Бетани Кембъл
Хиляда рози (2)

Втора глава

Перди безмълвно ги поведе към празната дневна.

Я се стегни, рече си наум. Какво пък, Скуайърс не е съсухрен старец с брадавици и гърбица. Но е съвсем обикновен мъж. Сега най-важното е да овладееш ситуацията.

Ала въпреки окуражителните думи, Перди чувстваше как стомахът й се свива болезнено.

„Животът много прилича на борбата — обичаше да казва Франки. — Най-важното е да сплашиш противника си.“

И ако Бен Скуайърс бе спечелил някакво предимство, то нейната задача беше да му го отнеме.

Седна в тапицирания стол, сякаш беше императрица на Източното крайбрежие и се вгледа в двамата мъже, застанали до големия прозорец.

Алджърнън изглеждаше ядосан и смутен. Бледите му сини очички неуверено се стрелкаха из празната стая.

Но Бен Скуайърс стоеше невъзмутимо срещу нея и тъмните му очи спокойно срещнаха хладния й поглед.

Всъщност не е голям красавец, реши Перди. Лицето му е прекалено изпито; скулите — твърде високи, а носът — прекалено дълъг. И все пак телосложението му бе великолепно — широки рамене, тесен таз, стройни мускулести крака.

Под разкопчаното палто се виждаше строг сив пуловер, който с преднамерена небрежност разкриваше бяла яка и възела на черна копринена вратовръзка.

Типичен бостънчанин. С изключение на лицето, неспокойно помисли Перди. Дълбоките бръчки около устата и стиснатите устни изразяваха презрение.

Ала най-много я обезпокоиха очите му. Много тъмни, те сякаш казваха: „Зная кой съм и какво искам. А това, което искам, го получавам. Винаги“.

Перди и преди беше виждала този поглед. Господин Ким, менажер на Корейския убиец, веднъж й бе казал:

— Вглеждай се в очите на хората. По погледа можеш да познаеш човек с желязна воля.

— Ами моите? — бе попитала петнайсетгодишната Перди и бе вперила поглед в неразгадаемите му очи.

— Да — спокойно бе отвърнал той. — Все още си млада, но го имаш. Би могла да се бориш до края. Но запомни, Пердита, борбата невинаги е правилният подход.

Оттогава тя внимателно наблюдаваше очите на хората. Господин Ким се бе оказал прав. У твърде малко хора се забелязваше странна сила на погледа. Господин Ким имаше тази сила, а някога и баща й я бе притежавал — преди да я изгуби завинаги.

Но Бен Скуайърс, който стоеше срещу нея и леко удряше с ръкавиците по дланта си, имаше повече воля от всеки от тях, а това я плашеше. Щеше да й бъде доста трудно да се изправи срещу него.

— Няма ли място, където можем да седнем и ние? — изкряка Алджърнън.

— На пода — хладно отвърна тя. — Бъдете благодарни, че ви предлагам и това. Не съм ви канила.

— Под достойнството ми е да седя на пода — задави се от гняв Алджърнън. — А и не би било зле да вземете палтата ни. Тук е ужасно горещо.

— Обичам да ми е топло — сряза го Перди. Протегна ръка зад облегалката на стола. — А не ви предлагам да се съблечете, защото не съм ви предложила и да останете.

Преметна крака през страничната облегалка на стола и се взря в него с поглед, който обикновено ужасяваше мъжете. Алджърнън впери очи в краката й, после в изваяната й шия и накрая в Бен Скуайърс, който мрачно се усмихна.

— Къщата е все още нейна, Алджи. За още няколко дни. Защо, вместо да се занимаваш с дреболии, не преминеш към същественото?

— Учтивостта не е дреболия — възрази Алджърнън. — Няма да позволя на тази млада… — Погледът му се залута и спря на деколтето на Перди, сякаш там се криеше необходимата дума. — … на тази… уличница да ме разиграва.

