Бетани Кембъл
Хиляда рози (9)

Девета глава

— Това беше най-пуританската постъпка, която съм виждал — целуна я Бен по тила. — Аз ти правя приятелско предложение, а ти падаш в несвяст. При това наистина. О, стига си се преструвала. Знам, че си будна.

Перди се размърда. Беше в неговото легло. Явно я бе занесъл там, защото беше по-удобно от нейното.

— Казах да спреш да се преструваш. Донесъл съм ти закуска. Трябва да хапнеш нещо. Доктор Скуайърс ти заповядва.

Тя измъкна глава изпод възглавницата и седна. Бен подпъхна още една възглавница зад гърба й.

— Хайде. Яж.

— Първо се махни — въздъхна Перди. — Не искам да те гледам.

— Ще се погрижа да хапнеш. И много добре знам какво те тревожи. Притесняваш се, че си без грим. Но всъщност така лицето ти ми харесва много повече. — Подаде й очилата. — Ето. Не се притеснявай. На никого няма да кажа как изглеждаш.

Тя грабна очилата и отвратено се вгледа в подноса.

— Какво правиш на яйцата, за да придобият зеленикав оттенък?

— Виждам, че се възстановяваш — засмя се той. Перди опита от омлета и препечените филийки. Бяха отвратителни. Но пък умираше от глад.

— Дължа ти извинение. — Бен внимателно я наблюдаваше. — Снощи трябваше да забележа, че започва да ти прилошава. Но много ми се искаше да достигна до истината.

— Само това да беше! — Тя му хвърли убийствен поглед. — Ами фактът, че си се ровил в документите ми? И си надзъртал в семейните снимки? А накрая дори обиди семейството ми и нагло реши, че съм била заинтересована да стана твоя… — Тя се намръщи и демонстративно потрепери от отвращение.

— Да, като че ли не подбрах добър момент — вдигна рамене той. — Но не мисли, че правя такива предложения всеки ден. Всъщност това ми беше за първи път. И престани да се преструваш, че ме мразиш. Помня как ме целуна пред бара.

— Голяма работа! И динозавър да беше, пак щях да те целуна, след като повали онзи нещастник.

— Не си си изпила кафето. Забравил съм колко отвратителна си сутрин. Пий. После ще поговорим.

— Няма за какво да говорим. И махни тая тъпа усмивка от лицето си. Днес е Бъдни вечер.

— Колко странно. — В очите му отново се появи познатият й отнесен поглед. — А бях забравил. Мислех си само за теб. Значи Бъдни вечер. — Мълчаливо продължи да я наблюдава как се храни. — Но да оставим моите психологически проблеми — каза, когато тя привърши закуската си. — Да поговорим за твоите. Трябва да си избиеш Кловърдейл от главата. Оставила си се да бъдеш подмамена от своите мечти. Убедила си сама себе си, че Кловърдейл е едно прекрасно вълшебно място и че когато отидеш там, всичките ти проблеми ще се решат по някакъв магически начин. Но това няма да се случи. Светът ще си бъде същият, ти ще си бъдеш същата и ще разбереш, че не си открила никакъв рай, а точно обратното — просто още един ад.

— Ти нямаш никаква представа… — Тя отпи от кафето си. — Интуицията ми може би е по-добра от твоята логика.

— Напротив, имам съвсем ясна представа. — Доля кафе в чашата и я пъхна в ръцете й. Махна подноса и седна на леглото. — Не можеш да отидеш в Кловърдейл — каза бавно и ясно. — Сградата е в руини. Бизнесът няма никакъв шанс. Както ти казах вече, ще стигнеш до просяшка тояга. Зная го. Накарах Алджи да провери всичко.

— Направил си какво?! — Пръстите й стиснаха чашата.

— Изпратих Алджи в Кловърдейл. Още снощи, когато видях документите ти. А преди малко говорих с него по телефона.

— Не ти вярвам! Лъжеш!

