Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- American Heiress, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Андрей Крупев, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,5 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дороти Идън. Американската наследница
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1997
ISBN: 954-455-022-2
История
- —Добавяне
Глава десета
— Хети!
Тихият, боязлив гласец сякаш проби мъглата, която я заобикаляше и с един замах изтри спомена за изпитаната слабост. Остра болка прониза тялото й. Опита да се раздвижи, за да изтласка по-далеч от себе си гнусните трупове върху разлюлените вълни и да се вкопчи още по-здраво в спасителния пояс.
— Хети, нали няма да умреш?
— Не, не, аз съм от тези, които винаги оживяват — извика тя високо и възвръщащото се съзнание й подсказа, че детето с развълнуваното, уплашено лице, седнало на леглото й, не е в състояние да долови нейния глас.
— Фреди! — Споменът за случилото се буквално я заля. Почувства такова облекчение, че почти успя да разтегне вцепенените устни в усмивка. — Е, ти си здрав и невредим.
— Не съм се губил в гората, Хети. Бях на покрива с Том Гръб. Той ми помогна да се изкача по стълбата. Бавачката не е трябвало да се плаши толкова.
— Тъй, млади човече, а сега е време вече да си вървиш. — Жена с престилка на медицинска сестра изтласка Фреди към вратата. Медицинска сестра ли? Мили боже, нима е болна?
Да, наистина не се чувстваше добре. Болеше я главата, а болките в долната част на тялото бяха нетърпими. Освен всичко имаше и напъни за повръщане. Обзе я лошо предчувствие.
— Вие медицинска сестра ли сте?
— Аз съм сестра Бест, лейди Хазърд.
— Къде съм?
Не бе в хубавата, сумрачна стая в Лобърн, в широкото легло, наполовина празно до завръщането на Хюго. Не, намираше се в малко, мрачно помещение и лежеше на тесен железен креват.
— В болницата на Сайрънстър, мила. Имали сте премеждие по време на езда. Не си ли спомняте какво се случи?
Хети понечи да поклати глава, но усети болка. Под завивката ръцете й лежаха върху вече плоския корем.
— А бебето ми?
— Опасявам се, че сте го загубили. Струва ми се, че едва ли може да се очаква нещо друго, нали? — Сестра Бест не се държеше особено любезно. На лицето й не се четеше никакво чувство за хумор, напротив, излъчваше очевидно неодобрение. — Във вашата Америка не учат ли бъдещите майки на предпазливост?
— Фреди… нямаше го… трябваше да го потърсим… бавачката бе тъй притеснена. Също и Джулия — отвърна пресекливо Хети.
— Други е трябвало да свършат тази работа. А сега ще почивате. По-късно докторът ще дойде да ви види.
По страните на Хети потекоха сълзи.
— Защо се държите толкова недружелюбно с мен?
— Не се държа нелюбезно, просто съм практична. Нали знаете, лекарите и сестрите прекарват времето си в лекуване на неща, които останалите хора си докарват от глупост. Имаме си тук и отделение за войници, пълно е догоре с тежко ранени. Наистина нямаме време за безразсъдни млади жени.
— Вървете тогава, вървете! — прошепна Хети.
Успя да заспи, но не защото сестрата й нареди, а в резултат на отпадналостта си. Следващата посетителка бе значително по-мила от строгата сестра. Беше Кити. Тя носеше униформата на помощничките доброволки и изглеждаше както винаги разсеяна. Усмихваше се, независимо че очите й бяха натежали от сълзи.
— Хети, Хети, колко е ужасно всичко! Доктор Бейли стори всичко възможно да спаси плода, но усилията му бяха напразни.
— Кой ден сме днес? — попита Хети и се загледа в слънчевата светлина през прашния прозорец.
— Четвъртък. Случи се вчера вечерта. Главата боли ли ви?
— Да.
— Получили сте мозъчно сътресение. Затова и не помните почти нищо. Фреди е бил на тавана и е забравил за времето.
— Джулия твърдеше, че е в гората. Че е избягал там, защото съм му чела „Илиадата“ и съм му пълнела главата с разни историйки.
