Бевърли Бърн
Пламъкът на отмъщението (12)

11.

Лондон, девет часа вечерта

Първия път, когато бе отишъл в кръчмата „Трите херинги“, времето беше студено и мъгливо. Тази вечер бе горещо и влажно, но мястото изглеждаше съвсем същото. В бара нямаше посетители и той бе сам с кръчмаря.

— Добър вечер, сър. Какво ще желаете?

Норман си припомни, че предния път плати на човека за собственото си бренди. Тази вечер бе прекалено топло, за да пие бренди.

— Една халба от най-добрата ви бира.

Съдържателят наточи бирата в метална халба и му я подаде. Норман отпи една голяма глътка, после погледна към стаята за вътрешни лица в дъното на помещението.

— Другият господин ви очаква, сър.

Норман кимна и тръгна към стаята с чашата в ръка. Този път Хайръм Лейси седеше край прозореца, облегнат на широкия дървен перваз, и си вееше с един сгънат вестник.

— Добър вечер, господин Мендоса. Малко е топличко, не мислите ли? Простете, че не ставам да ви посрещна. Подаграта ми пак се обади. — Той махна с вестника към подутия си крак. Беше го подпрял на стара кожена възглавничка, чийто пълнеж се опитваше упорито да се измъкне навън.

Норман не изрази никакво съчувствие.

— Без имена. Вече няколко пъти ви го повторих.

— Така беше, така беше. — Лейси не се извини. Той изчака Норман да приближи още един стол към прозореца. — Интересни новини, а? Имам предвид Куба. Май раф-райдърите на Рузвелт са понатупали проклетите испанци.

— Като че ли с това онази смешна война ще приключи — съгласи се Норман.

— Е, предполагам, че вас това не ви интересува особено. Банкерите печелят от всичко, независимо кой побеждава и кой губи, нали?

— Горе-долу така е. А сега може ли да пристъпим към работа?

— Разбира се, сър. — Лейси пъхна вестника между саксиите на две наперени мушката. Явно някой ги поливаше, но иначе цялата стая бе прашна и запусната.

— Удобно ли се разположихте? — попита Лейси. — Историята, която ще ви разкажа, е доста длъжка.

— Добре ми е така. Започвайте.

— Да. Е, както сигурно си спомняте, вие отново дойдохте при мен само ден след срещата ни, в сряда, на двадесет и трети юни. — Лейси го погледна, за да получи потвърждение. Норман кимна.

— Дата, която сигурно няма лесно да забравите, или поне аз така мисля — добави адвокатът. — Кой знае как се чувствахте, след като току-що бяхте пуснали нова партида акции и…

— За бога, говорете по въпроса.

— Това правя, сър, точно това правя. Работата е там, че имах невероятен късмет. Или, може би, късметът бе ваш. Както и да е, следвайки инструкциите ви, започнах разследванията си относно лорд Шарик още на следващата сутрин и продължих чак до вчера вечерта. А това са десет дни, както виждате. Тази сутрин не можах да изляза заради крака си, но…

— Нямам намерение да се пазаря за броя на дните, които ще включите в сметката си. Сигурен ли сте, че Шарик не ви е видял?

— Напълно. В тези неща съм нещо като специалист, господин Мендоса… извинете, без имена, забравих. Та значи, както казвах, най-голям късмет извадих още първата вечер, в онзи четвъртък. Негова светлост прекара целия ден в дома си, само сутринта за малко се отби в клуба си, „Уайтс“. Това е и вашият клуб, нали така?

Норман кимна. Адвокатът се усмихна и намести по-удобно болния си крак.

— Няма нищо странно в това един мъж да отиде до клуба си преди обяд, нали? Е, после той се прибра у дома и повече не излезе, въпреки че наблюдавах целия ден. В единадесет вечерта реших, че сигурно господинът вече си е легнал. Тъкмо смятах да напусна поста си и да последвам примера му, когато забелязах, че един човек излиза иззад ъгъла на къщата му, откъм задния й вход. По накуцването му познах, че това е негова светлост, но той бе облечен в много странни дрехи.

— Странни в какъв смисъл?

— Работнически дрехи. Груби панталони и обувки и — тъй като валеше много силно, както вероятно си спомняте — носеше мушамена пелерина с качулка, като онези, които използват рибарите. Каретата на негова светлост не бе излизала от конюшните от обяд, а и той явно не бе повикал такси, защото тръгна пеша през Риджънтс парк. Естествено, аз го последвах. — Лейси се протегна, взе от перваза една чаша шери и направи пауза, достатъчно дълга, за да отпие спокойно от нея.

— И после? — подкани го Норман.

— После той отиде в „Деветте бряста“. Познавате ли този квартал?

— Никога не съм бил там.

— Не съм изненадан. Това не е място за човек като вас. А не е и за човек като негова светлост, както би предположил някой случаен наблюдател. Това е бедняшки квартал, може да се каже, работническо гето.

Лейси отново замълча, сякаш чакаше някаква реакция. Норман се размърда на неудобния си стол.

— Давайте нататък, човече. С това темпо ще трябва да стоя тук до другата неделя.

Адвокатът се усмихна.

— Вероятно предпочитате да обобщя накратко откритията си. Подробностите са описани в тази папка. — При тези думи той се наведе и извади една бежова хартиена папка, като онези, които обикновено използват адвокатите.

— Това е добро решение — съгласи се Норман, — стига да се лишите от драматичното представяне на историята.

Лейси изглежда не обърна никакво внимание на саркастичната забележка.

— Добре тогава, само заключенията, щом това ви задоволява. — Той отново замълча, но вдигна ръка, преди Норман да успее да каже нещо. — Просто слагам в ред мислите си. Ето и голите факти за гологлавия лорд Шарик. — Лейси се изкикоти. — Извинявам се за играта на думи. Та значи, той има и друго име. В някои среди е известен под името Фъргюс Кели. А Кели е тясно свързан с финийците. Само не успях да разбера, дали някой от тази сган е наясно, кой всъщност е техният Кели.

Адвокатът отново замълча, за да види каква ще е реакцията на слушателя му. И не остана разочарован.

Норман бе зяпнал Лейси, понечи да каже нещо, но после затвори уста. Няколко секунди по-късно той отново се опита и този път успя само да изграчи:

— Шарик? Финиец? За бога, сигурен ли сте?

