Бетани Кембъл
Хиляда рози (3)

Трета глава

Перди стигна до заключението, че след Скарлет О’Хара, тя е вторият човек, имал толкова проблеми с янките.

На следващата сутрин се обади Сам Пъкит, който побесня, когато научи за посещението на Бен Скуайърс и Алджърнън.

— Те нямат право да те безпокоят! А и ти не трябваше да разговаряш с тях! Това е нарушение на професионалната етика! Петно върху честта на посредниците! Не, не ти трябва адвокат! Не, не може да те накара да му я дадеш под наем.

— А какво да правя с мебелите? Не мога вечно да плащам за склад. Колко време ще бъде необходимо, за да се изяснят нещата? И как се оказах забъркана в тази история с наема? Нали ми каза, че продажбата е провалена?

— Пердита — уморено поде Сам, — казах, че съм почти сигурен. Но в този вид сделки стопроцентова сигурност не съществува. Ти толкова много искаше онзи магазин в Кловърдейл, а Скуайърс толкова силно желаеше да купи къщата… Аз само се опитвах да удовлетворя желанията и на двама ви. Този вид договор за наемане преди продажбата е съвсем обичаен. И не се налагаше да изпращаш мебелите си предварително. Можеше да ги складираш някъде тук, докато всичко се уреди. Но не, ти настоя веднага да се пренесеш в Кловърдейл, като че ли е раят или нещо подобно.

— А откъде можех да зная какво ще стане? Никога досега не съм имала къща! И никога не съм продавала къща — и половината от нещата, които подписах, изобщо не разбирах…

Сам отново й обясни всичко, ала тя пак не разбра почти нищо. После смирено затвори телефона.

Разговорът с транспортната компания беше още по-отчайващ.

— Казах — повтори тя, — че трябва да върнете камиона обратно. Не желая мебелите ми да пристигнат в Индиана. Искам ги обратно тук.

— Моля?! Госпожице, да не сте луда? Тези камиони като тръгнат веднъж, вече не се връщат. Искате да получите мебелите си обратно? Чудесно. Но първо ще отидат до Индиана. Подписали сте договор за това. А щом искате да ви бъдат доставени обратно, ще трябва да подпишете нов договор.

— Не! — Перди си представи как ограничените й средства безпощадно се стопяват. — Веднага върнете камиона!

— Госпожице, вие сте подписали договор. Ако той не ви харесва, наемете си адвокат. Дочуване.

Перди затвори, обзета от желанието никога да не се е научавала да се подписва.

После телефонът иззвъня и в ухото й прозвуча раздразненият глас на господин Дион от поземлената компания.

— Бих искал да ви информирам, че господин Алджърнън и господин Пъкит ни създават огромни неприятности, въпреки нашите искрени усилия да изясним въпроса за вашата земя.

Перди се почувства като дете, на което се карат за нещо, което не му е ясно.

— Господин Алджърнън — заядливо додаде гласът — е изключително настоятелен. Искам да знаете само, че процедурата се очертава като продължителна и доста скъпа.

— Колко скъпа? — преглътна Перди.

— Трийсет долара на час — превзето отвърна господин Дион. — И ще отнеме много часове.

Веднага щом затвори телефона, той отново иззвъня.

— Перди? — Отново Сам Пъкит, по-разстроен и от нея самата. — Лоши новини. Съжалявам. Обадих се на агента в Кловърдейл, който се оказа изключително неотзивчив. Заяви, че не им харесва това, което става тук. Отново ще обявят магазина за продажба. Още днес. Твърдят, че имат друг купувач. Освен ако не се съгласиш да го платиш веднага и в брой.

— В брой? — ужасено извика Перди. — Откъде да взема толкова пари? Всичко, което имам, е тази къща и както виждам, тя ще ме довърши! Като във филм на ужасите! Къщата сякаш се опитва да ме убие!

Отново й се наложи да изслуша лекцията му за неписаните правила на бизнеса с недвижими имоти. Лежеше по корем, загледана в златистия килим. Как бе възможно жител на Кловърдейл да бъде толкова неотзивчив? Кловърдейл беше нейният дом и там всички се обичаха. Това беше нейният прекрасен град, където щеше да отвори своя магазин за платове. Мястото, където някой ден щеше да я открие един истински мъж с външността на Джеймс Стюарт, който щеше да се влюби в нея и срамежливо да й предложи да се оженят, а после щяха да живеят весело и щастливо до дълбока старост.

— Банката смята, че трябва да си намериш адвокат — продължаваше Сам. — Не го прави. Това би била голяма загуба на пари, а и този Скуайърс вече ти струва достатъчно.

Струва ми всичко, горчиво си помисли Перди: мечтите, плановете, сигурността, късмета, чувството ми за чест и, най-важното, разсъдъка.

Веднага след разговора със Сам тя се обади в банката, откъдето й отговори високомерен господин на име Лефер.

— Вижте какво — повтори изгубилата търпение Перди, — само ми кажете, задължена ли съм да дам къщата под наем, или не?

