Дороти Идън
Американската наследница (11)

Глава единадесета

Хюго си бе отново у дома! Един преди обед Хети го видя да се изкачва по извития път към къщата, нарамил войнишката раница. Не можеше да повярва на очите си. Още в следващия миг обаче тя прекоси тичешком залата и се спусна към вратата; трябваше да се убеди лично дали наистина той бе човекът, който се приближава. За нейна голяма радост бе първият човек от дома, който го посреща, изпревари дори Бейтс, който не подозираше, че господарят му ще позвъни и затова не бе на поста си.

— Хюго! — извика тя и го прегърна. — Ти ли си наистина?

По пожълтялото, изпосталяло лице се появи невесела усмивка.

— Ти като че ли се съмняваш?

— Понякога ми се привиждат призраци. Впрочем едва ли съм единствената. Защо не ни писа, че си идваш?

— Разбрах едва в последния момент. Командирът ми съобщи, че мога да получа четири дни отпуск, докато частта е в тила преди атаката.

— Нима само четири дни? — Хети забеляза неприязненото изражение на лицето му и побърза да се поправи. — Но това е чудесно. Как пристигна до тук?

— Взеха ме четирима летци, трябвало да стигнат до тукашното летище. В някакъв стар форд, който щеше да се разпадне по пътя. Няма ли да влезем?

— Не искам да те деля с никого — отвърна Хети и го хвана под ръка. Той смръщи леко вежди и тя осъзна, че е необходимо да поразведри настроението му. — Не, не искам да бъда егоистка. Искаш ли да влезем вътре и да ударим силно гонга? Не, по-добре да не го правим. Майка ти ще се изплаши. Ах, скъпи, мисля, че се нуждаеш от почивка и силна храна.

— Чувствам се отлично. — В гласа му и този път прозвуча неприязън. — Как е мама? А Джулия? Конете добре ли са?

А аз, твоята жена? Попитай ме аз как съм! Усмихни ми се, Хюго, умолявам те, мина през ума на Хети.

— Всички са добре? — Тя въздъхна. — Само четири дни. Трябва да използваме буквално всеки час, всяка минута.

 

 

— Защо чичо Хюго е толкова сърдит, Хети? — обади се Фреди.

— Сърдит ли?

— Не може да не си забелязала — рече момчето с привичния си маниер на възрастен човек.

— Мисля, че не е сърдит. Просто е изморен и се опитва да забрави лошите неща, които е преживял. Нали знаеш, на война се случват много лоши неща, дори и във войната на Хектор.

— Очите му са много издадени — рече Фреди. — От гърмежите ли е?

Хети също бе забелязала тази безотрадна промяна. Блясъкът в искрящите му сини очи, които тя по-рано смяташе за прекрасни, бе помътнял, а освен това изглеждаха някак си изпъкнали. Вероятно всичко това се дължеше на факта, че лицето му се е смалило и е застинало в маска, олицетворяваща спокойствие и хладнокръвие.

Хети съзнаваше, че четири дни са крайно недостатъчни да смекчат огромното напрежение, което го притискаше. Ако имаше достатъчно време, тя щеше със сигурност да срути бариерите, които бе изградил около себе си. Той се нуждаеше от разговори, любов, забрава. Но дали изобщо щяха да имат време за тези неща?

По време на вечерята четирите жени изпитваха чувството, че сред тях на масата се е озовал някакъв вежлив чужденец. Кити бърбореше, лейди Флора коментираше някакви не особено важни въпроси, а страните на Джулия се бяха зачервили и, уви, тя изглеждаше твърде хубава. Хети мълчеше почти колкото и съпруга си, но настроението й бе добро. Защото отново държеше в ръцете си главния коз — след вечеря двамата щяха да си легнат заедно.

Радостта й обаче бе прибързана, тъй като Хюго, явно изтощен до смърт, просто се срути върху възглавницата и заспа начаса. Самата тя остана дълго време будна и сънят я обори едва в раните утринни часове. Когато най-сетне се събуди, той не бе до нея.

Естествено, за да поязди с Джулия.

Дори не я бе попитал дали напредва в ездата и дали не иска да го придружи тази сутрин. Джулия бе онази, с която се бе срещнал на развиделяване. Когато двамата се завърнаха, Хюго изглеждаше много променен — вече не бе напрегнат, очите му искряха доволно и той погледна Хети, сякаш едва в този миг я забелязва истински.

