Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Мендоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Flames of Vengeance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2013)
Корекция
МаяК(2014)
Форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Бевърли Бърн. Пламъкът на отмъщението

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1998

ISBN: 954-455-027-5

История

  1. —Добавяне

4.

Пуерто Рико, десет часа сутринта

Докато Лила и Тимъти разговаряха в Лондон, на другия край на света корабът „Сузана Стар“ приближаваше сушата.

Това бе бърз четиримачтов платноход, с ветрилна площ повече от четири хиляди квадратни метра, който можеше да носи осем хиляди тона полезен товар. Наистина внушителен отговор на предизвикателството на новите параходи! Ветроходните кораби все още се бореха да запазят мястото си в морската търговия, а „Сузана Стар“ изглеждаше безспорен победител в тази битка, както се носеше към залива Сан Хуан с гордо издути от вятъра платна.

Застанал на носа на кораба, един изключително едър мъж наблюдаваше приближаващата се суша. Той бе висок почти два метра, краката му приличаха на яки стволове, а мускулите му изпъваха фината ленена риза. Изглеждаше напълно неуязвим, с развети от вятъра тъмночервени коси и очи, от които сякаш хвърчаха искри под блясъка на слънцето. Но в действителност сърцето му се свиваше от страх.

Майкъл Къран бе на двадесет и девет години и за първи път в живота си се съмняваше, че храбростта и съобразителността ще му стигнат, за да изпълни успешно задачата си. Сложи ръка на гърдите си и усети под плата на ризата малкия златен полукръг, окачен на кожена каишка около врата му. „Ако те забравя, о Йерусалиме, нека дясната ми ръка изгуби силата си“… Длъжен беше да поеме този риск, напомни си той, наградата щеше да е огромна.

Когато се впусна в това начинание, едно щастливо стечение на обстоятелствата бе подхранило надеждата му, че всичко ще свърши добре. „Сузана Стар“ бе един от корабите, които принадлежаха на Мендоса и търгуваха от тяхно име. Майкъл не бе възнамерявал да пътува точно на кораб на Мендоса. Бе чиста случайност, че когато си търсеше кораб, на който да пътува, точно този се готвеше да отплава. Капитанът не предполагаше, че пътникът му е от рода Мендоса, но Майкъл остана доволен от иронията на тази случайност. Той бе завоевателят, застанал пред вратите на могъщата империя, а ето че без особени усилия бе преодолял първите пречки.

Сузана Стар летеше към брега, опънал всичките си платна. Вече се виждаше и градът Сан Хуан. Майкъл успя да различи скупчените бели къщички с червени покриви, които изглеждаха като джуджета до кулите на двете мрачни каменни укрепления. От петнадесети век насам този остров принадлежеше на Испания и архитектурата му ясно показваше влиянието на страната майка.

Майкъл се опита да забележи някакви следи от разрушения, тъй като знаеше, че преди месец американски бойни кораби бяха обстрелвали града. Но не се виждаше нищо подобно. Явно това е била поредната незначителна схватка във войната между Испания и Съединените щати, започнала едва преди няколко седмици. Все пак бе убеден, че американците искаха да завземат острова. В действителност той и Лила разчитаха точно на това.

Скалите вече се извисяваха срещу тях. Майкъл не беше моряк, но изведнъж почувства някаква опасност. Струваше му се, че платноходът лети към неминуем сблъсък. Обърна се да погледне към кърмата и веднага усети напрежението във въздуха. Целият екипаж бе на палубата, всеки чакаше заповеди, готов да реагира моментално. В продължение на няколко дълги мига се чуваше само свистенето на вятъра в платната, после гласът на капитан Джъдсън Хюс прогърмя:

— Всички по места!

Мъжете скочиха и всеки зае поста си.

Капитанът даде още много команди, които помощник-капитанът предаваше на моряците със сигнали на свирката си.

— Поворот! — И корабът започна да се извърта срещу вятъра.

— Завърти грога! — И мъжете се втурнаха да опъват шкотите на лебедките, за да извъртят рейките под друг ъгъл спрямо вятъра. Те пееха, за да поддържат ритъма на работа.

— Пускай и натегни! — Рейките се завъртяха и увисналите платна отново се изпълниха с вятър.

Майкъл все още стоеше на носа, решен да се махне от там само ако се окаже, че пречи. Изведнъж корабът застрашително се наклони, но миг по-късно отново заплува стабилно.

Свирката на помощник-капитана пак прозвуча, след което моряците се покатериха по реите почти на петдесет метра височина и като някакви демони започнаха да свиват платната. Само след няколко мига „Сузана Стар“ плавно се понесе в протока между острова Лас Кабритас и скалите на Пуенте дел Моро към закътаното пристанище. Майкъл си отдъхна, като чак сега разбра, че е наблюдавал лавирането на кораба със затаен дъх.

— Ето къде сте били, господин Къран, търсех ви — каза Бригс. Той изпълняваше ролята на личен прислужник по време на двуседмичното плаване. — Всичкия си багаж ли смятате да свалите на брега?

— Да, Бригс. Всичко.