— Това е най-трудният въпрос — отвърна хладно Лефер. — Не е ясно. Изглежда парадоксално, може би защото и самата ситуация е парадоксална. Препоръчвам ви да си наемете адвокат. При това незабавно.

Наемете си адвокат, наемете си адвокат, наемете адвокат. Напоследък все това слушаше. Сякаш живееше в огромна зала с безкрайно ехо.

Телефонът иззвъня отново. Веднага позна крякащия глас на Алджърнън, адвоката на Бен Скуайърс.

— Е, ще се изнасяте ли, госпожичке?

— Нямам подобно намерение. И бъдете така добър да освободите телефона ми. Сам каза, че би трябвало да разговаряте с него, а не с мен. Престанете да ме тормозите.

— Значението на тази дума ще разберете едва когато привърша с вас — изквака Алджърнън. — И други хора са опитвали да се противопоставят на Бен Скуайърс, госпожице Нордстранд. Но никой от тях не е успявал. Повтарям: никой. Никой никога не е излизал на глава с Бен Скуайърс.

— Е, значи аз ще съм първата — сладко рече Перди и му затвори телефона. Започваше да я измъчва главоболие.

Перди отиде да вземе пощата. Имаше три плика. Отвори първия, от данъчното счетоводство. Прочете бележката и изстена. Подканваха я да плати данък върху собствеността си. Не го бе предвидила в разходите си. Главоболието й се усилваше. Вторият плик нямаше подател. Вътре намери написана с едър почерк бележка:

„Ето един списък на адвокати. Обади се на всичките, ако искаш. Пожелавам ти късмет!

Бен Скуайърс.“

Перди я смачка и я запрати в ъгъла.

Накрая отвори и третия плик. Беше Коледна картичка от „Всички хора, които ви желаят Щастие.“ Отпред се мъдреше голям надпис: „Мир на земята, благодат за хората“.

Колко иронично, помисли Перди. Наистина наближаваше Коледа, а тя никога не се бе чувствала по-самотна и объркана. И всичко това заради висок чернокос непознат, който намираше подобна ситуация за смехотворна.

Парите в банковата й сметка щяха да стигнат колкото да покрие около три четвърти от заемите си. Не можеше да наеме къща дори да искаше.

А и не искаше — ставаше дума за принципи и тя нямаше намерение да се предава. Бен Скуайърс имаше пари и власт и се опитваше да я изхвърли от собствената й къща. Усещаше как с всеки изминат час омразата й към този изнудвач нараства.

— Радост за света — мрачно промърмори, загледана във валящия навън сняг. Никой не е излизал на глава с Бен Скуайърс, така ли? Е, тя ще се справи.

 

 

Перди седеше в офиса на един от местните адвокати, господин Смол. Дребничкият човечец внимателно бе подредил всичките й документи на бюрото пред себе си и търпеливо ги изучаваше.

— Не ми спестявайте нищо — подкани го Перди и отметна глава, като че ли очакваше да й пререже гърлото.

Господин Смол спокойно я погледна и заговори бавно и ясно:

— Цялата тази работа е много сложна. Господин Скуайърс купува къщата от вас, а вие купувате недвижимо имущество в Индиана, като сделката зависи от продажбата тук. Но най-лошото, разбира се, е договорът за наем, който, както са казали от банката, е доста неясен.

— Аха. — Това бе всичко, което можа да каже.

— До окончателното сключване на сделката по продажбата господин Скуайърс би трябвало да бъде ваш наемател. Вие, от своя страна, би трябвало да заминете за Индиана, където да изчакате продажбата на своето имущество в Ню Хампшир.

Перди кимна в очакване на някакво разкритие, което би решило проблема просто и безболезнено. Но нещо й подсказваше, че подобно чудо едва ли ще се случи.

— Сам Пъкит е добър посредник… и наистина ви е нужен опитен професионалист, за да се справи с толкова сложна сделка. Не разбирам само как не е обърнал внимание на клаузата за наема. Не ви завиждам, че имате Бен Скуайърс срещу себе си. Превърнал се е в безскрупулен човек. Изненадан съм да го видя отново тук.

Перди учудено премига и любопитно се вгледа в адвоката.

— Отново ли? Какво искате да кажете?

— Когато беше момче, прекарваше тук лятото. Заедно със своя чичо, стария доктор Бен Скуайърс. Но къщата им изгоря преди години.

Тя потрепери. Огънят винаги я бе плашил; напомняше й за катастрофата на баща й.

— О, не, нямаше пострадали. — Господин Смол бе забелязал промяната в настроението й. — По това време старият доктор вече бе починал. Къщата беше празна. Казах, че Бен е безскрупулен. Струва ми се обаче, „безжалостен“ е по-подходяща дума. Но вероятно му се е наложило да стане такъв — толкова човешки съдби лежат на раменете му. Предполагам, чували сте за „Тойнбийз“?