— Не, не лъжа. Чувствах се загрижен. И колкото по-дълго те познавам, толкова по-загрижен ставам. Независимо от многобройните си недостатъци, Алджи е много прилежен. Искаш ли да чуеш какво е открил?

— Не! — остро каза тя. Не искаше да го слуша. Знаеше, че думите му ще сложат край на една мечта, може би глупава, но единствената, която й бе останала.

— Но ще го чуеш. Става дума за деветдесетгодишна сграда с проблеми в канализацията. Има нужда от нова отоплителна система, а покривът тече на няколко места. Има повреди от термити. Инвентарът е съсипан, а самите платове са плесенясали. Ще затънеш до гуша в дългове само от ремонтите. Продавачът в Кловърдейл само чака някой да му се хване на въдицата. Някой като теб. Това е той, твоят мечтан магазин. Мястото, където биха те отвели мечтите ти.

Перди усети, че трепери. Искаше й се да изкрещи, че това не е вярно, както бе направила някога, когато Франки й бе казал, че кучето им е смазано от автомобил.

— Това ли е всичко? — попита. Всяка негова дума бе като кама, която се забива в сърцето й. — Няма ли също и кръвожадни плъхове? Отровни паяци? Или още по-добре, оспорвани земи?

— Да, Перди, има още нещо. — Той хвана брадичката й. — Не исках да те наранявам. Направих това, защото ме е грижа за теб. Знам какво е да се опитваш да съживиш замрял бизнес. Бих искал да ти го спестя.

— Твоята загриженост ме трогва. — Тя скръсти ръце. — Какво друго има? Кажи ми всичко. Страхотен празник!

— Останалото е, че дори сградата и инвентарът да бяха в отлично състояние, ти пак не би успяла. Магазинът е малък. Бил е закрит, защото преди три години съвсем близо до него е бил отворен клон на международна компания за търговия с платове. А с тях не би могла да се пребориш, Перди. Никога.

Тя прехапа устни. Чувстваше се празна и студена. Предадена. Дълбоко в себе си винаги се бе страхувала, че идеята й за прекрасен живот в Кловърдейл е само мираж. И това се бе оказало вярно. Сега, когато с огромни усилия се бе приближила до тази мечта, тя бе изчезнала.

В очите й се появиха сълзи. Опита да ги възпре, ала не успя.

— Съжалявам — отново каза Бен. Внимателно й свали очилата и нежно избърса сълзите с ръка. — Не исках да те нараня. Но Кловърдейл би те наранил много повече. А сега виждаш, че няма причини да ходиш там.

— Няма — съгласи се тя. — Няма причини да ходя там. — Сам беше прав. Всички бяха прави.

Той остави очилата й на нощното шкафче и взе чашата от ръцете й.

— Но все пак, дълбоко в себе си ти знаеше това, нали?

Тя не отговори. Нима надеждата, най-обикновената надежда, беше толкова глупаво нещо?

— Така че, защо не останеш тук с мен? — Той обхвана лицето й с длани. — Аз ще купя къщата, но ти можеш да останеш. Ще идвам тук всяка седмица. Или би могла да дойдеш в Бостън, където ще имаме повече време един за друг. Парите от продажбата на къщата ще инвестирам така, че да ти дам известна сигурност. Ако искаш магазин, ще ти купя един, където пожелаеш — в Манчестър, Бостън… няма значение. Но няма да продаваш платове, а ще работиш като моделиер. Мога да ти осигуря бутик в „Тойнбийз“. Какво ще кажеш?

Тя не каза нищо. Само рязко дръпна лицето си. Прегърна една от възглавниците и се претърколи с гръб към него.

— Остави ме на мира! — промълви и стисна очи. Що за човек беше той? Да се опитва да я направи своя любовница в навечерието на сватбата си! А тя въпреки това да го обича!