Стори й се, че лицето на Кити застина. Във всеки случай в гласа й прозвуча недвусмислено неодобрение.
— О, Джулия ли? Трудно ми е да си представя, че тази жена може да изпадне в паника. Хладна е като лед. Досега никога не се е тревожела за Фреди. Та тя почти не го забелязваше. Разбира се, лейди Флора не казва нищо по въпроса, но двете с нея сме буквално вбесени от факта, че Джулия ви е разрешила да се качите на кон.
— Каза ми да не галопирам. Вслушах се в съвета й, но нещо подплаши Беси. Не знам какво… може би някакво голямо животно, което неочаквано изскочи от гората. Тук, в Лобърн, има ли бик?
— Не, но има коне — изрече сухо Кити.
Хети я изгледа втренчено.
— Да не искате да кажете, че Джулия…
— Точно това искам да кажа. Не е било нарочно, разбира се. Но все пак е постъпила ужасно непредпазливо. Тя признава грешката си.
Хети остана да лежи неподвижно и се отдаде изцяло на своите подозрения. Да, Джулия бе подготвила инцидента, тя, Хети е трябвало да пометне. Нищо не е било случайно, всичко е било предварително замислено! В продължение на много седмици ревността е набъбвала в душата на Джулия, а окончателно се е разпалила по време на събирането, когато възрастните дами изразиха възхищението си от външността и маниерите на Хети. Да, сигурно е било така. Иначе трудно можеше да се обясни защо Джулия се разтревожи толкова за едно дете, на което обикновено не обръщаше никакво внимание? Тя бе предвидила съвсем хладнокръвно как ще реагира Хети, научавайки за изчезването на Фреди и съответно се възползва от случая да инсценира планираната злополука с коня.
Джулия! Нейният враг!
Внезапно в главата й прокънтя студен глас: „Може би си заслужила нещастието си, Хети. Заради измамата и всичките ти лъжи. Не си ти избраницата, която ще дари Лобърн с наследник“.
— Момче ли беше, Кити? Можете ли да ми кажете?
Кити само кимна.
— За съжаление. Но според лекаря няма трайни увреждания. Можете да си родите още дузина деца. За разлика от мен, която трябва да се задоволи с малкото си врабче.
— Ах, Кити. Колко щях да съм щастлива, ако имах вашето врабче. В случай — добави Хети боязливо — че Хюго не се завърне от фронта.
— О, непременно ще се върне. Той е от късметлиите. Винаги се е справял добре с трудностите. А сега, мила, трябва да тръгвам. Момчетата вече ме очакват. Докараха двама летци, които са се сблъскали на летището. Имат ужасни обгаряния, миличките.
Хети бе обзета от състрадание и в нея изникна споменът за Доналд Нюман и неговия младежки ентусиазъм. Да обгориш бе по-страшно дори и от удавянето. А може би Доналд бе успял да се спаси?
— Ако сътресението поотшуми, утре ще ви изпишат. Но у дома ще трябва да пазите леглото.
И ще съжителствам пак с враговете си, продължи Хети наум. С Джулия, с лейди Флора. Но ти нали не си очаквала, че е голямо удоволствие да живееш живота на друг, упрекна се тя. Така че, бъди разумна! И изчакай завръщането на Хюго.
— Чудесно — рече Кити. — Сега изглеждате вече много по-добре.
Двете прислужници Ефи и Елси бяха украсили чудесно зимния салон.
— Мисис Лайънъл каза, че искате да се нанесете в това помещение, милейди. — Ефи бе зачервила бузи от радост, че Хети отново си е у дома и че е свършила нещо, което ще допадне на господарката й. — Мисис Лайънъл постави тук цветята и накара Бейтс да донесе картините от галерията, защото смята, че ви харесват. Но тя каза още, че ако искате, може да ги смените. Да запаля ли огън, милейди? Ще останете ли тук?
Чезнещата светлина на деня все още проникваше през прозореца и внасяше живот в стаята. Един от портретите, донесени от галерията, бе на дамата с избелялата жълта рокля. Откъде ли Кити можеше да знае, че картината й харесва? Скосените очи на жената от портрета сякаш я следяха неотлъчно. За първи път Хети се почувства наистина като в собствен дом.