Тя кимна. „Тойнбийз“ беше един от най-известните универсални магазини в Щатите.

— Бен Скуайърс държи контролния пакет акции. И също така управлява магазина. Наследник е по майчина линия на рода Тойнбий. Бил е принуден да поеме ръководството в момента, когато компанията се е намирала на ръба на банкрута. Малко са мъжете, които биха приели такова предизвикателство. Бен се справи и върна нещата към предишното им състояние… Но самият той се промени. Сигурен съм, че събитията, довели до това, биха променили всекиго.

Перди отново потрепери. Вече бе видяла безмилостния поглед на Бен Скуайърс; бе забелязала неговата непримиримост.

— И все пак какво ще стане с наема? — с надежда попита тя.

— От една страна, може да се приеме, че той има пълните права да се нанесе — въздъхна господин Смол. — От друга страна, вие имате право да останете. Вероятно бихте могли да го спрете със съд. Но се страхувам, че ще ви струва доста скъпо. Неприятно е подобно нещо да ти се случи по Коледа.

Перди въздъхна. Толкова по въпроса за веселото празнично настроение, помисли, след като излезе от офиса на господин Смол. Беше с петдесет долара по-бедна и все още твърде далеч от решението на проблемите си.

Знаеше само, че Бен Скуайърс я е притиснал до стената. Той се опитваше да я изхвърли от къщата, а в същото време парите й привършваха. Трябваше да си намери работа.

Какво пък, помисли, след безкрайните месеци, прекарани заедно с Нелс в скитане из югозападните щати, тя бе станала специалист по намиране на работа.

Четири часа по-късно Перди вече бе назначена като сервитьорка на коктейли в кафенето на господин Понго, намиращо се в покрайнините на Манчестър, най-близкият град до Мортимърфорд. Веднага се почувства по-добре, но по обратния път триумфът й се изпари. Заваля мокър сняг и старият й син фургон започна да занася по стръмните планински пътища. Това я накара да добави още една точка в своя „Списък за наложителни покупки“: гуми за сняг.

— Пердита, това е лудост — каза Сам Пъкит на следващия ден, — но ще се наложи да му позволиш да се нанесе. Настоява да дойде още утре. Ако искаш, можеш да дойдеш при мен и Ема.

Перди стоеше в офиса на Сам, вперила поглед в умореното му намръщено лице. Той седеше зад бюрото си прегърбен и обезкуражен.

— Няма да успее да ме изхвърли от собствената ми къща — заяви тя. — Дори да ми изпрати всички бостънски адвокати! — Стоеше толкова изправена, че Есмералда би се гордяла с нея. Но започваше да се страхува.

Сам й каза, че собствениците на магазина в Кловърдейл са много недоволни и вече за нищо на света не можел да ги убеди да го продадат на Перди. И също така не бил в състояние да удовлетвори исканията на Алджърнън и Бен Скуайърс във връзка със спорната земя.

Внезапно Перди изпита шеметното усещане, че всичко това не се случва в действителност. Че съвсем скоро ще се събуди в старата каравана, при Нелс, Франки и Есмералда. Невъзможно бе действително да се намира в това невероятно положение!

 

 

На другия ден тя още не можеше да повярва — дори когато работниците донесоха пианото. Бен Скуайърс смяташе да се нанесе още този следобед, но първо бе изпратил пианото.

С истински ужас Перди наблюдаваше усилията на носачите, които се опитваха да преминат през входната врата заедно с лъскавото черно пиано.

— Издраскахте парапета! — извика тя. — По-внимателно!

— Не сме жонгльори, госпожице — измърмори един. — Входът е тесен. Стараем се — добави, докато кракът на пианото откъртваше парче мазилка от стената на антрето.

— Спрете! — помоли Перди, но те не се подчиниха. Представи си как би ги изгонила от къщата с метла в ръка, но в края на краищата те бяха трима, а и бяха носачи. Дори Нелс не би се справил с тях.

Последваха още драскотини, сумтене, парченца отронена мазилка и недоволно мърморене. Накрая Перди се качи в стаята си, хвърли се на леглото и яростно заудря с юмруци по матрака. Е, поне имаше матрак, на който да си го изкара.

Когато чу камиона на работниците да потегля, тя реши да слезе и да огледа пораженията. Беше с леките си сини шалвари и блуза в същия цвят с широки ръкави, стегната под гърдите и свободно падащо надолу. Бе си сложила змийската гривна на Есмералда. Както обикновено — колкото по-неуверена се чувстваше, толкова по-ярко се обличаше, за да си вдъхне сигурност.

Количеството грим, което употребяваше напоследък, беше право пропорционално на стреса, на който бе подложена. Сякаш опитваше да се предпази от грубостта на света около себе си. А тази сутрин бе толкова силно гримирана, че бе в състояние да накара дори Клеопатра да се почувства неудобно.

Пианото стоеше пред панорамния прозорец като голям сияещ хипопотам, а входът изглеждаше така, сякаш през него е била водена война. Перди стисна юмруци и безмълвно се закле, че Бен Скуайърс ще плати за всяка драскотина, за всяко отчупено парченце, за всяка вдлъбнатина.