— Абсолютно. — Лейси отново посочи хартиената си папка. — Всички подробности, които доказват заключенията ми, са в доклада.

— Но защо, за бога? За какво му е на човек като Шарик, с неговото богатство и обществено положение, да желае независимостта на Ирландия?

— Нямам представа, сър. Освен, разбира се, ако не използва финийците за някаква друга, лично негова цел.

Норман се облегна на стола си и затвори очи, за да може умът му да асимилира фактите и да обмисли хилядите възможности и вероятни връзки.

— Да — каза той след малко. — Сигурно това е причината. Но какви са целите му?

— Опасявам се, че и за това не разполагам с информация, освен…

— Да?

— Освен още нещо, което смятам, че ще ви е от полза. — Сега адвокатът говореше съвсем тихо, като произнасяше думите бавно и отчетливо, за да се наслади на ефекта им. — През последната седмица лорд Шарик се е срещнал четири пъти с госпожа Лила Къран.

— Аха — тихо възкликна Норман. Отново затвори очи и замълча за момент, след което повтори: — Аха. — Лейси чакаше той да продължи. — Значи Лила е тук, в Лондон? — най-сетне го попита Норман.

— Да, в онзи нов хотел на площад „Карлос“, хотел „Конът“.

Норман се изправи и посегна към папката. Лейси, обаче, все още не я пускаше. Норман пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади от там един плик.

— Всичко е тук. Двадесет и пет гвинеи, както се бяхме разбрали. Ако желаете, може да ги преброите.

— Няма нужда да го правя, господин Мендоса. Честността ви е пословична. — Лейси взе плика и пусна папката. Имаше нещо много противно в усмивката му. — Сетих се за още нещо. Това, естествено, не ми влиза в работата, но ще го спомена за всеки случай, просто ако сте го забравили. Предната задача, която ми поставихте, беше свързана директно с госпожа Къран. Помните ли какво ви казах за мястото, където бе отседнал господин Тимъти Мендоса, докато бе в Дъблин?

— Разбира се, че помня.

Лейси продължи, сякаш не бе чул последните му думи.

— Това бе „Лебедът“ на Ергенската алея. Както ви бях споменал, това е добре известно свърталище на финийците.

 

 

На няколко мили от мястото, където се разиграваха тези събития, Лила лежеше в леглото си в хотел „Конът“, но не спеше. Бе превъзбудена и малко уплашена от собственото си нетърпение, от пеещата радост, която се надигаше в сърцето й. Защо, питаше се тя за стотен път, защо не вярваше на собствените си чувства? Защото й се струваха неуместни, преждевременни. Нима животът не я бе научил да бъде предпазлива и благоразумна? Как можеше да се чувства така, щом плановете й, въпреки че бяха съвсем узрели, още не бяха дали плод?

Това не е заради плановете, обади се в нея някакво гласче, което тя не можеше да заглуши. Не е заради това, че скоро ще се разплатиш с Мендоса за всичко, което са ти причинили, нито пък заради това, че Майкъл ще получи всичко, което по право му принадлежи. Не затова пее душата ти, а заради Фъргюс.

Тя се обърна в леглото и заблъска възглавницата си от отчаяние. Как можеше да е толкова глупава, защо изневеряваше така на правилата, които сама си бе наложила?

— Нямам нужда от мъж — прошепна Лила в празната стая. — Нямам нужда да бъда нечия съпруга, още по-малко пък любовница, за да се чувствам удовлетворена и щастлива.

Много пъти си бе повтаряла този девиз, през всичките шестнадесет години, откак бе избягала от ужасното си пленничество, равносилно на истинска смърт. Тя си бе наложила това правило, докато се бореше със зъби и нокти, седмица след седмица, месец след месец, за да осигури място за себе си и за сина си в един свят, в който неомъжените жени бяха считани или за курви, или за напълно откачени. Нямам нужда от мъж, за да съществувам. Мога и ще оцелея сама.

Помни, заповядваше тя на въстаналото си сърце, помни татко, толкова беден и безпомощен. Помни Хуан Луис, който те примами с нежност и сладки целувки… и после се превърна в чудовище. Помни… помни… помни…

Но когато най-сетне заспа, Лила засънува искрящи тъмни очи, ум, остър като бръснач, устни, готови винаги да я дарят с топла усмивка. В съня си тя бягаше през зелена ирландска поляна, превърнала се отново в младо момиче, косите й се вееха, а сърцето й лудо биеше от радост. А насреща, с разтворени обятия, я чакаше Фъргюс.

 

 

Сан Хуан, единадесет и половина вечерта

Скоро след като Колумб, по време на второто си пътуване, се натъкнал на това, което тогава представлявало девствен остров, светът се променил. Испания вече трябвало да защитава правата си над приказните нови земи не само с думи. Тъкмо тогава новооткритият Пуерто Рико се оказал ценна придобивка. В 1540 година испанците вече били издигнали на острова огромна каменна крепост, която нарекли „Ла Форталеса“. Тя била непревземаема, но военните решили, че е построена не точно където трябва. Тогава вдигнали още едно укрепление, „Ел Моро“, точно на входа на пристанището, а първото оставили на колониалните губернатори. В продължение на три и половина века тези губернатори живеели в „Ла Форталеса“ и упражнявали над острова абсолютната си власт. А сега бе ред на генерал Мануел Девега.

Докато Майкъл й помагаше да слезе от каретата, която бе наел за вечерта, Бет учудено огледа сградата.

— Тук ли ще е балът? Прилича на затвор.

— Очаква те голяма изненада. Отвътре „Ла Форталеса“ съвсем не изглежда така.

Бет се усмихна и го хвана за ръката. Бе облечена в рокля от бяла коприна и бледолилав сатен, а пантофките й бяха в същия нежен цвят. Не носеше никакви бижута, защото ги бе продала всичките.

— Това бе единственият начин да намеря парите, които ми бяха нужни, за да дойда при теб — простичко бе обяснила тя този факт. А сега той я гледаше и се чувстваше ужасно виновен. Все пак и така тя изглеждаше прекрасно.

Бет проследи погледа му, огледа се сама, а после пак погледна към заплашително надвесената сграда на „Ла форталеса“.

