се помоли. Никой не я бе учил на молитви, тъй като майка й не бе в състояние да вярва в един бог, допуснал тя и детето й да страдат тъй много. Човек трябваше да се бори сам за добруването си и това бе единственият сигурен начин да се постигне нещо в този живот. Но макар и да не можеше да повярва в съществуването на добрия Господ, все пак Хети обичаше тайнствения, поетичен дух на старинните заклинания. В такива случаи тя бе в състояние дори да забрави и прости лошите си дела, измамите и своята вина. Почувства, че по някакъв начин я изпълва божията милост.

— Господи, дари покой на своята слугиня — прошепна тя, коленичи върху разнищената молитвена възглавница и зарови лице в ръцете си. Бе просто млада жена, молеща се за благото на двама мъже, на мъжа й и на нейния девер. Но в този миг нещо я смути — изпита усещането, че някой я наблюдава. Вдигна глава и се обърна рязко — на отсрещната пейка седеше млада жена, която явно бе дошла в църквата преди Хети, тъй като бе приключила с молитвения си размисъл. Очевидно бе наблюдавала действията на Хети, тъй като скочи от мястото си и се измъкна навън точно в мига, в който погледите им се срещнаха. Черен воал покриваше главата и лицето й и в Хети се загнезди ужасното убеждение, че е видяла самата Клеманси с тъмната й коса, фин профил, стройната талия и грациозна походка. За момент Хети щеше да изгуби съзнание. През тялото й премина студена тръпка, а сърцето затуптя учестено.

Не след дълго обаче се овладя и бързо напусна сумрачната църква. Навън, под яркото слънце, нямаше никого. Тя се завтече през гробището, без да подбира пътя си, стъпвайки направо върху гробовете. На доста голямо разстояние от себе си забеляза неясните очертания на жена с кошница в ръка. Изключено бе да е Клеманси. Тя едва ли би се завърнала, за да броди из околността с кошница в ръка! Приживе никога не бе носила кошница за покупки. Жената влезе в бюфета на мисис Брайс, вероятно за да извърши някои съвсем земни неща — да изпие чаша чай или да хапне сладкиш.

Все още объркана, Хети въздъхна облекчено — явно отново бе станала жертва на халюцинация, предизвикана от опънатите й нерви.

От другата страна на тисовата алея се дочуха гласове — единият принадлежеше на пастора, а другият на жена с нисък, ясен тембър. В този миг двамата излязоха от сянката и поеха към нея. Жената, без шапка на главата, бе Джулия. Тя се престори на изненадана.

— О, Хети! Не съм очаквала изобщо да ви срещна на това място. Двамата с пастора тъкмо обсъждахме градинското празненство за бежанците от Белгия. Нали знаете, лейди Флора ще го открие?

— Надяваме се, че ще сте в състояние да посетите празненството, лейди Хазърд — рече пасторът с елеен тон. — Но, разбира се…

— Изглеждате странно, Хети. Да не сте болна?

— Не, чувствам се отлично. — А после добави с отчаяние в гласа: — Не видяхте ли някой да излиза от църквата?

— Не. Никого. А вие, пасторе?

— Видях вас, лейди Хазърд.

— Имаше една жена, която се молеше. Тя… — Хети прехапа устни. Замалко щеше да каже: „Тя изглеждаше точно като мен“.

— Тук често идват хора, за да се помолят — обади се пасторът и се усмихна дружелюбно. — Предполагам, че и вие сте сторили същото. Естествено за вашия съпруг.

Джулия погледна Хети учтиво, спокойно, но в очите й се четеше хладина, безразличие и на лицето й сякаш отново се изписа онова изражение на неопределено подозрение. Дали Джулия бе в църквата? Тя би могла да снеме бързо воала и да го напъха в чантата си. Само че никога нямаше да си признае. По-скоро би продължила хетините страдания колкото се може по-дълго.

Но пък ако Клеманси наистина бродеше из селото, враждебността на Джулия си оставаше нещо маловажно в сравнение с тази заплаха.

— Смятам да си тръгвам — произнесе тя с уморен глас. — Обяд вече минава, а Кити и Лайънъл сигурно вече са се върнали.

— Почакайте малко. Ще дойда с вас. Довиждане, пасторе, и много ви благодаря. Получих всички сведения, необходими на лейди Флора.