— Сторила си същинско чудо, Ефи. Да, запали огъня. Ще пия чая си тук. Мога да легна на дивана и ще се чувствам не по-зле, отколкото в леглото. Мисля, че доста дами от рода Хазърд са прекарвали немалко време на този диван.
— Вие едва ли ще лежите толкова. Много сте енергична, милейди. — Ефи замлъкна, а на лицето й се четеше искрена привързаност. — Нещастието, което ви сполетя, натъжи всички нас, милейди.
— Благодаря ти, Ефи. Добре, че не писах на съпруга си за бебето. Поне той няма да се почувства разочарован.
— Аз бих стояла по-далеч от конете, милейди. Противни твари!
Хети реши, че може спокойно да се усмихне.
— В този дом подобни слова звучат кощунствено, Ефи.
— Но не и за мистър и мисис Лайънъл, милейди. Те не си падат много по конете. Мисля, че това се отнася и за мастър Фреди.
— Е, благодаря ти за съвета, Ефи.
Колко хубаво щеше да бъде да лежи спокойно и да се наслаждава на своя дом, на своята собствена стая, която с времето щеше да се превърне в малък свят, съхраняващ най-ценните й съкровища. Едно от тях бе и дамата в жълто с предизвикателните очи. Дали и тя бе лежала понякога на това място, възстановявайки силите си от болест, чиито причини все още не са познавали по онова време или пък от поредната бременност? Дали бе остаряла и погрозняла? Или й е било съдено да погине млада и красива като Клеманси? А може би зимният салон й е бил омразен и е предпочитала места, осветени от слънцето? Тя обаче сигурно не е съхранявала никаква тайна и не й се е налагало да се бори с привидения. Тук вече никой не бива да влиза без разрешение, реши Хети. Дори и Хюго! Разпореждането й обаче все още не бе огласено, затова след миг вратата се отвори, без да се почука, и в сумрака изплува високата, тънка фигура на лейди Флора. Независимо, че изглеждаше слаба и немощна, тя излъчваше твърде голям авторитет и Хети не можеше да я отпрати.
— Нали не спите, Хети?
— Не, будна съм.
— Добре. Ще седна до вас и ще си поговорим. Колко е красив огънят в камината! Но защо си избрахте тъкмо това мрачно помещение? Кити ми каза, че искате тази стая лично за себе си.
— Харесва ми. Толкова е одухотворена. А освен това и изгледът през прозореца е добър и мога да видя Хюго, когато се прибере.
Лейди Флора приседна на края на креслото, както винаги изправена като свещ.
— Бедното ми дете. Дано думите ти се сбъднат по-скоро.
— Той не научи за бебето. Добре, че не му писах.
— Да, но все някога ще трябва да му кажете, нали? — Думите й представляваха проста констатация, а не въпрос. Сякаш бледото, неподвижно лице й казваше: „Не му споменавайте никога за случилото се!“. И наистина, лейди Флора продължи още преди Хети да отговори: — Надявам се, че не обвинявате Джулия особено строго. Тя е направо съкрушена. Казва, че не може да си прости никога, макар и да е било злощастна случайност.
— Тя била ли е на коня, когато е побягнал? — попита Хети с невинно изражение. — Мислех, че такова нещо не може да се случи на отличен ездач като нея.
— Може да се случи с всекиго — отвърна лейди Флора остро. — И двете сте били разтревожени за Фреди. Вероятно никоя от вас не е била достатъчно предпазлива. Трябва да разговарям с Кити относно бавачката, струва ми се, че не внимава достатъчно с Фреди. Представяте ли си, да се качи на покрива! Нима някой е можел да предположи, че е там?
— Или в гората — изрече тихо Хети.
— Предположението, че е в гората, бе основателно. Пим откри дървеното конче на Фреди точно на пътечката, водеща към гората.
Да, неговият крилат олимпийски жребец, помисли Хети с нежност.
— Може би е стоял там от няколко дни.
— Не ми се вярва. Но това сега няма никакво значение. Просто Джулия се упреква жестоко и се бои да се изправи пред вас.
