Бетани Кембъл
Хиляда рози (6)

Шеста глава

Перди приключи с грима и се вгледа в отражението си, търсейки някакви признаци на морален упадък.

Бледно отражение с притеснен вид отвърна на погледа й.

Първо се съгласи да живееш с този мъж, като че ли казваше то. А сега и легна с него. Нещо повече — това ти хареса! Срам! А някога беше толкова добро момиче!

— Не съм направила нищо нередно — неубедително му отвърна тя. Зачуди се какво ли щеше да си помисли Бен. Как щеше да постъпи? И как трябваше да се държи с мъж, в чиито прегръдки бе прекарала нощта? Нямаше представа.

А какво щеше да прави със собствените си чувства? Спомни си как в просъница почти ядосано бе споменал някакво женско име. Какво беше то? Шарън? Шийла? Шърли? Чувстваше се обезпокоена. Да, бе прекарала нощта в прегръдките му, но той бе мислил за друга.

Сложи си широк бял колан, с който пристегна дългия златист пуловер с широки ръкави. Бе обула черни панталони и мокасини. Спомни си девиза на Есмералда: „Когато се чувстваш несигурен — действай смело!“.

Разтреперана от студ, наметна стара пелерина от кафява заешка кожа. Вече беше готова за действие.

Тръгна надолу по стълбите и чу как телефонът иззвъня. Бен вдигна слушалката. Перди с надежда предположи, че се обажда Сам, за да я измъкне най-накрая от тази бъркотия. Но когато чу гласа на Бен, замръзна с ръка на парапета.

— Виж, мила, казах на Алджи да не дава този номер на всеки срещнат. Зная, че не може да устои на твоя забележителен чар, но не желая да ми се обаждат тук.

Перди се вцепени. Кого наричаше „мила“ и кой имаше такъв забележителен чар?

— Да, Черил — въздъхна Бен. — Добре съм. Разбира се, че съм сам. Казах, че се чувствам добре. Просто се налага да остана сам.

Черил, помисли Перди. Това ли беше името, което бе казал в съня си? И как лъжеше! Изобщо не беше сам. Току-що бе прекарал нощта в леглото й.

— Черил — изстена той, — за сватбата ти давам пълна свобода. Вече ти казах, не пести парите. Разноските са за моя сметка. Естествено, че няма да пристигна в последната минута. Ще дойда навреме. Черил… казах ти вече… просто трябва да остана сам за известно време.

Сватба ли? На Перди й прилоша. Значи щеше да се жени? Затова ли бе дошъл съвсем сам в Ню Хампшир? За последна любовна авантюра преди сватбата?

— Да, Черил — отпаднало рече той. — Струва ми се, че ще изглеждаш великолепно в бяла коприна. Не, не мисля, че орхидеите са безвкусица. Да, Средиземноморието би било чудесно за медения месец. Да, по дяволите, добре съм. Но не ми се обаждай повече, чу ли? Чудесно, мила. Да, да, знам. И аз те обичам.

Сватба, орхидеи и меден месец в Средиземноморието, гневно си помисли Перди. А също така бе казал „обичам те“. Но предстоящата сватба изобщо не му пречеше да флиртува, подлецът му с подлец! Почти й стана жал за Черил, която сигурно молеше за уверенията му.

Чу как той се сбогува, затвори телефона и мина в кухнята. Перди слезе по стълбите и също отиде в кухнята, за да си направи кафе. Чувстваше се разочарована и ядосана, а после я обзе отвращение заради факта, че изобщо се интересува от него. Кой мъж би изоставил точно по Коледа жената, която обича, като в същото време безцеремонно се опитва да съблазни първото момиче, изпречило се на пътя му?

Бен стоеше до кухненския плот и ядеше бъркани яйца и салата от картонена чиния. Бе облякъл палтото си върху дебелия червен пуловер. Черните му очи я огледаха със собственически интерес.

— Добро утро, Перди — каза. — Изглеждаш като че ли идваш от Сибир. Добре ли спа?

— Спала съм и по-добре — студено отвърна тя, докато пълнеше чайника с вода.

— Знаеш ли, тази сутрин лежах до теб и те гледах как спиш. Изглеждаше толкова невинна. Като малко момиченце. Изобщо не приличаше на войнствена принцеса от дивите степи на Русия. И знаеш ли, никак не ми се вярва да си имала по-добри нощи. Не е ли така?

