Бетани Кембъл
Хиляда рози (7)

Седма глава

На следващата сутрин Перди се събуди от глух удар, причинен от падането на тежък предмет, и последвалия го лай на Бъмър. Изстена и се заслуша във врявата. Отекваха стъпки, чуваха се гласове и звуци от местене на мебели. Носачите на Бен бяха пристигнали.

Тя стана от леглото, облече се и хукна към банята, за да оправи грима си. После слезе по стълбите към дневната и връхлетя върху някакъв здравеняк, който носеше огромен сандък. Мъжът я наруга.

— Я по-внимателно — сряза го тя. — Да не те напъхам и теб в сандък. Само че на твоя няма да пише „Лампа“, а „Мъртвец“!

Внезапно от кухнята се появи Бен с чаша димящо кафе в ръка.

— Изпий го — нареди той, едва сдържайки усмивката си. — Вече знам какво представляваш преди сутрешното си кафе. Това му е хубавото на съвместния живот — започваш да опознаваш партньора си. А хаосът тук е достатъчен и без да убиваш работниците ми. — Бен я поведе към кухнята. — Ето. Възползвай се от лукса. Има маса и столове. И дори — стройната му ръка махна към кафемашината върху кухненския плот — истинско кафе. Сега спокойно можеш да изпиеш осемте чаши, необходими, за да се поочовечиш.

Тя седна зад дървената маса. Каква радост само го беше обзела! Сети се за наближаващата сватба и усети, че й става много, много неприятен.

Бен извади от някакъв кашон ужасяващо кенгуру от черен метал и доволно го огледа.

— Хм, няма никакви повреди. Един от работниците го изпусна.

— Какво е това? — Перди го погледна с недоумение. Кенгуруто беше високо около трийсет сантиметра и имаше изключително глупаво изражение.

— Моето кенгуру. Чичо Бен ми го завеща. Донесе го от Австралия. Винаги съм го обичал.

— Обичал си го? — Перди отпи от кафето. — Как е възможно дори да харесваш това нещо?

— Харесвам я, защото е безупречна дама — присмехулно рече Бен. — Стои си, където й е мястото, тоест в спалнята ми. И никога не ми противоречи. За разлика от други хора.

— А Черил запозната ли е с тази твоя представа за идеалната дама? — попита Перди.

— Да. И се ужасява от нея. Но какво може да направи? Трябва или да ме приеме такъв, какъвто съм, или да ме зареже. — Той си заподсвирква и понесе кенгуруто към спалнята.

Перди изпи още две чаши кафе, хапна малко бисквити и отиде в дневната. Обади се в сервиза и им каза, че фургонът й не може да запали. Отвърнаха й, че ще изпратят камион да го вземе и че ще трябва да плати в брой.

В брой, помисли тя и затвори телефона. Като че ли трябваше да си потърси втора работа. Започваше да се чувства като малката кибритопродавачка, която точно на Коледа бе умряла от студ.

Вещите на Бен караха къщата на Есмералда да изглежда някак чужда, а това я потискаше още повече. Всички мебели, с изключение на скъпата стереоуредба и голямото канапе в дневната, бяха старинни. Позлатеният стол на Есмералда изглеждаше като беден роднина на пищно семейно тържество.

След малко пристигна и майсторът за пещта, който слезе в мазето и след около час й връчи такава сметка, че дъхът й спря. Перди написа чека и с трепереща ръка му го подаде.

— Виждам, че отново имаме отопление. — Бен се бе върнал от спалнята и сега доволно лежеше на канапето. — Доволна ли си?

— Направо съм в екстаз — отвърна тя. — Бедността винаги ме довежда до екстаз.

— Виж ти. Както е казал един местен поет: „Спестявайте и се подсигурявайте“. Щом си толкова бедна, вероятно ще се наложи да продадеш бижутата си. Но се надявам, че ще оцелееш.

Перди се зачуди какво ли иска да каже с това. Бижутата й струваха сигурно по долар парчето. В този момент на вратата се позвъни и тя отиде да отвори. Беше човекът от сервиза.

Излязоха и той недоволно заоглежда фургона.

— Колко? — попита накрая Перди.