— Почакайте. — Сега пасторът бе този, който я задържа. Неговото старо лице сякаш просветля. — Лейди Хазърд, мисля, че жената, която сте видели, е Джейн Смит. Тя често идва в църквата, откакто годеникът й загина при Марна.

— Носеше черен воал — поясни Хети с облекчение. Вятърът си играеше с един кичур от оскъдната коса на пастора. В атмосферата на пролетния преди обед внезапно се появи някакъв есенен нюанс. — Тъжно е. Толкова млади жени са заприличали на застарели вдовици.

— Но къде ли е изчезнала така внезапно? — промърмори Джулия, когато поеха по пътя към дома. — Да не се е разтворила във въздуха? И все пак не разбирам едно нещо, Хети. Как така ви е разтревожил фактът, че сте видели някаква жена в църквата.

— Не съм била разтревожена.

— Напротив. Пребледняхте като варосана стена.

— О, по-добре замълчете! — прекъсна я Хети грубо. И ме оставете на мира, добави тя наум. Престанете да ме шпионирате. И ми се махайте от очите. Истински щастлива ще бъда едва когато се убедя, че никога вече не ще ви видя.

„Да, обаче тя е част от съдбата ти“, обади се внезапно някакъв хладен и делови глас, който прозвуча много отчетливо. Хети наистина се учуди, че Джулия не дочу нищо. А после гласът продължи: „Тя няма да те остави на мира, докато нещата не намерят своето разрешение!“.

Вече за втори път й се случваше някакъв страховит, призрачен глас да се обръща към нея сякаш направо от небитието.

 

 

Кити и Лайънъл наистина се бяха върнали у дома, а Лайънъл дори слезе да обядва с останалите.

— Край на ареста в единочката — гласеше неговият коментар. Той се нуждаеше от силна храна и забавна компания. След два месеца щяха отново да го прегледат и да решат дали все още е годен за военна служба.

— Засегнат е белият му дроб — поясни Кити с такъв тон, сякаш не ставаше въпрос за нещастие, а за благословия. — Той постепенно ще се пооправи, но вероятно от армията повече няма да го потърсят. Ще те излекуваме, скъпи, но не докрай — продължи Кити весело. — Чудесно е, че в къщата отново има мъж. Но трябва да си намериш занимание, Лайънъл. С какво ще се захванеш? Може би с книгата си?

Тъмните очи на Лайънъл потърсиха погледа на Хети.

— Още не. Първо двамата с Хети ще издирим плановете, за които говорихме вече. Това лято започваме с възстановяването на Лобърн.

— Лобърн, скъпи ми Лайънъл, принадлежи на брат ти — обади се лейди Флора с укорителен тон.

— А Хети, мила мамо, е съпруга на Хюго и има пълна свобода на действие. Нали така, Хети?

— Да, вярно е. — Внезапно се почувства неизказано щастлива, сякаш злокобните събития от сутринта изобщо не бяха се случвали. Жената в църквата очевидно е била клетата млада Джейн Смит, а не Клеманси, дошла да й даде знак, че не бива да се влюбва в Лайънъл, след като е успяла веднаж да се омъжи за Хюго.

 

 

Настъпи лято и Лайънъл се почувства много по-добре. Хети всъщност не търсеше компанията му, нито пък той нейната, но общите им интереси и отсъствието на други хора ги сближиха. Кити бе изцяло обсебена от работата си в болницата, а освен това бе и страстна градинарка. И тъй като Лайънъл вече не се нуждаеше от нейните грижи, тя се отдаде отново на тези две важни занимания. А освен това, казваше тя, приглаждайки назад разрошената си коса, не била жена, която да виси непрекъснато до мъжа си — Лайънъл не ги обичал тези неща. И изобщо всичко се нареждало отлично — сега при него била Хети, която също се интересува от възстановяването на къщата! Всъщност Кити бе удивена, че малката богата нюйоркчанка отделя толкова внимание на сградата. Явно, че има дар за тези неща, мислеше си тя. Но скоро ще се откъсне от това занимание, защото Хюго ще си е у дома. Ако се завърнеше…

Здравословното състояние на лейди Флора се влошаваше постоянно и тя прекарваше по-голямата част от дните си в своята стая или пък на пианото. В сумрака звучаха прекрасни мелодии, които Хети цял живот щеше да свързва с това лято в Лобърн. Какво става в душата на лейди Флора, знаеше вероятно само Джулия, която обаче бе заета почти изключително с конете. Тя ги разчесваше и периодично ги извеждаше на езда, за да са подготвени, ако Хюго внезапно се завърне. Хети вече не се дразнеше от подобни неща и почти не мислеше за тях. В този дом всеки си имаше някаква страст, включително и тя. Да чете старинните, избелели документи в библиотеката заедно с Лайънъл, да открива отломъци от семейната история, понякога двамата да мълчат часове наред и все пак да знае, че той е там — всичко това я изпълваше с удовлетворение.

