Бетани Кембъл
Хиляда рози (5)

Пета глава

— Какво е това? — подигравателно попита Бен. — Опитомен лос или Баскервилското куче?

Бъмър тичаше към тях с изплезен език и весело размахваше опашка.

— Това е Бъмър. Той е неразделна част от къщата. — Перди се наведе и погали кучето по гърба.

— Наистина къща с всичко необходимо в нея. — Бен се загърна с якето си. — Дори жена и куче. А може би, когато си заминеш, ще трябва аз да храня това нещо?

Тя се изправи и закрачи напред. „Когато си заминеш.“ За момент бе спряла да мисли за заминаването си. Споменаването му й причини странна болка.

— Предполагам — каза безгрижно, загледана в кучето.

Когато стигнаха до езерото, Бъмър веднага се плъзна по леда и падна. Перди се засмя, а Бен се намръщи и му подсвирна.

— Този лед не е толкова дебел, колкото изглежда. Затова и никой не се пързаля. Трябва му поне още една седмица.

Перди потрепери, не само заради мисълта за тъмната студена вода под леда. Леденият вятър като че ли се бе усилил и лицето я болеше от студа.

— На кого ли принадлежи всичко това? — С широк жест тя обхвана езерото, гората и планината.

— На селото. И по-точно, на децата в него. Някога принадлежеше на чичо ми. Той го завеща… Струва ми се, че мога дори да ти цитирам: „Да остане за вечни времена, недокоснато, за децата на Мортимърфорд, щата Ню Хампшир, както и за всички, които обичат красотата на природата“.

— Та това е прекрасно! — развълнувано възкликна Перди.

— Останалите ми роднини не споделяха това мнение. — Той се засмя и пъхна ръце в джобовете си. — Помислиха, че се е побъркал. Земята тук е много удобна за застрояване, особено тази част, която се намира близо до Манчестър. Опитаха се да обжалват завещанието. Естествено, безуспешно. Най-вече, защото юридическата част бе възложена на Алджи.

— Не обичаш много семейството си, нали?

— О, харесвам ги — промърмори той. — Особено най-малката ми сестра. Очарователна е, макар че е много разглезена и обича да си пъха носа навсякъде. А що се отнася до другите, според тях аз съм особняк, точно както чичо Бен. — Кимна към планината, където бе живял чичо му. — Всъщност би трябвало да кажа, че съм бил особняк — поправи се той. — Ценностите ми бяха съвсем различни от техните. Не давах пет пари за нещата, над които те трепереха, като положението във висшето общество например. Но понастоящем точно аз съм опорният стълб на техните безценни богатства. Преди време майка ми се кълнеше, че в болницата са подменили бебето й. Брат ми се опитваше да ме убеди, че съм осиновен. Но аз знаех, че това не е истина и му отговарях с: „Чудесно! Пък и кой ли би пожелал да ти бъде роднина?“.

— Е… Братско съперничество. — Тя се усмихна.

— „Съперничество“ е много меко казано. Господи, каква двойка бяхме само! Но за мъртвите или добро, или нищо… Нали така? — Той се намръщи. Продължи мълчаливо напред, сякаш мислите му бяха далеч оттук.

За мъртвите, помисли тя. Бе споменал само сестрите си. Нима брат му беше мъртъв? Затова ли говореше за него с такава горчивина?

Стигнаха до завой на пътеката и внезапно ги връхлетя силен вятър. Бен се сепна и я погледна така, сякаш присъствието й го бе изненадало. Тя спокойно отвърна на погледа му.

— Ами ти? — попита той. — Разкажи ми за твоето семейство. Къде са те сега?

Перди извърна лице с надеждата, че е успяла да скрие изпълнилите очите й сълзи.

— Няма ги — каза.

— И ти липсват. — Това беше твърдение, а не въпрос.

Мъжът протегна ръка и повдигна лицето й към своето. В този момент тя усети някаква връзка помежду им и осъзна, че нещо в отношенията им отново се е променило. Беше сигурна в това.

За момент останаха вгледани един в друг, без да обръщат внимание на студа.

— Колко сме различни, Перди — каза той накрая. Но от тона му не можеше да се разбере дали се радва на тази разлика, или я осъжда.

Нещо се случва, объркано помисли тя. Нещо, което не разбирам. Какво?