— Ако се безпокоиш за бъдещето — тя почувства ръката му върху рамото си, — бъди спокойна. Можем да подпишем договор. Ще се погрижа винаги да бъдеш осигурена.

— Не, благодаря! — Тя горчиво се засмя. — Вече съм подписала достатъчно договори, та да ми стигнат за цял живот. А ти, изглежда, си забравил, че не аз, а къщата беше обявена за продажба. И че те мразя. Наистина те мразя.

Лежеше, стиснала възглавницата и се чувстваше по-празна от всякога. Щял да й даде договор — договор! Бе виждала много хладнокръвни мъже през живота си, но този заслужаваше медал. Бе представил нещата като обикновена сделка, а и сигурно за него наистина беше такава. Дори не бе намекнал, че я обича.

— Добре ни е заедно, Перди. Дори когато спорим. — Гласът му беше напълно спокоен. — Забелязала ли си? Ти ме предизвикваш. Повечето жени се замайват от парите ми и започват да се умилкват като гладни кученца. А ти не би могла да се умилкваш дори да го желаеше. Готова си да застанеш сама срещу целия свят, въоръжена със стила си на обличане, острия език и грима. Забавляваш ме. Караш ме да забравя тъмната страна на нещата.

— Забавлявам те значи! — Тя го погледна убийствено. — Великолепно! Но се съмнявам, че бих развеселила и Черил. Изглежда, все забравяш за нея! Така че престани с този фарс! Или си забравил, че смяташ да я заведеш под венчилото? — Перди отново стисна очи и зарови лице във възглавницата.

— Черил ли? — учудено повтори той. — Че какво общо има Черил с всичко това? Да, наистина ще я заведа под венчилото. За да я дам на съпруга й.

— Да я дадеш на съпруга й ли? — Перди се ококори.

— Ами да — каза той. — Черил е най-малката ми сестра. Сладката малка лудетина, решила да промени света, стига това да не попречи на женитбата й, която трябва да бъде сватбата на века. Макар че знае колко мразя сватбите.

— Черил е твоя сестра? — невярващо попита тя. Значи не беше сгоден? Зачуди се дали това опростява нещата, или ги усложнява.

— А ти коя си мислеше, че е?

— Твоята годеница.

— Черил ли? — Бен се засмя и постави ръка на рамото й. — Откъде ти хрумна тази глупост? — Поклати глава и стана сериозен. — Нищо чудно, че се държеше толкова недостъпно. Каква рядкост. Жена, която не желае чужд мъж. Но аз не съм чужд мъж. Просто искам ти да бъдеш моята жена. Но ще бъда честен. — Ръката му погали чувствителната кожа на китката й. — Ще трябва да разбереш, че нямам намерение да се женя повторно. Никога. Искам да го знаеш отсега. Но ще се погрижа да се чувстваш добре. Много добре.

Да се жени повторно ли? Очите й се разшириха. Никога не й бе споменавал, че е бил женен.

— Не се преструвай, че не те интересувам! — Той се приведе към нея. — Дори не се опитвай. Вечерта, когато влязох в тази къща, нещо се случи. И двамата го знаем, Перди. Душите ни сякаш се повикаха една друга. А също и телата ни. Затова усещаме как плътта ни пее, когато се докосваме. Ти отговаряш на нещо у мен, а аз — на нещо в теб. Знаехме го още в началото.

Перди усети как той отмята завивката и потрепери. Сега тялото му беше на леглото, притиснато към нея в същата поза, в която бяха спали.

Почувства топлината на устните му върху шията си и потръпна, когато влажният му език докосна ухото й. За момент остана неподвижна, обзета от болезнено силно желание. Сега, когато знаеше, че не е обвързан с друга жена, не можеше да се въздържа повече.

Скочи и се отдръпна от него, застанала на ръце и колене в леглото. Той протегна ръце, прегърна я и притисна към себе си. Устата му потърси нейната и жадно я целуна.