— Добро утро, скъпа. Надявам се, че не съм попречил на съня ти, когато станах. Джулия ми показа кобилката. Красиво същество. Напролет ще я пратим да я покрие жребец. Извинявай, ако те отегчавам. Джулия спомена, че вече не харесваш конете.

Бе чудесно, че Хюго изглежда тъй подмладен. И все пак…

— Не толкова, колкото децата — отвърна Хети съвсем преднамерено.

Той я прегърна през кръста и я притисна към себе си.

— Джулия ми каза всичко. Милата ми! И не ми написа нито дума за случилото се.

— Предполагам, че Джулия ти е разказала също как се случи всичко.

— Да. Отвратително нещастие. Бедното момиче, колко е плакала само. Каза, че не знае как ще живее занапред с тези угризения.

— Ще се справи. Ние всички ще се справим някак си.

— Било е случайност.

— Разбира се.

— А ти защо изпитваш чувство за вина? Ти също не си виновна. Вярно, че малко си се увлякла, но следващото ни дете ще се роди, нали? Убеден съм. Защото ако и с него се случи нещо подобно, може и да ми мине през ум, че си лекомислено същество.

Упрекът му не й направи никакво впечатление. Топлина прониза тялото й. През нощта всичко щеше да бъде по-различно. Той бе отпочинал, освежен, щяха да се любят и тя щеше да зачене. Кое ли бе по-важно за него — желанието му да се любят или пък стремежът да се роди единадесетият барон, новият млад господар и бъдещ наследник на Лобърн?

А за нея? Кое бе най-важното за нея?

— Хюго, кълна ти се най-тържествено, че следващия път ще се пазя като сурово яйце.

— Просто бъди разумна, скъпа. Нищо друго не искам. А сега ми разкажи какво прави Том Гръб на покрива? Нима изграждаме наново Лобърн?

— Да, тъкмо започваме.

— Великолепно! Ти си много оправна жена!

— Да, а освен това съм и здрава — добави Хети. — Мисля, че можем да си имаме и десет деца, ако поискаме. Така ще допринесем за новото заселване на земята.

Забеляза веднага, че е изрекла нещо неуместно. Погледът му помръкна.

— Нека забравим за миг смъртта. Двамата с теб сме й се нагледали достатъчно, нали?

Това бе единствената забележка, която имаше някакво отношение към бойните действия във Фландрия, към дългата, ужасна битка при Ипр, към неизброимите жертви.

Вечерта се отправиха рано в стаята си. До леглото ги очакваше изстудена бутилка шампанско — както в първата брачна нощ. Джулия се оттегли рано, а държането й бе едва ли не тактично. Да върви по дяволите, помисли си Хети. Лейди Флора също си тръгна скоро, но не се отправи към стаята си. Седна на пианото и засвири. Хети реши, че нежните мелодии ще бъдат чудесен фон, докато се любят. Само че се заблуждаваше. Защото ноктюрното на Брамс никак не отговаряше на необуздаността, с която Хюго се нахвърли върху й.

Нахвърли ли се? Разбира се, че не. Просто ставаше въпрос за освобождаване от натрупаното физическо напрежение — без всякаква нежност и предпазливост. Вероятно той и не бе в състояние да контролира поведението си, защото иначе едва ли щеше да пренебрегне нейните потребности толкова очебийно.

А може би нейните желания наистина не го интересуваха? Та познаваше ли тя този мъж, чиято душа бе преизпълнена с мрачните призраци на войната?

Разбира се, че не го познава, независимо имаше ли война или не. Не бе изключено някой ден да открие в него бруталност, ден, в който той щеше да реши, че вече е безсмислено да прикрива истинската си същност. А може би той си мислеше за Джулия и за косата й, развяна от вятъра, докато галопираха заедно из четирихълмието. Вероятно Джулия бе неговият идеал за красота, помисли Хети с горчивина.

Отдалеч долитаха меланхоличните, крайно неподходящи звуци на пианото. Внезапно тя си спомни думите на Ефи, че лейди Флора свири, когато е тъжна или пък ядосана. Защо ли изпитваше някое от тези чувства тъкмо в деня, в който синът й се бе прибрал жив и здрав? Дали защото споделя леглото с неподходяща жена?

— Ще ми налееш ли малко шампанско, скъпи?