— Моите нощи не са твоя работа. — Тя неуверено скръсти ръце. — А ти си страшно хладнокръвен. Чух телефонния ти разговор. Беше прав. Наистина не си добър човек.

— Ти също си страшно хладнокръвна… подслушвачка, искам да кажа. Какво ще кажеш за себе си? Че въпреки всичко си добро момиче ли?

Тя усети погледа му върху гърба си и прокле наум неустоимия му сексуален магнетизъм.

— Или играеш някаква роля, Перди — студено продължи той, — или си най-съвършената драка, която съм срещал. И в двата случая е добре да знаеш, че си играеш с динамит.

Думите му я засегнаха. Значи смяташе, че е заядлива? Вярно, че прикриваше несигурността си с грубовата фасада, но никога не би флиртувала с мъж, ако преди това е обещала на друг да се омъжи за него. Ценеше лоялността повече от всичко. Обърна се и го погледна.

— А може би ти самият си играеш с динамит — каза с нисък, почти мъркащ глас. — Мога да ти демонстрирам доста опасни фойерверки. Така че внимавай. — Обърна му гръб и взе буркана с нес-кафе.

— Ето! — Той удари с длан по плота. — Точно това имах предвид. Как да приемам думите ти? Като предупреждение или като покана?

— Като действителен факт. Изводите си направи сам. Нали си учил в Йейл.

— Знаеш ли какво трябва да сторя с теб? — Гласът му прозвуча напрегнато.

Внезапната заплаха едновременно я уплаши и развълнува, но гневът й бе по-силен и от двете.

— Да! Да ме оставиш на мира, както обеща. Твърде заета съм, за да се присъединя към ятото Жулиети, които ти партнират, докато се правиш на Ромео. Чао. Була-була или как там беше.

Внезапно усети как той потуши гнева си, сякаш тя не бе достойна за него, като че ли я отделяше от себе си — бързо, прецизно и студено.

— Говори каквото си искаш — презрително каза Бен. — Но никога не намесвай свещеният възглас на Йейл. Винаги, когато казваш „була-була“, го прави с благоговение, ако изобщо си способна на такова отношение.

Тя се обърна към него.

— Була-була — каза отново, без никакво благоговение.

— И от всички жени в този огромен свят — рече той с опасни пламъчета в очите, — точно ти ли трябваше да се озовеш тук? Точно ти ли!

 

 

Почти целия ден прекараха в мълчание. Перди яростно плетеше, настанила се на стола си, а Бен четеше, легнал пред огъня.

Вчерашната илюзия за близост бе изчезнала. Перди чувстваше, че й липсва, но пък без нея се чувстваше по-сигурна — особено сега, след като бе научила за Черил, за нейния забележителен чар, за сватбата и орхидеите.

Планира следобеда си много внимателно. В три часа щеше да отиде на разходка в гората и да донесе малка елха. Ако това не му се хареса… О, колко щеше да съжалява!

Щеше да тръгне за работа още в четири, за да има време да спре в селото и да си купи свое електрическо одеяло. Не че можеше да си го позволи, но нямаше намерение да прекара още една нощ до нечий годеник.

Когато се изправи, той я погледна от мястото си до огъня.

— Къде отиваш?

— На разходка. — Смени пелерината си с палто и си сложи ръкавиците. — Някакви възражения? Отивам да си взема елха.

— Да, имам възражения. — Той се изправи. — Цяла нощ валя дъжд, а на сутринта премина в сняг. Хлъзгаво е. Може да паднеш и да счупиш някой от дългите си крака. А и как смяташ да отсечеш дървото? С острия си език ли?

— Долу има стара брадва. А острия си език ще запазя за теб.

— Някога мечтаех да срещна жена, която да има достатъчно сила, за да ми се противопостави. Може би трябва да отида на лекар. Ако излезеш, сигурно ще си счупиш крака, а после ще те затисне дърво. Вятърът пак се е усилил. Тези брези могат да се счупят като кибритени клечки. Нищо чудно някоя да се стовари върху ти.

— Ужасена съм — саркастично заяви тя. — Потръпвам. Треса се от страх. Но ще ме уплаши ли това? Не. Излизам. А ти си стой при огъня, страхопъзльо.

