Бетани Кембъл
Хиляда рози (10)

Десета глава

Прекара нощта на неудобния диван, неспособна да понесе дори мисълта, че трябва да спи сама в неговото или в своето легло. Сънува ужасяващи кошмари — как Бен и неговата бърза кола се подхлъзват и катастрофират някъде по заледените пътища. На моменти дочуваше плача на дете без лице, изгубено дете, което търси някого.

Стана, облече се и за първи път от погребението на Нелс отиде на църква. Не си сложи почти никакъв грим. Отсега нататък светът щеше да я вижда и приема такава, каквато е.

След края на службата запали свещички за Нелс, Франки и Есмералда. Замисли се и запали една и за Бен.

Когато се върна, облече избелелите си джинси, мокасините и един дебел пуловер в цветовете на дъгата, който преди години Есмералда й бе изплела за Коледа.

Изведе Бъмър на дълга разходка, но когато се върнаха, той не пожела да влезе. През панорамния прозорец Перди го видя как се отправя към гората и се изгубва между дърветата.

— Значи и ти си отиваш — каза мрачно. Стопли си някакъв полуфабрикат, който намери в хладилника. Беше безвкусен.

Мина в дневната и си пусна една от плочите на Бен. Опита да чете, но не можеше да се съсредоточи.

Добре де, каза си. Той не те обича, не може да те обича и никога няма да те обича И как би могъл? В един ужасен ден бе изгубил своята съпруга, своя брат и може би детето си. Точно на празника на любовта е бил предаден от най-близките си. Изгубил е вярата си в хората, в любовта и семейството.

Опита да мисли за Кловърдейл, но безуспешно. Колко глупава е била да си въобразява, че това място е неин дом. Домът не е място. Домът го правят хората. Нейният дом — това беше някой, когото трябваше да намери. Не. Някой, когото бе намерила, а после изгубила.

Телефонът иззвъня. Беше Алджи.

— Бен прави това въпреки съветите ми — кисело заяви той. — Въпреки че за тези земи си отговорна само ти. Но поне ще те изхвърли оттам, а аз ще се погрижа това да стане бързо.

— Ти никога ли не почиваш, Алджи? Днес е Коледа, както знаеш.

— Да не си посмяла да ме наричаш Алджи — изкряка той. — Да не си посмяла да фамилиарничиш с мен. Аз съм адвокат. И се радвам, че Бен най-сетне ще те изгони. Ти не си като нас.

— Доволна съм, че не съм като вас, Алджи. Дочуване!

— Не затваряй! Искам да те предупредя. Не си въобразявай, че ще получиш нещо повече от продажбата на тази къща. Не мисли, че ще можеш да изнудваш семейството само защото Бен е пофлиртувал с теб. От всички жени, с които е сквернил името на милата ми сестра, ти си най-лошата.

— Какво общо има милата ти сестра с всичко това? — попита Перди с чувството, че вече знае отговора.

— Моята мила сестра беше съпруга на Бен. А ти никога не би могла да се сравняваш с нея. Така че внимавай! Щом тази сделка приключи, не искам да чувам повече за теб!

— Разбирам. — Злобата му я порази. — Разбирам също и че ако Бен не ти плащаше, щеше да умреш от глад!

Тресна слушалката с такава сила, че я заболяха ушите. Горкият Бен, помисли. Алджи също беше част от безценното семейство.

Към четири следобед реши, че повече не може да издържа на самотата в къщата и отиде на кино. После гледа още един филм, а след него още един… Накрая се изтощи толкова, че едва се прибра у дома.

Тъкмо влезе и чу шум от камион отвън. Слезе в дневната и погледна през прозореца. На алеята бе паркиран голям зелен камион със златен надпис, който не можа да разчете. Към вратата й приближаваха двама мъже и всеки носеше голяма ваза с бели рози. Цветята бяха покрити с прозрачно фолио, за да не ги повреди студът.

— Какво е това? — попита, след като отвори вратата. Лицата на мъжете едва се виждаха зад розите.

— Не питайте нас, госпожице. Ние само изпълняваме заповеди. — Подминаха я и тихо занареждаха вазите в дневната.

— Какво става тук? — попита тя с ръце на кръста. — И защо ги слагате на пода?

— Налага се, госпожице. Има още.

— Моля? — объркано премига Перди.

Двамата мълчаливо излязоха и се върнаха с още рози.

— Слушайте — отчаяно поде Перди, — станала е грешка. Изнесете тези неща оттук!

— Няма грешка — лаконично отвърна единият. — Специална заповед. От началството.

