Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Мендоса (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Flames of Vengeance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2013)
Корекция
МаяК(2014)
Форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Бевърли Бърн. Пламъкът на отмъщението

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1998

ISBN: 954-455-027-5

История

  1. —Добавяне

20.

Петък, 16 юли, 1898

Лондон, единадесет и половина сутринта

Норман Мендоса стоеше пред хотел „Конът“ и събираше сили за онова, което трябваше да направи. Тази сутрин на площад „Карлос“ бе оживено. Таксита и частни карети се движеха и в двете посоки, много от тях спираха пред хотела и пътниците им слизаха или някой се качваше. Той си пое дълбоко дъх, после се запъти през тълпата и влезе във фоайето.

— Да, сър, с какво мога да ви помогна?

— Искам да се срещна с Лила Къран. — Норман подаде визитката си. Чиновникът я погледна, после позвъни с едно звънче. Появи се младеж, облечен в ливреята на хотела, получи нареждания и изчезна нанякъде. Норман се отдръпна настрани и зачака.

Можеше да й се обади по телефона, но бе решил, че така е по-добре, някак по-направо. Тя можеше и да откаже да се срещне с него, но тази възможност не му се стори много вероятна. Лила Къран нямаше да се лиши от възможността да позлорадства.

Няколко минути по-късно младежът се върна.

— Госпожата казва, че господинът може да се качи.

— Е, Норман, толкова отдавна не сме се виждали.

— Да, Лила, така е. Откак умря Пенелопи, не се срещам с много хора.

— Но що се отнася до мен и сина ми, и преди това не се срещахме често. Всъщност, не се сещам някога аз или Майкъл да сме били канени в дома ви, докато Пени бе жива.

— Така е — призна той. — Никога не сме се харесвали, Лила. Няма смисъл да се преструваме и сега, нали? Може ли да седна?

Лила кимна и той се настани в едно кресло, тапицирано с брокат. Лила се разположи на дивана срещу него.

— Съгласна съм, че не бива да се преструваме — каза тя. — Затова няма да играя ролята на добра домакиня и да ти предложа питие. Защо си дошъл?

— За да сключим една сделка.

Тя се усмихна.

— Да, помислих си, че сигурно е затова. Какво имаш предвид?

— Мисля, че знаеш, не е ли така?

— Може и да знам. Въпреки това бих искала ти да ми обясниш, Норман. И то с най-големи подробности.

Проклета кучка. Наслаждаваше се на всичко това. Но нали поначало си знаеше, че ще е така. Ако бе на нейно място, сигурно щеше да се чувства по същия начин. Норман запази лицето си съвсем безизразно. Извади часовника си, вдигна капачето и погледна часа.

— Наближава обяд.

— Така ли? А това какво общо има с нашата работа?

— В момента в Ситито се провежда едно съвещание. По-точно, в Банк ъв Инглънд. Аз не трябваше да знам за това, но ето, че знам… защото един-двама от участниците в него са много съпричастни… — Той я погледна. — … съпричастни към нещастието ни, искам да кажа. Към положението, в което се намира банката в момента.

— Но аз не съм ни най-малко съпричастна, Норман — тихо рече тя.

— Да, това ми е съвсем ясно. Но някои хора са. Знам за съвещанието и за вероятния изход. — Лила не каза нищо. Той прочисти гърлото си и продължи: — Ако не получим голям приток на краткосрочен капитал, Мендоса ще трябва да спре дейността си. Затова една групичка мъже, които са на доста отговорни длъжности в Остито, сега са се събрали и правят синдикат, за да осигурят този капитал.

— Какъв късмет за вас.

— Не, ни най-малко. — Норман хвърли бърз поглед към гарафата на една масичка наблизо, но тя бе казала, че няма да му предложи питие, и проклет да е, ако я помоли за едно. — Имам основания да съм сигурен, че ако разрешим временните си проблеми, като вземем пари от този скалъпен синдикат, това би било краят на Мендоса.

Лила се наведе напред, подпряла брадичка на ръката си й се втренчи в лицето му.

— Нима, Норман? Мендоса като такива въобще? Или имаш предвид само лондонските Мендоса?

— Това е едно и също нещо.

— Не, не е. И двамата знаем, че активите на Кордова и Лондон са съвсем отделни неща. Никой извън семейството не знае доколко тясно е сътрудничеството им, както и това, кога действат заедно и кога — не.

— Това е така, но…

— Няма никакво „но“ — прекъсна го тя. — Това е така. Кордова не зависи от Лондон. Никога не е зависила.

— Ти си мислиш, че знаеш всичко за тази операция. Но въобще не знаеш всичко, което си мислиш, че ти е ясно. Че и как ще ти е ясно? Ти си само една жена, никога не си участвала във взимането на делови решения. Дори и когато беше с Хуан Луис.

— Норман, нека си спестим времето. Първо, знам всичко, което трябва да знам за тази история… а и много повече, отколкото предполагаш. Второ, спомена за някаква сделка. Не мисля, че притежаваш нещо, което желая.

— Напротив. — Той повиши глас. — Ти искаш Кордова за сина си Майкъл.

— Точно така. Но ще я взема със или без твоя помощ.

— Повярвай ми, няма. Не и ако не…

— Добре, Норман. Да оставим това и да продължим нататък. Говорим за предполагаема сделка. Ти предлагаш да дадеш на Майкъл онова, което, както и да го погледнем, по право му принадлежи. А аз какво трябва да ти дам в замяна?

— Пари.

— А разбирам.

— Много пари. Може би повече, отколкото притежаваш — съвсем откровено рече Норман. — Не съм сигурен.

— Колко имаш предвид?

Рансъм и Хамърсмит все повтаряха сумата тринадесет милиона, но това бе абсурдно, можеше да я сметнеш за реална само ако гледаш на банкерството далеч по-консервативно, отколкото гледаше той.

— Три, може би четири милиона — рече той. — Заем за срок от три години. А Майкъл да оттегли иска за изплащане на документа, който притежава. — Норман направи кратка пауза и попита: — Знаеш за този документ, нали?

— Естествено. Аз му го дадох.

— Знам. Имам предвид, знаеш ли, че е поискал да му се изплати?

Лила кимна.

— Знам, че възнамеряваше да го направи много скоро. — Тя се облегна, като потупваше буза с ветрилото, окачено на ръката й. — Значи, в действителност говорим за около пет милиона лири. Както сам каза, Норман, това наистина са много пари.

— Така е. Но нека кажем три милиона в брой. Имаш ли толкова?

— Леле, леле, ама че некавалерски въпрос!

— Няма време за учтивости, Лила. Не може да говорим за сделка, докато всяка от страните не е сигурна, че другата страна притежава нещо, което желае. Аз мога да уредя Майкъл да поеме управлението в Кордова. А ти можеш ли да осигуриш три милиона лири стерлинги? Най-много за пет дни?