— Не зная какво ти е влязло в главата. — Той презрително я погледна и пак се излегна пред камината. — Но се надявам, че някой ще го избие оттам. Все повече се изкушавам това да бъда аз. Ех, жени!

Щом жените не му харесват, защо тогава ги колекционира, помисли Перди.

Взе старата ръждясала брадва и излезе. Подсвирна на Бъмър и се запъти към почти напълно затрупаната пътека.

Бен се оказа прав. Под натрупалия сняг имаше лед, който бе изключително хлъзгав. Беше прав и по отношение на вятъра, който отново се бе усилил, а на няколко пъти видя счупени клони по пътеката.

Видя и две повалени брези. Останалите се огъваха почти до земята от поривите на вятъра. Внезапно чу звук, наподобяващ гръмотевица и сърцето й подскочи от страх — още една бреза бе паднала някъде в студената гора.

След малко отнякъде се появи Бъмър, чиято компания й вдъхна сигурност. Не след дълго стигнаха до езерото, където дърветата оредяваха и Перди облекчено въздъхна. Забеляза малко борче близо до склада при спасителната кула.

Вдигна брадвата и удари тънкия дънер. Беше толкова тъпа и ръждясала, че й отне цяла вечност да отсече дръвчето.

Обърна се, за да подсвирне на Бъмър и се вцепени. Бъмър тичаше по отсрещния бряг на езерцето, увлечен в преследването на някакъв заек, който отчаяно хукна по леда към гората.

— Бъмър! — извика тя. — Бъмър!

Но кучето продължаваше своя тромав бяг по тънкия лед, докато заекът премина през средата на езерото и хукна към брега.

Внезапно ледът под Бъмър поддаде и кучето се озова в ледената черна вода на езерото.

При всеки негов опит да се изкатери, ледената кора поддаваше и кучето отново се озоваваше в дупката.

— Бъмър! — извика тя и се втурна към него.

— Какво, по дя… — Перди се обърна и видя Бен, който приближаваше с разрошена от вятъра коса.

— Пропадна в леда! — извика тя. — Гонеше заек. Трябва да го спасим! — Отново затича нататък с надеждата, че ще успее да измъкне безпомощното куче.

— Щом този лед не е издържал него, значи няма да издържи и теб — изръмжа Бен и я сграбчи за ръката. — Знаех си, че те чакат неприятности.

— На мен нищо ми няма! — тропна тя. — Бъмър е в беда! Нима ще стоиш тук и ще го гледат как се дави?

— Млъквай! — нареди Бен, докато й взимаше брадвата. — И се дръпни.

С два удара на брадвата той разби заключената врата на малкия склад зад спасителната кула. Влезе вътре, а Перди го последва със свито сърце. Кучето вече скимтеше от ужас. Бен отмести някаква прогнила стара лодка и намери навито, слепнато от студа въже. На стената висеше голям, обшит с брезент, спасителен пояс. Той го грабна, взе кълбо найлоново въже и излезе.

Свали ръкавиците си и заудря замръзналото въже, за да го отлепи. После завърза двете въжета, а в края на по-тънкото прикрепи спасителния пояс.

— Какво правиш? — попита Перди. — Да не си превъртял? С какво ще помогне това?

— Давещото се куче се държи като давещ се човек. Ще опита да се покатери върху всичко, което му попадне, включително това. Ако успея да го хвърля достатъчно далеч. Но ще трябва да отида по-навътре. Оттук никога няма да го достигна.

— Бен! Недей!

Тя загледа как мъжът бавно пристъпва навътре, внимателно опипвайки всяка своя стъпка. Ледът близо до брега беше по-плътен. Изведнъж видя как Бен рязко се дръпна, а на мястото, където беше стъпил, се появи пукнатина. Почувства, че й прилошава от страх.

От кучето го деляха поне сто и петдесет метра, но Бен не можеше да рискува да се приближи. Трябваше да опита оттук.

Отметна ръка назад и с всички сили хвърли пояса към широката дупка. Не успя да я достигне. Издърпа го обратно, съблече кожуха си и отново хвърли пояса.

Отново безуспешно. Издърпа го и опита отново. И отново. От Бъмър вече се виждаше само главата — бе прекратил опитите си да се изкатери по леда и отпаднало плуваше в ледената вода.