— Хайде да влезем, нали може? Предполагам фактът, че нямам диаманти и перли, няма да те посрами — каза тя и се усмихна. — Водете ме, господарю, аз съм във ваша власт.

Изненадата, която й бе обещал, бе чудесният интериор. Той бе резултат от преустройството на сградата преди петдесет години, с цел укреплението да получи изискания вид, подобаващ на една подобна сграда през настоящия век. Така губернаторът на острова можеше да забавлява гостите си в изключително приятна обстановка. Докато чакаха, за да изразят почитанията си към домакина, Бет разглеждаше балната зала с възторг.

— Но тук е толкова очарователно!

— Нали ти казах — измърмори Майкъл.

— Идвал ли си и друг път?

— Не и в балната зала, но веднъж дойдох, за да изразя почитанията си на губернатора.

— Сигурно няма да ми кажеш за какво си говорил с него, нали? — тихо попита Бет. — Или какво правиш всъщност на този остров.

— Не и точно сега.

Бяха стигнали до редицата официални лица, които посрещаха гостите. Майкъл се ръкуваше с всеки подред, а Бет просто учтиво се покланяше. Разменяха се поздрави, гостите биваха представяни, а това, че Бет не говореше испански, нямаше никакво значение. Цялата церемония по посрещането на гостите й бе съвсем позната. Толкова пъти бе ходила по приеми, че за нея това се бе превърнало едва ли не в ежедневие. Когато бе необходимо, Майкъл й превеждаше, а тя не преставаше да се усмихва и да кима учтиво.

Отне им поне двадесет минути, за да стигнат до самия Девега.

— Excelencia — каза Майкъл, — yo le presento la Senorita Isabela Turner de Londres. — Вече бе обяснил на Бет, че Isabela е испанския вариант на името й, Елизабет. Тя се усмихна и направи грациозен реверанс.

— За съжаление, госпожицата не говори испански — добави Майкъл.

Губернаторът наведе глава, за да целуне ръката на Бет, и я задържа секунда-две повече, отколкото бе необходимо.

— Но нима има нужда една толкова красива жена да казва нещо? — Съскавите звуци, които изобилстваха в речта му, издаваха, че той е истински кастилец, родом от Мадрид. — Достатъчно е само да я погледне човек и думите стават излишни. Моля, кажете на сеньоритата, че е добре дошла в Пуерто Рико. А вие, сеньор Къран, все още ли ви е приятно сред нас?

— Все още съм щастлив, че съм сред вас, excelencia.

Девега се усмихна разбиращо.

— Да, предполагам, че сте. Доколкото знам, вашите работи се развиват добре.

— Така е, сър. А може да се каже, че същото се отнася и за вашите.

Губернаторът се засмя.

— Si, прав сте. Именно затова организирахме това празненство. За да отпразнуваме факта, че след две седмици новото автономно правителство на Пуерто Рико влиза в длъжност. А сега, приятели, идете да се веселите. Може би по-късно пак ще поговорим, сеньор Къран.

Майкъл поведе Бет към една маса, където келнери с бели ръкавици поднасяха на гостите пунш с ром.

— За какво си говорихте толкова? — попита тя.

— Той каза да ти предам, че си добре дошла в Пуерто Рико и обясни, че балът е в чест на новото правителство, което скоро ще встъпи в длъжност. То би трябвало да е независимо от страната майка, но губернаторът все още ще има решаващата дума.

Бет направи кисела физиономия.

— Политика! Ама че скучно!

— А тук е особено скучно нещо. Непрекъснато се боричкат за власт. — Той посочи един висок мъж с внушителен вид, който стоеше вдясно. — Виждаш ли онзи там, с големия засукан мустак? Това е Муньос Ривера. Собственик е на един вестник, наречен La Democracia. Ако той не бе дал съгласието си, така нареченото „автономно правителство“ все още нямаше да е встъпило в длъжност. Очакваше се това да стане още през май миналата година, но партиите така се боричкаха помежду си, че в крайна сметка нищо не стана.

Бет хвърли бегъл поглед към мъжа, когото Майкъл й бе посочил, после бързо погледна настрани.

— Не ми допада, прекалено е стар. Но дамите са прелестни! Може би все пак това място не е чак толкова затънтено. А според теб, засенчва ли ме някоя от тях? — добави загрижено тя.

Майкъл знаеше, че от него се очаква да й отвърне с някакъв хубав комплимент, но вниманието му бе привлечено от един друг човек. Край масата с напитките стоеше нисък, набит господин, който ги наблюдаваше. Майкъл веднага отгатна, че е собственик на плантация. Имаше нещо в начина, по който официалният му костюм стоеше на месестото му тяло, което издаваше, че този човек би се чувствал по-удобно в седлото на коня си, обикаляйки земите си заедно с главния надзирател.

Фермерът кимна леко с глава и Майкъл му отвърна със същото. Той чакаше непознатият да го заговори, но мъжът просто продължи да се взира в него. Имаше необикновени очи. Като на някое влечуго. Майкъл се обърна към Бет:

— Ромът е най-популярното питие тук. А това е пунш с ром! Много е добър. Ще го опиташ ли?

— Ще правя това, което правят всички, скъпи — рече тя, но вниманието й бе другаде. Бе изцяло заета да разглежда дрехите на всяка жена в залата.

На Майкъл му стана много забавно. За момент и той се вгледа в гостите. Ето още нещо, за което трябваше да бъде признателен на Лила. Благодарение на нея той разбираше от женско облекло. В залата имаше много прекрасни рокли, но никоя от тях не беше на равнището на парижката мода, освен роклята на Бет.

— Твоята рокля е най-хубава — каза й той. Най-сетне Бет получи дългоочаквания комплимент. Лицето й грейна от щастие.

Един келнер търпеливо стоеше край тях и чакаше да си поръчат напитки.

— Hay cava si la senorita prefiere, senor — каза той.

— Девега добре се е постарал — обясни Майкъл. — Има испанско шампанско. Него ли предпочиташ, или ще пиеш ром?

— Каквото и да е. — Бет махна небрежно с ветрилото си, все още прекалено заета с изучаването на балната зала и гостите.