Тя кимна.

— Тъй като ме питаш за това, ще ти отговоря: да, вероятно мога.

Той бавно издиша.

— Така си и мислех.

— Но няма да го направя, Норман.

— Мисля, че ще поискаш да премислиш още веднъж отговора си. Ако фалираме, в Кордова няма да остане кой знае какво. Освен това, без моя помощ никога няма да вземеш онова, което искаш.

— О, напротив, ще го взема.

— Може ли да политам как?

— Франсиско е подал оставка. Няма кой друг да поеме нещата в Кордова. Беатрис реши, че Майкъл е този, която ще управлява там.

Дявол да я вземе! Не очакваше, че знае за Франсиско, не и толкова скоро. А въобще не бе очаквал, че и Беатрис е замесена. Смяташе, че Беатрис ще дойде при него за съвет и помощ.

— А да, Беатрис — рече той, като се надяваше, че лицето му не е издало мислите му. — Тя е тук, в Англия, нали? Струва ми се, че преди няколко дни бе в Уестлейк.

— Сега е в Лондон. Всъщност, точно в този хотел.

Това вече обясняваше много неща. Сигурно двете жени бяха останали приятелки, след като Лила напусна Хуан Луис. Въобще не се бе сетил за това.

— Разбирам — рече той. — Е, каквото и да мислите ти и Беатрис, управлението на банката в Кордова не е в нейна власт. В това семейство винаги мъжете са били тези, които…

— Мъжете, поне от това поколение, забъркаха тая воняща каша — прекъсна го Лила. Тя се изправи. — Мисля, че е по-добре да си вървиш, Норман.

— Правиш голяма грешка, Лила, запомни това.

— Не, не мисля, че греша. — Тя отвори вратата и зачака той да си тръгне. Норман се поколеба, но не можеше да направи нищо повече, за да я разубеди.

Сега реши да изиграе последната си карта.

— Ако откажеш да ми помогнеш сега, Майкъл никога няма да управлява в Кордова, Лила. Кълна се, че няма.

— Грешиш, Норман. Има още нещо, което знам, а ти не знаеш. И сега ще ти го кажа, съвсем безплатно при това. Майкъл притежава половинката от медальона на Хуан Луис.

 

 

Яростта пулсираше като зловонна буца в стомаха му. Целят трепереше. Норман бе доволен, че на кочияша му трябваше повече от час, за да си пробие път през мелето на уличното движение от Мейфеър до Найтсбридж. Забавянето му даде време да се овладее поне мъничко. Да гори в пъкъла дано, тая проклета жена! Нищо чудно, че я наричаха Черната вдовица. Смъртоносна… и се наслаждаваше да гледа как жертвите й се гърчат. Но медальона, как по дяволите… Мили боже, виеше му се свят и му се повръщаше. Трябваше да мисли. Трябваше да намери изход от тая бъркотия.

Норман докосна гърдите си с дланта, си. Неговото парченце от медальона бе у дома, в сейфа. От години вече не го носеше. Но то някак бе оставило отпечатъка си върху гърдите му. Точно в това беше смисълът, нали? Медальонът нямаше никаква правна сила. Майкъл можеше и да притежава половинката, която принадлежи на Кордова, но какво може да докаже с това? Че все пак Хуан Луис е искал синът му да наследи всичко? Не, не бе възможно. Човекът бе написал волята си черно на бяло в завещанието си. По това нямаше никакво съмнение.

И въпреки всичко, притежанието на медальона даваше някаква морална власт. Това никой извън семейството не би могъл да разбере, но всички Мендоса го знаеха, и точно то бе най-важното.

— Суеверни дивотии — измърмори гласно Норман. Гласът му прозвуча някак кухо в ушите му. Не беше истина. Силата на медальона, страхопочитанието, което изпитваха към него… това бе нещо толкова важно, залегнало в основата на нещата. Не можеше да го отрече, никога. Никой от тях нямаше да го стори. Нито Джейми, нито Хенри, нито…

— Пристигнахме, сър.

Каретата бе спряла и кочияшът бе слязъл, за да отвори вратата на Норман, а той дори не бе разбрал, че вече са на Базил стрийт. С мъка върна мислите си към действителността, измърмори нещо и слезе от каретата.

Къщата на Тим изглеждаше притихнала и спокойна. Стъпалата пред входната врата бяха добре пометени, в двете саксии край вратата цъфтяха цветя, месинговото мандало бе лъснато. Никой минувач не би предположил каква трагедия се разиграва в къщата. Е, може би днес ще има някакво подобрение, някаква искрица надежда. Нещо хубаво трябваше да се случи скоро, човек не може да бъде преследван непрекъснато от толкова лош късмет.

Харкърт го въведе.

— Докторът е горе, сър.

Икономът изглеждаше страшно мрачен, но пък така бе вече дни наред. Явно се тревожеше за работата си Норман го подмина и тръгна по стъпалата.

Госпожица Дансър го посрещна пред вратата на стаята на Тим. Огромното й туловище запречваше пътя.

— Ако нямате нищо против, изчакайте за момент тук, сър. Докторът сега е при младия господин. — Тя затвори вратата под носа му още преди той да успее да й отговори.

Норман облегна чело на раирания тапет в коридора. Мили боже, защо се тревожеше толкова? В края на краищата той и Тим бяха скарана от години, а и предателството на момчето бе съвсем доказано. Но това не променяше нищо. Сърцето го болеше, искаше му се да чуе, че нещата се подобряват, че Тим има шансове да се оправи. Той е мой син, каза си Норман, мой син… и после идва останалото. Плът от плътта ми. Това е връзка, която никой не може да разкъса. Също като моралната повеля на медальона, това бе реалност, която съществува благодарение на дълга поредица от събития. Ако човек отрича тези неща, накрая ще трябва да отрече и смисъла на собственото си съществуване.

Вратата на спалнята се отвори. Докторът излезе в коридора.

— Господин Мендоса, съжалявам…

Норман се втренчи в него. Знаеше, още преди да е узнал. Интонацията на този човек му казваше всичко.

— По-зле ли е? — попита Норман, опитвайки се да скрие ужаса си с този груб въпрос.

— Не точно, не в този смисъл. Съжалявам, сторих всичко, което можех. Той е мъртъв.

 

 

Хамърсмит огледа мъжете около масата в малкото преддверие на Банк ъв Инглънд.

— Господа, наближава обяд и вече сме тук повече от два часа. Може би е време да гласуваме.

Никога не предлагай гласуване, докато не си преброил гласовете и не си сигурен за резултатите, бе му казал баща му и Хамърсмит не бе забравил съвета му. Сега бе напълно сигурен, че ще получи желаните гласове. Повечето от присъстващите мразеха Мендоса, биха гледали с удоволствие как те се продънват в дън земя. Но въпреки това трябваше да помогнат. Единственият друг вариант бе да настъпи паника и хаос.