Морякът бе нисък и набит като буренцата в корабния трюм и разочарованото изражение, което сега се изписа по лицето му, подхождаше повече на някое дете. Всъщност той бе корабният готвач, но на два дни път от Ливърпул бе счупил ръката си. Тъй като капитанът не знаеше какво да прави с него, бе предложил на Майкъл да го вземе за слуга. Това се оказа изключително удачно. Бащата на Бригс някога бил камериер, а самият Бригс явно бе научил доста неща от него, преди да избяга от дома си на десетгодишна възраст и да стане моряк.

В гласа му прозвучаха тъжни нотки, когато попита:

— Значи няма да отплавате от Пуерто Рико заедно с нас?

Майкъл поклати глава.

— Не, благодаря, наситих се на океана. Но благодарение на теб пътуването беше доста удобно.

— Наистина ми беше приятно да ви служа, сър. — Бригс погледна тъжно към превързаната си ръка. — Но с две ръце щях да се справя доста по-добре. — Той се обърна да си върви. — Ще сляза в каютата да приготвя куфарите ви.

— Чакай малко. Хрумна ми нещо, Бригс. Искаш ли да напуснеш Сузана и да дойдеш на служба при мен?

Лицето на англичанина, обветрено и загоряло, разцъфна в широка усмивка.

— От сума време се надявам да ми го предложите. Но вече почти се бях отчаял.

— Значи решено. Ще говоря с капитана, за да уредим подробностите.

 

 

Сан Хуан Батиста се славеше като най-добрата странноприемница в Сан Хуан, но това съвсем не значеше, че е кой знае колко добра. На острова рядко пристигаха чужденци. Тук отсядаха предимно собственици на плантации, които идваха за ден-два по работа в града и после се връщаха в хасиендите си в провинцията. А те явно не търсеха разкош. Майкъл се намръщи при вида на буренясалия двор и олющената розова боя по грубо измазаните стени. Въпреки това влезе в хана, придружен от Бригс.

Съдържателят се ококори удивено, когато този едър мъж, очевидно чужденец, се обърна към него на перфектен испански.

Dos habitaciones, по една за мен и за слугата ми. — Майкъл кимна към Бригс. — И се погрижете да са чисти — добави той.

Si, caballero… Ако ми дадете само няколко минутки, ще се погрижа всичко да е както трябва.

Майкъл се обърна към Бригс.

— Обеща да приготви две стаи. Аз трябва да изляза. Мога ли да разчитам на теб да уредиш всичко?

— Да, господине, разбира се. Но, извинете ме за любопитството, не знаех, че говорите местния език.

— Зная го от малък — отвърна Майкъл накратко. — Имах баба испанка.

Това не беше лъжа, а и щеше да го предпази от всякакви други въпроси за миналото му.

Майкъл излезе от странноприемницата, прекоси запуснатия двор и стигна до пътната порта. Там се спря под шарената сянка на един висок олеандър, отрупан с цветове. Почти му прилоша от тежката им сладникава миризма. Огледа се през рамо, да не би да го наблюдава някой, след което извади от джоба на сакото си сгънато парче хартия с доста смачкан вид.

То представляваше груба карта, начертана на ръка, на която бе отбелязан пътят от хана до възвишенията южно от Сан Хуан. Целта му бе обозначена с кръстче в горния десен ъгъл. Лила му бе дала тази схема още в Дъблин, както и името на човека, който я бе изготвил. Той живееше тук, на острова, и по-късно Майкъл щеше да го потърси, но засега това не беше най-важната му задача.

Той набързо прегледа надрасканите линии и стрелки, като от време на време вдигаше поглед, за да потърси ориентирите в околността. Изчисли, че разстоянието до целта му бе поне осем мили, ако мащабът бе поне донякъде верен. Можеше да наеме карета, но кочияшите щяха да започнат да говорят за него, а още не искаше да се разчува за пристигането му. Можеше и да намери някоя конюшня, откъдето да наеме кон… Не, това щеше да го забави прекалено много. Майкъл прибра картата в джоба си и тръгна бързо към целта си.

Пътят му минаваше по главната улица на града, „Кахе форталеса“, и покрай Банка Мендоса. Тя се помещаваше в най-внушителната сграда на улицата, триетажна постройка с прясно измазани бели стени и червен керемиден покрив, а дървените балкони и врати бяха украсени с изящна дърворезба.

Майкъл застана в сянката на отсрещната страна на улицата и се замисли за този преден пост на империята Мендоса. Идеята за него бе хрумнала на Робърт Предателя още по времето, когато той управляваше банката в Кордова, но истинският му основател бе Рикардо де Маха, някогашен монах, който бе станал революционер. Когато Де Маха умрял със забит в гърба нож, управлението на банката било поето от съпругата му, легендарната Мария Ортега. Тя не можела нито да чете, нито да пише, но до смъртта си през 1873 г. успяла да натрупа цяло състояние за себе си и за Мендоса, а банката процъфтявала.

Именно банката бе неговата цел, смисълът на пътуването му до този далечен остров.

Майкъл отново почувства изгарящото съмнение, което го мъчеше откак отплава от Англия. Пак докосна медальона, после продължи.