Джулия и страх. Невъзможно. По-вероятно бе сама да е организирала сценката с дървеното конче.
— Сигурно не знаете, скъпа моя, че е можело и да умрете, ако Джулия не беше повикала бързо помощ. Бе много разтревожена.
— Далеч съм от мисълта да умирам, лейди Флора. Лекарят твърди, че е достатъчно само да остана няколко дни на легло.
— Разбира се, знам. Но когато се пооправите, трябва да се държите добре с Джулия. Просто си спомнете, че вие имате толкова много, а тя съвсем малко.
— Няма цял живот да има тъй малко.
— Защо казвате това?
Защото е амбициозна, помисли си Хети. Двете с нея си приличаме. И двете се борим упорито за онова, което искаме да постигнем. Коя ли ще надделее? Разбира се, аз! Друга възможност просто няма!
— Хубава е и сигурно мнозина й се възхищават.
Лейди Флора кимна с глава и въздъхна.
— Наистина твърде много жени сме се събрали в този дом, там е проблемът. Ще ми се да узная, кога най-сетне ще свърши тази война… О, виждам, че сте накарали да донесат портрета на Джакобина. Много ли ви харесва?
Името, което научи току-що, й се понрави извънредно много.
— Да. Тя събуди любопитството ми. Какво необичайно име!
— Не знаем много за нея. Мисля, че е починала при раждането на детето си, впрочем и то също. Така че от нея в семейството не е останало нищо. Освен един призрак, може би.
— Аз ще имам повече късмет от нея — каза Хети.
— Разбира се, разбира се. Впрочем, приятелките ми са възхитени от вас. Смятат, че сте твърде очарователна, за да стоите тук, затворена като в манастир. Затова решихме, че наистина трябва някой ден да отидете до Лондон. Дори и по време на война там все се случват интересни неща. Приеми за офицерите, завръщащи се от фронта и всякакви други събития от този род. Освен това все има недостиг от хубави млади жени. Мога да ви препоръчам. Бих се чувствала щастлива да ви въведа лично в обществото, но поради глупавото ми сърце това е невъзможно… за съжаление. Все пак сигурно ще срещнете приятели от Америка и естествено ще се обадите и в посолството.
— Не, благодаря ви, лейди Флора — отвърна Хети със спокоен, но решителен глас. — Не искам да отивам в Лондон преди завръщането на Хюго. Освен това възнамерявам, когато оздравея, незабавно да започна работа в болницата като Кити. Не бива да се отнасят с мен като с чужденка, след като съм омъжена за британец, нали?
— Не — рече лейди Флора замислено. — Според мен наистина не бива. — Вероятно тя все пак бе достатъчно честна, за да признае тайно в себе си, че все още смята снаха си за чужденка.
След около две седмици Хети вече можеше да напусне зимния салон, тъй като се почувства укрепнала, пък и предишните кошмари вече не я спохождаха често — леденото море, сковаващо тялото й, писъците на давещите се, още по-страховитото внушение, че нещо се движи в гардероба и ужасяващото размито лице на прозореца. Нима бе образът на Джакобина? Или на Клеманси? Не, не бе лицето на Клеманси. Мястото му не бе тук.
— Все още ли ви измъчват кошмари? — попита я веднаж доктор Бейли. — Ще отминат, когато мъжът ви се завърне. Вие сте здрава, млада жена. Нуждаете се от едно нормално ежедневие и тогава всички тези лоши неща ще изчезнат от само себе си. Дотогава обаче не бива да оставате много сама. С кого се събирате и общувате?
— С Кити, с Фреди. И с прислугата.
— В такъв случай ще ви предпиша нещо специално. Според лейди Флора вие отказвате да се храните в трапезарията. Мисля обаче, че физическото ви състояние вече позволява да обядвате и вечеряте заедно със семейството.
Обзе я страх: в такъв случай ще трябва да се виждам с Джулия. От инцидента насам двете не сме разговаряли. Та нали дадох да се разбере, че не искам да общувам с нея. Само че през прозореца я съзрях да язди по поляната. Правеше впечатление на жена, убедена, че всичко тук й принадлежи.