— Може би шампанско ще е по-добре. Ромът сигурно се смята за прекалено силен за дамите.

Майкъл даде поръчките, като през цялото, време си мислеше за това, че Нурия пие ром. Сервираше го изискано в малки чашки в скромния си апартамент зад публичния дом. Той пое напитките от ръцете на келнера и подаде на Бет шампанското.

— За твое здраве, скъпа.

Бет прехвърли за малко вниманието си от тълпата гости към наздравицата му.

— За нас, миличък Майкъл — каза тя тихо. — За бъдещето ни.

Майкъл изпи на един дъх рома си и си поръча още един.

— Сеньор… — Това бе набитият мъж, който Майкъл бе сметнал за плантатор. Той се бе приближил и говореше много тихо, сякаш наистина се боеше някой да не ги чуе. — Надявах се да ви срещна, сеньор Къран.

— Вие имате това преимущество, че ме познавате, сър.

— Знам. Но е съвсем лесно да ви разпознае човек, сеньор.

— Всички така казват.

— Позволете да ви се представя. Казвам се Коко Моралес. Притежавам една хасиенда край Ларес.

— О, разбирам. — Майкъл се обърна, за да представи Бет, и видя, че Фернандо Лус се приближава, като почти разблъсква с лакти тълпата в старанието си да се приближи към масата за напитки. — А ето и още един, когото и двамата познаваме — добави Майкъл.

— Банкерът — съгласи се Моралес. — В момента и двамата се интересуваме от него, нали, сеньор Къран?

— Всички се интересуват от банкерите. Парите винаги са привличали вниманието на хората.

— И аз съм го забелязал — съгласи се Моралес.

Лус се присъедини към тях и кимна на двамата мъже, след което обърна гръб на плантатора. Започна да говори още преди Майкъл да успее да му представи Бет.

— Надявах се да ви видя тази вечер, дон Майкъл. Много е важно. Отбих се първо в странноприемницата, но вече бяхте тръгнали насам.

— Ето че ме откри, така че това едва ли има значение. — Божичко! Лус се потеше като прасе. Не се ли сещаше този глупак, че е ужасно непредпазливо да показва пред всички тревогата си? — Позволете да ви представя очарователната си гостенка — каза Майкъл, преди Лус да успее да влоши нещата още повече. — Това е доня Исабела от Лондон.

Бет направи реверанс и топло се усмихна на банкера и на плантатора.

— За мен е удоволствие, господа. Пристигнах днес, но вече съм очарована от прекрасния ви остров. Всичко е толкова странно, толкова различно от всичко, което съм виждала досега. Съжалявам само, че не говоря езика ви.

Майкъл бързо преведе думите й. Лус и Моралес дадоха някакви подходящи отговори и той преведе и тях.

— О, чуйте — възкликна Бет и плесна с ръце от радост. — Оркестърът свири старовремски гавот. Това е чудесно, от толкова време не съм танцувала гавот.

Майкъл стрелна към нея поглед, изпълнен с благодарност.

— Дон Фернандо, трябва да ми направите тази услуга, поканете сеньоритата. Самият аз не танцувам, а на нея толкова й се танцува.

Бет не разбра думите му, но от жестовете му отгатна смисъла им. Тя се усмихна пленително на Лус. Банкерът не можеше да й откаже. Той протегна ръка. Бет я пое и се усмихна на Майкъл иззад ветрилото си, след което двамата с Лус се плъзнаха към дансинга.

— Чудесно го направихте — тихо рече Моралес. — Вие сте твърде умел манипулатор, сеньор Къран, а прелестната сеньорита е наистина хитър съучастник.

— Доколкото разбирам, желаете да говорите с мен?

— Така е. Но не тук. Моля ви, нека излезем на терасата.

Двамата излязоха навън. Нощта бе топла и уханна. Бризът довяваше от градината ароматът на олеандър и жасмин.

— Е, сеньор Моралес, а сега?

— Да, сеньор Къран, а сега… — Но мъжът спря до тук.

Майкъл гледаше змийските очи, които го наблюдаваха. Знаеше, че трябва да поеме нещата в свои ръце, че някак трябва да убеди този Коко Моралес в силата и превъзходството си. — Казахте, че сте от Ларес, сеньор.

— Мисля, че това ви е добре известно. Както и много други неща.

— Да — съгласи се Майкъл. — Много неща. С какво се занимавате, сеньор?

Очите на мъжа се присвиха, сякаш търсеше ключ към думите на ирландеца.

— С какво се занимавате? — повтори Майкъл.

— Аз съм плантатор.

Майкъл поклати глава.

— Не, това не е правилният отговор. Попитайте аз с какво се занимавам, сеньор Моралес.

Последва кратко мълчание.

— С какво се занимавате? — попита най-сетне плантаторът.

— С полезни неща — отвърна Майкъл.

Моралес се усмихна разбиращо.

— Кажете ми една буква — каза той, а в гласа му се прокрадваше лека ирония.

— L — веднага отвърна Майкъл.

— А аз казвам M.

— Да. Libertad o muerte, свобода или смърт.

— Значи знаете за тайните общества — каза Моралес.

— Да, както и за въстанието в Ларес през шестдесет и осма година, el grito de Lares, плачът на Ларес. Знам всичко за него.

— Добре сте информиран, сеньор.

— Вие също, сеньор Моралес.

— Но за мен това не е необичайно. Аз съм пуерториканец, жител на Ларес. А вие сте estranjero.

— Но и двамата не сме революционери — рече Майкъл. — И точно там е работата, нали? Ако въстанието в Ларес бе успяло, ако тайните общества из острова бяха направили нещо повече от това да се събират, за да измислят тайни кодове и да мечтаят, в такъв случай нямаше да стоим тук днес.

— Може би не точно при същите обстоятелства — съгласи се Моралес.

— Не и като двама делови мъже, които обсъждат едно начинание. Революционерите не ги бива да правят бизнес, не се и съмнявам, че знаете това.

— Ами сега? — Моралес махна към балната зала. — Сега също ще има нещо като революция. Ще станем автономни.

— Ако въобще се случи — тихо отвърна Майкъл.

— Съмнявате ли се в това?

— Не мисля, че съдбата на Пуерто Рико е в ръцете на пуерториканците, нито пък на испанците.