— Ами, повредата е доста сериозна. Предполагам, двеста долара ще стигнат.

Тя с въздишка му плати, за да откара фургона до гаража и се прибра в къщата. Крайно време беше да се обади на Сам Пъкит. Работниците вече си тръгваха, а Бен говореше по телефона.

— Наистина, Черил. Моля те, престани да се обаждаш. Не, по дяволите, мястото ти не е при мен. Не ми пука за Коледа. Искам да съм сам, не разбираш ли? Добре. Добре. Не, не живея с „някаква си жена“. Алджи дрънка прекалено много. Довиждане.

— Как можеш да се отнасяш така с бедното момиче?! — ужасено възкликна Перди, след като той ядосано затвори телефона. — Тя очевидно те обича, а ти й говориш по отвратителен начин.

— Не бих я нарекъл „бедно момиче“. А и любовта не е чувство, което ме впечатлява особено.

— Можеше да й кажеш истината — предизвикателно рече Перди. — Тя като че ли знае за мен. Между нас няма нищо, а ти й превръщаш празниците в същински ад.

— Присъствието ти тук не е нейна работа. А като се замисли човек, тя също не те засяга. Престани да подслушваш и да ми опяваш за нея. И няма ли да свършат най-сетне тези празници?

Той се качи в гостната и като че ли започна да забива пирони в стените. На какво всъщност се дължаха проблемите му с Коледа, ядосано се запита Перди. Сигурно имаше някаква истинска причина — освен неприятностите в магазина. Но каква? И защо се отнася толкова жестоко към Черил при положение, че я обича?

Седна на позлатения стол и плъзна поглед по скъпите мебели на Бен, които наистина придаваха на стаята атмосфера на лукс и мъжественост. Бен може и да беше богат, но определено му липсваха морал и учтивост. Реши да не мисли за него и опита да се съсредоточи върху финансовите си проблеми.

Бе платила на транспортната компания да достави мебелите й в Кловърдейл и те вече бяха там, складирани за неопределено време в помещение, за което трябваше да плаща удивително висок наем. Очакваха я сметки за къщата, за данъците, за ремонтите. Поправката на пещта я бе поставила буквално на колене, а повредата на камиона се очертаваше като смъртоносен удар. Заслуша се в чукането от стаята на Бен. Как можеше да харесва такъв човек? Сигурно бе полудяла. Той не беше никак, ама никак добър.

Вдигна слушалката и набра номера на Сам Пъкит.

— Здравей… Всичко наред ли е? — Гласът му звучеше смутено. — Добре ли си?

— Естествено, че съм добре — сухо отвърна тя. Нима и той, като Бен, си бе помислил, че тя всъщност желае да живее заедно с някакъв непознат? — Но далеч не всичко е наред. Къщата ми вече е пълна с неговите мебели. А моите са на склад в Индиана и нямам представа какво да правя с тях. Сам, моля те, кога ще ме измъкнеш от тази бъркотия?

— Пердита — внимателно поде той, — не зная какво става с вас двамата. А и не е моя работа. Ти си вече пълнолетна и…

— Нищо не става! — възкликна тя. — Не говори така, Сам!

— Пердита… — Гласът му беше отпаднал. — Тази работа не ми харесва. Става нещо странно. Този адвокат, Алджърнън. Опитва се да ни забави.

— Да ни забави ли? Как така?

— Да забави сделката. Нарочно. Това не ми харесва. Предполагам, Скуайърс е решил да не купува. Просто печели време, за да се възползва от клаузата за наема.

— Но защо? — слисано попита тя. — Та той вече донесе мебелите си.

— Той е богат. Нищо не му пречи да си ги изнесе. Какво са за него няколко хиляди? Важното е, че искаше къщата ти за Коледа. И я получи. Междувременно Алджърнън блокира всеки мой опит да ускоря сключването на сделката. Веднъж щом мине Коледа, Скуайърс ще изплюе камъчето. Така ми се струва.

Сам отново се впусна в едно от безкрайните си обяснения и Перди престана да го слуша. Нима това желае Бен, помисли си тя. Каква игра бе подел този човек?

— Алджърнън настоява да получи потвърждение от човека, който навремето е разделил земята на парцели — продължи Сам.