Лайънъл твърдеше, че никога по-рано не е имал време за подобни неща и че войната си имала и съвсем неочаквани предимства. Така например Фреди се запознал с „Илиадата“ на крехката възраст от пет години. Лайънъл поиска и да узнае дали по-рано Хети е подозирала за влечението си към литературата. Изрази също и изненада от факта, че млада дама от нюйоркското висше общество е намерила време да се образова.

— Ах, майка ми сигурно щеше да припадне от ужас, ако ме беше видяла — отвърна Хети, спомняйки си за самоуверената, тиранична и амбициозна Милисънт Джарвис. — Баща ми сигурно щеше да погледне с други очи на заниманията ми. Но той почина, когато бях съвсем малка. Е, научих се да чета и пиша — добави тя с неподвижно лице. — А и фантазията ми е доста буйна. — В този миг тя си спомни за младата жена в църквата, за гласа, достигнал до слуха й през дебелите бинтове, за неясното шумолене и въздишките, идващи нощем от гардероба. — Наистина твърде буйна — добави тя с измъчен глас. — По-буйна дори от въображението на Фреди.

— И аз сънувам кошмари — рече Лайънъл, отгатнал мислите й.

Да, но те не се дължат на чувството за вина, прииска й се да отвърне. Тези кошмари са и най-лошите. Те сякаш часове наред тегнат върху гърба на изтезавания, истински черни птици с мрачен, непоколебим, неподвижен поглед.

Откакто Лайънъл се завърна, неспокойните й нощи се разредиха и отново се завърнаха миговете, в които се чувстваше преизпълнена от щастие, което буквално се излъчваше от нея. Това усещане за щастие я караше да не мисли за бъдещето и миналото, а ако някой я наблюдаваше, не можеше да не долови състоянието й. Един ден Лайънъл го забеляза.

— Мисля, че трябва да организираме забава — започна той. — Откога ли тук не е имало такова нещо. Мисля, че откакто войната започна.

— Без Хюго ли? — попита Хети несигурно.

— Би било чудесно, ако му дадат отпуск, но се опасявам, че един прием или пък забава няма да представлява достатъчно основание в очите на командването. Но все пак трябва да му пишете. Бездруго скоро трябва да го пуснат и той може би ще успее да дойде. Защото тези неща ги умее много добре. Винаги е получавал онова, което иска. Хайде, Хети, ще организираме една забава, нали?

— Вие двамата с Кити трябва да свършите тази работа. Не познавам тукашните хора. Все пак, наистина… — Разбираше, че радостта й е изписана в очите. — Да, ще бъде много мило от ваша страна.

— Но нали все отказвахте да пътувате до Лондон, Хети? — учуди се Кити. — Там е мястото, където ще се запознаете с интересни хора, докато тук срещаме единствено уволнени от армията или ранени, които се възстановяват досущ като скъпия ми съпруг. Защо желаете тъкмо сега да организираме забава?

— Не знам. В разгара на лятото сме и дългите вечери са тъй хубави. Може пък Хюго да получи няколко дни отпуск. Празненството в Лобърн може да го изкуши дотолкова, че той просто да си дойде!

— Фантазирате! Е, мисля, че можем да поканим няколко лекари и сестри от болницата, както й всички, които са в отпуск. Лейди Флора има цял куп стари приятели, а Джулия пък може да свика своята ловна дружинка. Освен това един-двама пенсионирани полковници и така нататък. И все пак не разбирам съвсем защо Лайънъл си е наумил тази работа. Той никога не е обичал особено празненствата, а баловете от типа на ловните пък съвсем.

— Той също иска да забрави много неща — промълви Хети. — Музика и танци — това все пак е нещо различно.