— Най-добре да се връщаме — каза Бен и плъзна поглед по тъмните дървета. — Усилва се.

Тя кимна, разбрала, че думите му се отнасят не само за вятъра.

Обратния път извървяха мълчаливо. Бъмър ги настигна, вдигайки снежни облаци с лапите си, а после мина напред.

 

 

Дългият следобед премина в почти нереално домашна атмосфера. Перди седеше на позлатения стол и плетеше малки бели ангелчета и камбанки, а Бен лежеше пред огъня и четеше книга с разкази, подложил вълчия си кожух под главата.

На два пъти се изправи и след кратко протягане, свири на пианото някакви мрачни класически откъси, които Перди не можа да разпознае.

Тя тайно наблюдаваше как силните му ръце се плъзгат по клавишите. Наистина имаше ръце на музикант или хирург — сигурни, силни и чувствителни.

Свиреше по памет — нещо, което едновременно я впечатли и потисна. По този начин отново проличаваше неговият произход, както и културата, образованието… Изобщо всички тези неща, които липсваха при нея. Спомни си какво й бе казал. Наистина бяха различни.

Тръсна глава, сякаш за да прогони мислите. Би трябвало да се безпокои за съвсем други неща — за спорните земи, за своя магазин, за мебелите…

Но вместо това, мислите й непрекъснато се връщаха към Бен. Защо, при положение, че е искал да стане лекар, сега ръководеше „Тойнбийз“? Защо помръкна така при спомена за брат си? Бе загатнал, че той е мъртъв. Дали неговата смърт имаше нещо общо със загадъчното му поведение? От друга страна, присъствието му все още й въздействаше. През тялото й преминаваха вълни на срамежливост и безпокойство.

Вятърът се усили и започна да вие в стрехите. Перди продължи да плете, необяснимо защо доволна от присъствието на Бен. Това чувство не я напусна чак до вечерта. Днес беше нейният свободен ден и тя се чувстваше прекрасно, загърната в неоснователното си чувство за благополучие. Точно довършваше дълга гирлянда, когато от мазето долетя зловещ грохот.

Прозвуча така, сякаш някакъв гигант е започнал да си прави гаргара, а след това неочаквано се е задавил. Чу се задъхване, а после крякащ звук, последван от стържещ механичен писък. През къщата премина тръпка, а после всичко утихна — с изключение на воя на вятъра и припукването на дървата в камината.

— Какво беше това? — Перди уплашено го погледна.

Бен навъсено отмести поглед от книгата и вдигна глава.

— Пещта, струва ми се.

— Какво пещта? Да не би да е родила?

— Не зная. — Пъргаво се изправи и с мрачно изражение се насочи към стълбите. Перди неуверено го последва. От фалшивото й чувство за сигурност не бе останала и следа.

Долу Бен се приведе над корпуса на големия метален резервоар. Провери някакъв превключвател. Намръщи се. Провери нивото на горивото. Пак се намръщи. Удари силно една тръба с дланта си. Посипаха се сажди. Той изруга.

— Какво има? — попита Перди. Чудеше се дали тази тайнствена инсталация не се кани да експлодира.

— Тази твоя пещ — каза той през зъби, — не е родила. Точно обратното. Току-що е умряла. Свършено е с нея.

— Свършено ли? — Потисканото до този момент напрежение се втурна към повърхността.

Защо беше толкова обезпокоен? Защо не се опиташе да я поправи? Винаги, когато нещо се повредеше, Франки и Нелс го поправяха сами.

— Ами оправи я, какво чакаш? Нали си мъж.

— Благодаря ти за ценната информация — сухо рече той. — Бих могъл да ти оправя ръката, ако си я счупиш. Бих могъл и да ти дам съвет, ако решиш да играеш на борсата. Но пещта е друга работа. Ще трябва да извикаш някого.

— Да викам майстор!? — смаяно възкликна тя. — По това време? В събота? — Отчаяно си представи как ще трябва да се прости и с малкото си останали пари.

Внезапно си припомни това, за което цял ден бе успявала да не мисли. Бе затънала до гуша в неприятности, и то заради Бен. Колко глупаво от нейна страна да чувства топлота към него! Завъртя се на пети и заизкачва стълбите, за да се обади на сервизната служба.