— Извинявай, но не свърших ли по-бързо, отколкото трябва?

Тя му се усмихна и се загледа в тясното му, изпито лице — скулите опъваха прежълтялата кожа. Изпъкналите му очи отвърнаха на погледа й без капчица нежност.

— Да, малко по-бързо. Но нали нощта е пред нас?

Следващия път той се представи по-добре.

Вероятно това се дължеше на нея, тъй като не успя да реагира истински поради напрежението, умората и объркването в душата си. Все пак се престори, че изпитва наслада, и то по-добре, отколкото очакваше. За много неща жените наистина се приспособяват по-лесно, помисли си тя.

В тези четири скъпоценни дни нямаше място за любов и нежност. Твърде много бе очаквала от краткото им съжителство. Но все пак Хюго я пожелаваше всяка нощ, като я притискаше така, сякаш иска да я пречупи. Струваше й се, че е обсебен от могъщ, безсмислен гняв спрямо целия свят. Успяваше да заспи едва след тези изнасилвания, по-удачна дума за случая не съществуваше.

Единствено когато се връщаше от езда, сам или с Джулия, лицето му придобиваше по-приветливо изражение.

Според Кити той постепенно заприличвал на куп надути, избухливи полковници и бригадни генерали, събрани на едно място. Само че все още бил твърде млад и след войната Хети трябвало да го укроти. Ако поиска, можела да се справи.

— Наистина ли смятате така? — попита Хети замислено. — Той сякаш през цялото време се гневи на нещо или някого.

— Дали за четири дни сте в състояние да оцените нещата съвсем точно? Просто нямате достатъчно време, това е всичко. Струва ми се също, че не го обичате истински. Или се заблуждавам?

— В Ню Йорк си мислех…

— Че е мъжът на мечтите ви, нали? — Кити бе пряма както винаги. — Е, според мен никога не е бил такъв. Лайънъл например е дваж по-разумен. Но иначе Хюго е добродушен момък. Бих казала, че в момента е под въздействието на военна невроза. Постоянно го наблюдавам у мъже, които се връщат направо от фронта. Необходимо им е време да се възстановят. Само че някой трябва да им помогне.

— О, аз ще му помогна — възкликна Хети чистосърдечно. — Но как?

— Мисля, че вече сте успели донякъде. — От вниманието на Кити не бе убягнала малката синина върху врата на Хети. — Надявам се, че ако не друго, поне сте заченали детенце.

Хети поклати замислено глава.

— Не съм съвсем сигурна дали времето и условията бяха подходящи.

— Мислите си, че ще ви се роди някой малък буен кресльо, така ли? Не ставайте глупава! Той ще бъде като вас. Защото вие сте неговата майка.

Очите на Хети овлажняха.

— Винаги сте толкова мила към мен.

— О, мисля, че заслужавате да се отнасят добре с вас. — Кити подигна рамене. — И Фреди мисли така. Можете да го попитате.

 

 

А после Хюго си отиде. Наближаваше краят на ноември. Във вестниците пишеше, че снегът е покрил ничията земя и мъжете във фронтовите окопи спят със своите шинели, шлемове и ръкавици, почти никога не свалят ботушите си и въпреки това страдат от измръзване, както и цял куп други болести. Почвата там била твърда и не можело да се изкопаят нови окопи, а когато снегът се топял, бойците едва ли не се давели в тинята. Впрочем някои от ранените наистина се удавяли.

Наистина бе по-добре да се удавиш в ледените води на Атлантика, отколкото да се задушиш по този страховит начин, помисли си Хети.

Бе ужасно да се четат такива неща или да се слушат разказите на оцелелите, мъже с ампутирани пръсти на ръцете или на краката. Един от тях коментира положението на фронта по следния начин:

— Твърдят, че напролет там ще има чучулиги, иглики, макове и всякакви други красиви неща. Аз обаче не вярвам. Да знаете, че ще има само кости. Кости, които избуяват от земята.

Някъде към Коледа се разпространи слухът, че походът в Галиполи е бил неуспешен и ще бъде прекъснат. Геройството, жертвите, младата кръв на Англия, изтекла в синьото Егейско море — всичко това било бита кауза. Кити ликуваше. Изпълваше я едно-единствено желание — Лайънъл да се завърне по-скоро у дома. Хети обаче нямаше основания за ликуване, тъй като не бе заченала. Струваше й се, че времето препуска с огромна скорост, че от всички страни я заобикалят несигурност и твърде много опасности. А и Джулия явно кроеше нещо.