— Но това означава, че ще трябва да намерим този, който я е продал преди трийсет години! А може изобщо да не го открием!

— Аз вече го открих — сухо рече Сам. — От дванайсет години се намира в гробището на селото. Проблемът се състои в това, че сега се налага да намерим шестимата му наследници и да помолим всеки от тях да потвърди, че земята не е негова. А няма да е никак лесно.

— Но това може да продължи с месеци! — изстена Перди.

— А междувременно този Скуайърс живее с теб, Пердита. Надявам се, разбираш, че си там само защото той го желае. Не искам да ти се меся, но на твое място не бих му вярвал.

Перди се замисли.

— Би могла да възбудиш дело срещу него и да го изгониш.

— Не мога да си позволя такова нещо, Сам! Господин Смол каза, че би било ужасно скъпо.

— Е, Скуайърс също би могъл да отиде в съда — мрачно рече Сам. — А той може да си го позволи. Спокойно би могъл да те изхвърли на улицата. Но не го направи. Само едно ще ти кажа, мила: ти си още в тази къща само защото той иска да е така.

— Но защо?

— Слушай, Перди — тонът му стана поверителен, — чух някои неща за този тип. Не много приятни неща. Дори напротив. Едно е сигурно — той е бостънски вариант на Казанова. Освен това разбрах, че винаги е бил черната овца в семейството… Въпреки че спасил онзи проклет магазин.

— А случайно да си чул, че възнамерява да се жени? — Перди прехапа устни.

— Да се жени ли? — Сам презрително се изсмя. — Той?! Никога не бих го повярвал… освен ако кандидатката не е милиардерка. Когато не е зает с покоряване на сърца, той се занимава с умножаване на фамилните богатства. И се справя изключително добре.

Значи затова се държеше толкова непоносимо с Черил, помисли си Перди. Защото се женеше за парите й!

— Изобщо не ми харесва — продължи Сам. — И моля те, бъди внимателна! Не искам да пострадаш по някакъв начин.

Твърде късно, помисли си тя.

— А магазинът в Кловърдейл? — попита. — Продаден ли е вече?

— Още не. Но честно казано, Пердита, аз се надявам да размислиш. Тази глупост с Кловърдейл наистина ме тревожи.

— Трябва да го направя. — Гласът й бе далеч по-уверен, отколкото тя се чувстваше в действителност.

Затвори телефона съвсем объркана. Вече дори не знаеше дали наистина трябва да замине за Кловърдейл. Но къде другаде би могла да отиде?

Опита да се разсее, украсявайки коледното дърво. Безуспешно. Дори украсено, то изглеждаше мършаво и самотно.

— Най-грозното дърво, което съм виждал — чу зад себе си гласа на Бен. — Как ти се струва да живееш отново сред мебели?

— Имам нужда от някои обяснения, господинчо! — Тя рязко се обърна. — Току-що говорих със Сам. Каза, че се опитваш да ни забавиш. Че изобщо нямаш намерение да купуваш тази къща. Какво е намислил Алджърнън? И какво се опитвате да направите?

— Сам е превъртял. Вече ти казах, че ще купя къщата. — Той студено я изгледа. — Алджи си върши работата отлично и успява да подлуди всички наоколо. Но същевременно е постъпил по най-подходящия начин. Отказът на наследниците от земята би решил въпроса веднъж завинаги. И който разбира от недвижими имоти лесно би прозрял това.

— Да, но го решава по възможно най-бавния начин! — възкликна Перди. — Би могло да продължи… кой знае докога? Освен това Сам каза, че си могъл да ме изхвърлиш. Защо не си го направил?

— Предположих, че ще ми подействаш тонизиращо. — Погледите им се срещнаха. — Но не стана така. Поне не по начина, по който се надявах. Но въпреки това можеш да останеш колкото искаш. Може би ще си промениш решението.

— Нямам такова намерение. — Тя се изчерви. — Така че защо ме държиш все още? Това би могло да продължи с месеци.

— Кой знае? Може би го правя за твое добро. Може би дори те харесвам. Не съм свикнал да ми противоречат. Действаш ми освежаващо. — Отиде до гардероба и извади кожуха си.