— Как е възможно човек да завърши Йейл, а пък да не може да поправи една пещ? — мрачно промърмори по пътя. Наистина й се струваше невероятно.

— Може би си права — дочу зад гърба си. — Ще го обсъдя с декана.

Перди седна на пода в дневната и заразгръща телефонния указател. Бен любопитно я наблюдаваше, облегнат на камината.

— Ти изчисти ли пещта? Провери ли я, преди да започнеш да я ползваш?

Да я почисти ли? Зачуди се как ли се почистват такива пещи. Може би с четка от пера за бърсане на прах? Или с парцал? Ядно тръсна глава.

— Перди, ще трябва да разбереш, че заедно с предимствата, притежаването на жилище носи и съответните отговорности. Как е възможно да не изчистиш пещта!

Опита се да не му обръща внимание.

— Не — каза секретарката на първата служба за услуги. В момента техният специалист водел неравна борба с отоплителната система на цяла зала за боулинг.

— Не — отвърна ядосаният глас на втория майстор. Беше болен от върлуващият в момента грип и се интересуваше единствено от лекарството, което би могло да спре убийственото му главоболие.

— Може би — неохотно рече третият специалист.

— Но трябва да дойдете още тази вечер — умолително каза Перди. — Къщата вече започна да изстива.

— Съжалявам, имам клиенти преди вас — величествено отвърна той. — Обадете се и на другите служби. Ще дойда, когато се освободя. Може би утре, ако имате късмет, или вдругиден. Ако не ви харесва, потърсете някой друг.

Перди търпеливо и едва ли не с благодарност му обеща да чака. После затвори телефона и го удари с юмрук.

— Янки! Пещи! Никога не съм срещала по-груби хора. Как ми се иска вече да бях в Кловърдейл!

Бен, все още облегнат на камината, й се усмихна.

— Не сме груби, Перди. Просто откровени и прями. А в Кловърдейл също има пещи за отопление. И както навсякъде, те също се повреждат.

Тя се намести гневно в ъгъла, изпъна крака и скръсти ръце. Проблемите й като че ли отново бяха решили да се върнат.

— Можеш да запазиш за себе си всичката им прямота и откровеност — безизразно отвърна тя. — Ако бях в Кловърдейл, пещта сега щеше да бъде твой проблем.

— Не, нямаше. — Той спокойно се облегна на стената. — По това време аз все още щях да бъда наемател, а ти — собственик. Отговорността за всички ремонти би паднала върху теб. Дори ако покривът пропаднеше или стените се срутеха.

— Не е честно — възрази тя. — Ако пещта се бе повредила по време на престоя ти в къщата, проблемът щеше да бъде твой.

— Перди, Перди. — Той поклати глава и обхвана колене. Изглеждаше учуден и като че ли отвратен. — Не разбираш и половината от това, което си подписала, нали? Продаващият винаги поема отговорност за ремонтите. Понякога дори след сключването на сделката. Зависи от договора.

Не му отговори. Развалянето на пещта изглежда беше последният от серия удари, чиято цел бе не само да я лиши от търпение, но и да пречупи духа й. Бен продължаваше да я гледа втренчено и тя почувства как забравената й враждебност се надига отново.

— Перди — обади се той след малко, — разкажи ми как стоят нещата в Индиана. С какво смяташ да се занимаваш? И добре ли си проверила всичко?

— Смятам да купя магазин за платове — несигурно рече тя. — И не се безпокой. Зная какво правя.

Запита се дали наистина е така и отговорът още повече й развали настроението. Естествено, не можеше да признае на Бен, че е била в Кловърдейл само веднъж, а магазина дори не е виждала.

— Проучила ли си възможностите? Искам да кажа, проучила ли си ги внимателно? Намерила ли си специалист, който да провери електроинсталацията, водопроводната система и всичко останало? Проверила ли си как стоят нещата с инвентара и мебелите? Проверила ли си счетоводните книги? Предполагам, умееш да водиш счетоводство, нали?

Тя стисна устни. Естествено, не бе направила нито едно от тези неща. Естествено, и понятие си нямаше от счетоводство. Притежаваше само усет към платовете и способност да им намира подходящо приложение. По отношение на бизнеса не знаеше почти нищо. Въпросите на Бен я накараха да се почувства като мечтателка.