Той почака някакъв знак на съгласие от останалите, местейки поглед от човек на човек. Господи, тук бяха събрани най-могъщите хора в лондонското Сити — цялото му величие и мощ на едно място, но и цялата му жлъч и продажност. Някои от нещата, които бяха казани, представляваха образци на чиста злоба и завист, но в края на краищата всички знаеха, че сега трябва да спасяват собствените си кожи, а цената за това бе да спасят Мендоса.

Хамърсмит не гледаше на останалите като на личности. В съзнанието му към името на всеки мъж около масата бе прикачено името на институцията, която представлява. Зачака съгласието на могъщите Ротшилд и след миг получи едва забележимо кимване. Човекът от „Морган“ вдигна единия си пръст. „Хамброс“ направо се усмихна. „Глен & Милс“ се покашля и кимна иззад голяма бяла носна кърпа. Погледна „Баринг“. Той поклати глава.

Хамърсмит се сепна. Точно от там не бе очаквал проблеми. Ако някой трябваше да е съпричастен, това бяха точно „Баринг“. Не, жестът не можеше да означава това. „Баринг“ мърмореше нещо в смисъл, че било срам да се случи подобно нещо.

— Но да разбирам ли, че сте за? — попита Хамърсмит.

— Да, разбира се. Какво друго ни остава.

— Да, така е. „Каутс“ се ангажираха със същата сума. Значи общо събрахме осем милиона. — Хамърсмит погледна книжата пред себе си. Това бе просто за да печели време. От два дни пресмяташе цифрите и те се бяха запечатали трайно в съзнанието му. Сега се обърна към Рансъм. — Което значи, че не ни достигат пет милиона, сър. Ако искаме Мендоса да стъпят здраво на краката си, това остава.

Управителят на Банк ъв Инглънд прочисти гърлото си.

— Да, много мило от страна на всички вас, много щедро. Разбира се, това е във ваш интерес, но все пак… — Рансъм отпи глътка вода от чашата пред себе си и продължи: — Тъй като Ситито отново полага забележителни усилия да се спаси, банката ще гарантира петте милиона, които не достигат.

От шестимата мъже, които го наблюдаваха напрегнато, се откъсна всеобща въздишка на облекчение.

— Но, разбира се, ще поставим някои условия — добави Рансъм. — Когато една обществена институция се ангажира толкова сериозно, не може без условия.

— Какви условия имате предвид, сър? — попита човекът от Хамброс.

Рансъм отново прочисти гърлото си.

— Става въпрос за, ъъъ… за настоящата управа на Мендоса. Доказаха недалновидността си. Мисля, че трябва да помолим негова светлост и двамата му братя да отстъпят отговорността за управлението на банката.

Петима от мъжете кимнаха дълбокомислено. Хамърсмит се въздържа от каквато и да е реакция. Горкият Норман, мислеше си той, клетият нещастник, няма представа какво му кроят.

— Значи предлагате — поинтересува се Ротшилд, — Мендоса все пак да прекратят дейността си, така ли? Имам предвид, когато изплатят всичките си дългове, естествено.

„Глен & Милс“, бе този, който тихо рече:

— Ако Мендоса изчезнат от сцената, кой, ако позволите да запитам, ще ни върне парите?

Около масата се понесе тих кикот. Забележката не бе особено смешна, но всички се нуждаеха да се засмеят на нещо.

— Е — настояваше „Глен & Милс“, — какво предлагате?

— Едно ново дружество — спокойно рече Хамърсмит. — Нещо като това, което се получи след реорганизацията на „Баринг“.

„Баринг“ се усмихна и кимна.

— Добро предложение — рече Рансъм, сякаш идеята бе някакво гениално хрумване. — Това естествено зависи от тях самите, но ако бъде предложена тази идея, ние можем да я подкрепим. Между другото, има още нещо. Участието на Банк ъв Инглънд в този фонд трябва да бъде гарантирано с личното имущество на всички старши съдружници.

— Гарантирано? — попита Хамърсмит. — Имате предвид, като евентуална гаранция ли, сър?

— Не. Съжалявам, че звуча толкова коравосърдечно, но се опасявам, че в този случай това не би било достатъчно. Банката ще настоява Мендоса да ликвидират имуществото си възможно най-скоро. Сам ще им съобщя това.

 

 

Сан Хуан, на разсъмване

Колкото и да бе изтощен, Майкъл не успя да спи добре. Мъчеха го ужасни кошмари и когато слънцето започна да се издига над хоризонта, той се събуди, целият облян в студена пот.

Бе оставил завесите дръпнати и вратата на балкона отворена, но въпреки това в стаята бе страшно задушно. Майкъл стана от леглото и наплиска с вода лицето си, без да ходи до банята в дъното на коридора, а с помощта на каната и легена, които Бригс винаги оставяше в стаята му.

На Кахе Сан Франсиско имаше една таверна, която отваряше много рано. Той се запъти натам, зажаднял за чаша горещо силно кафе и малко ром. Вратът му бе ожулен и го болеше. Той го разтърка и си припомни. Мили боже, какво бе онова създание? Мъртвец, върнат към живот, по думите на Обадия. Това бе напълно откачено, но каква бе истината? И ония жаби, защо…

Майкъл разтърси глава, за да се отърси от спомена за невероятните сцени, на които бе станал свидетел. Замисли се за Бет и Нурия. Първо ще изпие кафето и рома си, после ще провери как са и двете. Можеше да се отбие на „Кахе Крус“ на връщане към странноприемницата.

Имаше нещо, което се опитваше да си припомни през цялата нощ, докато се измъчваше в съня си. Сега то неочаквано нахлу в съзнанието му — гласът на Магдалена прозвуча в ушите му, кристално ясен и разбираем в светлината на новия ден. Силата е свята, а силата на една жена е най-святото нещо.

Бет. Велики боже, това се казваше сила. Винаги я бе усещал у нея, дори малко себе боял, но…

— Сеньор Къран! Слава богу, че сте тук. Бях тръгнал към…

— Добро утро, Лус. Много рано си станал.

Банкерът излизаше от пощата, стиснал в ръката си някакъв плик. Изглеждаше ужасно, по-зле, отколкото се чувстваше Майкъл. Кожата на пуерториканеца, както и бялото на очите му, имаха болнаво жълт цвят. Челото му бе обсипано с капчици пот и целият трепереше:

— Какво има? — попита Майкъл. — Какво е станало?

— Сеньор — промълви Лус, после млъкна, сякаш устата му не можеше да изрече думите.

Майкъл го хвана за ръката.

— Ела с мен. Ще си поръчаме кафе и нещо за пиене. Тогава ще ми разкажеш всичко.