— А може би е в ръцете на онези norteamericanos? — Моралес извади табакера от джоба на сакото си и предложи пура на ирландеца.

Майкъл прие и кимна в знак на благодарност, после почака, докато и двете пури бяха запалени, и повтори думите на събеседника си:

— Онези norteamericanos. — Думите не прозвучаха като въпрос.

Моралес се облегна на парапета на терасата и издиша голям облак лютив дим.

— Сигурен ли сте, че ще дойдат?

— Нека кажем, че е доста вероятно.

— Добре, да кажем това. Вече няма нужда да поддържате измислицата, че Лус действа от името на неизвестен предприемач, нали, сеньор Къран?

Майкъл сви рамене.

— Не мисля, че са много хората, повярвали на онова, което наричате „измислица“.

— Наистина, не са много заблудените. Така че за това повече няма да става дума. Но въпросът с американците остава. И въпреки тях вие все още желаете да направите това капиталовложение, бих казал, това огромно капиталовложение, именно на нашия остров.

— Не въпреки тях, а заради тях, сеньор Моралес. Както се казва, плета си кошницата.

— Но как? — Моралес се наведе напред и прикова Майкъл с немигащия си поглед. — Как, сеньор Къран? Кажете ми само това. Обяснете ми го разбираемо и не само ще се съглася да ви продам земята си, но ще ви обещая и съгласието на поне още деветима плантатори.

Майкъл бе предположил, че Моралес не е дошъл да проведе този разговор само от свое име.

— Десет души не са достатъчни, сеньор. Трябват ми всичките седемнадесет хасиенди… или всичките, или нито една.

— Но защо? — настояваше Моралес.

— Защото онова, което е заплаха за вас, нахлуването на гринговците, за мен е благоприятна възможност. Аз не съм испанец, сеньор. Аз съм ирландец. Говоря езика ви, но родният ми език е английският. И именно това, че не съм испанец, ми позволява да мисля така, както мислят американците. Разбирам ги, а и те ще ме разберат. — Майкъл тръсна дълго стълбче пепел в градината. — Може би тази вечер аз съм единственият човек на острова, който може да заяви подобно нещо.

Той все още чакаше отговора на Моралес, когато Лус пристигна с Бет под ръка.

— О, тук ли сте били, търсихме ви.

— Излязохме, за да изпушим по една от отличните пури на сеньор Морлес — непринудено каза Майкъл. После се обърна към Бет на английски: — Хареса ли ти танца?

— Не особено. Приятелят ти вони на чесън. — Тя се усмихна и кимна, докато казваше това. И двамата испаноговорещи предположиха, че е похвалила партньора си, а Лус дори кимна леко в знак на благодарност.

Майкъл издиша силно дима от пурата си, за да прикрие смеха си.

— Моля те, още един танц — бързо промълви той. — Не с банкера, а с другия.

Бет се приближи към Моралес, като си вееше изискано с ветрилото и му се усмихна.

— Сега свирят някаква испанска мелодия, сеньор. Ще ме научите ли как се танцува? Страхувам се, че не знам.

Майкъл преведе и Моралес моментално се поклони.

— Сеньоритата ми оказва голяма чест. С удоволствие, доня Исабела — рече той и й подаде ръка, след което влязоха заедно в залата.

— Дон Майкъл — веднага започна Лус. — Какво ви каза Моралес?

— Доста неща. Почти изтръгнах съгласието му, но вие се появихте малко по-рано, отколкото трябваше.

— Lo siento, disculpa me…

— Няма нужда да се извинявате. Нямаше как да знаете кога е подходящият момент да се върнете. Но още преди разговора ми с плантатора бяхте разтревожен като агне на заколение. Какво има, Лус?

— Корабът, дон Майкъл, „Сузана стар“.

— Какво за него?

— Отби се в Пуерто Рико преди седмица, на път за Лондон. Дадох на капитана писмото ви до Каутс, както се бяхме разбрали. На първия кораб.

— Точно така. Все още не разбирам къде е проблемът?

— Може и да няма проблем, не съм сигурен. Но… — Гласът му изневери и Лус млъкна. Извади една голяма кърпа от джоба си и избърса потта от лицето си.

— Но какво? Хайде, човече, вземи се в ръце. Какво те тревожи?

— В началото на седмицата имаше много силно буря, дон Майкъл, а „Сузана стар“ трябваше да се отбие на Бермудските острови преди два дни. До девет часа тази вечер от кораба все още нямало и следа.

Последва дълго мълчание. Майкъл се замисли за хитрия, способен капитан Джъдсън Хюс и за екипажа, и почувства, че му прилошава.

— Мили боже! Ама че лош късмет.

Лус кимна.

— Mala suerte, si Para ellos y para nosotros.

— За нас? Не мисля, че… А, разбрах. Писмото до Каутс. Сигурно и то вече се намира на морското дъно.

— Si, senor.

— Е, значи просто ще трябва да напиша друго писмо, не е ли така?

Лус въздъхна с явно облекчение.

— Надявах се да кажете това, дон Майкъл.

— А какво друго можех да кажа? До колко време ще успеете да го изпратите от острова?

— Ако имам късмет, утре сутринта. В пристанището има един кораб в момента, товарен параход на име „Лейди Джейн“. Мисля, че това е корабът, който е довел очарователната ви гостенка. „Лейди Джейн“ ще отплава призори и след два дни ще е в Ню Йорк. Мислех си, че може би агентът на Каутс там… Това би компенсирало загубеното време, дон Майкъл.

— Отлично. Погрижи се за това. — Майкъл хвърли угарката на пурата си. — Хайде, Лус, ще намерим Девега или някой от подчинените му и ще поискаме хартия и място, където да напишем писмото.

Лус заприпка след гигантския ирландец, като се молеше наум и благодареше на nuestra senora и на вси светии. Мисълта, че вероятно бе изгубил печалбата от сделката си с Джъдсън Хюс, бе ужасяваща, но далеч по-лошо щеше да е, ако този estranjero бе решил да използва случая и да се откаже от сделката за хасиендите. Много по-лошо. Трябваше да запали свещ в някоя църква още утре. За душите на моряците от „Сузана стар“, както и за собствения си късмет.