— А защо — продължи доктор Бейли, — защо не ходите понякога в болницата. Там са настанени няколко ослепели млади мъже. Имат нужда някой да пише писмата им и да разговаря с тях. Вашият американски акцент сигурно ще им допадне. Ще говоря с управителката. Ще идете ли, лейди Хазърд? Знаете ли, когато седиш сам и си мислиш само за твоите си неща, не живееш добре. — Хети почувства, че я обзема срам заради фантазиите й.
— Разбира се, че ще ида. Вече съм мислила по въпроса. Но не знаех за слепите войници.
— Отлично. Връщате се към всекидневието, нали така! Ще съобщя на лейди Флора. Защото тя се тревожи.
Хети се вслуша в съвета на лекаря и още същата вечер слезе за вечеря в трапезарията, без да е съобщила никому за решението си, освен на прислугата. Трите дами бяха, разбира се, изненадани от появата й. Кити я посрещна с привичния си възторжен маниер:
— Слава на небесния творец! Най-сетне ново лице сред нас. Доскучали сме си до смърт!
Лейди Флора пък реагира по неприсъщ за нея начин.
— Крайно време беше да навлезете отново в нормалния живот, Хети. Разбирам как се чувствате. Когато съм потисната, аз сядам на пианото и започвам да свиря. Знам, че имате своите си книги и ръкоделия. Но все пак човек е длъжен да живее по-дейно, особено когато е млад като вас.
Хети премести поглед от лейди Флора към вярната й сянка Джулия.
— Повече няма да яздя, Джулия — рече тя. — И бездруго не се интересувам от коне. Ще пиша на Хюго за това свое решение.
Джулия се изчерви. Очите й блестяха, но Хети така и не разбра дали от срам или от радост. Когато обаче компаньонката на лейди Флора заговори, гласът й прозвуча съвсем искрено.
— Упреците ви са твърде слаби в сравнение с обвиненията, които самата аз си отправям. Нали, лейди Флора? Такъв нелеп инцидент! Хюго просто няма да повярва, че съм била тъй лекомислена.
О, значи това я притеснявало! Не, да кажем, помятането, а единствено възможните подозрения на Хюго. Вярно, че може би падането на жена му от коня нямаше да е от особено значение за него, но пък със сигурност щеше да се разгневи, че поради тази причина е загубил свой син и наследник. А Джулия не бе в състояние да понесе мисълта, че той ще я осъди за случилото се. От друга страна обаче бе твърде приятна мисълта, че тази млада, несръчна американка няма да се върти повече из конюшните и да пречи на утринната езда с Хюго, нещо, на което тя, Джулия, държеше извънредно много.
— Във всеки случай не бива да яздите, когато сте бременна — обади се Кити в своя трезв маниер. — То си е чиста лудост.
— Смятам никога вече да не яздя — повтори Хети. — Мисля, че едва ли някой ще ме презре заради моя отказ. Просто хората ще си кажат, че и аз съм една от онези, от смешните американки. Впрочем няма и да ми остане време за езда. С Хюго имаме да вършим толкова други неща. Том Гръб например ми съобщи, че тук някъде трябва да са се запазили стари архитектурни планове на Лобърн. Ще ми се да ги потърся. Толкова е вълнуващо — сякаш издирваш съкровище. Когато открием плановете, можем да възстановим някогашния вид на къщата. Вуйчо Джонас пише, че ще получа толкова пари, колкото ми трябват. Той и не може да ми ги откаже, тъй като са си мои. Хюго ще се зарадва страшно много, нали? — Изигра своя коз и изгледа Джулия предизвикателно.
Веждите на Джулия се извиха нагоре.
— Нима Хюго се интересува от архитектура? Досега не съм забелязала. А вие, лейди Флора?
— Парите променят толкова много неща — отвърна лейди Флора тихо и въздъхна. След което добави по-отчетливо: — Всъщност ми се струва, че от двамата ми сина по-скоро Лайънъл е този, който би участвал в осъществяването на такива амбициозни начинания. Вие какво ще кажете, Кити?