Наложи се почти да влачи банкера през улицата, после по прохода, който водеше към таверната на „Сан Франсиско“. Лус все се дърпаше и се опитваше да каже нещо.

— Не сега — няколко пъти му каза Майкъл. — Първо малко ром, че да ти дойде малко живец, после ще говорим.

Край тезгяха стояха няколко работника, а на една маса в дъното седеше някаква беззъба старица. Тя спеше с отворена уста, подпряла глава на стената. Майкъл издърпа Лус към дъното на дългото тясно помещение, като се спря само колкото да поръча на кръчмаря две кафета и два двойни рома.

Чашите бяха донесени бързо. От няколко седмици насам Майкъл си бе спечелил трайно репутацията на богат и могъщ човек.

— Пий — нареди той, като сам направи същото. — Кажи сега какво става? Сигурно е свързано с телеграмата в ръцете ти, нали?

Лус сякаш бе забравил телеграмата. Сега я погледна, леко изненадан.

— Да, да — прошепна той. — Телеграмата. Тя е за вас.

Той му я подаде през масата. Майкъл изглади плика, смачкан от потните пръсти на Лус, и видя, че е адресиран до него.

— Кога пристигна това?

— Преди половин час, сеньор. Може би час. Не повече.

Пликът бе запечатан, но това нищо не доказваше. Лус сигурно знаеше какво пише в него, иначе нямаше да е в подобно състояние. По устните на Майкъл заигра лека усмивка. Досещаше се за съдържанието. И ако беше прав, всичко се нареждаше точно както трябва.

— Кажи какво пише.

— Но, дон Майкъл, телеграмата е до вас. Просто така се случи, че се намирах в пощата, когато пристигна. Защото се надявах да получа съвет от банката в Лондон. От Каутс. И тогава…

— Това е от Каутс, нали? Не се прави на потаен, смешно е. Знам, че държиш телеграфиста в джоба си. И аз на твое място бих направил същото.

Лус кимна. В очите му имаше сълзи.

Si, телеграфистът ми каза. От Каутс е. Казват… — Той преглътна думите, неспособен да продължи.

— Нека ти помогна — тихо рече Майкъл. — Казват, че няма пари, нали? Че не могат да пратят един милион на сметката ми.

Лус кимна, а нещастието му не можеше да се опише с думи. Майкъл си позволи да извика от радост. Старицата захърка по-силно, в знак на протест срещу шума. Кръчмарят хвърли бърз поглед към тях, но веднага отмести очи.

— Всичко е точно както го бях планирал — тихо каза Майкъл, сдържайки радостта си. — Точно по график.

— Но, сеньор, банката ми… — Гласът на Лус бе просто дрезгав шепот. Той се огледа, за да е сигурен, че наблизо няма никой, който може да ги чуе, после се наведе напред. — Няма пари, с които да отворя днес. Всички са уплашени от американците. Сега теглят спестяванията си, за да могат да заминат оттук. Ако от Каутс ме бяха посъветвали както очаквах, щях да ида при губернатора и да го помоля за…

— Чуй какво ще ти кажа. — Майкъл прекъсна потока от думи и прикова с поглед банкера, накара го само с изражението си да мълчи и да слуша. — Стегни се. Онзи милион бе въз основа на документ, издаден от Мендоса. Трябваше да се изплати при поискване, без отлагане. В десетдневен срок. Щом парите не идват, то е, защото Мендоса не могат да платят.

Лус го зяпаше, притихнал и изумен. Заклати главата си невярващо.

— Не — изграчи най-сетне той. — Мендоса, не, не може да бъде.

— Напротив, може. Това е самата истина. — Майкъл отвори плика и бързо прегледа съобщението. — Да, точно както ти казах. Хамърсмит, служителят на Каутс, е много предпазлив. Винаги е такъв. Но точно това означават думите му. Мендоса не могат да платят.

— Но…

— Но нищо. Точно това исках.

— Вие? Но, сеньор, аз ви се доверих. Казахте ми, че…

— Казах ти, че ще спечелиш добре от това, което предлагам. И ето, че стана точно така. Притежаваш равностойността на петнадесет лири стерлинги. Плюс онова, което си спестявал в банковите си сметки в Ню Йорк. Сега е време да си тръгнеш, Лус. Вземи си билет за първия възможен кораб. Иди в Ню Йорк и заживей така, както планираш от години.

— Но как мога да замина? Банката… клиентите ми… те ще ме разкъсат на парчета.

— Не и ако не могат да те открият. Вземи всичко необходимо, както и парите си… — Майкъл млъкна и се вгледа в лицето му. — Нали не си използвал собствените си пари, за да покриеш недостига в резервите на банката?

Лус поклати глава.

— Не още. Разбира се, ако бях сигурен.

— Отлично. Значи няма проблеми. Скрий се, Лус. Скрий се в миша дупка, докато успееш да заминеш от острова. А аз ще ти помогна с каквото мога.

— Сеньор, не разбирам. Банката, плантаторите… — Той вече съвсем открито плачеше. По жълтите му хлътнали бузи капеха големи сълзи.

— Я се стегни — заповяда му Майкъл. — Не се дръж като жена.

Силата на една жена е най-святото нещо. Думите проблеснаха в главата му, но Майкъл се отърси от тях. Не сега, няма време.

— Чуй ме. Плантаторите съвсем не са в неизгодно положение. И те получиха по петнадесет хиляди лири. Това ще остане за тях, когато се откажа от покупката на плантациите. Сам написах тази клауза в договорите. Това е цената за това, че сключих с тях сделка.

— Значи през цялото време сте знаели — прошепна Лус. — Въобще не сте възнамерявали…

— Точно така. Но сега това няма значение. — Майкъл извади часовника от джоба си. — Наближава седем часа. Имаш малко повече от час. Иди в апартамента си, вземи си парите и нещата, от които най-много се нуждаеш, и тръгвай. — Той направи пауза. — Имаш ли къде да идеш? Сещаш ли се за някое място, където да се скриеш, докато намериш кораб?

— Разбира се — глухо каза Лус. — Роден съм и съм и съм отраснал в Пуерто Рико. Разбира се, че знам къде да се скрия.

— Чудесно. Заключи хубаво банката. Сложи всички ключове в плик и го запечатай добре, а на него напиши името ми. На път за където и да решиш да идеш… — Лус понечи да каже нещо, но Майкъл вдигна ръка. — Не ми казвай, не искам да знам. Но където и да отиваш, отбий се в странноприемницата и остави ключовете там. Дай ги лично на слугата ми, Бригс. Не, чакай малко. — Майкъл се поколеба, но после реши. — Попитай за Бет — за доня Исабела — дай на нея плика. На никой друг, разбра ли? И се постарай да идеш там преди осем часа. После изчезвай от Сан Хуан.

— Банката… — отново промълви Лус, съвсем отчаян.