Забеляза, че са бутнали дори боровите клонки, прикрепени над вратата. Перди ги вдигна и приглади фльонгата, с която бяха привързани. Окачи ги на старото им място, но вече имаха доста смачкан вид. Внезапно сърцето й се изпълни с носталгия. Всяка година правеше такива венци за семействата на наетите от Франки борци. Нелс винаги излизаше с нея, за да съберат борови клони и шишарки, а после Есмералда й помагаше да върже панделките.

Бавно се запъти към дневната, но внезапно чу как външната врата се отваря. Не, помисли. Не е възможно да го направи. Не е възможно! Обърна се и замръзна на мястото си, загледана в бавно отварящата се врата. Не, не може да постъпи така с мен — при това по Коледа!

Но въпреки всичко Бен Скуайърс наистина беше там, а високото му широкоплещесто тяло почти изпълваше вратата. Беше с избелели тесни джинси, тежки обувки и къс кожух.

Продълговатото му лице изглеждаше отегчено. Изтърси снега от обувките си съвсем спокойно — сякаш всеки ден влизаше неканен в чужди къщи. Погледна поомачкания венец над вратата.

— Казах ти, че това трябва да се махне — заяви, без дори да я погледне.

Откачи венеца и го хвърли в една пряспа, после пристъпи вътре и затвори. Перди едва не припадна от ярост.

— Ти! — изръмжа тя и постави ръце на кръста си. Вирна брадичка и застана гордо като кралица.

— И ти. — Тонът му беше изпълнен с досада. Приличаше на принц от времето на Медичите. Но познатият й огън още гореше в тъмните му очи.

— Ще кажа само, че ти си най-презреният, невнимателен и надменен мъж, когото съм срещала. Ще си платиш за абсолютно всички поражения, които твоите главорези нанесоха на входа и антрето, докато мъкнеха през тях проклетото ти пиано. Превърна живота ми в истински ад. И за това също ще си платиш!

— Ще ти отговоря само, че не аз, а ти настоя да живееш с мен — озъби се той с познатата си усмивка. — И сега си тук, облечена като моя робиня. Дали да не те накарам да ми потанцуваш? Или пък да ми поднесеш някой екзотичен плод?

— О! — възкликна тя с отвращение. После въздъхна презрително, забелязала как погледът му се плъзна по тялото й, и му обърна гръб. Без да губи и частица от достойнството си, се изкачи по стълбите, влезе в своята стая и тръшна вратата. Съжали, че бравата й няма ключалка. Как си позволяваше да твърди, че искала да живее с него! И да я оглежда толкова нахално!

Приседна на ръба на леглото, а сърцето й блъскаше в гърдите като хваната в капан птица.

Ето че той наистина е тук. Наистина се нанася. Наистина е решил да го направи. И наистина е красив, замаяна си мислеше тя.

Не, не, не беше това. Не беше красив. Просто властен, самоуверен и твърде мъжествен. Не приличаше на мъжете, които бе срещала досега. Повечето от тях бяха борци и организатори на борби — едри и мускулести, не стройни и изпити като него. Всички те бяха шумни, наперени и ярки личности, изпълнени с необузданост и примитивизъм. Не бяха хора, които могат да те гледат със студен и спокоен поглед, докато думите им се забиват в плътта ти като малки остри ками с отровни върхове от времето на Ренесанса.

Как да се справи с него? И какво можеше да направи сега, в този момент? Излизането й от дневната, продиктувано от желанието да направи нещата по-драматични, не бе добре обмислено. Оставаха й цели два часа, докато тръгне за работа, а не можеше да ги преседи тук.

Внезапно вратата се отвори и той отново застана на прага. Бе съблякъл кожуха си. Сивият, ръчно плетен пуловер подчертаваше широките му рамене. Под него се виждаше яката на снежнобяла риза. Устните му бяха стиснати по познатия заплашителен начин.

— Махай се оттук! — остро заповяда Перди, надявайки се, че нападението е най-добрата защита. — Това е моята стая!

— Тук съм, за да ти дам наема. — Той й подаде късче хартия. — Ето.

— Остави го върху бюрото — нареди. Старото бюро беше единствената мебел в стаята.

Веднага щом той се подчини, Перди осъзна, че е допуснала тактическа грешка, защото по този начин му позволи да влезе в стаята й. И той като че ли нямаше намерение да си тръгва. Усещаше присъствието му така силно, сякаш я обливаше с някакви лъчи. Стаята изглежда беше твърде малка, за да побере и двамата. А може би и къщата не беше достатъчно голяма.

— Трябва да поговорим, Пердита — рече мъжът.

Името й, произнесено с безстрастен, леко дрезгав глас я накара вътрешно да потръпне, но тя остана неподвижна, загледана право пред себе си.

— Пердита, трябва да изясним някои неща. — Той седна до нея на леглото.