Перди отвърна на целувката и не се отдръпна, дори когато усети, че пръстите му забързано разкопчават копчетата на нощницата й. Нежната материя се свлече от раменете и се нагъна около голата й талия.

Задъхана от удоволствие, тя привлече главата му към гърдите си и потрепери, когато усети допира на езика му до кадифената си плът. Със смелост, която изненада и самата нея, Перди вдигна пуловера му, за да могат ръцете й да усетят гладките му масивни мускули. Той изстена от удоволствие, съблече пуловера и го хвърли на пода. Отново се приближи към нея и вкуси устата й, а пръстите му нежно погалиха гърдите й, за да ги накарат да разцъфтят. После устните последваха ръцете, които се спуснаха към талията й.

Перди изстена в прегръдката му, чувстваше се, сякаш се превръща в извор на желание, от който той пие.

Бен въздъхна и се облегна на една от възглавниците, притиснал Перди към себе си.

— Виждаш ли? — Очите му потърсиха нейните. — Ти ме желаеш. Толкова си красива, Перди. Най-красивото създание, което някога съм виждал. И те желая по-силно от всяка друга жена. Ти също ме желаеш. Кажи го. — Той се приведе и я целуна. — Кажи го!

Перди се чувстваше леко замаяна, зашеметена и лекомислена. Странно, но не изпитваше вина заради факта, че лежеше полугола в прегръдките му. Напротив, това изглеждаше най-естественото нещо на света.

— Да — отвърна задъхано. — И аз те желая.

— Ще се грижа изключително добре за теб, мила — почти цинично каза той. — Това ще бъде много приятна сделка и за двама ни. Наистина имам чувството, че ти ще се превърнеш в моята най-добра инвестиция.

Сделка. Инвестиция. Думите му моментално охладиха страстта й. Бе забравила, че не я обича, че просто иска да я наеме — като луксозна кола.

— Ти изобщо не ме обичаш, нали? — внезапно попита тя.

— Естествено, че не. — Студеното изражение се върна на лицето му. — И никога няма да те обичам. Но какво общо има любовта? Аз те желая. Не е ли достатъчно?

Тя скочи от леглото, ядосано вдигна нощницата си и започна да я закопчава.

— Какво ти става, по дяволите? Не се дръж като дете! Аз съм откровен. Желая те и ще се погрижа за теб. Хайде, върни се. Не се дръж като сантиментална глупачка!

Тя не помръдна от мястото си и продължи да се закопчава.

— Перди! Нали каза, че ме желаеш… Зная, че е така. Затова престани да се държиш така идиотски. Желанието за секс е съвсем нормално и здравослов…

— Казах, че те желая — процеди през зъби тя. — А веднъж, когато бях малка, пожелах едно шишенце от шкафа в лекарския кабинет. Беше зелено и красиво. Изглеждаше много вкусно. Така че го изпих. Оказа се отрова. Наложи се да ме закарат в болницата за промивка на стомаха. — Заотстъпва към вратата.

— И какво трябва да означава тази малка притча? — Бен скочи от леглото и я хвана за ръката.

— Че ти си отрова, Бен Скуайърс. Истинска отрова. А на мен едно отравяне ми стига.

Издърпа ръката си и се втурна към стаята си. Започна да рови в гардероба, като се опитваше да пренебрегне ударите по вратата.

— Отвори! — извика той. — Отвори тази врата! Трябва да поговорим. Аз те желая. Ти също ме желаеш. Защо, за бога, трябва да намесваме любовта? Порасни най-сетне!

— Остави ме на мира, змия такава! — С геройско усилие Перди премести скрина пред вратата. — И да не си ме докоснал повече! Не зная и не ми пука как си станал такъв. Не зная какво се е случило със съпругата ти, но каквото и да е било то, надявам се, че те е заболяло достатъчно, защото си го заслужаваш. Нищо чудно, че мразиш Коледа, та нали това е празникът на любовта! А кой би могъл да обича теб?