Минути по-късно градът бе останал зад гърба му и вече вървеше по прашен път през гъста борова гора. Би трябвало умът му да е зает с мисли за банката и за следващите му ходове. Но вместо това съзнанието му бе изпълнено със спомени. Досега бе успявал да ги потисне, но след като бе зърнал няколко жени от Пуерто Рико, самодисциплината, която поддържаше сред изцяло мъжкото общество на кораба, бе рухнала.

Мислеше за Бет. Спомняше си как ръцете му обхващаха тънкото й кръстче, как усещаше малките й остри гърди притиснати към тялото си, помнеше блясъка на русите й коси, уханието на лавандула, което винаги се носеше около нея. Образът й болезнено обсеби съзнанието му. Внезапно почувства как го обзема нежна тъга и копнеж по жената, с която се бе разделил в Англия.

— Къран, ти си животно — каза си той на глас, докато се изкачваше по един стръмен хълм. — Това съвсем не е най-подходящият момент да се замисляш за чатала си.

Но наистина ли само това го привличаше у Бет? Дали я харесваше само защото им бе хубаво да са заедно в леглото? Или пък мисълта, че слага рога на самодоволния си братовчед Тимъти, бе допълнителен стимул? По дяволите, причините да я харесва нямаха никакво значение. Дори и да не бе омъжена, Бет нямаше място в неговото бъдеще. Бе сключил сделка с майка си и с леля си Беатрис — трябваше да се омъжи за еврейка.

Освен него на пътя нямаше други хора. Чуваше се само чуруликането на птиците в дърветата и шумоленето на разни животинки в храстите. На какво странно място бе дошъл да урежда живота си! Е, всичко в плана бе странно и заплетено. Такива бяха всички планове на Лила. Но жената, за която щеше да се ожени, щеше да е различна. Щеше да си избере някоя мила и кротка съпруга, като Бет, а не такава, с която вечно ще трябва да мери сили.

Той стигна до върха на хълма и си пое дълбоко дъх, като прогони всички мисли за бъдещето и се върна в реалността. На петдесетина метра под него, сгушен в голите на хълма, се виждаше малък метох. Ето че кръгът на живота му се бе затворил. След толкова години се бе върнал към загадката, с която започнаха премеждията им в онзи ден, когато се изкачи по стената на майчиния си затвор и й даде писмото, което ги бе освободило. Най-после поне една тайна щеше да бъде разбудена.

Майкъл се спусна по стръмната пътека до една каменна арка, увенчана с дървен кръст. Малка табелка гласеше, че е стигнал до метоха на Девата на снеговете, Лас Ниевес. Наистина странна покровителка за това тропическо място, където в знойния следобед жегата бе направо смазваща. Погледна към безоблачното небе, пое си дълбоко дъх и дръпна връвта на бронзовата камбана, окачена край портата.

Измина около минута без нищо да се случи. Отново дръпна връвта, този път доста по-силно. Последваха още няколко мига пълна тишина под палещото слънце. Проклет да е, ако остави без резултат дългото си пътуване, каза си той. После така задърпа въжето, че звънът на камбаната огласи цялата местност.

Buenas tardes, senor. Съжалявам, че ви накарахме да чакате. Бяхме на молитва.

Дребничката, облечена в черно монахиня, която му отключи, изглеждаше прекалено крехка, за да издържи дори тежестта на черната си монашеска шапка. Тя дишаше тежко и над горната й устна бяха избили капчици пот, сякаш бе тичала, за да се отзове на позвъняването му. Майкъл се почувства виновен за настойчивостта си.

Disculpa, mi hermana, дошъл съм да се срещна с…

Монахинята го прекъсна, като вдигна ръка.

— По-късно, сеньор. Изглеждате ми сгорещен и уморен от пътя. Моля ви, влезте да пийнете малко вода и да се освежите на сянка.

Майкъл прекрачи портата и се озова в безупречно поддържан вътрешен двор, в който цъфтяха алени мушката и един храст със сини цветове, наречен плумбаго. Не беше виждал такъв, откак бе напуснал Кордова. В средата на двора имаше кладенец. Монахинята извади кофа вода и гребна малко с една метална чаша.

— Аз съм сестра Палома — представи се тя, докато му подаваше водата. Майкъл пое чашата и кимна в знак на благодарност, като си мислеше, че paloma значи гълъбица, и че името много й приляга. Тя се движеше като някаква малка птичка, като току го поглеждаше свенливо изпод шапката си.

Утолил жаждата си, след малко той отново се опита да каже за какво бе дошъл.

— Дойдох да говоря със…

— Сестра Магдалена — продължи мисълта му тя. — Знам.

Удивен, Майкъл я попита:

— Как разбрахте?

— Светата сестра ми каза. — Дребната монахиня го погледна със закачлива усмивка. — Каза да очакваме един грамаден мъж с червена коса и сини очи. Явно вас е имала предвид, нали?

— Сигурно, но как е разбрала…

— Сестра Магдалена ще отговори на въпросите ви, сеньор. — Закачливостта бе изчезнала безследно от гласа й и сестра Палома отново се държеше сериозно, както подобава на една монахиня. — Най-добре сам я попитайте. Моля, почакайте тук. Ще й кажа, че сте пристигнали. Тя не бе сигурна дали ще дойдете днес или утре.