Перди присви очи. Нямаше настроение да понася обиди в собствената си къща. Но Бен Скуайърс, веднага забелязал гнева й, се усмихна и побърза да омаловажи забележката.

— Алджи, плащам ти, за да улесниш нещата, не да ги усложняваш. Бъди така добър да преминеш към деловата част?

Презрението в гласа му я смрази. Перди премести поглед от Алджърнън към неговия клиент.

Ала Бен Скуайърс спокойно се обърна към тъмния прозорец и зарея поглед в мрака. Седна на перваза и скръсти ръце.

Алджърнън се разположи на пода и остави мърлявата шапка до себе си. С развлечения шал, разкопчаното палто и непохватно натиканите в джобовете вълнени ръкавици приличаше на разхвърляна купчина дрехи, която се бори с претъпканото си куфарче.

— Милият господин Алджърнън — подсмихна се Перди. — Та вие не можете да отворите едно куфарче, как си въобразявате, че ще успеете да ме изхвърлите оттук?

— Отдавна ми писна от нахалния ви пълномощник. А вече ми писна и от вас, госпожичке! Ще ви изритам от тази къща и още как! И изобщо не ме интересува, дори ако трябва да прекарате зимата в някоя пряспа! — Той насочи към нея разтреперания си показалец. Усилията му да изглежда едновременно ядосан и достоен, съчетани с факта, че още стоеше коленичил на пода и се бореше с непокорното си куфарче, се сториха на Перди, меко казано, смешни.

— Много важно — прозя се тя. Бе започнала да подозира, че Алджърнън е некадърник и заплахите му вече не я безпокояха. Тревожеше я Бен Скуайърс, който ги наблюдаваше спокойно, сякаш представяха някакъв странен цирков номер. Защо на човек като Скуайърс му е притрябвал такъв груб и бъбрив адвокат?

— Виждате ли тези документи? — Вече отвореното куфарче лежеше на пода като изкормена жертва, а Алджърнън бе приближил и тикаше в лицето й купчина документи.

Перди отказа да отговори. Естествено, че ги виждаше. Вярно, носеше контактни лещи, но не беше сляпа.

— Виждате ли тези документи? — повтори той. — Спомняте ли си, че Сам Пъкит ви ги е донесъл? Спомняте ли си как сте подписали тези документи, госпожице Нордстранд?

Перди безгрижно се вгледа в маникюра си, видя въображаема прашинка върху един от ноктите и внимателно я отстрани.

— В случай, че паметта ви изневерява — вбесено рече Алджърнън, — ще ви напомня, че действително сте подписали тези документи, с което се съгласявате господин Скуайърс да наеме къщата ви, преди да я е купил и да се нанесе в нея още тази седмица! Ако не уважите този договор, ще бъда принуден да ви изхвърля. Възнамерявам, ако се наложи, да се възползвам от служителите на закона!

Служители на закона, как ли пък не! — помисли Перди. Спомни си как веднъж един борец, Махони Бикът, несправедливо бе обвинил Франки в удържане на част от възнагражденията му. Нахълта във фургона, огромен и разярен, с надеждата, че ще успее да изнуди Есмералда да му ги даде. Разкрещя се, че ще извика полиция, но Есмералда успя да го докара до сълзи, без да употреби и половината от арсенала си. Перди подбра една от любимите й реплики:

— Брей, брей, брей — каза тя отегчено.

— Какво искате да кажете, госпожичке? — вбесено попита Алджърнън.

— Че кучетата си лаят, а керванът си върви. — Перди продължаваше да изучава маникюра си. — Не ме заплашвайте. И не ми викайте.

Цял живот бе гледала и слушала крещящи мъже. Борците винаги крещяха. От тях се очакваше точно това — да викат, да тропат и да подскачат от ярост.

— Ще крещя, щом това е единственият начин да ви накарам да ме слушате! — отново извиси глас Алджърнън. — Вие сте подписали този договор за наем! Той е законен! И сега трябва да разрешите на моя клиент да наеме къщата.