— Сега банката е моя. — Майкъл се усмихна. — Аз ще се погрижа за банката.

 

 

Оставаше само час до отварянето на банката. Дори по-малко. Часовникът му показваше седем и пет. Нямаше време да иде на „Кахе Крус“. Трябваше да остави Нурия на грижите на Самсон, поне засега. Посещението при Бет също трябваше да почака. Но поне за нея бе сигурен. Силата на една жена, най-святото нещо.

Майкъл се запъти бързо към „Ла форталеса“. Хората вече излизаха по улиците, но той никого не поздрави, просто вървеше толкова бързо, колкото можеше, без да изглежда сякаш бяга.

Пред вратата, която водеше към личния апартамент на губернатора, стоеше един униформен служител от местната милиция.

— Искам да се срещна с генерал Девега. Кажете му, че Майкъл Къран го търси по въпрос от крайна спешност.

Войникът се изправи още повече.

— Генералът не се среща с никого преди девет часа. Тогава той ще е в кабинета си.

— С мен ще се срещне. Предайте му съобщението ми.

— Девет часа, сеньор. В кабинета. Входът е от другата страна.

Господи! Нямаше никакво време да спори с тоя човек. А ако реши да го избута от пътя си, това би донесло някои сериозни последствия. Военните, както навсякъде по света, много се засягат, когато някой прояви незачитане спрямо тях. Майкъл бръкна в джоба си и извади шепа песети. Нямаше представа колко са. Но явно се оказаха достатъчно. Войниците бяха с достатъчно ниски заплати и от това, естествено, ставаха лесно подкупни.

Мъжът не погледна парите, докато ги взимаше и ги пъхаше в джоба на униформата си.

— Почакайте тук. Ще предам съобщението ви на генерала. Но това е всичко, което мога да направя.

Майкъл кимна.

Не чака дълго, но му се стори, че всяка секунда е цяла вечност. И през цялото време в главата му отекваха истините, на които започваше да вярва. Планът действаше. Бе проработил. На практика всичко бе готово. Господи! Вече държеше в ръце наследството си!

— От тук, сеньор. Генералът ще се срещне с вас.

Майкъл последва войника по дълъг коридор, докато стигнаха малка слънчева стая с изглед към морето. Девега закусваше с churros и кафе. Имаше една чаша и за Майкъл, а докато той сядаше, един слуга я напълни с кафе.

— И така, сеньор Къран, какво може да е толкова спешно, че не може да почака още час, докато се преместя в кабинета си?

Майкъл изчака слугата да излезе от стаята и едва тогава проговори.

— Банка Мендоса не може да отвори днес. Нямат пари.

Девега се втренчи в него.

— Това е невъзможно — рече той след няколко секунди.

— Уверявам ви, че е самата истина.

Генералът понечи да се изправи.

— Лус. Сигурно той си е присвоил резервите. Ще изпратя войниците…

— Седнете, сър. Моля да ме изслушате. Лус не е направил нищо. Поне нищо незаконно, което да се отнася до вас. Мендоса в Лондон са фалирали.

— Мендоса? Откъде знаете това?

— Получих една телеграма. — Къран размаха плика, но не даде на губернатора да я прочете. Съобщението не бе точно в този смисъл, в който го представяше Майкъл. Девега нямаше да разбере намеците на Хамърсмит. — Освен това, аз съм член на семейството.

— Вие сте Мендоса?

— Точно така. Роден съм в Кордова. Баща ми е Хуан Луис Мендоса Калеро. Истинското ми име е Мигел Мендоса Къран.

— Познавах баща ви, поне бях чувал за него. Но вие въобще не споменахте…

— Извинете ме за това. Беше по-удобно да запазя в тайна връзката си, поне за известно време.

Девега се облегна на стола, отпи малко кафе и заговори бавно и отчетливо:

— Започвам да си мисля, че има много неща в плановете ви, които не са ми известни, сеньор Къран… извинете, сеньор Мендоса. Може би ще бъдете така любезен да ме осветлите по някои въпроси.

— Можете засега да продължите да ме наричате Къран. И признавам, наистина не бях кой знае колко откровен. Но сега това няма значение, нали? Вашето управление тук почти приключва, не мислите ли така?

— Доколкото разбирам, говорите за американците.

— Разбира се.

Девега кимна.

— В това има известна доза истина. Искам да кажа, че предположението ви не е напълно неоснователно.

— Нали не смятате да се биете? Никога не сте възнамерявали да направите това.

— Някои битки са толкова неравни, че са направо абсурдни. Не сте ли съгласен с мен?

— Да, съгласен съм. Един мъдър човек винаги знае коя битка каква е. Затова скоро вие ще се приберете в Испания. Може би ще се срещнем там. Самият аз, предполагам, скоро ще ида там.

Генералът не бе наясно накъде се насочва този разговор, но бе готов да чака търпеливо, докато узнае.

— Така ли? В Кордова, може би?

— Именно, в Кордова. Банката в Лондон е пред фалит. Но Банка Мендоса в Испания е силна, както винаги.

— Радвам се да го чуя — тихо рече Девега. — Това е добра банка, надеждна, добра опора за клиентите си. Особено когато се върнат у дома след продължително отсъствие.

— Да, съгласен съм с вас. А аз ще бъда patron на банката в Кордова. Това е мое законно право, като син на баща ми.

Девега кимна още веднъж.

— Всичко това е много интересно, сеньор. Но междувременно се намираме в Пуерто Рико, а на този остров има само една частна банка. И ако сега вие ми заявявате, че в нея няма пари, че тази сутрин не може да отвори, аз трябва веднага да ида при войниците си и да им кажа да са готови да потушат един бунт.

— Няма нужда да се стига до бунт, генерале.

— О, така ли? Радвам се да го чуя. Но как предлагате да го предотвратим?

— Смятам веднага да поема управлението на банката, да набавя средства от личните си пари.

— Разбирам. Много добре. Но имате ли лични пари, сеньор Къран? Ако те са вложени в банката, която няма пари… — Той сви рамене и остави изречението си недовършено.

— Парите ми са в Лондон, генерале. Това, от което се нуждая в момента, са пари в брой — истински песети — и то тук, в Пуерто Рико. Не много, просто толкова, че банката да продължи да изплаща влогове, докато стане възможно да се приложат по-обикновени мерки.

— И колко смятате, че е това, сеньор Къран?

— Около двеста хиляди песети, или около петдесет хиляди лири стерлинги.

— Разбирам. Е, сеньор, ако имах на разположение такава сума, с радост бих ви я заел, но…

— Тридесет дни — рече Майкъл, като натъртваше на всяка дума. — Лихва от седем процента. Цялата сума ще ви бъде изплатена на частна сметка на ваше име в Банка Мендоса в Кордова.

Губернаторът присви очи.