Майкъл остана сам за няколко минути. Щом се върна, монахинята не каза нищо, а само му направи знак да я последва. Минаха през няколко вътрешни двора, пълни с цветя и храсти и свързани помежду си със сводести проходи. Наоколо не се чуваха никакви звуци, нито пък се виждаше някой друг, освен сестра Палома. Тя сякаш се плъзгаше безшумно по плочките, а дългите и черни поли се полюшваха, докато вървеше пред него. По едно време Майкъл се препъна на някакво стъпало и тихо изруга. Монахинята се обърна към него и сложи пръст на устните си. Той се почувства по-едър от всякога — огромен, тромав и съвсем не на място.

Аркадите свършиха и сестра Палома отключи една врата, която също водеше към някакъв вътрешен двор. Но този бе малък и пуст, само в средата растеше едно дърво със сива кора и прашни листа, чиито многобройни клонки висяха чак до големите, грубо одялани плочи по земята. Плочите тук-там бяха разместени и се виждаше каменистата почва отдолу. За разлика от другите дворове, този изглеждаше запустял и изоставен.

— Вече се намираме извън пределите на самия метох — рече сестра Палома, сякаш бе прочела мислите му. — Това не е част от метоха. — Тя замълча за миг. — Разбирате ли?

Майкъл поклати глава.

— Орденът ни се състои от монахини, които дават обет за мълчание и уединение, сеньор. На други като мен пък се разрешава да общуват с външния свят. Но сестра Магдалена не принадлежи нито към едните, нито към другите.

На Майкъл не му се слушаха обясненията й. Искаше да се срещне със старицата и да поговори с нея. Формалностите от живота й не го интересуваха. Но Лила го бе научила да бъде търпелив.

— Ние не спадаме към никой по-голям орден, а сме просто жени от Пуерто Рико, които са решили да се обрекат на бога. Самият епископ ни настани в този метох. Именно той ни изпрати сестра Магдалена.

Майкъл кимна.

— Много добре, а сега ще може ли да…

Монахинята вдигна ръка, за да го спре.

— Почакайте, сеньор. Искам да ви обясня какво ще видите. — Тя се поколеба, после продължи: — Всички останали живеят заедно, но сестра Магдалена живее сама. Ето тук вътре.

Тя кимна по посока на една измазана стена. Като се загледа по-внимателно, Майкъл забеляза на стената ниска вратичка, полуприкрита от провисналите клони на дървото.

Сестра Палома посочи нагоре.

— Погледнете, сеньор. Това, което виждате, е всъщност задната стена на манастирската църква.

Майкъл проследи с поглед какво сочеше тя. Видя камбанарията и кулата.

— Разбирам — промърмори той. На практика нищо не разбираше, но това нямаше значение. Важно бе само да се срещне с онази жена.

— Отшелнички като нея съществуват отдавна — продължи сестра Палома. — Има такава традиция, святи жени да се затварят зад стената на олтара в параклисите и… — Тя млъкна, явно разбрала по изражението му, че нищо не разбира. — Няма значение. Елате, ще ви заведа вътре.

Старата дървена врата бе напукана и небоядисана. Освен това беше твърде ниска, затова Майкъл трябваше да наведе главата си, за да влезе след монахинята. Слънчев лъч разкриваше каменен праг, заоблен от множеството нозе, които са влизали през тази вратичка. А какво имаше зад нея?

Вътре бе толкова тъмно, че Майкъл не можа да различи почти нищо от обстановката. Единствената светлина идваше откъм вратата, а той почти я закриваше с тялото си.

Benedicamos Domino — промълви сестра Палома в тъмнината.

Deo gratias — отвърна й безплътен шепот.

Тръпки полазиха по гърба на Майкъл. Имаше нещо свръхестествено в това място, нещо, което загатваше за други светове. Не ставай глупав, каза си той. От векове наред църквата бе държала хората в подчинение с помощта на тайнствени напеви на латински и мистични ритуали. Те не бяха нищо повече от параван, зад който се прикриваше жаждата за власт. Тези жени са само две пионки в играта, продължаваща вече две хилядолетия, но ти поне няма да се поддадеш на внушенията й.

Изминаха няколко секунди. Очите му започнаха да привикват към полумрака. Вече ясно виждаше сестра Палома, но все още не можеше да различи другата жена.

— Сестра Магдалена? — прошепна Майкъл, но бързо се окопити и продължи с твърд глас: — Казвам се Майкъл Къран. Трябва да говоря с вас.

Сестра Палома рязко се обърна, с крайно укоризнено изражение.

— Тя знае това. Но трябва да чакате тя първа да ви заговори. Мълчанието й може да бъде нарушавано само с нейно разрешение.

— Няма нищо, Палома. Той не е виновен. — Гласът бе нисък и много мелодичен. Въобще не съответстваше на представите му за свята отшелничка. — Благодаря ти, че доведе госта ми. Очаквах го. А сега те моля да ни оставиш сами.

Палома се оттегли с лек поклон, като затвори вратата след себе си. Стаята потъна в пълна тъмнина.

— Седнете, дон Мигел. Има едно столче вдясно от вас.

— Казвам се Майкъл, а не Мигел. И няма нужда да ме наричате дон.