— Задължена съм да му разреша да я наеме само при положение, че ще я купи. А той няма да я купува, доколкото разбрах от господин Пъкит. Следователно не съм задължена да я давам под наем. Тъй че е време да престанете да крещите и да си тръгнете. Знаете къде е вратата. Използвайте я. Заедно с господин Скрудж. Защото започвате да ме ядосвате!

— Името му е Скуайърс, не Скрудж! — изрева Алджърнън. — И е най-добре да престанете с това лекомислено поведение! Настоявам да си вземете адвокат, който да оправи тази бъркотия, при това незабавно!

— Престани да крещиш на дамата, Алджи. — Бен Скуайърс пъхна ръце в джобовете си. — Няма смисъл. Дай ми документите. Струва ми се, че е най-добре да ме почакаш в колата.

— Но тази жена никога няма да прояви здрав разум! Тя…

— Алджи… В колата. — Очите на Скуайърс се впиха в адвоката.

— Но, Бен…

— Колата. — В гласа на Скуайърс се промъкна нотка на отвращение.

За миг Алджърнън остана като втрещен. После му подаде документите, затвори куфарчето и излезе — послушен като добре дресирано куче. Дори не затръшна вратата.

Разигралата се пред очите й сцена никак не хареса на Перди. С присъствието си Алджърнън всъщност представляваше буфер между нея и истинският й противник. Все още мислеше, че Бен Скуайърс е наистина опасен, а оставането насаме с него засили усещането на несигурност, което бе изпитала при влизането му.

Алджърнън се бе изнизал толкова безропотно, че почти й бе дожаляло за него. Каква двойка само! Нищо чудно, че Сам Пъкит ги намираше за невъзможни.

— Вашият адвокат винаги ли се старае да обиди всички присъстващи? — Перди впи поглед в каменните му очи. — Или ние със Сам сме обект на специално внимание?

Скуайърс отегчено се облегна на рамката на прозореца.

— А вие винаги ли се държите като варварска принцеса от научнофантастичен филм? Чудно ми е как така от двете ви страни не стои по един двуметров нубийски воин.

Внезапно Перди се почувства неподходящо, дори крещящо облечена. Мъжът насреща й беше олицетворение на всичко онова, което я караше да се чувства неудобно в Нова Англия. Почувства се разстроена от неговата самоувереност, от превъзходството, което излъчваше, и което несъмнено се коренеше в безупречното възпитание на поколения, живели по върховете на властта и в света на парите — свят толкова чужд и далечен от нейния, че й се струваше заплашителен.

Но не позволи на погледа си да трепне. Спокойно скръсти ръце.

— Изпратих робите да наточат сабите си. Ще се върнат всеки момент. Така че казвайте каквото имате и отивайте при своя приятел.

— Желаете ли да прочетете отново тези документи, госпожице Нордстранд? — Той подигравателно й ги подаде, без да се отделя от прозореца.

Перди би предпочела да умре, отколкото да стане и да ги вземе.

— Не. Познавам съдържанието им. Щом няма продажба, няма и наемане.

— Точно така. — Устните му се изкривиха в цинична усмивка. — Радвам се да науча, че умеете да четете. Но… Никой не е казал, че продажбата няма да се състои. Аз искам тази къща, госпожице Нордстранд, независимо от кашата, която успяха да забъркат Алджи и Сам Пъкит. Искам за Коледа да бъда в тази къща. Искам да я купя.

Перди бе объркана. Обидата му във връзка с четенето я засегна, но сега изглежда говореше сериозно. Може би наистина желаеше да купи къщата. Може би Перди наистина щеше да се добере до мечтания Кловърдейл. И щеше да купи своя магазин, и да бъде там по времето, когато люляците започнат да цъфтят…

Внимателно постави крака на пода и седна с изправени рамене.

— Все още желаете да купите къщата? — попита внимателно.

— Да. Желая. Само че преди това трябва да изясните спора за собствеността.