— Да, те могат да имат упойващо въздействие — добави Кити. — Е, добре, всичко е наред. Лейди Флора ще се зарадва. Също и Джулия, тя танцува възхитително. Аз също може да се понакипря, но в никакъв случай няма да си купувам нова рокля за случая. А вие?

— Може би — отвърна Хети замечтано. Досега никога не бе ходила на забава от този вид. Кити щеше да онемее от изненада, ако й го кажеше. — Не, ще си купя нова рокля — рече с решителен тон. — Нещо много специално и красиво. Чувствам се прекрасно.

При тези думи Кити я изгледа продължително.

— Най-добре тогава помолете Хюго да се върне. И то много настойчиво.

 

 

Няколко дни по-късно Джулия я потърси.

— Преди малко пощальонът бе тук и ви донесе роклята! Мога ли да вляза? — Още недоизрекла последните думи, и двете с Кити нахълтаха в библиотеката. Хети и Лайънъл тъкмо се опитваха да разчетат някакъв особено трошлив старинен документ, чийто избледнял шрифт наподобяваше жилките на есенен лист. В ръцете си Джулия държеше продълговат пакет.

— Не е ли вълнуващо? Лорд & Тейлър, Пето авеню! Та вие изобщо не сте ни казали, че сте поръчали да ви изпратят рокля от Ню Йорк. Нещо специално ли е?

— Колко странно — промълви Хети. Устата й отново пресъхна, както и в други подобни случаи. — Не съм поръчвала нищо!

— Тогава сигурно ви я изпраща вашето семейство.

— Единственият жив член на семейството ми е вуйчо Джонас. И мисля, че едва ли някога ще настъпи денят, в който неговият изсушен мозък, насочен единствено към парични въпроси… — разприказва се тя необмислено. При тези думи Лайънъл я изгледа с високо извити вежди. — … ще се захване да подбере някаква си женска рокля — завърши тя вече не толкова агресивно.

— А защо не отворите пакета? — обади се Лайънъл. — Любопитни сме да видим какъв е изборът на фамозния мозък от Уолстрийт.

— Да, да, отворете го — настоя и Джулия. — Нека да я видим.

Какво ли я очакваше в пакета от модната къща? Може би някоя кукла? Някоя мъртва кукла? Всички вкупом разкъсаха опаковката докато накрая се появи и самата кутия, вързана със синя копринена лента. Беше приложено и някакво писмо. Хети го отвори с разтреперани ръце — текстът, написан с машина върху специалната хартия на Лорд & Тейлър, гласеше:

„Многоуважаема госпожо,

Съобразно с дадената от Вас поръчка наредихме да изработят копие на роклята от зелена моарена коприна, която сте загубили по време на трагедията, сполетяла Ви на «Лузитания» и за която ни писахте, че е една от любимите Ви рокли. Мис Наталия, която винаги е шила за Вас, пази Вашите кройки и точните Ви размери. Тя ни увери, че копието съвпада съвсем точно с оригинала. Радваме се, че ни се удава възможността да ви изпратим роклята, като се надяваме да пристигне в добър вид и да Ви достави радост. Съобразно Вашата молба изпращаме сметката на Вашия вуйчо, мистър Джонас Мидълтън.“

Оставаме с отлични почитания Лорд & Тейлър

Хети бавно отпусна листа.

— Става въпрос… за моята зелена копринена рокля — прошепна тя. Опита се да придаде възможно най-естествено звучене на думите си. — Роклята, която носех на последния корабен бал. — Неволно потрепери с цялото си тяло. — Всичко ми се струва някак злокобно.

— Извадете я от кутията, за да я видим всички? — помоли Джулия.

— Нужно ли е? — Хети заразвързва несръчно лентата. — Вероятно малко се е поизмачкала… но Ефи глади добре. — Аз също, помисли си Хети с ирония, която надделя над обзелия я ужас. Познавам всяка гънчица на тази рокля. Ако е същата, разбира се.

Но когато Джулия разгъна шумолящата коприна, тя видя, че наистина е същата. Мис Наталия бе сръчна шивачка и не правеше грешки. В противен случай Клеманси щеше да си шие на друго място.

— О, великолепна е — прошепна Джулия. — Нали, Кити?

— Мислех, че Хети вече не се интересува от рокли — отвърна Кити и изгледа учудена етърва си. — Да не би някой мъж в дома да стои в дъното на това издокарване?