— В Кордова, в Андалусия, когато се родихте, ви кръстиха Мигел. — В гласа й прозвучаха насмешливи нотки. — Но ще ви наричам Майкъл, щом така желаете.

Той предпочете да отмине забележката й.

— Как така ме очаквахте? Откъде разбрахте, че ще дойда?

Този път тя открито се разсмя. Смееше се звънливо и от сърце, без да звучи обидно.

— Знам това, което бог благоволява да ми извести. Каза ми някои неща за вас, както и това, че ще дойдете. Но вие още сте прав, а таванът тук явно е твърде нисък за вашия ръст. Моля ви, разположете се малко по-удобно.

— Как мога да се чувствам удобно, като тук е тъмно като в нощ? Нима има и такъв закон, според който не трябва да палите лампа?

— Не, просто съм привикнала към тъмнината… — Гласът й заглъхна и Майкъл чу как тя драсна клечка кибрит. После видя как пламъчето описа дъга във въздуха и миг след това светлината на една свещ разсея тъмнината. — Така по-добре ли е, Майкъл?

— Така е много по-добре — съгласи се той. Нужни му бяха няколко секунди, докато очите му привикнат със светлината и забележат стола. Той го придърпа с крак към себе си и седна, като се наведе напред, за да различи жената сред сенките. Успя да види само една увита в черно фигура на фона на бялата стена. Значи старицата не искаше да се покаже. Добре тогава, не за това бе дошъл.

— Дойдох заради писмото ви.

— Да, така си и мислех. Но аз написах това писмо преди много години, когато все още живеех в света, преди да дойда тук.

— Преди шестнадесет години. И го изпратихте на майка ми в Кордова. Защо?

— Защото бог ми нареди така.

— Предполагам, че той ви е казал и името и адреса й? — Майкъл не се и опита да прикрие насмешката си.

— Не — призна си жената. — Рядко получавам толкова точни прозрения. Попитах за адреса на „Кахе форталеса“.

— В банката ли?

— Да, в Банка Мендоса. Доня Мария бе много стара, но все още бе жива.

— Значи Мария Ортега е знаела, че ще пишете до майка ми?

— Да. Поне предполагам, че е така. Самата тя ми каза къде да открия жената на име Лила Къран.

— Доколкото знам, онази жена, Ортега, никога не давала нищо безплатно. Как си платихте, за да получите информацията?

— Знаех някои неща, заради които Доня Мария се съгласи да ми помогне.

— Какви неща? — попита Майкъл.

Отговорът се забави малко. Най-после сестра Магдалена рече:

— Не виждам защо да не ви кажа. Мария Ортега отдавна е мъртва. Намерила е наказание или прошка, както бог е намерил за добре. — Последва още една пауза, а когато отново проговори, гласът й звучеше нежно и тъжно. — Знаех истината, разбирате ли? Знаех, че Доня Мария е убила мъжа си. Именно тя е забила ножа в гърба на Дон Рикардо.

Майкъл рязко си пое дъх.

— Добре известно е, че всички са подозирали нещо такова по онова време, но вие как го доказахте?

— Не трябваше да го доказвам. Казах й точно какво се е случило — кога, къде, какво е казала и как се е чувствала.

— За бога, жено — избухна Майкъл. — Виденията ти свише са адски удобни, а? Да не очакваш, че ще повярвам на всички тия глупости?

— Не зависи от мен на кое ще вярвате и на кое не, Майкъл. Но ако не вярвате на виденията ми, тогава защо сте тук?

— Как да им вярвам? Дори не мога да видя лицето ви, докато ми говорите. А колкото до въпроса защо съм тук, щом знаете толкова много, защо не си отговорите сама, по дяволите?

— Моля ви, не ругайте — тихо рече монахинята. — Що се отнася до виденията ми, те ми казват само това, което трябва да знам. За да мога да помогна на нуждаещите се от помощ. Останалото е в божиите ръце и за това не се тревожа.

— Наистина адски удобно — повтори Майкъл.

Тя въздъхна.

— Вярвайте или недейте, както решите. Не бива да пилея повече от времето си за молитви. Кажете какво мога да направя за вас.

— Нужни са ми някои сведения.

— Изминаха много години, откак за последно имах видения, засягащи рода Мендоса. И те бяха само две, дългата история, която написах и изпратих на майка ви, и истината за Мария Ортега, която я принудих да ми каже, каквото исках да знам. О, и още нещо — добави тя някак между другото, — преди няколко дни бог ми съобщи, че идвате, нищо повече.

Той се изправи, трябваше да се размърда, за да накара мозъка си да проработи.

— Всичко звучи дяв… прекалено нагласено, за да е истина. Не ви вярвам. Някой ви съобщава тези неща. Има някой в банката, който редовно ви разказва тези истории. Трябва да ми кажете името му. За бога, жено, трябва да ми го кажете! — рече той и се приближи към забулената фигура.

— Недейте, моля ви… — Една гладка бяла ръка се подаде изпод диплите на монашеските й одежди. — Не трябва да ме докосвате, това ще наруши обета ми. Казах ви всичко, което знам.

Майкъл се спря на място, наведе се към нея, но не направи опит да я докосне.