— Не казваш? — Той се изсмя. — Хайде, хайде. Повредените пещи, дефектните тръби и дори спорните земи са неразделна част от всекидневието на собственика. Представи си, че ти се наложи да се оправяш със структура като „Тойнбийз“ например. Бързо ще се научиш да очакваш подобни неприятности.

— В Кловърдейл ще се справя идеално — настоя тя, но думите й прозвучаха по-скоро като молитва.

— Когато поех ръководството на „Тойнбийз“, ми се струваше, че съм попаднал в ада, Перди. Десет милиона неприятни проблема се стовариха върху ми, заедно с крещящата нужда да бъдат решени едновременно. Не бях подготвен, но нали все пак бях израснал сред всичко това. А ти сигурна ли си, че познаваш проблемите, с които ти предстои да се сблъскаш?

— Казах ти, че зная какво правя — неспокойно отвърна тя. Колкото повече въпроси й задаваше, толкова по-детински изглеждаха мечтите й. Искаше й се да престане да я гледа по този начин. В къщата вече започваше да става студено.

Кловърдейл. Само да стигнеше дотам и всичко щеше да се оправи. Нямаше никакво съмнение. Тя потрепери.

— Да ти дам ли кожуха? Ще те стопли повече от каквото и да било друго. Е, почти…

Обърна се към него и от погледа й стана ясно, че знае какво означава това „каквото и да било друго“, а също и че то не я интересува. Но загриженото му изражение я изненада и смути.

Той стана и й донесе кожуха. Перди се загърна, а Бен седна отново на мястото пред камината.

— И все пак защо Кловърдейл? — попита. — Какво толкова има в него? Не приличаш на провинциално момиче. Какво, освен магазина, те привлича в този град?

Не желаеше да му отговаря. Щеше да прозвучи глупаво.

— Перди? На теб говоря. — Гласът му беше тих, но настойчив.

— Ох, остави този Кловърдейл — нещастно рече тя, заслушана във виелицата. Нямаше право да я пита. И освен това никога нямаше да разбере как мечтата за Кловърдейл й бе помогнала да преодолее болката от загубата на Нелс и Есмералда.

Той стана и хвърли още дърва в огъня. Перди потрепери и опита да се загърне по-добре.

— Няма да стане — обади се Бен.

Думите му я смразиха. В гърдите й се надигна необясним страх.

— Огънят няма да помогне. Дървата не горят добре. А и са съвсем малко. Бих могъл да изляза за още, но те ще бъдат мокри. Проклет сняг!

— Защо просто не хвърлиш малко пари в огъня? — раздразнено каза Перди. — Богат си. Имаш достатъчно пари, за да накараш адвокатите си да ме преследват до края на живота ми. Защо не хвърлиш няколко хиляди в пламъците?

— Повечето жени ме харесват заради парите ми. — Той се засмя и я погледна. — Ти си първата, която обръща богатството ми срещу мен. И нямам намерение да те преследвам. Спорната земя е наистина объркана работа. Трябва да бъде изяснена. Това, скъпа моя, е просто бизнес, нищо повече.

— Сам каза, че спорната земя никога не е създавала проблеми — възрази тя. — Досега никой не е вдигал шум около нея.

— Единствено защото това е малко село, в което всички си вярват безрезервно. — Той студено се усмихна. — А се страхувам, че погледнат като цяло, светът е значително по-жесток. И много по-взискателен по отношение на юридическите подробности.

— И аз наистина трябва да поема ремонта на пещта, така ли? — въздъхна тя. — Сигурен ли си?

— Пише го в договора, който си подписала. — Той също въздъхна. — Отново бизнес. Започвам да мисля, че не разбираш абсолютно нищо от тези работи.

— Но ми е напълно ясно, че скоро ще замръзнем тук — ядосано рече тя. — Какво предлагаш?

— Не зная. Може би ще поседя още малко, за да погледам как посиняваш. Изглежда ти е страшно студено. Сигурно страдаш от анемия. Трябва да взимаш таблетки с желязо.

— Кръвта ми си е съвсем наред. — Отново потрепери. — И стига с тези шегички. Какво ще правим?

— Много просто. Лягаме си. Вече минава десет. Така че защо не си навлечеш пижамката и да се мушваме под юргана.