Перди чу как Бен изруга. Видя го как разтрива ръката и рамото си. После отново хвърли пояса, завъртайки го като някакъв огромен диск и дори от толкова далече Перди долови болезнения му стон.

Поясът се приземи на няколко метра от дупката, отскочи от леда и се плъзна във водата.

— Хайде, Бъмър! — извика Перди стиснала юмруци. — Давай!

Ужасеното куче опита да се изкатери по пояса, издигайки се с усилие над водата. Накрая тромаво прехвърли лапи през дупката и Бен започна бавно да го дърпа към леда.

По-тънкият лед около кучето се строши и Бен дръпна по-силно, за да го извлече на по-твърда основа. Перди гледаше, притаила дъх. В един момент ледът престана да поддава.

— Извикай го! — остро нареди Бен. — Извикай го, по дяволите!

— Бъмър! — с разтреперан глас извика тя. — Тук, Бъмър! Тук, момчето ми!

Съвсем бавно изтощеното куче се изкатери по нестабилния пояс и се прекатури върху леда. Падна и Перди се уплаши да не би пак да се хлъзне във водата, но той се изправи и с несигурни крачки се запъти към брега.

Перди продължи да го вика. Голямото куче падаше отново и отново, но всеки път ставаше, за да продължи към нея.

Когато стигна до тях, Бен загърна подгизналото му тяло с кожуха си. Вдигна кучето така, че главата му да бъде най-ниско и го притисна към гърдите си.

— Сега и ти ще хванеш пневмония — обади се Перди, докато крачеше след него. — Освен това го държиш с главата надолу!

— Опитвам се да осигуря повече кръв за мозъка му — отвърна през рамо Бен. — Намира се в лек шок. А сега се връщай в къщата, преди нещо да се е случило и на теб.

Тя забърза след него, без да е сигурна дали измръзналата й ръка все още държи малкото коледно дърво.

 

 

— Напълни ваната — нареди Бен, когато влязоха в къщата. — И вземи няколко одеяла. — Той остави Бъмър на пода в кухнята и започна да масажира треперещото му тяло. Внимателно прегледа лапите и постави ръце на гърдите му, за да усети ударите на сърцето.

После, удовлетворен от прегледа, пренесе кучето в банята и бързо го заразтрива с единствената им кърпа.

Съблече подгизналия си пуловер, опита с лакът температурата на водата и внимателно постави Бъмър във ваната. Попаднало във водата, кучето отново изпадна в паника, но Бен го хвана здраво и опита да го успокои.

— В хладилника има мляко — каза на Перди. — Иди го стопли. Но да не бъде горещо. Сипи вътре две лъжички бренди, шишето е под плота. И ми донеси някаква фланелка.

— Дръж го — нареди й Бен, когато тя се върна. — Вече е спокоен. — Перди коленичи до ваната и погали Бъмър по мократа глава. Той хлъцна и изквича.

— Мирише ужасно — рече Перди.

— Мирише на живот, а това е единственото, което има значение. Иди да гледаш млякото. Аз ще трябва да поработя над лапите му.

Половин час по-късно Бъмър трепереше, застанал на пода в банята, а Бен го подсушаваше с едно от одеялата на Перди. После му дадоха от смесеното с бренди мляко. Голямото куче излочи малко, потрепери, размърда се и тихо повърна. Перди се намръщи, но Бен светкавично изчисти пода.

— Какво, върнахме малко ледена вода, нали, момчето ми? Ето, опитай пак. — Държеше купичката внимателно, за да може животното да пие бавно.

— Иди в мазето — обърна се към Перди. — Там забелязах няколко стари стола. Донеси ги и ги хвърли в огъня. Трябва да стоплим този стар пират.

Столчетата за стъпване, които Есмералда бе използвала, за да достига високите шкафове, полиците и завесите. Сърцето на Перди се сви, но въпреки това занесе две в дневната и хвърли едното в огъня.

Бен донесе кучето пред камината и започна да го масажира. Перди го гледаше, изпълнена с възхищение. Стаята беше вече почти тъмна и огънят хвърляше странни отблясъци в черната му коса.

Тъмнина! Тя погледна часовника си. Щеше да закъснее за работа!