— Пет пари не давам за обетите ви. Искам да знам истината. На вас се надявах най-много.

— Надявахте се за какво?

— Да спася онова, което ми принадлежи, на мен и на наследниците ми.

— Най-истинското ни наследство е бог, Майкъл, и никой не може да ни го отнеме. Самите ние често се отдръпваме от любовта му.

Майкъл се бореше да овладее яростта си и думите му прозвучаха като приглушен стон:

— Не ми разказвайте набожните си историйки! Цели поколения от моето семейство са страдали от вашия любящ бог. И вие го знаете. Вие разказахте историята на майка ми и тя е вярна, всяка думичка е истина. Благодарение на нея тя успя да избяга от отчаяното си положение, за да отиде в Дъблин и да намери там малко спокойствие.

— Разбирам — замислено каза Магдалена. — И ви е взела със себе си?

— Да, тогава бях само на тринадесет години.

— Разбирам — повтори тя. — Това обяснява много неща. Например, какво имахте предвид, като заговорихте за наследството си. И защо се наричате Майкъл Къран.

— Обяснява и много други неща, ако знаете историята на Мендоса.

— Но не я знам. Това се опитвам да ви кажа. Имах само онези две видения. Нищо повече.

— По дяволите, не ви вярвам! — Той отново налетя върху нея. Монахинята се дръпна назад. Майкъл лесно би я хванал, но нещо го възпря.

— Почакайте — припряно прошепна тя. — Мисля, че… Да, знам какво да направя. — Неочаквано тя се изправи. Майкъл чак сега разбра, че досега е била седнала. Сянката на стената се издължи и онова, което бе взел за гърбица, изчезна. Дрехите, които досега бе придържала, се отпуснаха в грациозни дипли около снагата й.

Докато той удивено я наблюдаваше, сестра Магдалена повдигна булото си и приближи лице към светлината на свещта.

— Погледнете лицето ми, Майкъл, и ще разберете, че не ви лъжа.

Жената, която стоеше пред него, бе млада и красива. От косата й се виждаха само няколко тъмни кичура, но лицето й, заобиколено от стегнатата бяла монашеска шапчица, бе с идеален овал, с пълни устни, къс прав нос и изпъкнали скули. Той веднага забеляза отпечатъка на аскетизма върху това лице, но въпреки това то бе много красиво. Очите й приличаха на два въглена, засенчени от дългите й черни мигли. Огънят в тях можеше да отразява както страстна набожност, така и на нещо съвсем различно.

— Мислех, че сте много по-стара — прошепна Майкъл, невярващ на очите си.

— Много хора си мислят така. Но аз бях на дванадесет години, когато дойдох на това място. А когато получих прозрението за рода Мендоса, което разказах в писмото до майка ви, бях само на единадесет.

— На единадесет… та това е невъзможно! Как може едно дете да разбере тази история, да я напише, да я изпрати на хиляди мили разстояние…

— Ето това се опитвам да ви обясня — припряно го прекъсна Магдалена. Тъмните й очи го гледаха настойчиво. — Аз съм само посредник, бог ме използва според волята си, Майкъл. Тогава нищо не разбирах, а и сега не зная много повече.

Отнякъде се разнесе камбанен звън, който би заглушил думите му, стига да измислеше какво да каже. Монахинята веднага спусна булото си и духна свещта.

— Трябва да си вървите — каза тя в мрака. — Вратата е точно зад вас. В двора има друга врата, която излиза направо на пътя. Ще се моля душата ви да намери покой, приятелю. Бог ще се грижи за вас, не се тревожете.

Чу се звук, сякаш някаква метална решетка се отвори и затвори.

Миг след това Майкъл разбра, че вече е сам в задушната стаичка. Обърна се и лесно намери бравата на вратата. Отвори я и излезе на ярката светлина в двора. След моментното заслепяване очите му пак свикнаха с блясъка на слънцето. Намери другата врата, отвори я и точно както му бе казала, се озова на пътя, който заобикаляше метоха Лас Ниевес и водеше към Сан Хуан.

Отново се намираше в реалния свят, но въпросите му си оставаха без отговор.

 

 

Когато стигна в Сан Хуан, тропическият здрач вече се спускаше над града. Майкъл се чувстваше уморен, гладен и жаден. Въпреки това на „Кахе Форталеса“ се поспря и се загледа в банката.

Улицата беше пуста. Никой не бе излязъл за традиционната paseo, вечерната разходка, която помнеше от детството си. Подозираше, че краткотрайната атака на американците бе накарала хората в Сан Хуан да разберат колко уязвими са всъщност. Огромното укрепление на север хвърляше дълга сянка и тихият сумрак бе наситен с чувство на страх.

Вниманието му бе привлечено от някакво движение на отсрещната страна на улицата. Майкъл се прилепи по-плътно към една стена и се сля със сянката й. Видя как вратата на банката се отвори и в светлия квадрат застанаха двама мъже, които оживено разговаряха. Веднага разпозна единия — това бе капитан Джъдсън Хюс от „Сузана Стар“. Но другият човек бе непознат.