— Бог ми е свидетел, така е — отвърна Кити, без да забележи, че по този начин взима страна в спора. — Той винаги е искал да махне тавана в залата и да открие стария гредоред. Заедно със зимния салон това е най-старата част на къщата, Хети. И двете са от времето на Тюдорите. Мисля също, че тези стари планове са напъхани някъде зад купищата книги в библиотеката. О, да, Лайънъл направо ще полудее от вълнение, ако му се позволи да изкърти ламперията и да изстърже мазилката. Хюго обаче не е такъв човек. Струва ми се, Хети, че не ще успеете да го превърнете в къщовник.
Значи все пак зимният салон е бил обитаван от дами с кадифени рокли, украсени с кожа и плътно прилепнали шапчици, обсипани с бисер. Дами, везещи скъпоценни стенни килими, докато в краката им са се гушели малки мопсове. Козът на Хети не даде очаквания резултат, но този факт изобщо не я притесни. Предположенията й относно зимния салон се бяха потвърдили. От този момент нататък тя винаги щеше да се оттегля там, когато изпиташе някакво затруднение в сложната ситуация, в която се бе оплела, там можеше съвсем съзнателно да съживи във въображението си многобагрения покой на отминали времена.
Налагаше се обаче да поразсъждава и за други неща. Например, чрез държането си трябваше непременно да извади от равновесие Джулия, човек, с когото и в бъдеще щеше да живее под един покрив. Вярно, че по този начин двете щяха да си останат врагове, но същата тази Джулия щеше да си докара големи неприятности на главата, продължеше ли да гледа на Хети като на някаква наивна глезла. Защото тя явно не съзнаваше, че си има работа с едно от онези жилави деца от предградията, свикнали да ги измъчват, мамят и гонят, деца, развили огромен инстинкт за самосъхранение.
Тя, Хети, обаче в никакъв случай не подценяваше тази хладна, учтива, сдържана англичанка. Та нали вече познаваше методите й. От този миг нататък вече ставаше въпрос не за съперничество, а за истинска война. Дали тази война между дами щеше да се води изискано? Едва ли. При тази мисъл почувства прилив на сила.
Но обзелата я еуфория скоро се изпари. В следващата седмица тя посети болницата и се почувства крайно потисната — дълги редици от легла с млади мъже. Някои от тях просто лежаха, овързани целите в бинтове, други седяха в леглата и се усмихваха дръзко на новото лице, трети пък се бяха вторачили в нея с празен, отсъстващ поглед.
Кити бе уведомила дежурната сестра за посещението на Хети, също така посъветва снаха си да иде до края на отделението, където бяха полуслепите и напълно незрящи бойци. Високото мрачно помещение с железни кревати й напомняше болницата в Кинсейл, където я настаниха след корабокрушението. Около нея витаеше духът на страданието, тъй близък и тъй познат. Дъхът й сякаш спря; идеше и да затвори очи и да припадне. В този миг обаче иззад нея долетя дързък глас:
— Ей, мис! Защо си губите времето с хора, които така и така не могат да ви видят? Защо не дойдете тук, при мен? — Тези слова я накараха неволно да се усмихне и тя почувства облекчение.
— После. Първо трябва да поприказвам с тези момчета.
Бяха четирима, първите трима с превързани очи и почти незасегнати лица. Четвъртият обаче бе омотан целият в бинтове, бяха оставили само два отвора за носа и устата. Странно и неизразимо чувство я привличаше към тази страховита фигура, към това подобие на човек. Изправи се до леглото му и изрече с бодър глас:
— Здравейте, момчета! Тук съм, за да напиша писма от ваше име или да сторя онова, от което имате нужда. Ако искате, можем спокойно да разговаряме. Във Франция ли ви раниха?
Един от бойците отговори доста оживено:
— Да, ние с Бърт и Кен бяхме ранени там, но Дони е летец. Неговата машина се запалила на летището, тук, наблизо.
Дони! Доналд?
— Колко ужасно! Колко… — Гласът на Хети потрепери. Не, така повече не можеше да продължава. Дръж се, не се размеквай, бе казала Кити. Хети се наведе над маската, подобна на мумия. — Мога ли да сторя нещо за вас, Дони? Искате ли да изпратите вест някому? Ще я напиша вместо вас.