— Ние? — Очите й се разшириха от гняв и учудване. — Какво искаш да кажеш с това „ние“? Обеща ми да не…

— Обещах ти да не правя опити да те съблазнявам. Освен ако не получа специална покана. Ще се държа като истински джентълмен, така, както съм възпитан. И най-консервативните жители на Бостън биха аплодирали самообладанието ми. Пък и нямаме избор. Всеки от нас притежава нещо, което другият желае. Ти имаш легло. Но аз имам нещо друго, което ти много силно би пожелала. Любопитна ли си да научиш какво?

— Не — заяви Перди, сигурна, че е разбрала намека.

— Това, което притежавам, е точно нещото, за което ти ще мечтаеш, за което страстно ще копнееш и съвсем скоро ще заобичаш. Нещо, което ще ти донесе пълно удовлетворение. Електрическо одеяло.

— Откъде си взел електрическо одеяло? — подозрително попита тя.

— Казах ти вече, тази сутрин пазарувах.

Електрическо одеяло, помисли тя и потрепери от студ. Електрическо одеяло. Бавно издиша и се вгледа в бялото облаче на дъха си.

— Дори ще си обуя долнището на анцуга — каза той. — Няма да те докосна. Ще бъда идеалният джентълмен. Въпреки че се забавлявам много повече, когато не се държа като джентълмен.

— Ако си чак такъв джентълмен — сряза го тя, — защо просто не ми оставиш одеялото? Ти можеш да преспиш в някой мотел.

— Никой от нас не може да отиде в мотел. Сега е Коледа. А тук има ски писти. Всички мотели в околността са претъпкани. Ако проявиш здрав разум, ще можем да споделим одеялото, а също и малкото си телесна топлина. Така че защо не си легнем и да се стоплим? Преди да си се разтреперила още повече.

— Обещай ми, че…

— Вече обещах. Господи… Виж какво, ти вече ми нанесе три почти смъртоносни удара: в ръката, в корема и крака. Не съм мазохист. А сега се приготви за лягане. Аз ще затопля одеялото.

Това е лудост, мислеше тя, докато си миеше лицето в студената баня. Босите й крака подскачаха по ледения под, а тялото й буквално се тресеше, за да отпъди студа. Свали си лещите и облече най-дебелата нощница. А също и най-скромната — дълга до глезените, с тясно деколте и огромни ръкави. Сложи си очилата и се запъти към спалнята. Нима наистина правеше това? За момент спря и се зачуди дали да не избяга във виелицата и да почука като босоного сираче на вратата на Сам и Ема Пъкит.

— Ще си лягаш ли, или не? — долетя през вратата гласът на Бен.

— Първо изгаси лампата.

— По дяволите, Перди, и преди съм виждал жена по нощница. Както и жени без нощници. Хайде! Вече ти казах, че ще се държа прилично.

— Изгаси! — нареди тя. — Никой не може да ме вижда без грим! — Или с очила, добави тя наум и ги свали.

Чу как той изруга и стана от леглото. Светлината угасна. Тя влезе в тъмната стая и опипом приближи до отметнатите завивки.

Нима наистина правя това, запита се отново. Но после ръката й докосна електрическото одеяло, чиято топлина й се стори като полъх от рая. Тя се вмъкна в леглото и се омота в завивките като животинче, което търси подслон.

— Перди! Издърпа ми всичките одеяла! — Гласът му прозвуча обезпокоително близо до ухото й. — Омотала си се като какавида.

Сърцето й бясно заби и тя се вцепени. Опита да лежи неподвижно и да позволи на топлината да проникне в треперещите й крайници. Чувстваше близостта на стройното му тяло и внезапно се сети, че в средата на матрака има вдлъбнатина, към която двамата неминуемо щяха да пропадат през цялата нощ.

Опита да се настани удобно на възможно най-голямо разстояние от Бен. Той въздъхна и също направи опит да се отдръпне. Въпреки всичко, само след секунди и двамата отново се озоваха в центъра на вдлъбнатината. Опитаха да допрат гърбовете си, но скоро пак се озоваха един срещу друг.

Нощницата й се бе вдигнала почти до кръста, а между бедрата си чувстваше коляното му.

— Веднага махни крака си! — ужасено прошепна тя, смутена от тръпките, породени от докосването му.

— Не е лесно при толкова много крака — измърмори той и в опита си да се дръпне се подпря на ръката й. — Опитай за момент да останеш неподвижна, защото иначе ще се омотаем като мумии.