Той бе нисък и приличаше на гризач. Сигурно това бе Фернандо Лус, управителят на банката. Пуерториканският информатор на Лила, човекът, нарисувал картата, когото Майкъл познаваше под името Роса, бе описал Лус по горе-долу същия начин: „… плъх, но страхлив, от онези, дето се крият по дупките“. Майкъл не бе сигурен, че тази преценка е правилна, но очакваше сам да разбере.

Говореше Хюс, като удряше с юмрук по дланта си, сякаш, за да подчертае думите си. Лус кротко го слушаше. От пръв поглед си личеше, че нещо в разговора им не беше както трябва. Тъй като „Сузана“ бе собственост на Мендоса, нормално бе банкерът, който стоеше по-високо в йерархията, да се държи като по-старши от двамата. Въпреки това, изглежда Хюс даваше нареждания на пуерториканеца. Майкъл реши, че по-късно този факт може да се окаже полезен, и го скъта в едно ъгълче на съзнанието си.

След няколко минути капитанът забърза към пристанището, а другият мъж се прибра във внушителната банка. Вече напълно се бе стъмнило и в обсипаното със звезди небе се издигаше пълната луна. Измина още време, но Майкъл все тъй не помръдваше. Едва когато видя как в един от прозорците на третия етаж проблясва светлината на запалена лампа, той кимна доволно и се запъти към хана.

 

 

Бригс се бе справил отлично. Стаята на Майкъл бе голяма и просторна и имаше балкон с изглед към морето. Освен това там го чакаше вана, пълна с топла вода, както и голяма чаша грог, в която ромът бе доста повече от водата.

— Чувствам се нов човек — обяви Майкъл час по-късно, докато закопчаваше една прясно изпрана вечерна риза. — Получаваш отличен, Бригс. Чудесно си се справил.

Бригс държеше със здравата си ръка редингота на господаря си, за да го облече по-лесно.

— Старах се колкот’ можех, сър. Да знаете, тия чуждоземни са ужасни, особено като не знаят нит’ английски, нит’ нищо.

— Но явно това не ти е попречило да се погрижиш за всичко, нали? Какво ще вечеряме? Бих изял цял кон. Даже и два, само да ми паднат.

— Осигурих едно пиле. Но ако не се бях намесил, щяха да ви сервират свинско.

Слугата ловко нагласи редингота на широките рамене на Къран.

— Ония проклети испанци долу все нещо ми плямпаха насреща, ама като не им разбирам, се сетих, че може и те да не разбират к’во им викам. Сто пъти им казах: никакво свинско. Вече три седмици обслужвам господаря и знам, че не хапва и залък свинско. Трябваше да ме разберат, не е ли тъй? Ама май нищо не им влизаше в главите.

— И ти какво направи?

— Кат’ ги видях, че и дума не схващат на английски, ги разбрах к’ ви са тъпи — категорично отсече Бригс. — Тогаз отидох в кухнята и там видях цяло прасе, заклано и виси на кука. Посочих го аз, и тъй силно раздрусах глава, че май им се изясни какво исках да кажа. Нийде не видях телешко, ама цял куп кокошки кудкудякаха из задния двор, та им дадох да разберат, че ще искате пиле за вечеря.

 

 

Вечерята бе сносна, поне количеството се оказа достатъчно, за да утоли глада на Майкъл. Единствените други гости в трапезарията бяха петима мъже, които, ако се съди по говора им, бяха от местните хора, несъмнено собственици на захарни плантации. Те излязоха преди Майкъл, а когато след вечеря той отиде в салона, от тях нямаше и следа. Никой друг не се появи.

Рояк мисли се блъскаха в главата му и сънят не идваше. Излезе на улицата и веднага си спомни за Андалусия от детството си. За разлика от пустия хан, улицата бе изпълнена с хора, излезли на разходка. Сякаш тъмнината им вдъхваше смелост. По това време в Дъблин вече почти всички щяха да са си легнали. Изглежда пуерториканците, подобно на испанците, смятаха полунощ за най-хубавата част на нощта.

Майкъл тръгна безцелно по улиците, заслушан в мелодичната реч на минувачите. Успяваше да долови някое изречение или части от разговорите им, като не обръщаше внимание на любопитните погледи, привлечени от чуждоземния му вид. Без някаква определена цел, понесен от потока минувачи, той стигна до доковете.

Свърна в една тясна уличка и ненадейно се озова в бедняшкото гето, където отвсякъде лъхаше на нищета и тъмнината пулсираше заплашително. Всякакви подозрителни типове стояха по ъглите и се тълпяха около входовете на шумни и задимени таверни. Но Майкъл не почувства никакъв страх. Ръстът и силата му винаги му бяха осигурявали пълна безопасност. Така че продължи да се разхожда и да наблюдава.

Изведнъж чу шум от боричкащи се тела още преди да ги види. Озърна се и разбра, че шумът идва от тесен проход между две ниски постройки. За миг кръвта му кипна. Господи, как му се искаше да се пораздвижи след дългите седмици, прекарани в мъчителни размишления. Но бързо се отърси от тази мисъл. Още не бе готов да привлича вниманието към себе си. Тъкмо се готвеше да се оттегли, когато чу нещо, което го накара да замръзне на мястото си.