Зад вратата настъпи тишина. Тя чу, че се отдалечава, а след малко до ушите й долетя звукът от двигателя на беемвето, което потегли по алеята със свирене на гуми.

 

 

Тази вечер барът затвори по-рано заради празника. Перди потегли към къщи доволна, че може да избяга от Манчестър и неговата пищна коледна украса. Изобщо нямаше празнично настроение.

Когато пристигна, в къщата не светеше. Колата на Бен не беше на паркинга. Перди влезе и без да пали лампите, отиде до панорамния прозорец и се загледа навън. Пълната луна грееше над планината и осветяваше заснежените й склонове. Запита се каква ли бе тайната на Бен, скрита в тази планина. Обзе я съмнение. Дали бе постъпила правилно?

Приближи до пианото и плъзна поглед по осветените от луната клавиши. Сети се за красивите му ръце, за ласките им, които толкова й харесваха…

Погледна към тавана, сякаш можеше да види звездите над него.

— Весела Коледа, татко — прошепна. — Весела Коледа, Франки. И Есмералда. Весела Коледа. Предполагам, че и вие празнувате там, горе.

Постави ръце върху клавишите и засвири една коледна песничка. Заслуша се и под акомпанимента на пианото запя:

„Кое ли е това дете,

което в скута на Мария

тъй сладко спи?

Което ангелите срещат

със светли химни и…“

— Недей. — Една ръка я хвана за китката. — Недей, Перди, не това. — Тя стреснато се обърна и мъжът веднага я пусна. — Недей — повтори Бен. Гласът му бе дрезгав, а дъхът му миришеше на уиски.

— Къде беше? — обезпокоено попита Перди.

— На дивана. Седях си.

— На тъмно?

— Да, на тъмно. — Погледна към планината. — Човекът в тъмното.

— Е, аз смятам да хвърля светлина върху темата. Къде е колата ти? Не я видях навън. Уплаши ме. — Понечи да запали лампата.

— Недей! — рече той, но тя запали и се обърна към него.

Загорялото му от слънцето лице сега изглеждаше бледо. Перди вдигна от пода бутилката. Беше почти празна. А когато я бе видяла за последен път, беше недокосната.

— Виждам, че добре си пийваш.

— Няма страшно. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Правя го само веднъж в годината. На Бъдни вечер.

— Хубаво е поне, че спазваш някаква традиция. И имаш достатъчно ум в главата, за да си стоиш у дома и да не шофираш в това състояние.

— Ще шофирам. След малко тръгвам. Върнах се само за да си взема някои неща.

— Не трябва да го правиш — със свито сърце възрази тя. — По-добре остани тук.

— Тръгвам. Не се притеснявай, ще купя къщата. И няма да се върна, преди да си се изнесла. Вече си свободна.

Тя слисано го погледна. Не беше съвсем сигурна, че иска да бъде свободна.

— Само ми обещай, че няма да купуваш онзи магазин в Кловърдейл. Поне това бих искал да ти спестя.

— Не… не разбирам — заекна тя. Кловърдейл вече й изглеждаше като отдавна отминал неясен сън. Единственото важно нещо сега беше този изпаднал в беда мъж.

— Какво толкова има за разбиране? Оставям те на мира. Забрави за спорните земи. Ще купя имуществото както си е и сам ще се заема с проблема. Надявам се вече си научила своя малък урок за света на бизнеса.

— Не разбирам — глухо повтори тя и седна на дивана.

— Уморен съм от теб, Перди. — Той рязко се засмя. — Омръзна ми тази игра. Твърде неопитна си за мен.

— Добре — разтреперано отвърна тя. — Ти също ми омръзна. — Почувства как ужасен студ изпълва сърцето й.

— Лъжеш. — Той отново се засмя. — И аз лъжа. — Въздъхна. — Не съм уморен от теб, Перди. Уморен съм от себе си. Омръзна ми да бъда негодникът, който не може да обикне никого. Затова те освобождавам. Преди да е станало твърде късно за теб.