— Американците — тихо рече Майкъл, — ще конфискуват всичко ценно, което намерят, нали? И преди всичко парите в брой.

— Да, при всички нахлувалия става така.

— Е, тогава?

Девега отново се колебаеше. Но след миг стана и излезе от стаята, без да каже нищо. След четири минути се върна с преносима каса.

— Вътре са. Това е ключът. Ще изпратя някой от войниците си, за да ви охранява по пътя до трезора на банката. И се благодарете на своя бог, сеньор Къран, че войникът няма да знае, че в тази каса се намира цялата му заплата за август, както и заплатите на колегите му в милицията.

— Няма да му кажа, генерале. А е малко вероятно това да има някакво значение в края на август. А сега, предполагам, че желаете да подпиша някакъв документ?

Губернаторът извади хартия и мастило. Майкъл написа бележката в два екземпляра, един за него и един за Девега, после и двамата сложиха подписите си под тях. Когато свършиха, той се изправи усмихнат и кимна в знак на благодарност. Съчиняваше наум телеграмата, която щеше да изпрати на Норман Мендоса в Лондон.

 

 

Бет го чакаше в двора на странноприемницата.

— Почти нищо не разбрах от онова, което ми каза сеньор Лус — рече тя. — Но мисля, че това е за теб. Че трябва да го получиш преди осем часа.

Той взе плика от ръцете й. Бе вързан с мръсна червена лента и бе удивително тежък.

— Да, и за двете неща си права. Благодаря ти. Извинявай, но нямам време да ти обясня. Добре ли си? Някакви последици?

— Не и такива, с които да не мога да се справя.

Тя изглеждаше удивително — спокойна, самоуверена и красива. Косата й бе вдигната на кок, челото й бе открито, облечена бе в красива синя ленена рокля, в която изглеждаше толкова прохладна, въпреки жегата на утрото.

— Ти си фантастична — каза Майкъл и наистина го мислеше. — Няма равна на теб, Бет Мендоса, освен може би майка ми.

— Струва ми се, че това е най-смисленият комплимент, който някога съм получавала от теб, Майкъл.

Той се ухили.

— Преди няколко дни сигурно нямаше да е, но днес е така. Трябва да тръгвам. По-късно — обеща той. — По-късно ще поговорим за всичко.

Той се наведе и я целуна. Устните й бяха нежни и меки като коприна, прелестни.

— По-късно — повтори той. После изтича към улицата, където войникът с касата в ръце го очакваше.

Банка Мендоса отвори пет минути след осем. Закъснението не се дължеше на Майкъл, но просто намирането на точния ключ за всяка врата във връзката, оставена от Лус, го бе забавило толкова. Касиерите чакаха в края на голяма тълпа. Когато отключи входната врата, Майкъл направи знак на персонала на банката да се приближат.

— Сеньор Лус не е тук — тихо рече той. — Сега аз управлявам. Идете по местата си и се пригответе да отворите. — После се обърна към множеството пред вратата и каза на висок глас: — Ще ви пуснем вътре след десет минути, веднага щом чиновниците се приготвят. Моля да ни извините за закъснението и да проявите търпение. Няма място за притеснения. Всичко е под контрол.

Хората замърмориха недоволно помежду си, раздразнени от закъснението, но готови да повярват на този esranjero, защото искаха да му вярват. Ако лъжеше, всичко бе загубено и те никога нямаше да видят спечелените с тежък труд песети, които бяха вложили в банката. Освен това всички знаеха, че този ирландец е приказно богат. Ако той управлява, значи и банката ще има пари.

Майкъл въведе тримата чиновници в банката, като затвори здраво вратата зад гърба им.

— Сеньор — прошепна единият от тях, когато Майкъл се запъти към кабинета на Лус. — Сеньор Къран.

Si, digame.

Мъжът погледна към улицата и чакащите клиенти. Вместо да каже нещо, той отвори чекмеджето под тезгяха със счетоводните книги. Беше празно. Той погледна Майкъл с безмълвна молба в очите.

No passe nada — рече Майкъл. — Нищо не е станало. След минутка ще ви донеса пари. Преди да отворим.

Чиновникът кимна, но в очите му още се четеше предпазливост. Все пак и той, както хората отвън, бе готов да повярва, защото искаше да вярва.

Майкъл отиде в кабинета на Лус и пусна резето. Отзад имаше друга врата, която водеше към прохода зад банката. Надяваше се, че и тя ще се заключва с плъзгащо се резе. Но уви. Трябваше да намери още един от тия проклети ключове. Пробва с три от тях, преди да открие точния ключ, с който успя да отвори вратата. Откак бе пуснал чиновниците, бяха изминали седем минути.

Войникът чакаше, хванал в една ръка касата, а в другата си мускета. Мускети, господи! Испанската армия бе въоръжена по същия начин както по времето на Наполеон. На полуострова положението бе лошо, но пък на това, което бе останало от колониите, бе далеч по-зле. Нищо чудно, че Девега не си прави илюзии да се бие с американците. Къран взе металната кутия.

После изгледа как войникът се отдалечи, заключи вратата към прохода и отвори касата. Вътре имаше няколко подредени купчинки банкноти. Той разрови едната, за да прецени горе-долу каква е сумата, тъй като нямаше време да ги брои. После взе три купчинки и ги занесе в паричния салон, където го чакаха чиновниците.

— Това ще ви стигне като за начало. Ако ви потрябват повече, ще ви дам. Не бързайте, бавете се с всеки клиент. Записвайте всичко много внимателно. Разбрахте ли?

Тримата кимнаха едновременно. Доволен, Майкъл отключи вратата на банката. Тълпата се втурна напред, като всеки се опитваше да се нареди пръв на опашката, но в движенията и в гласовете им нямаше и следа от паника. Самото му присъствие им вдъхваше увереност. Тъй като той бе тук, а и банката отвори, вече не им се струваше толкова спешно да изтеглят парите си. Къран погледа известно време как върви работата, после се върна в кабинета.

Бюрото на Лус бе точно под портрета на Мария Ортега. Струваше му се, че очите на старицата се впиват в гърба му, докато съчиняваше телеграмата си до Лондон.

„С РАЗРЕШЕНИЕ ОТ ГУБЕРНАТОРА НА ОСТРОВА ПОЕХ УПРАВЛЕНИЕТО НА БАНКАТА ТУК ЗА ДА ПРЕДОТВРАТЯ ПАНИКА И ФАЛИТ ТОЧКА ЛИЧНИЯТ МИ КАПИТАЛ ГАРАНТИРА ПЛАТЕЖОСПОСОБНОСТ ТОЧКА ВРЪЩАМ СЕ В ЛОНДОН ПРИ ПЪРВА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА УЗАКОНЯВАНЕ ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НА УПРАВЛЕНИЕТО ТОЧКА“

ПОДПИС МАЙКЪЛ МЕНДОСА КЪРАН

Майкъл прочете на глас съобщението и се закикоти. Това щеше да даде храна за мислите на Норман Мендоса. И още нещо, целият остров щеше да узнае за съдържанието на телеграмата почти едновременно с телеграфиста. Много добре.