 

 

На балкона, който заобикаляше балната зала, бе сервирана вечеря. В малките часове на нощта Майкъл и Бет седяха заедно. Той бе ял с огромна охота, а Бет бе хапнала само мъничко желирана яребица. Майкъл тъкмо се канеше да предложи да си тръгват, когато вниманието му бе привлечено от някакво оживление в залата.

Той се наведе напред, за да вижда по-добре какво става там. Повечето танцуващи двойки се бяха разбъркали и просто обикаляха, без да спазват местата си в танца. Оркестърът още свиреше, но никой не му обръщаше внимание. Почти всички присъстващи гледаха към домакина. През цялата вечер Девега се бе държал изключително сърдечно и любезно, обикаляйки сред гостите, за да разменя с тях комплименти и учтиви реплики. Но сега бе застанал, изправен в целия си ръст, с възможно най-властното изражение на лицето си.

Вниманието на губернатора бе приковано върху една жена, облечена цялата в черно. Тя стоеше обърната с гръб към Майкъл и той виждаше само черния тюрбан на главата й и дългата й вечерна рокля от черен сатен. Нурия бе казала, че господарката на курвите няма да бъде приета радушно в „Ла форталеса“, но ето, че бе дошла.

Девега разтърси гневно глава. Нурия вдигна и двете си ръце. От мястото си Майкъл не чуваше нищо, но виждаше червените й нокти. По жестовете й разбра, че тя моли за нещо губернатора. Опитваше се да го убеди в нещо. Девега се обърна леко настрани, сякаш се канеше да повика стражите, но после явно промени решението си. Обърна се отново към Нурия и каза нещо. Тя кимна.

Девега се отпусна и остана за миг напълно неподвижен. После тръгна към подиума, където диригентът на оркестъра най-после бе спрял да размахва палката си в отчаяни усилия да отвлече с музика вниманието на тълпата.

В залата се възцари пълна тишина. Губернаторът се бавеше и измина цяла минута, преди да проговори. Майкъл се бе вкопчил в парапета на балкона и се бе навел напред. Ако онова, което предполагаше, се окажеше вярно, всичко щеше да е загубено. Пуерториканската му стратегия щеше да се провали само заради неточно изчисляване на времето.

— Amigos mios — започна Девега. — Трябва да ви съобщя тъжни и страшни новини. Все още не са потвърдени, но реших да не ги крия от вас, в случай че… — Гласът му трепна и той замълча. Тишината в залата бе гробовна. Губернаторът прочисти гърлото си и продължи: — Вярвам, че имате право да сте информирани, дори и когато вестите не са официално потвърдени. Както повечето от вас вече знаят, преди два дни американците завладяха хълма Сан Хуан в Сантяго, в Куба. Адмирал Сервера и испанската флота бяха обсадени в пристанището. Очевидно… — Девега отново замълча за момент. Този път той погледна право към Нурия, застанала в края на тълпата. Майкъл също я наблюдаваше. Сега видя, че тя кимна окуражаващо. Девега сякаш потръпна целият, след това продължи: — Очевидно храбрият генерал е избрал да се бие с врага. С най-голяма тъга ви съобщавам, че според първите вести, той е загубил. Явно американците са превзели Куба.

Майкъл въздъхна дълбоко от облекчение. Куба, а не Пуерто Рико. Поне не още. Той сграбчи Бет за ръката, без да изчака, за да види реакцията на тълпата.

— Ела! Бързо!

Бет не бе разбрала и думичка от цялата реч, но го последва, без да възрази или да попита нещо. Той тръгна с огромни крачки, като пробиваше път през развълнуваната тълпа с грамадното си тяло, а Бет подтичваше, за да не изостава. Те бързо се спуснаха по широкото стълбище към центъра на балната зала.

Майкъл не се опита да премине през плътната маса народ, които се бяха скупчили около Девега. Вместо това тръгна към тъмния ъгъл на залата, където Нурия стоеше сама. Той не я поздрави, нито пък й представи Бет, а направо попита:

— Как разбра?

Въпреки, че Нурия имаше доста мургава кожа, сега бе съвсем пребледняла. Златистите петънца в очите й искряха по-силно от всякога. Тя погледна Бет и известно време я оглежда съвсем неприкрито, после се обърна към Майкъл:

— Научавам някои неща. Вслушвам се в думите на хора, за които губернаторът дори и не предполага, че съществуват. Хора, които имат свои начини да си предават съобщения на разстояние. Това ли е гостенката, за която ми спомена?

Майкъл пренебрегна въпроса й. Мислеше за бившите роби, с които бе заобиколена Нурия, за Самсон, Асунта и останалите. Хората казаха, че негрите из островите поддържат постоянна връзка помежду си по някакъв тайнствен начин, можели благодарение на тяхната черна магия и вуду. Тази вечер и самата Нурия приличаше на магьосница, а може би на монахинята от хълмовете…

— Ако допуснем, че това е истина — каза Майкъл, — то какво точно е положението? Американците целия остров ли са завзели?

— Истина е. Флотата на Сервера е напълно разбита и Испания е загубила Куба. — Тя млъкна и отново погледна Бет, после премести погледа си към Майкъл. Без да каже нищо повече, Нурия се обърна и излезе от залата така бързо, че дългата й черна наметка се развяваше зад нея, докато вървеше.

 

 

Бет не настоя за никакво обяснение. Не каза почти нищо, докато не се озоваха в каретата на път за странноприемницата. Едва тогава попита:

— Тя е много красива, нали?

— Кой? Нурия ли?

— Не знам как се казва, ти така и не ни запозна. Имам предвид жената в черно.

— Това е Нурия Санчес. Смятам да ти кажа още нещо за нея, защото тъй или иначе скоро сама ще разбереш за това. Тя е моя приятелка и е собственичка на местния публичен дом.

— Разбирам. Много време ли прекарваше там, Майкъл?

— Не в този смисъл, който си мислиш.

Тя хвана ръката му.

— Не си мисля нищо. Кажи ми, какво се е случило? За какво беше цялата паника?

— В момента се води война между Испания и Америка.

— Знам това.

— Е, изглежда Испания е загубила Куба, един малък остров недалеч оттук.

Тя вдигна глава и го загледа в очите, повдигнала вежди.