След малко, вече преоблечена, седеше зад волана на стария фургон и се опитваше да запали мотора. Двигателят издаде неприятен хъркащ звук и замря. Тя опита отново. И отново. Безуспешно. Ядно изруга и удари с длан по кормилото. Погледна през прозореца и видя Бен, който приближи и отвори вратата й.

— Какво има пак? — нетърпеливо попита той.

— Не иска да запали — нещастно отвърна Перди и отпусна глава на волана.

— Не се разстройвай заради такава глупост. — Тя усети как ръката му я потупва по рамото. — Ще те закарам.

Хвана я за ръка и я отведе до черното беемве.

— А как ще се прибера? — попита Перди, докато се настаняваше.

— Логично е да предположиш, че ще дойда да те взема — отвърна той и седна зад волана.

— Не желая да те използвам — нервно рече тя. Бе започнал да се държи изключително мило с нея, а това, въпреки дочутия разговор с Черил, много й харесваше. Опасно чувство.

— Я гледай ти! Не желаеш да се изнесеш от къщата ми, а ми говориш за използвачество!

— Моята къща — поправи го тя. Зачуди се кога ли Сам ще я измъкне от това идиотско положение. Бен запали двигателя и потегли.

— Добре че дойде. Ако не беше ти, нямаше да мога да спася Бъмър — обади се след малко Перди. — Какво те накара да излезеш? Дърва ли търсеше?

— Търсех теб. Чух как още една бреза пада и предположих, че при твоя късмет сигурно се е стоварила точно върху главата ти. Макар че за теб и това би било от полза, можеше да ти налее малко здрав разум. — Внезапно той се намръщи и болезнено изстена.

— Какво има?

— Май съм си разтеглил някои мускулни връзки. Докато се опитвах да спася Баскервилското куче. — Болката изчезна от лицето му. — Кажи, не бях ли страхотен? Ако едно време хвърлях така в Йейл, щяхме да спечелим много повече от два мача.

— Аха. — Тя се усмихна. — Значи, както скромно сподели, си бил полузащитник?

— Да, изпълнен със скромност полузащитник. Както подобава на истински герой.

За миг погледите им се срещнаха и Перди отново усети странното свиване в стомаха. После Бен се съсредоточи в шофирането и до края на пътуването не проговориха.

Изпрати я до вратата на заведението, въпреки протестите й.

— Ето, току-що дадохме повод за нови слухове сред местното население. Все едно вече сме встъпили в брак, Перди.

Да, наистина, помисли тя. Явно Бен не приемаше тази дума много сериозно.

 

 

Бен дойде да я вземе рано и тя забеляза неодобрението му, докато я гледаше как сервира по масите. Предположи, че изглежда ужасно в късия червен костюм и черния чорапогащник. Отиде да се преоблече, а Бен остана да я изчака на входа.

— Не можеш ли да си намериш по-добра работа? Защо трябва момиче с твоите качества да си губи времето по такъв начин? — попита я той в колата. — Не забелязваш ли как мъжете ти оглеждат краката? Защо, по дяволите, работиш тук?

— Какви качества? Просто се захванах с първата работа, която намерих. Вече имам предостатъчно дългове. Надявах се, че по това време вече ще съм в Кловърдейл. Така че да сменим темата. Как е Бъмър?

— По-добре. — Погледът му показваше, че отговорът й не го е задоволил. — Просто е изтощен. Утре сутрин ще бъде съвсем здрав.

Сутрин, помисли тя. Това й напомни, че двамата с Бен отново щяха да прекарат нощта заедно. Не бе имала време да купи електрическо одеяло.

— Спокойно, Перди. — Сякаш бе прочел мислите й. — Мебелите ми ще пристигнат още утре. И тъй като Бъмър обяви килима пред камината за своя територия, ние с теб пак ще спим заедно. Но не се притеснявай, ще бъда чист като девствен сняг.

Перди тайничко се зарече да се държи по същия начин.

Когато влязоха в къщата, Бъмър ги посрещна с въртене на опашка и весело излайване, след което кихна и отново се изтегна пред огъня.

Бен клекна да го прегледа, а Перди хвърли пелерината си на стола и потръпна от студ. Бен вдигна поглед.

— Изглеждаш изтощена, Перди. Аз също съм изморен. Хайде да изпием по чаша бренди и да си лягаме.