По тялото й отново полазиха тръпки.

— Ще трябва да се справим с една от най-трудните задачи в живота на всеки човек — съжителството на мъж и жена. Сигурен съм, че и ти, както и аз самият, знаеш от личен опит колко сложно може да бъде това.

— Ние не живеем заедно — сряза го тя.

— Как ще го наречеш тогава? — попита Бен тихо. — Първо… — Той пренебрежително тупна с длан по старото легло. Ръката му закачи нейната и младата жена подскочи като ужилена.

Спокойно, каза си Перди. Спокойно. Той бе толкова близо, че усещаше аромата на парфюма му.

— Това нещо ще трябва да отиде в мазето — продължи мъжът. — Ти можеш да спиш в моето легло.

Перди извърна глава и яростно го погледна. Той й отвърна със спокойна усмивка.

— Ти, долен и отвратителен… — поде тя, но той постави показалец върху разтрепераните й устни.

— Имах предвид легло, което ми принадлежи. — Тя вдигна глава и отмести пръста му, после покри устата си с ръка. — А не това, в което спя. Имам някои мебели, които докарах от къщата ми в Ню Йорк. Леглото е чудесно, от махагон. С цвета на очите ти. И много по-удобно от това нещо тук.

Облегна се на лакти, а рамото му докосна нейното.

— Това „нещо“ си е мое и ще остане тук — отвърна тя и леко се отдръпна. — Можеш да сложиш твоите „неща“ в мазето. И не намесвай цвета на очите ми. И стани от леглото ми. Не си спомням да съм ти казвала, че можеш да се излежаваш върху него като… като гущер.

Той не помръдна, само кръстоса протегнатите си крака.

— А ще трябва да направим нещо и по въпроса с отоплението — каза. — Задушно е. Ти, доколкото си спомням, го предпочиташ горещо.

Ниският му глас придаде на фразата доста дързък подтекст.

— Платила съм си отоплението и ще го поддържам толкова силно, колкото аз искам — подразни го тя. — Тук се намираме почти на полярния кръг, а това е отвратително! Ако искам, ще вдигна температурата до четирийсет градуса!

Черните му очи бавно я оглеждаха — от деколтето на блузата до върховете на сандалите.

— О, да — рече той презрително. — Дошла си тук от Лас Вегас, нали? Сам Пъкит ми каза, докато отношенията ни бяха малко по-приятелски. И не умееш да се обличаш подходящо за студено време. Това костюмче може би е идеално за Саудитска Арабия, но тук… — Той вдигна рамене, сякаш се наслаждаваше на безнадеждната й глупост.

— И твоето място е в Саудитска Арабия — сряза го тя. — Защо не заминеш там? Ще се разбираш чудесно с онези нехранимайковци шейховете.

— Не, благодаря, тук се чувствам прекрасно — отвърна той с пресилена усмивка. — Какво работеше във Вегас? Танцьорка ли? А къщата си наследила сигурно от някой обожател? — Докосна златната гривна на китката й.

— В Лас Вегас шиех костюми — кисело отговори тя. — А къщата наследих от жената, която ме отгледа. Така че не си съставяйте погрешно мнение за мен, господин Скуайърс. Случвало се е някой да се заблуди и после да съжалява.

— Не съм човек, който си позволява съжаления. — Приведе се над нея и погали нежната кожа на китката й. — Толкова бяла кожа — промълви. — На фона на тази гривна ръката ти изглежда като от слонова кост.

Тя рязко се изправи, ядосана, че тялото й недвусмислено откликваше на близостта му.

— Ако не искаш да излезеш, ще изляза аз — заяви. — Не съм длъжна да понасям това. Ще отида да се поразходя.

Той също се изправи. Преди още да е понечила да тръгне, той вече стоеше пред нея. Внимателно я хвана за ръцете.

— Но има неща, които трябва да обсъдим. Отоплението. Реда в кухнята. Банята. Толкова много интимни подробности. В края на краищата, двамата с теб вече живеем заедно.

— Не ме докосвай… Гринч! — изръмжа тя и се отърси от ръцете му.

— Гринч ли?

— Не си ли чувал за „Гринч, който отвлече Коледа“? — ядосано попита тя, шмугна се покрай него и отвори гардероба си. — Това си ти. Как само се намъкваш в къщата ми и ме обиждаш в навечерието на Коледа, при това най-тежката Коледа в живота ми. В теб е събрана самата същина на Гринч.

— Коледа! — възкликна той. — Не ми казвай, че на всичкото отгоре си и сантиментална. Коледа. Ха!

— Да, Коледа — изфуча тя, изхвърляйки джинсите и мокасините от гардероба. Налагаше се да излезе от къщата и да се поразходи. — Или може би твоето отношение се изразява само с класическите „пфу!“ и „отврат“?

Мъжът не отговори, така че тя продължи да вади дрехи от гардероба си — чорапогащник, памучно поло, стар пуловер.