Той отиде до вратата, за да се увери, че всичко в паричния салон върви добре, след което се измъкна през задната врата, за да пусне телеграмата.

 

 

Тили пристигна в банката малко преди обяд. Майкъл стоеше край тезгяха на единия от чиновниците, доволен, че клиентите се държаха спокойно. А през последния час четирима души дори бяха вложили пари, вместо да теглят. Бе успял да предотврати бунта, а две трети от парите на Девега все още стояха непокътнати.

Тили изтича при него, без да обръща внимание на тълпата.

— Госпожица Бет ме изпрати, господин Къран. Каза, че сигурно сте тук. Казва, че трябва да идете…

— Ела вътре. — Къран издърпа жената в кабинета. Каквото и да бе съобщението на Бет, той не искаше да го чува цялата тълпа, дори и да бе малко вероятно някой от тях да разбира английски.

— Кажи сега — рече той, когато затвори вратата. — Какво има?

— Не мога да ви кажа точно, господин Къран. Само това, че едно негърче дойде да ви търси в странноприемницата преди мъничко. Госпожица Бет поговори с него. Или поне се опита. Туй дете не може да каже и две думи, дето да ги разбере човек.

— Обадия — каза Къран. Сигурно е той. Нямаше друго негърче, което да го търси в посадата Сан Хуан Батиста. — Така ли се казваше момчето, Обадия?

— Май така му викаше госпожица Бет. Тя, естествено, нищичко не разбираше от думите му, но то все я дърпаше за полата да дойде с него. Казах й да ви почака, или поне да вземе мен и Том, ама тя каза, че не й трябвал никой, освен вас. — Тили изсумтя, очевидно чувствата й бяха сериозно наранени.

Майкъл пъхна касата в бюрото и го заключи. Бе успял да открие сейфа зад портрета на Мария Ортега, но той се отключваше с някаква комбинация, която Лус бе забравил да му съобщи. Бюрото трябваше да свърши работа.

Майкъл показа на Тили задния вход.

— Оттук трябва да вървиш все по прохода и ще стигнеш до „Кахе форталеса“. Върни се в странноприемницата и остани там с брат си, докато се върна с госпожица Бет.

— Ама аз не ви казах къде отиде тя — запротестира жената. — Не ви…

— Знам къде е отишла.

Майкъл заключи вратата след нея, после мина през паричния салон, като си наложи да изглежда съвсем спокоен и да върви бавничко. Но щом се озова на улицата, ускори ход и се запъти към „Кахе Крус“. Искаше му се да тича, но не смееше. Прекалено много очи наблюдаваха всяко негово движение. Животът в Сан Хуан всеки миг можеше да избухне, а той се бе превърнал в един от факторите, които поддържаха равновесието. Слава богу, че не трябваше да върви дълго.

След няколко минути вече минаваше покрай бордея. Секунди по-късно зави по уличката и се втурна да бяга.

Майкъл почука, но никой не се отзова. Натисна дръжката и вратата се отвори. Къде, по дяволите, бяха тримата пазачи, които бяха назначили предната нощ?

— Самсон! — извика той. — Бет! Къде сте?

— Майкъл! Слава богу. Дойдох веднага, щом можах, но бе прекалено късно, за да я спра. Тя… — Бет млъкна и изтича през стаята към него.

Майкъл я хвана за раменете. Колкото и да бе разтревожен, той не пропусна да забележи, че те бяха голи над широкото деколте на роклята й, а кожата й бе мека и нежна като сметана.

— Какво е станало? Добре ли си?

— Аз съм добре, но Нурия…

— Какво се е случило? — попита той отново. — Къде е Самсон?

— Ела. Не мога да ти обясня. Трябва сам да видиш.

Тя го задърпа след себе си и той разбра, че го води към вътрешния двор между къщата и бордея. Само след миг чу и шума. Ужасно крякане, грачене и пърхане. Бе почти толкова страшно, както и барабаните от предната нощ.

— Птиците — измърмори той. — Проклетите й птици.

Бет не отвърна. Вече се намираха в двора, а въздухът бе изпълнен с летящи същества. Половината от клетките бяха отворени, а обитателите им кръжаха и пърхаха из въздуха между стените на двора. Около главата му се носеха приказно оцветените пъстри папагали, канарчета, сипки и какви ли не други птици. Те му пречеха да види какво става в двора. Но след миг забеляза Самсон.

Старецът бе коленичил на земята. Обадия се бе свил наблизо, а малко по-далеч се намираха тримата яки младежи, които трябваше да са на пост. Те се бяха сгушили в един ъгъл, закрили лицата си с ръце, очевидно ужасени от ненормалното поведение на птиците.

— Самсон, какво има? Какво е станало тук? — Майкъл се приближи, като отблъскваше крилатите създания, които кацаха по главата и раменете му и крещяха враждебно.

Старецът не го погледна. Нурия лежеше на земята в краката му, облечена в някаква дълга черна роба. Той говореше само на нея.

— Миси Доня — повтаряше старият човек. — Миси Доня. Казах ви, че verdad не е добре да идвате тук. Но вий не щяхте да слушате стария Самсон. Старият Самсон е роден във вериги, какво може verdad да знае той?

Майкъл клекна до него. Самсон люлееше главата на господарката си в скута си. Майкъл веднага разбра, че е мъртва. Кожата й бе опъната по лицето като някаква маска, очите й бяха затворени, а устните й бяха съвсем безкръвни.

— Какво стана? — попита той.

Самсон дръпна с пръст черния плат и посочи врата на Нурия. Там зееше рана, заобиколена от полусъсирена кръв. Майкъл ахна, когато започна да му се изяснява какво се е случило в действителност. Раменете на Нурия бяха покрити с белези от нокти, а раната в плътта й бе направена от клюн. Бе изкъпвана до смърт.

— О, господи… — промълви Майкъл, задавен от скръб. — О, господи…

Самсон се клатеше напред-назад и вече плачеше открито.

— Казвах й и пак й казвах. Verdad не отивайте там, Миси Доня. Рекох, това е verdad странно. Сигурно тая зла Асунта е омагьосала с вуду и птиците, не ходете там. Тоя син papagayo, той е най-лошият. Рекох, лошият късмет verdad дойде в къщата, когато донесохте вкъщи тоя син papagayo.

Майкъл с мъка откъсна очи от Нурия и доказателството за онова, което му изглеждаше немислимо, и вдигна поглед. Стори му се, че птиците в двора са станали повече. Нямаше покрив, но въпреки това нито една от тях не бе отлетяла. Изведнъж, насред врещящия облак, той забеляза хиацинта. Папагалът летеше съвсем целенасочено от клетка на клетка, хващаше се с нокти за бамбуковите решетки и повдигаше с клюна си вратичките.