Но вече бе станало твърде късно. Тя не искаше да бъде свободна. Знаеше, че му принадлежи — без сделки, договори и уговорки.

— Когато ти казах, че няма да се оженя повторно, това беше самата истина. — Бен се облегна на камината. — А вече не мога да обичам никого. — Загледа се към планината. — Не съм способен на това. Но ти можеш да обичаш. Способна си да обикнеш дори мен. Още една грешка, която ще ти спестя.

— Какво те кара да си мислиш, че бих могла да те обичам? — студено го сряза тя.

— Изражението ти тази сутрин. На твоето прекрасно чисто лице. Фактът, че истински и всеотдайно си обичала тези хора, които всички останали са презирали и ненавиждали. Фактът, че не желаеш да бъдеш купена; че искаш да бъдеш обичана заради самата себе си. Но аз не обичам. Понякога желая. Но никога не обичам. Никога вече. Разбираш ли?

Перди кимна.

— Точно преди десет години бях в тази планина. Чичо Бен бе заминал за Флорида. Аз чаках Шарън, моята съпруга. Напоследък нещата между нас не вървяха и искахме да ги поправим. Да прекараме заедно Коледа, една тайна среща на планината Миракъл, за която не знаеше никой друг. Една Коледа, прекарана в любене и разговори. Исках отново да се опознаем. Както някога.

Думите му я разтърсиха. Шарън — точно това име бе споменал в съня си. Не Черил. Перди се вгледа в него, чудейки се до каква степен му е повлиял алкохолът.

— Трябваше да дойде при мен на Бъдни вечер. Беше на гости у леля си, във Върмонт. Бях украсил коледното дърво, шампанското беше изстудено, а подаръците — опаковани. Шарън обичаше подаръците, особено скъпите. А тези, които бях купил, щяха много да я зарадват.

Перди започна да се безпокои за него. Сякаш с всяка своя дума затъваше все по-дълбоко в черните си мисли.

— Но тя не дойде. Беше мъртва.

Устните му се усмихнаха, но погледът му остана празен. Перди застина. Бе изгубил съпругата си по Коледа и бе скърбил за нея цели десет години. Бе я обичал толкова много, че сега вече не бе способен да обича.

— Съжалявам — безпомощно каза тя.

— А аз не. — Той се засмя и си наля още уиски. — Всъщност да. Съжалявам. Не можеш да си представиш колко много съжалявам. Снощи ме обвини, че съм се присмял на семейството ти, Перди. Но и през ум не ми е минавало да го правя. Напротив, възхищавам се на тези хора. Виж какво са създали — създали са теб. А погледни какво е създало моето чистичко и спретнато семейство. Мен. Ти ме нарече Скрудж. И беше права. — Той отпи голяма глътка. — Та като стана дума за семейството ми. Всъщност хората не знаят какво се е случило с Шарън. С пари можеш да си купиш прекрасни неща, можеш дори да се предпазиш от истината…

— Бен, мисля, че не трябва да пиеш повече.

Той отпи отново, сякаш за да й се подиграе.

— А истината е, че моята съпруга умря в прегръдките на брат ми. Били са любовници. И тя не е била при леля си. А Кристофър не е бил на служебно пътуване. Били са заедно, в едно бунгало в някакъв планински курорт наблизо. Където и загинали. — Той пресуши чашата си и наля в нея остатъка от уискито. — Печката в стаята им се повредила. Издъхнали безболезнено в съня си, от отравяне с въглероден окис. Голи, естествено. А това не е история, която семейство като моето би позволило да излезе на бял свят. Така че я променихме. С много лъжи и много пари. — Бен се намръщи. — Във вестниците писаха, че в ски курорта сме били и тримата — Шарън, Кристофър и аз. Че печката е била в дневната, а не в спалнята. И че Шарън и Кристофър са загинали от трагична и достойна за уважение смърт, докато аз съм прекарал целия следобед по пистите. По красивите, блестящи, добре утъпкани писти. Сега виждаш, Перди, че не ти, а аз съм урод. Ти идваш от общество, в което хората напук на всичко се обичат един друг. А аз съм черната овца, която, за да спаси семейната чест, никога не каза и дума срещу своя мъртъв брат, изключително очарователният и безгрижен Кристофър. Нито срещу моята мила покойна съпруга, вярната Шарън.