— „Пфу!“ и „Отврат!“ го изразяват достатъчно добре — обади се той.

После го чу да излиза. Почти го почувства. Внезапно стаята стана прекалено тиха и много, много празна. Най-после бе успяла да го засегне. Значи Коледа, така ли? Той не обичаше Коледа. О, тя ще запомни това!

Изхвърча от стаята, облечена в джинси, навлякла няколко пуловера, яке от изкуствена кожа и каскет. Слезе по стълбите и завари Бен изтегнат в креслото й, с кръстосани крака и телефон в скута. Държеше се като собственик на къщата. Дори не я погледна.

— Кой ти е разрешил да използваш телефона ми?!

— Не се вдетинявай. Ще ти платя сметката.

— Ще я платиш и още как! — заяви Перди, но той вече набираше някакъв номер и не й обърна внимание.

Наистина има железни нерви, каза си тя.

Перди прекоси кухнята и излезе през остъклената врата. Подсвирна два пъти и зачака. Зачуди се дали онова бездомно куче и днес се навърта наоколо. Гората зад къщата блестеше от снощния сняг. Тръгна по пътеката към езерото и след малко дочу звука от тежки лапи, препускащи в снега, а малко по-късно видя Бъмър да излиза от гората.

Бъмър беше голямо черно куче — потомък на лабрадор и, според Перди, мечка гризли. Бе се появил за първи път веднага след нанасянето й. Перди се бе обадила на Организацията за защита на животните, за да провери дали някой не е оставил съобщение за изгубено куче. Бе получила отрицателен отговор. Така че си го бе присвоила. Вероятно някога Есмералда го бе хранила, а сега и Перди се грижеше да не остане гладен.

Наричаше го Бъмър — скитник, защото, изглежда, и той като нея не бе привързан към дадено място. С тази разлика, напомни си тя, че нейното място беше в Кловърдейл. Ако само можеше да отиде там, всичко щеше да се оправи. Ако. Ако не беше Бен Скуайърс, вече да е там.

Двамата с Бъмър отидоха до голямото заледено езеро. Над водите му се простираше малък док с груб трамплин, сенник и дървена кула за спасителите. После продължиха покрай езерото към долината в подножието на планината Миракъл.

Може би греша, помисли си Перди, несъзнателно ритайки купчинка сняг. Може би въпреки дълговете, трябва да си намеря стая под наем. Перспективата да дели къщата с Бен Скуайърс изглеждаше невъзможна. Той й напомняше за богатите момчета в гимназията; бе й хвърлил един-единствен поглед и бе решил, че само да пожелае, и тя ще бъде негова.

Но от друга страна, Перди винаги бе успявала да се справя с тези типове. Обикновено няколко добре обмислени думи бяха достатъчни, за да ги поставят на място. Но Бен Скуайърс не беше момче. И някаква потайна, първична част от нея го намираше привлекателен. Искаше й се да не е така — и без това животът й беше достатъчно сложен.

Все още се възстановяваше от загубата на Нелс и Есмералда. Единствено мечтата за Кловърдейл й даваше сили.

Но Есмералда не би я посъветвала да избяга от Бен. Напротив, би сложила малките си ръчички на кръста и би казала: „Каквото повикало, такова се свалило, Перди. Отвърни му със същото. Ти си дъщеря на Нелс и наше дете, а всички ние сме бойци. Всички, до последния човек“.

Всички, до последния човек. Аз съм последният човек, помисли си Перди. И съм съвсем сама. Внезапно я обзе вълна от тъга и носталгия — не за Кловърдейл, който изглеждаше почти недействителен, а за старата каравана, за Франки и неговите ароматни пури, за нейния мълчалив и наплашен баща — и най-вече за Есмералда.

Може би всичко това е наказание, мрачно си помисли Перди. Есмералда бе пожелала да й даде дом, да й подари къщата, за да заживее в нея и да се научи да обича Нова Англия така, както тя самата я бе обичала. Може би не трябваше да се опитва да я продава.

Есмералда, обидих ли те? Ядосах ли те, питаше се Перди като в молитва. Есмералда, какво да направя? Какво мога да направя?

Единственият отговор беше воят на вятъра.

 

 

Когато Перди се върна в къщата, Бен Скуайърс още седеше в креслото и наблюдаваше през панорамния прозорец как мракът обгръща планината.

Перди побърза да се качи в своята стая, съблече част от дрехите и пооправи грима си. Облече си палтото и шапката и заслиза по стълбите.

Бен не бе помръднал. Изглеждаше неспокоен.

— Какво има? Да не си потиснат, задето няма с кого да се заяждаш? — подигравателно попита тя, докато търсеше ключовете за колата в чантата си.

Той й хвърли студен поглед.

— Пратили са мебелите ми другаде. — Гласът му сякаш предвещаваше гръмотевична буря. — Некадърници!

— Другаде ли? — попита Перди с ликуващ глас. Крайно време беше и на него да му се случи нещо неприятно.