— Къде тръгна? Казах, че трябва да поговорим!

— На разходка с моторна шейна. Искаш ли да дойдеш? Ще те заведа до върха на планината. — Блясъкът в очите му подсказваше, че с удоволствие би я повел и към други, много по-чувствени върхове.

— Никъде не желая да ходя. Искам да получа някои отговори! Защо просто не купиш къщата, а после да се занимаваш с наследниците? Ти можеш да си го позволиш. А аз не мога. Ти си този, който се тревожи за тази идиотска ъглова площ! И ти настояваш да си тук на Коледа! Ти, а не аз!

— Отговорността за тези неща е твоя — студено отвърна той. — Изглежда не знаеш как да ръководиш делата си. Налага се да се научиш. И изглежда аз ще трябва да ти помогна. В края на краищата — продължи той, — не съм те заключил тук, нали?

Но в действителност тя беше затворничка, помисли Перди. Бе я хванал като в хитро измислен капан.

— Всяка Коледа ли прекарваш по този начин? Като съсипваш нечий живот?

— А, това ли било? — Обърна й гръб и се загледа към планината. — Не намесвай Коледа. Казах, че не съм намислил нищо. Казах, че ще купя къщата. Сам Пъкит е стар параноичен бърборко, а ти си истеричка. Аз отивам в планината. Ако искаш да разговаряме, ела с мен. Ако не, остани тук да се цупиш.

Моторната шейна, една боядисана в черно и жълто „Арктическа котка“, жужеше като малка оса, а Перди усещаше вибрацията й с бедрата си. Краката й бяха притиснати към тези на Бен, а ръцете й обхващаха кръста му. Бе заровила лице в кожуха му — отчасти, за да се предпази от вятъра, и отчасти, за да не гледа, когато се блъснат в някое дърво или излетят от пътя.

Пътуваха с пълна скорост и скоро стигнаха до върха, Бен изключи двигателя.

— Още ли сме живи? — попита Перди.

— Е, може да съм пожертвал няколко ребра на завоите — засмя се той. — Стискаше ме доста здраво. Нима това е единственият начин да те накарам страстно да се притиснеш към мен? Би било ужасно неудобно да се любим върху препускаща шейна.

— Не е кой знае какво преживяване да те прегръщам по завоите — сбърчи нос тя. — Освен това кожухът ти още смърди на Бъмър.

— Много ми харесва, когато ми говориш толкова сладко — засмя се той. Бе я прегърнал през рамо и я предпазваше от вятъра. — Защо не ме ласкаеш както другите жени? Защо не ми казваш колко съм прекрасен и колко хубави са зелените ми парички?

— Не ми пука за зелените ти парички — отвърна, смутена от близостта му.

— Да — каза той. — Като че ли наистина е така. — Погледна надолу към долината. — Красива гледка, не мислиш ли?

Перди се съгласи. Пред очите им се простираше малкото селце, чисто и подредено като малък град, построен около електрическо влакче.

— Ето го езерцето — каза Бен. — Там, зад онези дървета. А там — посочи той — е нашата къща.

От мястото, където бяха застанали, малката сива къщичка с тъмночервени кепенци приличаше на играчка. „Нашата къща.“ Перди вдигна поглед към Бен. Изглеждаше развеселен, а в очите му искряха закачливи пламъчета.

— Това е гледката, която виждах през прозореца си, когато бях малък. Бунгалото се намираше точно на това място. Господи, колко ми харесваше тук! През зимата карахме ски и пробивахме дупки в леда, за да ловим риба, а през лятото кръстосвах цялата околност и събирах змии, костенурки и какво ли не. Веднъж дори си намерих малко таралежче. Напомняш ми за нея — внезапно каза той.

— На коя? — стреснато каза Перди.

— На таралежката. Беше съвсем малка, изгубена и беззащитна. Беше се наранила зле. Таралежите наистина са беззащитни, като изключим бодлите. Непрекъснато се свиваше на кълбо, но накрая успях да я опитомя.

— Откога не си се връщал тук? — попита Перди, смутена от сравнението и хитрата му усмивка.

— От десет години. — Усмивката се стопи. — Откак се заех с „Тойнбийз“. Точно десет години, от този ден. Точно преди Коледа. И не съм се връщал. До днес.