— Знам къде се намира Куба. И нима приятелката ти Нурия първа съобщи за това на губернатора?

— Да, така е.

— Чудна работа. Как така първа е узнала?

— Не съм сигурен. А ако ти кажа какво подозирам, ще помислиш, че не съм с всичкия си.

Бет тихо се засмя.

— Съмнявам се. Но това няма значение. — Тя замълча за миг. — Майкъл, има нещо друго, което не мога да разбера. Защо губернаторът съобщи на всички лошите новини?

— Това е добър въпрос. И аз се чудех за същото. Единственото обяснение, което ми идва на ум, е, че е предпочел паниката да настане точно когато почти всички влиятелни личности на острова са събрани на едно място и ще може да ги успокои.

Тя се позамисли върху думите му.

— Да, сигурно си прав. А и така той може да се прояви като честен човек, който не крие нищо от останалите, дори и да не е такъв в действителност. Сигурно това ще е от голяма полза за него, ако трябва отсега нататък да се съобразява с автономното правителство.

Майкъл я погледна. Изглеждаше прелестна на лунната светлина.

— Мислех, че политиката те отегчава.

— Политиката сама по себе си — да. Но всичко това е свързано по някакъв начин с тайнствената ти работа на този остров, а нищо, което засяга теб, Майкъл Къран, не може да ме отегчи.

Думите й го накараха да я погледне през други очи и той се изпълни с ново уважение.

— Забравих да ти кажа какво каза сеньор Моралес за теб.

— Моралес беше онзи с гущеровия поглед, нали?

— Точно той. Плантаторът. Когато отведе Лус, за да танцувате, така че ние с Моралес да можем да си поговорим насаме, той каза, че съм бил умел манипулатор, а ти си съвършеният съучастник.

Тя тихичко се засмя.

— Е, не толкова съвършен, колкото можех да бъда. Знаеш ли какво си мисля, ако ще останем тук по-дълго време, може би е добре да науча испански.

— Наистина ли искаш? Няма ли да те отегчи до смърт? — Изминаха няколко секунди, без тя да отговори нищо. — Какво има? — попита Майкъл. — Защо се намръщи така?

— Мисля си, че говориш точно като Тими. Моля те, Майкъл, не бъди като него! Няма да го понеса.

— Но какво имаш предвид с това, „като Тими“?

— Той винаги ме смяташе за украшение. Винаги се държеше така, сякаш в главата ми няма и капчица мозък. Знам, че съм просто една жена, а и всички мислят, че съм своенравна и капризна. А сега, като избягах от съпруга си, още повече ще ме смятат за такава. Може и да е така, но не съм глупава, Майкъл.

— Вече и аз започвам да оценявам това — призна си той.

 

 

Кордова, седем часа сутринта

В Испания църковните камбани призоваваха вярващите за сутрешната неделна литургия. Новините за загубата на хълма Сан Хуан бяха пристигнали преди четиридесет и осем часа, а първите вести за разгрома на флотата на адмирал Сервера тъкмо започваха да пристигат по телеграфа, но все още не се бяха разчули. Онези, които вече говореха за Куба, все още не бяха склонни да признаят, че Испания е загубила една от последните си колонии, и че са свидетели на предсмъртните мъки на една някога велика империя.

На юг, в Андалусия, слънцето изгря като огромна пламтяща топка на яркосиния небосклон. Влажността във въздуха веднага се увеличи и Кордова затрептя, обвита в сутрешната мараня. Зад високите стени, обърнали голия си гръб към улицата, приказният дворец Мендоса заблестя под лъчите на слънцето като огромен скъпоценен камък, скрит от очите на целия свят.

Дон Франсиско Валдес де Хиас, пръв по власт в испанския клон на рода Мендоса, бе изобретил голям вентилатор, който се поставяше на тавана. Бе инсталирал това съоръжение в няколко от стаите на двореца, включително и в малкия кабинет, където от векове Мендоса водеха счетоводството си.

От известно време насам Банка Мендоса се помещаваше в една модерна сграда на „Кахе Реал“, главната улица на града. Франсиско почти никога не ходеше там, но всяка неделя сутринта, още преди да отиде на църква, той се затваряше в счетоводния кабинет на двореца, за да прегледа доклада за седмицата. Ето защо бе поставил един от вентилаторите именно тук.

Той представляваше хитроумно устройство, основаващо се на система от тежести и макари. Франсиско го задвижваше, като дръпваше от време на време една връв, която висеше до стола му. Една спирална пружина поддържаше перките в движение в продължение на петдесет минути, след което той трябваше отново да дръпне връвта.

Тази сутрин вентилаторът се бе въртял непрестанно повече от час, но въпреки това в счетоводната стая бе горещо като в пещ. Но не температурата го караше да се поти. Потта, в която се обливаше Франсиско, се дължеше на документа в ръцете му.

— Madre de Dios — прошепна той в празната стая. — Защо трябваше да ми се случи това? Какво, за бога, да правя сега?

Това бе иск за изплащане. Бе покрит с многоцветни печати, марки и лентички и представляваше официално заявление, че руската императорска хазна, която бе вложила големи суми в много европейски банки, а не само в неговата, желае да изтегли депозита си в Кордова. А той възлизаше на много, ужасно много милиони песети.

Франсиско нахвърли някакви изчисления на едно късче хартия, после отново и отново, но всеки път резултатите бяха същите. Положението бе точно това, което управителят на банката описваше в доклада си. След десет дни, когато изплатят парите на царя, а неминуемо трябваше да го направят, резервите на Банка Мендоса де Кордова щяха да възлизат на опасно малка сума. Франсиско управляваше банката от пет години и през този период не се бе случвало да бъдат теглени толкова много пари наведнъж. И сега, когато това се случи, той нямаше ни най-малка представа какво да прави.

Никога не бе подготвян за ролята, която му бе отредено да играе през тези пет години. Никой не бе предполагал, че някой ден ще стане банкер. Преди двадесет години, когато баща му бе решил, че Франсиско трябва да се омъжи за Беатрис Мендоса, на никого не бе хрумнала подобна идея. По онова време той водеше преговори с банката за огромен заем за техните работилници за щавене на кожи. Тогава Хуан Луис бе предложил този брак, защото се опасяваше, че едва ли ще намери по-добър съпруг за грозноватата си сестра.