Кракът му помръдна, но само за да се премести по-нагоре. Той задърпа плата на нощницата й, за да я размотае, а докосванията му събудиха странен трепет в тялото й. Отново дръпна и тя се прилепи към него, а гърдите й докоснаха неговите.

— О! — възкликна тя. Усещанията й започваха да стават все по-странни.

— Извинявай. А! Ето, мисля, че го намерих. — Почувства ръцете му на бедрата си, а коляното му се дръпна. Внезапно усети краката си студени и незащитени.

— Виж какво — обади се тя, докато се опитваше да изкачи наклона на леглото, — така няма да стане.

— Ще стане — възрази той. — Имам голям опит и зная какво може да се направи. — Повдигна се на лакът и започна да оправя одеялата. — Слушай сега. Ще опитаме лъжиците.

— Лъжици ли? — Тя смаяно примига. — Какво общо имат приборите с всичко това?

За момент той остана мълчаливо приведен над тялото й. Перди долавяше топлината, която се излъчваше от него.

— Гледай ти! — прошепна Бен. — Още един пропуск в твоите познания. И то много интересен пропуск.

Защо гласът му може да звучи така нежно, по дяволите, чудеше се тя. Защо изпитваше толкова силно желание да се обърне към него, да прекрати тази борба срещу възможността да докосне и да бъде докосната?

— Лъжиците, драга, е име на едно много удобно за спане положение. Независимо от желанието си, и двамата рано или късно ще се срещнем в средата на леглото. Така че обърни се с гръб към мен. А сега ми позволи да наместя тялото си спрямо твоето така, сякаш сме две лъжици, които почиват в чекмедже.

Перди почувства как тялото му се долепи до нейното. Гърдите му опираха в гърба й, слабините му докосваха нейните бедра, а стройните му крака лежаха зад нейните. Изглежда си пасваха идеално.

— Сега ще трябва да се примириш с още нещо — добави той. — Ще трябва да те обгърна с ръка. Ето така.

Топлата му ръка нежно прегърна тялото й и като я притисна към неговото, спокойно се отпусна на талията й.

— Готово. Сега опитай да лежиш неподвижно. И да заспиш. — Перди усети дъха му в косата си. Чувстваше се толкова напрегната, че не можеше и да помисли за сън.

— Ш-ш-шт, отпусни се. Като обтегната пружина си. Уверявам те, на мен ми е значително по-трудно. Но ще си удържа обещанието. Лека нощ.

— Лека нощ — тихо отвърна тя. Сърцето й биеше до пръсване.

Но Бен удържа думата си. След малко Перди усети как мускулите му се отпуснаха и натежаха, а дишането му стана спокойно и равномерно.

Това би трябвало да я накара да почувства облекчение, но вместо това усещаше странно разочарование. Сигурно наистина не е трудно да й се устои. Но нали точно това бе пожелала — да я остави на мира.

Мина доста време, преди и нейните мускули да се отпуснат и тя да потъне в сън, сгушена в прегръдките му.

Преди да заспи, постави ръката си върху неговата. Притисна я към себе си, подчинявайки се на някакъв странен импулс. Той въздъхна и сплете пръсти с нейните. Почувствала се защитена, Перди заспа и засънува, че е отново шестнайсетгодишна и преминава през Кловърдейл…

Само че градът не беше същият. Изглеждаше както всеки друг град от Средния Запад. Приличаше на хиляди други градове. Не беше дом. Тя уплашено се заозърта с надежда да намери Нелс, Франки и Есмералда. Нямаше ги. Внезапно се почувства изоставена, самотна и предадена. Размърда се и изстена в съня си. Ръката на Бен стегна прегръдката си. Топли устни докоснаха шията й.

— Ш-ш-шт. Няма нищо. Тук съм — промърмори той.

Перди въздъхна и отново се унесе, притисната към топлото му тяло. Отново се върна в кадифената мъгла на сънищата си с мисълта, че е у дома. Вече съм си у дома, повтори си.

Събуди се още веднъж, когато той промърмори нещо в съня си. Стреснато примига, а после остави дрямката отново да затвори очите й. На нея ли бе проговорил? Тогава отново чу думата, която той изговори в съня си с отпаднал и нещастен глас.

Беше име на жена.

Но не беше нейното име.