Двете с лейди Флора бяха гостували на стари приятели в Бат, пренощуваха там и се завърнаха следващия следобед. Точно като снаха и свекърва, мина през ума на Хети, виждайки ги да слизат от колата. Острият вятър се канеше да отнесе техните шапки и шалове, те ги придържаха с ръце, придържаха се и една друга и се смееха.

Очевидно гостуването им бе доставило удоволствие и най-вече на Джулия, която изглеждаше оживена както никога. Това добро настроение едва ли се дължеше на нещо не дотам вълнуващо, като например някое музикално соаре или пък вечерно събиране, на които и най-младите господа не падаха под петдесетте.

Най-накрая тайната бе разкрита.

— Срещнахме една ваша приятелка, Хети — рече Джулия оживено.

— Не може да бъде!

— Разбира се, че може. Нали, лейди Флора?

— Недей измъчва детето — обади се лейди Флора дружелюбно. — Става дума само за младата Евърсли, Хети. Каза, че сте се запознали на „Лузитания“, макар че явно не си спомняте за нея.

— Не, наистина не си спомням. В главата ми всичко е толкова объркано. Изглежда, че не притежавам паметта на мис Евърсли.

— Сигурно причината се крие във факта, че голяма част от времето си сте прекарвали заедно с един млад мъж — вметна Джулия лукаво.

— Не ставай зла, Джулия — прекъсна я Кити. — Нормално е човек да пофлиртува малко, когато пътува с кораб. Изключението може би се нарича Кейт Евърсли. Нима не настъпва страхотна тревога всеки път, когато трябва да й се намери кавалер за ловния бал?

— Държите се като ученички — рече лейди Флора с укор в гласа.

— Във всички случаи Хети ще провери дали паметта й е наред, защото Кейт ще ни навести утре.

— Тя тук ли ще дойде? — Хети не успя да прикрие обзелия я страх.

— Само на чаша чай, скъпа. Тръгнала е за Лондон, а оттам като медицинска сестра ще придружи един военен транспорт във Франция. Вие всичките може да я смятате за скучновата, но съм длъжна да кажа, че тя е извънредно храбро момиче.

— Защо не сте ни казвали досега колко жизнерадостно създание сте били по-рано? — Очевидно Джулия бе решена да продължи докрай със заяждането. — Кой бе този неустоим младеж, с когото сте се облягали тъй често на рейлинга?

— Никой, никой! — извика Хети с висок, разтреперан глас. — Поне сега вече е никой, защото се удави. Всички те се удавиха. Всички, с изключение на Кейт Евърсли и мен. Затова и паметта ми е толкова слаба. Иска да отхвърли всичко това от себе си! — Спря за миг, след което продължи с по-спокоен глас: — Бих предпочела да не я виждам, ако е възможно. Звучи противно — сякаш някой иска да основе „Клуб на оцелелите“. Вие колко престояхте във водата, Клеманси? А кой ви изтегли на сушата?

Всички я зяпнаха стреснати. По-късно Кити обясни, че за първи път се е назовала Клеманси и присъстващите така и не разбрали веднага за кого всъщност става въпрос. Затова реакцията им била такава.

Разбира се, на следващия ден Хети се срещна с Кетрин Евърсли. Бе се поуспокоила и съзнаваше, че е длъжна да приеме предизвикателството. Все пак притежаваше достатъчно опит, за да се справи хладнокръвно и с тази деликатна ситуация. Нещо, на което не бе способна мудната мис Евърсли, израсла под крилото на английско аристократично семейство.

Всичко протече според очакванията на Хети. Кетрин Евърсли се оказа дружелюбна пълничка девойка с неизразително лице, която не искаше нищо друго, освен да поздрави още една от оцелелите.

— Разбира се, сигурно не си спомняте за мен, лейди Хазърд. Та вие бяхте всеобща любимка, нали? Винаги в центъра на вниманието. А и какви красиви рокли носехте! Бих свалила например онази зелена копринена рокля направо от тялото ви, ако можете, разбира се, да си представите кранта като мен, облечена в моаре.