— Сам твърди, че всъщност няма никакъв спор. Ставало дума за някаква глупост, наречена ъглова площ, за която не си струва да се безпокои човек — и която не е никакъв проблем.

Бен Скуайърс внимателно я изгледа.

— Но ъгловата площ е проблем. Защото собствеността на земята може да бъде оспорена. А при наличието на подобна ситуация за мен би било много неприятно да инвестирам в тази къща. Алджи е малко избухлив, но е прав. Вашият пълномощник, както и банката ви, би трябвало отдавна да са забелязали този проблем. А също и вие, когато сте купували къщата.

— Не съм я купувала — защити се Перди. — Наследих я.

— Тогава този, който ви я е завещал, е трябвало да има повече здрав разум — сряза я той. — Защото за тези работи съществуват правилни и неправилни начини. А вашият благодетел явно не е бил много проницателен.

Перди скръцна със зъби. Да обиждат нея беше едно, а да обиждат Есмералда — съвсем друго. Никой не можеше да направи подобно нещо, без да си получи заслуженото.

— Остави на мира благодетелите ми, скапан харвардски мухльо, че ще те пратя обратно в Бостън като бейзболна топка!

— Йейл, не Харвард — спокойно я поправи той. — И не ми пробутвай евтини заплахи. Говориш като любовницата на големия бос от лош гангстерски филм.

— Не използвам евтини заплахи — светкавично го сряза Перди. — Всички мои заплахи са скъпи. Опитай се да ги пренебрегнеш и ще разбереш точно колко струват.

— Предполагам, не се опитваш да ми кажеш, че сериозно възнамеряваш да употребиш физическо насилие? — Тонът му беше спокоен и подигравателен.

— Амиии — провлачи тя, като се постара да отвърне и на спокойствието и на презрението му, — кой знае докъде мога да стигна, ако се разгорещя достатъчно?

— Кой знае, наистина? Страстите ти изглежда са не по-малко колоритни от това, хм, облекло.

Двамата отново впериха погледи един в друг. Скуайърс презрително въздъхна.

— Предлагам да преминем към икономическата страна на въпроса. И преди всичко, къде са мебелите ти?

Перди се вторачи в часовника си. Мебелите! Къде ли бяха стигнали вече? Минаваше пет часа, което означаваше, че днес вече не може да се обади, за да спре камиона.

— Мебелите ми, благодарение на теб, са на път към Индиана. Имах намерение да ги оставя на склад там, преди и аз да замина, което, пак благодарение на теб, може би никога няма да се стане. Което пък означава, че ще трябва да заплатя и обратния транспорт — отново благодарение на теб.

— Изпратила си мебелите, преди къщата да е продадена? — Той хладно се подсмихна. — Като че ли не е много разумно, нали?

При тези думи Перди още по-силно притисна ръце към гърдите си. Той я погледна и поклати глава.

— Всъщност искаш ли да продадеш тази къща, или не — каза и се загледа в мрака навън.

— Естествено, че искам.

— А пък аз искам да я купя. Искам и да я наема. Вече е решено, че още следващата седмица ще живея тук. Според договора. Всичко, което се изисква от теб, е да разясниш въпроса за спорната зона.

— И как би трябвало да го направя? С някакво вълшебство ли?

— Като се вслушаш в съвета на Алджи и си наемеш адвокат. — Студените му черни очи отново се впиха в нея. — Алджи има труден характер и проблемите ти го карат да важничи. Но въпреки това ти даде два много ценни съвета. Първо, спорната зона е неприятен проблем, който е трябвало да бъде изяснен още преди години. И второ, за да направиш това сега, имаш нужда от адвокат, от добър адвокат. С удоволствие бих ти препоръчал някой. От Бостън, естествено.