— Сега са в Балтимор, щата Мериленд — изръмжа той.

— Мериленд! — Този път Перди се разсмя. — Ха! Е, аз може да съм бедна като църковна мишка, но поне имам легло, в което да прекарам нощта. Ти ще имаш удоволствието да спиш на пода. И не се доближавай до одеялата ми. Имам само колкото за мен.

Той й хвърли изпепеляващ поглед и се изправи. Прииска й се да си бе останал седнал; непрекъснато забравяше колко е висок.

— Къде отиваш? — попита Бен.

— На работа. Някои от нас не могат да се излежават и да се перчат с наследено богатство.

— И каква работа по-точно върши момиче с толкова тесни джинси и такова количество грим на лицето? — Ръката му се стрелна като змия и я сграбчи за ръкава. Мъжът пристъпи към нея, а тя инстинктивно се дръпна.

— Сервитьорка съм — каза рязко. — Какво, разочарован ли си?

— Не — отвърна той. — Изненадан. Момичетата, които се обличат като теб, не работят като сервитьорки. Към момичетата, които се обличат като теб, винаги се отнасят много внимателно. Много.

Перди предизвикателно го изгледа. Нещо в погледа му отново я накара да се почувства замаяна и изпълнена с топлина. Защо ли, раздразнено се запита тя. Той беше просто една по-студена и по-снобска версия на мъжете, които се бяха опитвали да се възползват от нея, убедени, че е нещо различно от това, което беше в действителност.

— Нищо не знаеш за момичетата като мен. — Присви очи и дръпна ръката си. Изчетка с пръсти ръкава си, сякаш за да го изчисти от докосването му.

— А може би и ти не знаеш нищо за мъжете като мен. Или пък за себе си. И двамата сме самотни. В най-студения от сезоните. Най-студения. И въпреки това сме тук. Заедно.

Тя отстъпи назад и преметна чантата си през рамо. Искаше да намали внезапно възникналото напрежение.

— Не сме заедно — възрази.

Той й се усмихна, а после погледна към планината. Лицето му като че ли помръкна.

— Естествено, че сме заедно. И именно ти настояваше за това. Аз дойдох тук, за да бъда сам.

— И аз бих предпочела да бъда сама. — Профилът му й напомняше за орел, независим и величествен.

— Господи! — промърмори той и се обърна към нея. — Какви лъжци са хората.

Извърна се и отново се загледа в мрака по посока на планината, сякаш търсеше нещо.

 

 

Докато беше на работа, Перди се опита да не мисли за Бен. Но думите му не й даваха мира: да, и двамата бяха зрели хора, и двамата бяха самотни, заедно в най-студения от сезоните.

Когато се върна вкъщи и паркира очукания си фургон до неговото черно беемве, Перди се чувстваше изморена, но изключително удовлетворена. Коледната атмосфера липсваше в къщата, но за сметка на това настроението в заведението на господин Понго беше повече от празнично и сега чантичката й бе пълна с бакшиши. Ако посетителите и занапред запазеха щедростта си, Перди би могла дори да си върне заемите.

Прозорците бяха тъмни, с изключение на един, през който се процеждаше слаба оранжева светлина.

Каква ли е тази светлинка, запита се Перди, докато влизаше в къщата. После видя, че в камината гори огън — а пред златистите пламъци се бе изтегнал Бен.

Огън, стреснато си помисли Перди. Запалил е огън. Тя не знаеше дори дали коминът е съвсем наред. Мразеше огъня и никога не бе палила камината. По вида й съдеше, че и Есмералда не е опитвала. И въпреки огъня, дори през якето си чувстваше, че въздухът е студен. Бе намалил отоплението!

Остави каскета си на закачалката и на пръсти се приближи до камината. Нямаше дори решетка. Като нищо някоя искра можеше да падне на килима, да го подпали и цялата къща щеше да се превърне в пепел!

Тя внимателно коленичи и огледа дървата и огъня. Може би трябваше да го изгаси, заради безопасността. Гледаше жълтите езици на пламъчетата, а сърцето й биеше все по-неспокойно.

Внезапно една силна ръка я сграбчи за китката. Перди изгуби равновесие и в следващия момент се оказа приседнала настрани, с гръб към огъня, загледана в осветеното от пламъците лице на Бен Скуайърс.

Той си бе направил легло край камината, като за възглавница бе използвал вълчия си кожух. Бе се завил с едно одеяло, а гърдите му бяха голи, с бронзов загар.

— Значи все пак реши да дойдеш при мен — каза той с кадифен глас и я прегърна.

— Огънят — задъхано каза тя. — Аз… не обичам огън.

— Огънят дава топлина — дрезгаво промълви той и я придърпа към себе си. — Хм, студена си. Толкова съблазнително студена. Ела.

Пред очите й се мерна изпитото му лице, мускулестите рамене, осветени от пламъците.

Почувства как горещата му уста докосва ъгълчето на нейната, как мъчително нежно се притиска към студената й буза, а след това бавно и умело се насочва към устните й.