Той се вгледа в мелето от размахани юмруци и ритащи крака. Имаше нещо необичайно в схватката. Това не беше просто група побойници, които уреждат някакви сметки. Имаше и… да, вече бе сигурен в това. Чу и женски глас откъм средата на озверялата глутница. Той се хвърли към тях.

Проходът нямаше и четири стъпки ширина. Все още не виждаше жената, но чуваше воплите й, почти заглушени от ръмженето и ругатните на боричкащите се мъже. Двама от тях, вкопчени сякаш в смъртна схватка, препречваха пътя му. Майкъл сграбчи с огромните си ръце двамата за раменете и ги разтърва, като ги запрати към двете стени на сокака. Чуха се две тежки тупвания и звук като от чупещ се череп. Едното от телата се свлече неподвижно на земята. Другият мъж не изгуби съзнание, но се втренчи уплашено в яростния нападател, тъй внезапно връхлетял в битката.

Майкъл го подмина, без да му обърне повече внимание, и се нахвърли върху другите двама биещи се. За част от мига те застинаха, окаменели от учудване, после единият се хвърли срещу Майкъл и се опита да го хване за гърлото. Той го отхвърли с лекота. Другият стоеше със зяпнала уста, в която почти не бяха останали зъби. Майкъл тъкмо се канеше да се заеме с него, когато внезапно усети как някой се метна на гърба му и заби острите си зъби в рамото му. Мъжът, който бе останал в съзнание, явно бе възвърнал смелостта си.

Майкъл извика от гняв и болка. Протегна се назад, сграбчи шепа мазна коса и я задърпа, опитвайки се да откопчи зъбите от плътта си, но онзи не отпускаше захапката си. Майкъл се завъртя на място два пъти, за да събере максимална инерция. После блъсна с всички сили гърба си, заедно с вкопчилия се за него мъж, в каменната стена. Чу се хрущенето на чупещи се кости и Майкъл почувства как вратът му се облива от топла кръв. Жестоката захапка се отпусна и тежестта се свлече от раменете му.

Другите двама, които до преди няколко секунди се държаха като смъртни врагове, сега заедно се нахвърлиха върху него. С по един удар Майкъл ги събори в несвяст. Ето, че за броени секунди всичко свърши. Проходът бе осеян с тела и никой повече не дойде да се бие.

Майкъл прекрачи труповете и се огледа за жената. Луната се бе скрила зад облак и той не можеше да различи почти нищо, но постепенно очите му привикнаха към сгъстилия се мрак.

На няколко стъпки пред себе си той различи едно тяло на земята, което не приличаше на останалите. Майкъл се приближи към него. Оказа се прав: това бе жената. Тя лежеше с лице в калта и раменете й се разтърсваха от ридания.

No passe nada, senorita — промълви той. — Ahora usted esta segura.

Уверенията му, че нищо не е станало и че е в безопасност, дадоха резултат. Риданията стихнаха.

— Моля, нека ви помогна.

Майкъл протегна ръка и нежно хвана жената за рамото. Тя още не бе продумала, но му позволи да й помогне да се изправи. Той усети хлъзгавата тъкан на дрехата й — това бе евтина коприна. Ароматът на парфюма й бе твърде тежък и се смесваше с миризмата на страх и пот. Тази комбинация съвсем не беше приятна. Настанала бе пълна тишина и се чуваше учестеното дишане на жената.

В този момент се разнесе друг глас:

Ay! Que pasa? Por que la ruida? — Някакъв съсед се оплакваше от шума, но явно бе изчакал шумотевицата да утихне и опасността да отмине, преди да се обади.

Някаква жена отвори дървения капак на един прозорец и се надвеси през него с лампа в ръка, която освети ужасната сцена.

Madre de Dios! — възкликна тя.

Тесният проход приличаше на кланица. Навсякъде стърчаха ръце и крака и всичко бе опръскано с кръв. Майкъл погледна към жената на прозореца, но реши да не губи време да я утешава. Загрижен бе само за тази, която току-що бе спасил.

Тя стоеше с наведена глава. На бледата светлина на лампата той видя, че косата й бе черна и гъста. Спускаше се върху пищни гърди, които роклята едва прикриваше.

— Сеньорите — продума той.

Жената вдигна лице към него.

Майкъл се вгледа в него и дъхът му спря. Залитна назад и се облегна на стената на прохода. Очите й се взряха в лицето му и той видя отразено в тях собственото си удивление… и отвращение.

Жената извика, обърна се и избяга в тъмнината. Майкъл чу как над главата му съседката хлопна решително прозореца, като все още призоваваше Дева Мария да види кървавата сцена.

Майкъл остана няколко секунди като окаменял на мястото си. Съзнанието му все още отказваше да повярва на това, което бе видял с очите си. Най-после, залитайки, се отдалечи от прохода. Когато стигна до главната улица, целият трепереше. Под една палма видя празна пейка. Отпусна се на нея и се опита да се опомни, да проумее какво бе видял.

В момента, в който тя бе вдигнала лицето си, той бе разбрал кого е спасил. Жената, облечена като уличница и воняща на евтин парфюм, бе сестра Магдалена, светата отшелничка от метоха Лас Ниевес.