Хети поруменя от гняв. Как да им обясни, че тя не е поръчвала тази рокля? Добре, но тогава кой го е сторил? Именно това бе ужасният въпрос. Отново студена тръпка премина през тялото й. Почувства, че й прилошава. Загледа се в роклята, разгъната върху един стол и й се стори, че Клеманси се въздига триумфално от морските вълни.

— О, Кити, би трябвало вече да сте ме опознали по-добре! — възнегодува тя. — Вярно е, че исках да си купя нещо по-различно за гостите, но все още не съм го направила. Аз изобщо не знам кой е поръчал тази рокля вместо мен. — Изпълнена с неодобрение, тя прокара ръка по копринения плат. — Вероятно е било хрумване на някоя моя приятелка, Адел, Бети или Люси, или… — При тези думи притисна ръце към страните си. — Всички те са виждали роклята и знаеха, че ми е любимата.

Да, сигурно е станало точно така. Друга възможност просто не съществуваше! Поръчал я е човек, който знае адреса на вуйчо Джонас. Както и нейния — лейди Хазърд, Лобърн до Сайрънстър, Глостършър, Англия. Етикетът с адреса бе изписан правилно.

— Ако сте искали да предизвикате възхищението на Хюго — обади се Лайънъл, — вероятно не ще откажете да направите и пред нас една предварителна демонстрация, нали?

— Направете го заради малката ни сплотена общност! — каза Кити. — Само че роклята ми се струва твърде официална за случая.

— Ще бъде истинска наслада за очите. Моля ви, доставете ни това удоволствие! — Гласът на Лайънъл бе съвсем спокоен, но заедно с това и решителен. Очевидно за него разговорът бе приключил.

По-късно лейди Флора повика Хети. Искала двете да пият заедно чай.

Хети не бе възхитена от тази покана. Все още не се разбираше твърде добре с тази резервирана, елегантна възрастна дама; запита се какво ли е предизвикало внезапната й проява на внимание. Да не би да е нещо, свързано с доставката на проклетата рокля? Загадката я притесняваше и в мислите си тя си въобразяваше какво ли не. Кой ли я бе поръчал? Сигурно щеше да пристигне и обяснително писмо. А ако това не станеше, щеше да се осведоми от Лойд & Тейлър. Само че цялата процедура щеше да продължи твърде дълго, а междувременно под одобрителните възгласи на присъстващите Ефи щеше да окачи роклята в гардероба. А нощем тя щеше да шуми като малка морска вълна.

— Влезте, мила! — Лейди Флора седеше както винаги до прозореца, в креслото с висока облегалка. Масичката за чай бе поставена до нея, а в ръцете си вече държеше фината чаша. — Мисля, че го пиете с лимон, нали? Кажете, не е ли смешно, че след цяла година съжителство все още има толкова много неща, които не зная за вас? Освен ако този факт не се дължи на слабата ми памет, разбира се.

— Защо пожелахте да разговаряте с мен, лейди Флора? Да не би да имам някакви пропуски в домакинството?

— О, не, напротив! Справяте се дори неочаквано добре! А сте и много хубава. Направо е трагедия, че двамата е Хюго не успяхте да се порадвате истински на първата година от брака си. За всичко е виновна тази война. Но все пак се чувствате щастлива, независимо от обстоятелствата, нали? Или се заблуждавам?

— Така е, както казвате — отвърна Хети предпазливо. — Щастлива съм, доколкото ми го позволява времето, в което живеем.

— Понякога ми се струва, че изглеждате някак си изтерзана.

— Понякога наистина се чувствам изтерзана. Мисля обаче, че същото се отнася и за Лайънъл и Хюго.

— Разбирам ви, дете мое. Затова и се радвам, че обществото ще се събере тук, в Лобърн. Празненството ще подейства добре на всички ни. Както чувам, поръчали сте специално от Ню Йорк някаква чудно хубава рокля. Прекрасна идея! Сигурно сте била отчаяна от унищожаването на целия ви чеиз.

— Нещата не стоят така, лейди Флора. Аз изобщо не желая да си спомням за случилото се. След тази трагедия всичко това ми се струва доста фриволно. Затова и не мога да разбера защо са изпратили роклята, както не знам и кой я е поръчал от мое име. Сигурна съм обаче, че ще разкрия истината.