Всичко трябваше да върви по мед и масло. Хуан Луис бе благоволил да отпусне на Беатрис доста щедра издръжка и да покани младата двойка да живее в двореца, в един от многото апартаменти. И двамата мъже бяха останали доволни от това: Хуан Луис нямаше да се тревожи за домакинството, защото Беатрис щеше да продължи да се грижи за него, както правеше, откак майка им умря. Франсиско щеше да разполага с много повече пари, отколкото някога бе имал, както и с развлеченията, които Кордова и близката Севиля предлагаха. Но ето че нещата не се бяха развили, както очакваше.

Беатрис никога не роди дете. Дори и не зачена: нито направи спонтанен аборт, нито раждане на мъртво дете, които да свидетелстват за това, че Франсиско изпълнява съпружеските си задължения. А две години след сватбата на сестра си Хуан Луис се върна от Ирландия, като доведе със себе си една необикновено красива съпруга. Скоро след това той се побърка.

Франсиско така и не разбра какво бе тласнало шурея му към бездната на безумната му ревност. Лила го бе дарила със син една година след сватбата им. Но вместо да е доволен от това Хуан Луис напълно откачи и в продължение на дълги години в къщата нямаше и минутка покой.

Всичко това внезапно приключи, когато по някакъв тайнствен начин Лила успя да надвие съпруга си и да го накара да я пусне. Франсиско знаеше, че е взела със себе си огромна сума пари. И то съвсем заслужено, мислеше си той. Тя ги заслужаваше, след всички мъчения, на които я бе подложил Хуан Луис. Но никога не успя да разбере защо Хуан Луис й бе позволил да вземе сина си със себе си. Все пак тя го бе сторила. Явно е имала достатъчно голяма власт над съпруга си, за да го накара да пусне и нея, и детето й.

Когато Хуан Луис умря, от завещанието му стана ясно, че е лишил от наследство сина си и е разпоредил Франсиско да стане негов приемник. Което значеше, че отговорността за безпрецедентно големия иск от Русия пада върху собствените му плещи.

Франсиско хвана главата си с ръце. Досега не се бе проявил като лош пазител на милионите на Мендоса. Още в първите дни на изпитанието бе установил, че не знае почти нищо за финансите. Бе оставил ежедневните грижи около банката на управителя, който бе обучен лично от Хуан Луис. Все пак, когато не бе зает със собствените си забавления, той внимателно преглеждаше докладите за състоянието на банката. Но тъй като Беатрис не му бе родила наследник, Франсиско не се безпокоеше какво ще стане след смъртта му. Несъмнено след неравна битка между многобройните братовчеди и далечни роднини от рода Мендоса тук, в Испания, в крайна сметка банката в Кордова щеше да бъде погълната от лондонския клон.

Франсиско нямаше нищо против това развитие на нещата, но все пак предпочиташе англичаните да вземат властта след смъртта му, а не да се месят в живота му, докато още може да си го живее. Точно в това желание се криеше причината да наглежда внимателно финансовите дела, а до тази сутрин сякаш успяваше да държи нещата в ред.

 

 

Дъблин, два часа следобед

В неделя централната поща на „О’Конъл стрийт“ бе затворена и приемаше единствено поръчки от крайна спешност. Когато пристигна там, икономът на Лила Къран се отправи към едно малко гише близо до входа. Над него се мъдреше табелка с надпис „Спешни поръчки“.

— Добър ден, сър — поздрави го чиновникът. Бе облечен във вълнена униформа с мръсносив цвят и се потеше обилно. Чиновникът избърса лицето си с нечиста кърпа. — Не може ли поръчката ви да почака до утре, сър? В неделя приемаме само много спешни поръчки.

— Знам. Тези са спешни — рече Уинстън и постави на тезгяха цяла купчина пликове.

Чиновникът ги огледа подозрително, после се зае да ги брои. Оказа се, че има двадесет отделни плика.

— Ама вие наистина ли твърдите, че всичките са спешни?

— Да.

— Не може да бъде. Писма ли са, или какво?

— Телеграми. До Испания.

— Двадесет различни телеграми до Испания, и всичките са спешни? Вижте какво…

— Всички са еднакви, само адресите са различни. — Уинстън не бе свикнал да увещава по-нискостоящи от себе си, но този път наистина се постара. — Съобщеното е съвсем кратко.

— И трябва да бъде изпратено точно днес? Утре няма ли да може?

— Наистина, утре не може. Работодателят ми настоява да бъдат изпратени още днес следобед.

— Работодателят ви — повтори чиновникът. — Значи не сте ги писали вие?

— Не. Написа ги работодателят ми. Госпожа Лила Къран.

— Аха, значи Черната… — Чиновникът усети грешката си и замълча. — И иска да ги изпратя на момента, така ли? — попита той, сякаш това още не му бе станало съвсем ясно.

— На момента — каза Уинстън. — Госпожа Къран ще оцени услугата ви.

Чиновникът взе първия плик от купчинката. Бе адресиран до сеньора еди-коя си в Кордова. Прегледа набързо й останалите и установи, че всички са адресирани до Кордова. Света Богородичке, щеше да се скъса от работа, докато успее да вкара в машината всичките тези адреси на чужд език.

— Казахте, че било кратко съобщение, така ли?

— Точно така. Можете и сам да се уверите в това.

Чиновникът отвори най-горния плик и извади една внимателно попълнена официална телеграфна бланка. На реда, където трябваше да се намира съобщението, бе написано с големи печатни букви: „ПРАЗНЕНСТВО НА 26 ЮЛИ“.

— Покана за едно от празненствата й, това ли било толкова спешно?

— Да — твърдо рече Уинстън. — Госпожа Къран наистина настоява… — Той не довърши изречението, но постави още един плик в края на тезгяха. На него нямаше адрес.

И двамата мъже се престориха, че нищо не се е случило.

— Е, предполагам, че щом госпожа Къран казва, че е спешно, значи е така. — Чиновникът погледна крадешком към двадесет и първия плик. — Добре, ще ги изпратя. Ще ви струва по едно пени на дума — рече той и събра пликовете от тезгяха, като сръчно плъзна последния най-отдолу. — Ще мина отзад, за да изчисля колко струва всичко.