Фигурата се пораздвижи. До слуха й достигна слаб, грубоват глас:
— Вие сте… американка, нали? Този глас… Познавам ви отнякъде… Коя сте вие? — Внезапно в гласа му се прокраднаха нотки на триумф: — Сетих се! Вие сте Хети… Хети Браун.
В този миг при тях дотича някаква медицинска сестра.
— Така не може, лейди Хазърд. Пациентите не бива да се вълнуват.
Хети се извърна й притисна ръце към страните си — ясен знак, че е обхваната от панически страх.
— Смята ме за някого, когото е познавал някога. Вероятно си внушава нещо.
Лицето на сестрата остана спокойно, по него не се четеше никакво подозрение.
— Не се учудвам. Клетото момче! От Канада е. Преди да го сполети това нещастие, щял замалко да се удави на „Лузитания“.
До слуха на Хети достигна шепотът му:
— Хети, вие ли сте? Не е възможно… Казаха, че сте се удавили.
Сестрата постави паравани около леглото и погледът й се спря за миг върху Хети.
— Няма смисъл да идвате тук, щом като още в началото се каните да припадате.
— Добре съм — отвърна Хети престорено. — А какво очаква… Дони?
При тези думи сестрата най-сетне загуби и последните остатъци от търпението си.
— Да не съм господ! А сега вървете да успокоявате останалите! А ако не ви се удаде, по-добре елате някой друг път.
Хети обаче не желаеше да се излага и завърза разговор с другите мъже, изслушвайки и грубоватите им шеги. Зад параваните цареше тишина. Доналд Нюман! Значи бе преживял нещастието с кораба? Ах, как й се искаше да седне на леглото и да му подържи ръката. Как се презираше в този миг, че не й достигна смелост да го стори. Нима не можеше просто да му каже, че единствено американският й акцент му напомня за жена на име Хети Браун?
Да, но в такъв случай се налагаше да му съобщи още, че Хети Браун сигурно е покойница. Но от тази мисъл гърлото й буквално се сви, а устата пресъхна. Тя не бе в състояние да предвиди ужасните опасности, които я дебнеха в живот, основан на измама. Запита се дали щеше изобщо да тръгне по пътя на лъжата, ако знаеше, че Доналд Нюман е жив. Познаваше ли изобщо своята същност? Докъде можеше да достигне със своята амбициозност?
Не, нямаше никакъв смисъл да разсъждава какво би станало, ако събитията се бяха развили по друг начин. Но ето, щом като Доналд бе оживял, нима същото не можеше да се случи и с Клеманси? Може би в този миг тя живееше някъде, загубила напълно паметта си. Вярно, че тази възможност не изглеждаше твърде вероятна, но в този ужасен миг на Хети всичко й се струваше възможно.
Дали и на следващия ден да дойде в болницата? Да, отговори си тя. Това бе най-малкото, което трябваше да стори. Щеше да седне до този осакатен млад мъж и щеше да разговаря с него за Америка, Канада и за какво ли не още. А ако той бе в състояние дай отговаря, щеше да го слуша най-внимателно. Но сълзите в очите й нямаше да съзре.
На следващия ден обаче леглото му бе празно. Същата сестра я забеляза как гледа втренчено към опънатия, бял чаршаф.
— Преместиха го в Лондон — обясни тя с бодър тон, предназначен за ушите на останалите пациенти. — В специализирана болница.
— О, мислех, че…
Сините очи насреща заискриха предупредително — не биваше в никакъв случай да изрази на глас своите опасения.
— Момчетата ще се зарадват много, че сте дошла отново. Харесва им гласът ви и ми казаха, че сте много сладка.
В този миг Хети разбра окончателно, че Доналд е мъртъв.
А може би все пак не?
Дали щеше някой ден отново да се сблъска така неочаквано с него? На този свят не съществуваше нищо сигурно. Наистина нищо! Само че тя бе достигнала точката, от която връщане назад просто нямаше. Впрочем и не желаеше подобно нещо. Лобърн я привличаше, привличаше я завръщането на Хюго, но най-вече желаеше да си роди дете. Постигнеше ли го, щеше да изкупи окончателно своята вина.