— Каква смущаваща загадка! — Големите, бледосини очи на лейди Флора проблеснаха, сякаш някаква мисъл я забавляваше. — Естествено, бил е човек, който ви мисли доброто.

— Естествено — съгласи се Хети, убедена в противното.

— Някой, който обаче не е съобразил, че с това действие ще събуди болезнени спомени — забеляза лейди Флора.

Кой ли можеше да бъде? Вуйчо Джонас? Или икономката мисис Крамптън, която на времето я разпитваше за нея самата, без да знае как точно стоят нещата в семейство Джарвис? А може би мис Наталия? Все пак тази нисичка жена с талия на оса и здраво стиснати устни идваше често на проби в дома и романтичното бъдеще на Клеманси занимаваше не малко ума й.

Не, по-скоро бе човек, който се намира в по-тясна връзка с нея.

Само не и Клеманси! Изключено бе да е Клеманси, желаеща да си отмъсти по този страховито мрачен начин!

— Разбирам — произнесе лейди Флора с ясния си, строг глас, — разбирам, че роклята връща спомена за трагедията. Но вие сте длъжна постепенно да преодолеете своята потиснатост. Досега хората в селото и в църквата виждаха във ваше лице единствено някакво незабележимо сиво мишле, ако ми разрешите това сравнение. Твърде много сте се откъснали от живота. Защо все пак не искате поне веднаж да се представите като истинска богата наследница?

— Най-много да заприличам на суетен паун, а такъв външен вид не подхожда на времето, в което живеем — подчерта Хети упорито.

— Не, не е вярно. Просто ще приличате на момичето, за което Хюго ни разказва толкова много, когато се завърна от Ню Йорк. Не сте ни показали и частица от това момиче.

— Не искате да кажете, че съм измамница, нали? — избухна Хети, без да се замисли.

— Глупости! Как можа да ви хрумне? Исках само да кажа, че вие представлявате само някаква сянка на онова момиче. Разбира се, не би могло и да е другояче, след като загубихте бебето си, а Хюго се намира далеч оттук и вие постоянно очаквате вест от него. Бедното ми дете, живеем в тъжни времена. Още малко чай?

Тези красиви, ясни очи можеха да гледат толкова невинно. Сигурно защото наистина бяха невинни.

В последното си писмо Хюго пишеше следното:

„Наистина ми се иска да съм си у дома, когато се проведе празненството, но по причини, които сега не мога да назова, не съществуват особени изгледи да ми дадат отпуск. Макар всъщност да ми се полага. Чувам, че си получила страхотна рокля от Ню Йорк. Крайно време е янките да ни изпратят някои неща заради усилията, които полагаме в тази война. Не искам обаче да пропилееш ефекта от роклята пред офицери инвалиди, които са си в домашен отпуск. Като например брат ми Лайънъл. Научих също, че двамата сте открили много общи интереси. Надявам се все пак, че роклята е била предназначена за мен, нали?“

— Да, за теб — произнесе Хети ясно и силно на самата себе си в тихата спалня. — И то повече, отколкото можеш да си представиш. Само че аз мразя, мразя тази рокля и ме обзема някакво лудешко подозрение, което, надявам се, ще се окаже неоснователно. Върни се у дома, Хюго! Много, много се нуждая от теб…

Постепенно придобиваше навика да разговаря със самата себе си. Опасен навик! Един ден някой можеше да я чуе и…

А после пристигна писмо от вуйчо Джонас и Хети го разкъса нетърпеливо. Може би в него се криеше разрешението на загадката.

Нищо подобно! Вуйчо Джонас пишеше следното:

„От Лорд & Тейлър получих твърде голяма сметка за някаква рокля, която си поръчала при тях. Платих я, разбира се, но съм удивен колко скъпи могат да бъдат дамските рокли. Но все пак това са си твои собствени пари и затова ще се задоволя единствено да ти напомня да не се поддаваш на прекомерна екстравагантност. Защото, никой не знае каква ще бъде икономическата ситуация след края на войната. Рухването на борсата може да стане буквално за една нощ. Така че не оставяй съпруга си и неговото семейство с погрешното впечатление, че имуществото ти е някаква бездънна бъчва, от която могат да черпят вечно.“

Очевидна това бе всичко, което вуйчо й можеше да каже по въпроса.