— И тогава си поел „Тойнбийз“? — Искаше й се да го прегърне, но странният му поглед я възпря.

— А, да. — Той отпи отново от чашата. — За да оправям кашата, която Кристофър бе забъркал. Все някой трябваше да го направи. Още повече, че фамилните богатства бяха застрашени. А „Тойнбийз“ е голяма ценност. Беше много важно да си го върнем. Може би само благодарение на това не полудях. А също и на малката ми глупава сестра, която въпреки всичко ме обича. Но дори тя не знае най-ироничната част. Беше твърде малка, за да й се каже. А оттогава никой в семейството не е проговорил за това. Сякаш всички са повярвали в собствените си лъжи. Но истината е, че Шарън и Кристофър са били любовници от доста време. А и защо не? Сериозният млад студент по медицина е бил забавен за известно време, но нали цялата власт лежеше в ръцете на чаровния Кристофър. И така, най-ироничното в цялата история. Аутопсията показа, че Шарън е била бременна. Едно малко момиченце. И до смъртта си аз няма да узная дали това дете, това невинно дете, е било мое, или на брат ми. Този факт ми дава достатъчно поводи за размисъл всяка Коледа. Наздраве. — Той допи уискито в чашата си.

Перди го гледаше, стиснала ръце в скута си. Изглеждаше толкова далечен… сякаш бе пристигнал от друга планета. Знаеше, че мисли за детето. Нямаше представа какво да му каже. Прииска й се да пристъпи към него, да го прегърне и да чуе ударите на сърцето му.

— Не ме гледай така — дрезгаво рече той.

— Как? — смутено попита тя. — Не те разбирам…

— Така. — Погледът му се заби в пода. — Сякаш ако поискам, би откъснала парче от сърцето си, за да ми го дадеш. Ти беше права, спомни си! Аз съм отрова. И съм отровен. Ти заслужаваш нещо по-добро. Много по-добро… а няма никакъв шанс да го получиш от мен.

Бен се изправи и със сигурна крачка отиде до гардероба. Облече кожуха и си сложи ръкавиците.

— Няма да се видим повече — каза. — Алджи и Пъкит ще се разберат за подробностите около продажбата. Ще се погрижа да стане бързо.

— Не си отивай — безпомощно каза Перди.

— Мога да шофирам — отвърна той. — Още не съм пиян. Това е. Няма да ти пожелавам Весела Коледа. Вече сам се погрижих да не бъде такава. Надявам се поне, че си научила урока си — винаги чети това, което подписваш. Грижи се за себе си, Перди. И внимавай.

— Не си тръгвай, Бен! — Вече беше до вратата. — Моля те! И недей да караш!

Но той излезе, сякаш не я бе чул. Перди се втурна след него. Колата му беше полускрита от боровете. Затича се към нея, а снегът пареше босите й крака.

— Бен! Не си отивай! — извика отново. — Моля те!

Но той вече беше в колата. Запали двигателя и потегли, вдигайки облак сняг.

Перди проследи с поглед фаровете, докато се стопиха в далечината. После погледна към планината, където той някога е бил щастлив, където я бе целунал. Покрита със сняг и лед, тя безмълвно сияеше, огряна от сребърните лъчи на пълната луна. От селото долетя ехото на празнични камбани. Беше Коледа.

— Бен — прошепна тя в студения въздух, — прости им! Прости и на себе си.

Падна на колене в снега и заплака, не за себе си, а за него.