Тя кимна, седна пред камината и се загледа в огъня. Внезапно се почувства ужасно самотна и объркана. Бен отиде в кухнята и се върна с две картонени чаши и някаква тубичка.

— Наздраве — каза, като й подаде едната чаша. — Закрепих дръвчето ти. — Кимна към ъгъла, където малкото борче стоеше изправено, със затиснат между два камъка дънер.

— О! — Перди бе трогната. — Нямаше нужда.

— Така силно го желаеше. А и без това почти ти развалих празника. По това време на годината не съм много мил. Сигурно затова и ти не беше много мила днес. Не те обвинявам.

Бен седна от другата страна на изтегналия се помежду им Бъмър и съблече пуловера си. При вида на широките му рамене сърцето на Перди неволно се сви. Той спокойно започна да втрива лекарството от тубичката в рамото, ръката и гърба си.

— Знаеш ли, за малкото време откакто се познаваме, ти буквално ме раздроби. С теб понасям повече физически травми дори от деня, в който понито ми за поло се стовари върху мен.

Поло, помисли си Перди. Тя дори не бе гледала мач по поло. А дали Черил играеше поло? И дали изобщо жените играеха поло? Не знаеше дори това.

— Би ли ми помогнала за гърба? Не мога да достигна най-болезненото място — каза той.

— Добре — съгласи се тя. Бе масажирала Нелс от време на време и знаеше как да разпусне някой напрегнат мускул.

Коленичи зад Бен, изстиска малко от лекарството в дланта си и започна ритмично да го втрива в масивните мускули на гърба му.

Движеше дланите си в бавни чувствени кръгове по гладката му, лепкава от лекарството кожа. Струваше й се, че може да продължи така цяла вечност, сякаш хипнотизирана от усещането за близост.

— Перди — дрезгаво рече Бен, — струва ми се, че е най-добре да престанеш. — Хвана я за китката и отмести ръката й. — Стига толкова! Допий си брендито — добави и облече фланелката.

Тя се върна на мястото си край огъня и с трепереща ръка поднесе чашата към устните си. Погледите им се срещнаха.

— И никога повече не ме докосвай по този начин — каза той. — Освен ако… освен ако не пожелаеш отношенията ни да се променят.

Тя отново отпи от брендито с пламнало лице. Не бе искала да го докосва така. Просто се бе случило.

— Какво ти е? — остро попита той. — Понякога се държиш така, сякаш нямаш представа за отношенията между мъж и жена. Сякаш не знаеш какво всъщност… — Не довърши изречението. Внезапно се изправи. — Аз си лягам. Скоро ли ще дойдеш?

— Не. Не скоро. Ще поостана.

Той мълчаливо излезе от стаята.

Перди отново се страхуваше, но този път от себе си. Да я люби за него не би означавало нищо. Просто още един флирт преди сватбата. Но за нея нямаше да бъде така.

Допи брендито и смачка картонената чашка. Представи си какво би казала Есмералда: „Мъж, който смята да се жени, е мъж, когото трябва да изтриеш от мислите си. Бракът, моето момиче, е нещо свещено“.

Според Есмералда всичко беше съвсем просто. Влюбваш се само веднъж, и то в мъжа, за когото ще се омъжиш и, естествено, се пазиш за него. Това бяха правилата и горко на този, който не ги спазваше.

Перди осъзна, че не може да остане цяла нощ в дневната, защото рано или късно огънят щеше да изгасне. Качи се в стаята си, облече нощницата в тъмното и се шмугна под завивките.

Бен се размърда насън и както предишната нощ, притисна към себе си изпълненото й с желание тяло. Както и преди, силната му ръка я прегърна, но този път не се отпусна на талията, а леко обгърна гърдата й.

Перди знаеше, че ако сега прошепне името й, едва ли би устояла да не се обърне с лице към него. Но единствените звуци бяха воят на декемврийския вятър навън и равномерното дишане на Бен.

„Как ще разбера, че съм се влюбила?“ — питаше често Перди.

В такива случаи Есмералда лукаво се усмихваше и Перди получаваше възможно най-странният отговор: „Не се притеснявай, момичето ми. Ще разбереш“.

Някога този отговор й се струваше безсмислен. Сега обаче не беше така.