Перди стисна зъби и дълбоко се замисли. След малко попита:

— И ако разясня спора около тази ъглова площ…

— Аз веднага купувам къщата. А преди това я наемам — докато се оформят документите. Ти заминаваш за Индиана, аз оставам тук, а Алджи и Сам вече никога няма да се срещнат. И всички ще бъдем щастливи.

Перди прехапа устни. Бе усетила клопката.

— Ами ако не успея да изясня спорния въпрос?

— В такъв случай аз не купувам къщата. И понеже банките в околността бързо ще схванат каква е ситуацията, никой друг няма да пожелае да я купи.

— Почакай! — Перди стана и приближи към него. — Нека проверим дали съм разбрала. От мен се изисква да ти дам тази къща под наем, защото си се съгласил да я купиш само при условие, че ще можеш да я наемеш до окончателното приключване на продажбата.

— Браво — саркастично рече той.

— Но ако не успея да разреша въпроса за спорната зона, ти няма да купиш къщата. И въпреки това ще живееш в нея.

— Отново съвсем точно. Схватливостта ти е поразителна. Аз наистина искам тази къща.

— Добре де — Перди постави ръце на кръста си, — ами аз къде ще живея тогава? И какво ще стане с мебелите ми?

— Това — рече той като подигравателно вдигна вежди, — изобщо не е моя работа. Можеш да си наемеш друга.

— С какво? Ако не продам тази, няма да имам никакви пари! Всичките ми средства бяха разпределени — до последния цент. И сега какво? Трябва да остана тук, заедно с вас — скапаните янки!

— Не ми изглеждаш толкова бедна — процеди той. — Освен това ще ти напомня, че ще плащам наем.

— Не, няма да плащаш! Защото няма да се нанесеш тук. Двамата с твоя така наречен адвокат… — тя си пое дъх и го мушна с пръст в гърдите — … няма да успеете да ме изнудите! Не ми пука от заплахите ви, няма да позволя да ме изхвърлите!

— Имам официален договор, в който се казва, че си задължена да ми дадеш къщата под наем. И престани да ме мушкаш с тия саби, които може би наричаш нокти. — Не повиши тон, но Перди усети как гневът му се усилва.

— Аз пък имам официален договор, в който се казва, че не съм задължена да се изнеса, освен при наличието на сигурен купувач. Какъвто ти не си! — Перди отново го бодна с нокът в гърдите, този път по-силно.

— Казах ти да престанеш — повтори той много тихо, но Перди отново го смушка.

Караше я да се чувства като че ли отново е новачката в училище и го мразеше за това. Погледна го право в изпълнените с ненавист очи и го мушна за четвърти път.

Ръката му се сключи около китката й като менгеме. Перди примига от болка и изненада.

— Казах да престанеш! — промълви той, като пристъпи по-близо.

Силата му я накара да се почувства уязвима. Не й харесваше да стои толкова близо до нея. Не й харесваше студеният пламък в очите му. Не й харесваха и заплашително широките му рамене.

— Нанасям се, госпожице Нордстранд — просъска той, а Перди се почувства като отвлечена от дракон принцеса.

— Аз пък не се изнасям, господин Скуайърс! — просъска в отговор тя, все още вперила очи в неговите.

И двамата дишаха тежко. Мъжът я гледаше, без да мигне. Тя отвърна на погледа му.

Внезапно напрежението нарасна неимоверно. Въздухът около тях се изпълни с нещо много по-първично от прозаичния спор за някаква къща.

Но точно когато Перди си мислеше, че би могъл да сключи ръце около гърлото й, той я изненада.

Усмихна се — усмихна се съвсем истински — за първи път. Зъбите му бяха много бели и усмивката наподобяваше озъбване на хищник. Отстъпи назад и пусна китката й.

— Така да бъде, госпожице Нордстранд. Ще се нанеса, докато сте тук. Струва ми се, че съжителството ни ще бъде изключително интересно. Сигурен съм, че ще събера достатъчно материал за чудесна история: „Как живях с Варварската принцеса“.

— Не си го помисляй дори — рече тя и разтри китката си.