Перди почувства как в гърдите му се надига някакъв стар гняв, а тялото му се напряга. Вятърът се усили и той я притисна към себе си, за да я предпази от студа.

Седеше с гръб към него, отпусната в сигурността на прегръдката му. Внезапно осъзна, че това усещане за сигурност й харесва, че би желала той да беше свободен, да можеше да му се довери.

— Как се случи така, че пое „Тойнбийз“? При положение, че си искал да станеш лекар?

— Най-големият син винаги поема семейния бизнес. Аз не бях най-големият. Щастливо си мечтаех да тръгна по стъпките на чичо си, да стана лекар и да работя в някое малко градче. Но внезапно стана така, че аз се оказах най-големият син. Малко като в семейство Кенеди. Поне майка ми обича да си мисли, че е така. Ако единият син падне, другият трябва да събере каквото е останало и да продължи бизнеса. Все някой трябваше да го направи. Не дай боже семейството ми да се разпадне. Никой от тях няма представа как да си изкарва хляба. Освен може би малката ми сестра. Тя върши доста работа. Само да можеше да престане да ми пробутва теориите си.

— И смяташ ли да се завърнеш? — Перди бе усетила горчивината в гласа му. — Към медицината, искам да кажа.

— Не, твърде късно е. Науката вече отдавна е изпреварила тогавашните ми знания. А и „Тойнбийз“ лесно влиза под кожата на човек. Трудностите. Предизвикателствата. И властта. Някога не знаех нищо за съблазните на властта. Но сега са ми познати. Научих наистина много. Прекалено много. В „Тойнбийз“ съм по-добър, отколкото в медицината.

— Защо? — Студът, който бе доловила в думите му, беше по-леден и от вятъра.

— Защото за да бъде добър лекар, човек би трябвало да има емоционална връзка с хората. Някога бях способен на това. А сега искам само разумен и нормален живот. Върнах се тук, за да проверя дали не е късно и за това. Може би не е.

Нормален живот, помисли Перди. Точно това желаеше и тя. Почувства ръцете му на раменете си. Той я обърна към себе си.

— Понякога е трудно да се живее нормално — продължи Бен. — Особено, когато около себе си имаш някой като Алджи. Той също е семейно наследство. Получава заплатата си от „Тойнбийз“, но може да му се вярва само за дреболии. Като уреждане покупката на къща например. Сама виждаш до какво ни доведе това. Винаги се хваща за подробностите и се заяжда, защото така се чувства важен.

Внезапно лицето му се приближи и преди да разбере какво става, Перди почувства устните му върху своите.

Мъжът се отдръпна и се загледа в нея, хванал с длани лицето й. Тя отвърна на погледа му, обхваната от странна безпомощност. Отвори уста, за да каже, че не е трябвало да го прави; че е, в края на краищата, сгоден. Той постави пръст на устните й.

— Традиция — каза спокойно. — Всяко момиче, което за първи път посещава планината Миракъл, трябва да бъде целунато. Просто приятелски обичай. Това е всичко.

Тя остана загледана в него, но той леко се отдръпна и сложи ръце в джобовете си. Какво й ставаше? Осъзна, че желае той да я целуне отново, отново да я прегърне. Потрепери.

— Струва ми се, че ти е студено — каза той. — Готова ли си да се връщаме?

Тя кимна и се загледа към малката сива къщичка с тъмночервени кепенци. Тяхната къща.

— Перди, защо работиш в този бар? — Бен внимателно я наблюдаваше.

— Защото имам нужда от парите — учудено отвърна тя.

— Наистина ли е заради това?

— Разбира се, че е заради това. — Отново потрепери.

— Хайде — рече той. — Ще замръзнеш.

Запали мотора на шейната и я възседна. Перди се качи зад него и обхвана кръста му.

— Не се засилвай много по нанадолнището — шеговито каза тя. — Искам да се прибера цяла.

— Ще карам като охлюв. — Той се обърна и кимна. — Вярвай ми.

Но въпреки всичко подкара с пълна скорост. Перди чувстваше как и сърцето, и стомахът й се свиват от страх. Стисна очи и зарови лице в кожуха му.