Не можеше да му устои. Внезапно осъзна, че твърде дълго й е липсвала човешка топлота, усети жажда за нежна милувка, за обич. Почувства се като човек, който е бил запечатан в леден блок, а после, внезапно освободен, пада, останал без сили, в прегръдката на своя спасител. Чувстваше и още нещо — нещо съвсем ново за нея, но едновременно с това непреодолимо.

Почувства как косъмчетата на вълчата кожа гъделичкат гърлото й, как дългите му пръсти си играят с меката й гъста коса, почувства невероятната сила на ръцете му.

Устните му нетърпеливо се впиха в нейните. Перди усети как вълна от неочаквано удоволствие се разлива по тялото й. Почти омагьосана, позволи на примамливите му устни да разтворят нейните.

Колебливият й отговор като че ли го разпали и целувката му стана по-алчна и властна. Перди протегна ръка да го отблъсне. Чувстваше се замаяна, изгубила ума си. Необяснимо защо, облечената й в ръкавица ръка докосваше лицето му и срамежливо изучаваше изваяните му черти.

Беше прекрасно да се чувства прегърната и стоплена. Сякаш току-що се бе върнала към живот след безкрайна и студена нощ — и колкото и невероятно да беше, източник на този живот беше Бен.

— С ръка, Пердита — прошепна той. — Докосни ме без ръкавица. — Устните му отново жадно се впиха в нейните.

Бен махна ръкавицата и притисна студените й пръсти към горещата си буза. Другата му ръка беше под якето й и, повдигнала пуловера, галеше копринената кожа на гърба й.

— Проклето палто — промълви, докосвайки с устни гърлото й. — Съблечи го. — Устата му се плъзна към чувствителната кожа зад ухото й. — Съблечи го!

Да, каза си тя, без да се замисля. Да, да, да. Искаше да махне този неудобен кожух. Искаше да бъде колкото може по-близо до стройното му тяло. Изпитваше необходимост от животворната вълна, която я обливаше цялата.

Ръката й се плъзна по лицето и шията му, а после спря на голото му рамо.

— Не! — Дръпна ръката си, сякаш гладката му кожа я бе опарила.

— Какво има, Пердита? — подигравателно попита той. Гледаше я, без да се усмихва. — Нали точно за това остана? И точно затова ти позволих да останеш. Така че рано или късно щеше да се случи. И двамата го знаехме още от първата вечер. Че ще позволим да се случи, искам да кажа.

— Нищо няма да се случи — неуверено възрази тя. Усети, че я обзема страх. Страх, че той е прав.

Бен хвана ръката й и я притисна към гърдите си. Тя усети играта на стегнатите мускули, силните удари на сърцето му.

Другата му ръка докосна лицето й, а палецът нежно погали долната й устна.

Перди лежеше неподвижно и се опитваше да събере остатъците от здравия си разум. Бен се приведе и я целуна по слепоочието. Прегърна я и докосна с устни шията й.

— Не! — отново извика тя.

Този път го отблъсна с две ръце. Нямаше да му позволи да я използва по такъв начин, въпреки че го желаеше. За момент бе позволила да бъде обхваната от илюзията, че е обичана. Но това, което той си бе наумил, нямаше нищо общо с любовта.

Изплъзна му се и скочи на крака.

— Не! — Заотстъпва назад, далече от него, далече и от огъня.

Той се претърколи по гръб и мързеливо я изгледа.

— Знаеш ли, удряш доста силно за жена. Интересно. — В гласа му се долавяше нотка на възхищение.

— А ти удряш доста ниско за джентълмен от Бостън. Нямаше право да ме сграбчваш така.

— Ами ти буквално се вмъкна в леглото ми — отвърна той. — Не обичам да ме дразнят, Пердита. Не си играй с мен.

Постави ръце под главата си и се загледа в огъня. Светлината играеше по изваяните му мускули.

— Лека нощ, Пердита — каза, без да я поглежда. Самоувереността му започваше да я вбесява.

— Това е едно от моите одеяла — презрително рече тя. — Върни ми го. Нямам намерение да мръзна през нощта.

— Ела си го вземи. — Той се прозя и сладко се протегна. — Но искам да знаеш, че отдолу съм съвсем гол. А по отношение на мръзненето, е, ти направи своя избор. Лека нощ. Вече можеш да си вървиш.

— Лека нощ! — Искаше й се да го нарани така силно, както я бе засегнал той. Спомни си, че мрази Коледа и изтананика един стих от коледна песничка: — И спи в мир небесен! — После се запъти към леглото си, уверена, че по някакъв начин е успяла да го вбеси.

Почувства съвсем осезателно гнева му. Защо толкова мразеше Коледа? Защо трябваше да бъде тук, в къщата й, та да развали и нейния празник? Разумно реши, че е най-добре да стои по-далече от него. Вече си бе създал съвсем погрешно впечатление за нея.

Или поне се надявам да е така, помисли тя и докосна леко подутите си устни.