— Бог ми е свидетел, че имам нужда от забавления. Особено по Коледа…

Не довърши изречението си. Обърна се към прозореца и зарея поглед към потъналата в мрак планина. Сякаш настроението му внезапно се бе променило, сега изглеждаше резервиран и някак тъжен.

Перди отново почувства страх, без да знае точната причина — може би отзвук от близостта на телата им, горещината на пръстите, стиснали китката й, предизвикателството в погледа му.

— Утре ще позвъня, за да ви препоръчам адвокат.

Той се обърна към нея и спокойно извади ръкавиците от джоба си. Погледът му се плъзна по тялото й.

— Сам Пъкит каза, че заминавате за Индиана, за да започнете бизнес там. Надявам се това да не е истина. Като виждам каква каша сте забъркали тук, мога да си представя в какво бедствие би се превърнал бизнесът ви. И… — Очите му със студено възхищение се спряха на дълбокото й деколте. — … сигурно бихте изгубили хубавата си червена блуза. Заедно с дяволчетата и всичко останало.

Надменно прекоси малкото фоайе и се насочи към вратата. Отвори я и спря, загледан във венеца от борови клонки, който Перди бе привързала с голяма пурпурна панделка.

— Това нещо ще трябва да се махне — рече с отвращение.

— Скрудж! — изкрещя след него Перди. Но той вече бе затворил вратата след себе си. — Скрудж! — въпреки това повтори тя. — Изнудвач! Мизантроп! Сноб!

Върна се в дневната и гневно се огледа, внезапно осъзнала, че най-лошото на една празна къща е, че няма какво да хвърлиш. Тръшна се ядно на големия стол.

„Намери си адвокат“ — бе я посъветвал той. Нима би могла да си позволи адвокат? Бе му казала самата истина. Имаше пари точно колкото да плати на превозвачите, за склада на мебелите и за пътуването до Индиана. С изключение на къщата, наследството, оставено от Есмералда, не беше голямо. Налагаше се да живее доста скромно. И нямаше никакви средства за адвокат.

Ала се чудеше защо Бен Скуайърс е взел на работа толкова нетактичен човек. Със сигурност би могъл да си позволи по-добър. И защо толкова настояваше да има къщата й? Несъмнено беше богат. Къщата на Есмералда беше прекрасна постройка в типичния за Нова Англия стил, но Скуайърс приличаше на човек, който би предпочел нещо много по-скъпо. Какво толкова го привличаше в скромна къща, сгушена сред гората на Ню Хампшир?

И най-странното — защо настояваше да бъде тук преди Коледа? Перди кръстоса крака. Странно наистина, помисли, като неуспешно се опитваше да пренебрегне измъчващите я доста по-странни и смущаващи въпроси.

Защо, въпреки отвратителното му поведение, го намираше толкова дяволски привлекателен? Това усещане й беше непривично. Единствените мъже, които бе обичала, бяха нейният баща и Франки. Всъщност мъжете малко я плашеха. Бяха или груби, или целяха едно-единствено нещо — леглото. Освен това мъжете се нуждаеха от много грижи и непрекъснато внимание — а тя определено нямаше време за това.

Защо тогава се бе почувствала толкова странно, когато той стоеше срещу нея, обхванал китката й, вгледан в очите й? Част от нея желаеше да му стовари юмрук в челюстта, докато друга част се почувства топла, замаяна и като че ли доволна.

Бе сигурна, че един ден ще срещне мъж, който ще й се стори привлекателен — спокоен, мил и тих като баща й. Но в никакъв случай не някой като Бен Скуайърс.

„Перди, понякога ми се струва, че си доста наивна. Сигурна ли си, че не искаш да ти разкажа как щъркелът донася бебетата?“ — често казваше Есмералда.

В такива случаи срамежливата Перди смутено поклащаше глава и смотолевяше притеснено: „Не“. Щъркелите и бебетата, мислеше си тя, почти никога не водеха до нищо добро.