Хети знаеше отлично за коя рокля става въпрос. Клеманси много държеше на нея и педантично следеше да бъде изгладена правилно. На Хети всеки път й трябваше поне по един час и след всяко носене роклята трябваше да се глади отново. Да, наистина, това бе нещо, което не се забравя никога…

— Ах, беше фантастична рокля! — продължи Кетрин. — Харесваше се и на младия мистър така и не научих името му, нали?

Нима тази привидно добродушна жена бе инструктирана от Джулия?

— Сигурно имате предвид мистър Мерит. Семейството му притежава фабрика за захар. Невероятно богати. Само че постепенно той започна да ми доскучава. Когато през цялото време някой ръси комплименти, стигаш до извода, че е твърде предвзет. Двете с мама възнамерявахме някак си да се освободим от него, но до това не се стигна. Немците… — Хети пребледня и гласът й придоби естествената си интонация. — Е, просто немците свършиха тази работа вместо нас, нали? А вие…

— Да, имах късмет. Нашата спасителна лодка се приводни стабилно. Ние просто нямахме представа колко от лодките са се преобърнали и колко много пътници не са успели да стигнат живи до брега. Сега обаче съм тук… — Мис Евърсли усети, че сред присъстващите се е възцарило униние и се засмя смутено. — … и съм тръгнала за Франция, където отново ще се изложа на опасност, макар че всъщност едва ли ще стигна съвсем близо до немските линии.

— Удивена съм от вас, Хети. Никога не съм допускала, че сте такава лоша малка кокетка — промълви Джулия. — Умее да се преструва отлично, нали, лейди Флора?

Лейди Флора изгледа Хети дълго и замислено, явно в този миг се опитваше да си я представи като жизнерадостна млада жена, облечена в зелена копринена рокля. Тя поприсви вежди, но в настъпилата пауза се обади Кити:

— А можем ли да укоряваме Хети, че след като е преживяла нещо толкова ужасно, вече не е тъй повърхностна и весела? Но и да е била повърхностна, какво от това? Хюго си я е харесал такава.

— Сега обаче аз съм омъжена жена — произнесе Хети с достойнство, след което добави: — Да, наистина съм била повърхностна. Не бе толкова отдавна, но сякаш оттогава е изминало много, много време. Животът, който водех, отговаряше на характера ми. На Хюго това бе известно и моят стил дори му допадаше. Но междувременно той също се промени, нали? — Хети изгледа жените предизвикателно. — Е, има ли нещо за чудене след всичко, което сме претърпели?

При тези думи Джулия отбеляза с язвителен глас:

— Жалко за изгубения чеиз. Просто не ми го побира умът как можете да се примирите с тукашната провинциална мода. Сайрънстър е провинция, Кити, не можеш да го отречеш. Но Хети изглежда не желае дори да направи покупки в Лондон.

Хети издаде упорито брадичка.

— Това ще стане, когато съпругът ми се завърне завинаги у дома. Мисля, че в момента е неуместно да се труфя като някой паун. Аз поне не желая!

Настъпи кратка, тягостна пауза. Кетрин Евърсли изглеждаше доста смутена. Тя постави чашата си шумно и несръчно на масата, а Джулия, която все още не искаше да се предаде, я запита:

— Приключението сред морето промени ли и вас? Искам да кажа, променихте ли се и вие толкова много, колкото Хети?

— Аз не престоях толкова дълго във водата. Освен това не съм се и давила. А и майка си също не съм загубила.

— Но може би сте загубили камериерката си? — предположи Джулия.

В благите кафяви очи на Кетрин се появи израз на антипатия.

— Мисля, че няма никакъв смисъл да говорим безкрайно за тези отминали неща, които само ни потискат. — Замълча за миг и продължи енергично: — Струва ми се, че в бъдеще ще се сблъскам с още по-тежки катастрофи. На вас обаче желая много щастие, Хети. Мога да ви наричам Хети, нали? И не мислете повече за онова събитие. Ние оцеляхме. Според мен трябва просто да си честитим избавлението и да прекараме остатъка от живота си по най-достойния начин. Аз лично смятам да постъпя точно така.

— О, аз също, разбира се — съгласи се Хети.

Джулия хранеше някакво подозрение, но не бе в състояние да докаже каквото и да било, тъй като не знаеше в какво се състои всъщност то. Хети бе убедена, че съперницата й нямаше никога да открие истината. Следователно основания за боязън не съществуваха.