— Мили боже! — възкликна Майкъл. — Ако не го виждах с очите си, нямаше да повярвам. — Той се изправи на крака, обзет от внезапна тревога за Бет. Тя се бе отдръпнала и стоеше в рамката на вратата. Нито една птица не прелиташе през тази бариера. Майкъл се приближи към нея, борейки се на всяка крачка с птиците.

— Всичко е заради този син папагал. Успял е да отвори всички клетки. — Трябваше да вика до ухото й, за да го чуе през страхотната врява.

— Да — извика Бет. — Наблюдавах го. Това е невероятно. Нурия, тя…

— Да. Птиците, или поне една от тях, може би синият папагал… — Майкъл спря, защото не искаше да й разказва тази ужасна история.

Бет стисна ръката му.

— Майкъл, виж!

Той се обърна към двора. Вече всички клетки бяха отворени, но освободените птици сега не летяха безцелно в двора, а започнаха да се подреждат в някаква правилна форма.

Пред очите им птиците образуваха във въздуха едно голямо V, начело с хиацинта. Като едно цяло пулсиращата жива маса се придвижи към мястото, където Самсон все още коленичеше край тялото на Нурия. Обадия също бе там, притиснал лице към коленете си и покрил глава с ръце. Тримата пазачи все още клечаха в ъгъла.

В продължение на един бездиханен миг птиците сякаш увиснаха във въздуха. Хиацинтът се спусна надолу, приближи се на няколко сантиметра от тялото на Нурия и после, отново се извиси нагоре. Птиците като една се стрелнаха след него. Ярките им цветове блестяха на синия фон на небето. После хиацинтът нададе пронизителен крясък и птиците, вече свободни, изчезнаха из синевата.

 

 

— Той се сбогуваше с нея — рече Бет. — Знам, че звучи налудничаво, но съм сигурна, че папагалът й казваше довиждане.

Намираха се в кабинета на банката. Вече се бе смрачило и бяха сами.

— Всичко, което се случи от вчера насам, изглежда налудничаво — съгласи се Майкъл. — Човек би повярвал само ако го преживее. Но трябва да призная, че ти изглеждаш чудесно след всичко това.

Бет сбърчи носле.

— Не мога да кажа същото и за теб, Майкъл Къран. Не си се избръснал. И миришеш.

— Извинявай. Денят наистина бе дълъг.

След като птиците бяха отлетели, те останаха с Обадия и трупа на Нурия, докато Самсон уреди подробностите около погребението.

— Няма ли някакви власти, които трябва да уведомим? — бе попитала Бет.

— Не се сещам за никакви власти. В това общество винаги всичко е било съвсем примитивно и простичко. А сега, когато хората очакват американците да ги превземат, каквито и системи да са останали, те бързо се разпадат. Губернаторът и войските му са нащрек за евентуални безредици, масова истерия или бунтове. Сега те трябва да пазят реда и не могат да се тревожат за смъртта на една жена.

— Смъртта й — бавно бе повторила Бет. — Това убийство ли бе, Майкъл?

— Убийство от кого? — Гласът му издаваше умората и скептицизма му. — От една птица? Нима е възможно?

— Не — отвърнала бе тя на своя, а не на неговия въпрос. — Това не бе убийство. Мисля, че Нурия е искала да умре.

— Може би. Тя имаше някаква връзка с папагала. Но това е дълга история, сега няма време да ти я разказвам. Но някой ден ще го направя. Все пак не мисля, че хиацинтът щеше да направи нещо, което Нурия не би желала.

Това бе всичко, което успяха да си кажат, тъй като Самсон се бе върнал заедно с няколко възрастни жени. Те щяха да приготвят тялото за погребението на следващия ден.

— Казах на свещеника да направи хубаво християнско погребение на Миси Доня. Той verdad каза, че ще го направи.

Щом чу това, мнението му за йезуита значително се подобри. Свещеникът спокойно можеше да откаже да погребе Нурия по католически и никой, освен Майкъл и няколко бивши роби, нямаше да възрази.

И тъй, той и Бет си бяха тръгнали. Самсон и Обадия и останалите щяха да се отдадат на своята скръб, но мястото на двамата чужденци не бе там.

— Трябва да ида в банката — бе обяснил Майкъл. — Но първо ще те заведа в странноприемницата.

— Не, моля те — запротестира Бет. — Вземи ме със себе си.

Така и стори. Ето че сега се намираха в кабинета на Лус и бяха единствените в сградата.

— Искаш ли да идеш на погребението утре? — попита Майкъл.

— Да, искам. Слушай, Майкъл… — Бет се наведе, за да хване ръката му, но свъси вежди и се отдръпна. — Извинявай, но наистина миришеш ужасно.

Майкъл се изкикоти.

— Нищо чудно. От вчера сутринта не съм се къпал като хората, а оттогава се случиха доста неща. Горе, в апартамента на Лус, има баня. Ей сега ще ида там. Но първо, сигурна ли си, че искаш да останеш тук, с мен?

Майкъл й бе обяснил, че трябва да остане в банката за през нощта.

— Тук има много пари, а както вървят нещата, няма да се изненадам, ако започнат грабежи. А не мога да отворя сейфа, не знам комбинацията. Утре ще повикам някого, за да го разбие, а после ще сложа нова ключалка. Но дотогава по-добре да остана да пазя.

— Тогава и аз ще остана с теб — бе казала Бет. — Не казвай не. Наистина не искам да съм сама.

Сега тя повтори същото.

— Тук, с теб, съм много по-щастлива, отколкото сама в странноприемницата. Дори и да си мръсен. Тук ли ще спим, или горе, в апартамента?

— Тук, в кабинета. Поне аз трябва да остана тук. Наистина е страшно важно да наглеждам тези пари. Хич не беше лесно да ги намеря, а с тяхна помощ избегнахме ужасна криза. За известно време няма откъде да намеря друга.

Тя огледа тясната кушетка и твърдия, покрит с плочки под.

— Хмм, добре, тогава. Това е животът на един банкер: винаги да пази парите си. Сигурен ли си, че това е бъдещето, за което мечтаеш?

— Да. — Закачливостта бе изчезнала от гласа му и изражението му бе много сериозно. — Съвсем сигурен съм. Но не тук, разбира се. В Кордова. За това съм роден, Бет. Това е наследството ми, заветът на дедите ми.

Тя кимна. Ами аз, искаше й се да попита, но знаеше, че е прекалено рано за това. Бавно и мъчително изграждаха отново близостта, която бяха чувствали преди. Тя не знаеше накъде ще ги отведе този мост, но не искаше да го разруши, преди да е узнала.