— Чакайте! Сигурно сте сбъркали къщата. Сигурно някой от съседите се жени или нещо подобно. Хей! Защо ги слагате на пода в кухнята? Има маса!

— Има още.

— Добре де, колко още? — попита тя, загледана в надигащото се море от цветя.

— Общо около хиляда.

— Хиляда рози! — възкликна тя.

Мъжете мълчаливо продължиха да носят белите рози. Покриха почти изцяло пода на дневната, пианото, масите, пода и масата в кухнята.

— Стига! — помоли Перди. — Няма повече място. Вървете си!

— Има ли спални в тази къща? — попита мъжът. Тя кимна. — Е, значи има още място.

Перди изтича навън да огледа камиона. Беше на „Тойнбийз“. Значи розите сигурно бяха за Бен. Вероятно ги бе поръчал за голямо парти или нещо подобно, а някой бе объркал поръчката.

— Чакайте! — Тя хвана единия доставчик за ръкава. — Тези рози не са ли за господин Скуайърс? Защото ако е така, сте сбъркали адреса. Той още не живее тук.

— Не сме сбъркали датата. — Мъжът погледна ръкава си, а после и нея. — Получаваме двойни надници за тази работа. И цветята не са за господин Скуайърс, а от господин Скуайърс. Сега ме пуснете. Има още поне стотина.

Перди се върна в дневната и мълчаливо седна. Изглежда наистина съм полудяла, каза си. Не беше толкова лошо. Поне миришеше добре.

— Това е — каза накрая мъжът и докосна с пръсти козирката си. — Весела Коледа, госпожице.

Доставчиците излязоха.

— Какво ще правя сега? — извика тя. — Сякаш някой в къщата е умрял!

— Напротив — рече познат глас. — Някой току-що се върна към живота.

Перди се обърна. На прага стоеше Бен и се усмихваше. Тя пристъпи към него. Не можеше да повярва на очите си.

В едната си ръка мъжът държеше малка елха, украсена с бели гълъбчета и червени сърца. В другата имаше голо дръвче, към което бе привързан някакъв пакет.

— Какво правиш? — тихо попита тя. — Какво е това? Какво смяташ да правиш с него? — посочи елхата.

— Коледно дърво — смутено рече той. — Исках да си имаш истинско.

— А какво, за бога, е това? — Тя посочи голото дръвче, чиито корени бяха обвити с прозрачна торбичка.

— Ами… крушово дръвче. Много е трудно да се намери по това време на годината.

— Крушово… Бен, да не си се побъркал? Или аз съм превъртяла? А какво е това на клона му?

— Замразена патица — отвърна той. — Купих я от супермаркета. Не можах да намеря яребица.

— Какво си направил?! Патица… яребица… Но защо?

— Исках да ти донеса яребица на крушово дърво — вдигна рамене той, без да откъсва поглед от нея. — Като в песента: „В първия ден на Коледа моята истинска любов ми даде… яребица на крушово дръвче“. А аз успях да намеря само тази глупава патица. Съжалявам.

Перди все още не можеше да повярва. Бе се върнал. Наистина се бе върнал!

— Но защо реши да ми донесеш крушово дръвче и яребица?

— Защото днес е първият ден на Коледа. А ти си моята истинска любов. Поне се надявам, че ще станеш. Ще станеш ли, Перди?

Тя преглътна. Не можа да продума, но очите й му казаха това, което желаеше да чуе.

— Ами покани ме да вляза — рече той. — Защото те обичам. И искам да се оженя за теб. И като истински глупак за малко да те изгубя.

— Но вътре няма място за дръвчетата ти — засмя се тя и го прегърна. — Пълно е с рози.

— А, да. Добре. Разбирам. — Дъхът му погъделичка ухото й. — Ще опитам да ти обясня. — Хвана я за ръка и я поведе към дневната. — Да. Много рози, нали?

Отведе я до канапето и я придърпа към себе си.

— Какво е станало с теб? — озадачено попита Перди.

— Скрудж се преобрази, мила. Цяла нощ ме преследваха духовете на Коледа. А те са изключително убедителни.

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам! — Тя се отдръпна, за да го погледне в очите.

— Слушай — целуна я нежно той по косата. — Тази нощ се напих, но това не ми помогна. Колкото повече пиех, толкова повече мислех за теб. И следващото, което си спомням, е, че седях в една църква.

— Църква ли? Ти?! Най-големият циник!

— Не зная защо. Просто си седях там и мислех за теб. — Перди опита пак да се дръпне, за да го погледне, но Бен я притисна към себе си. — Внезапно осъзнах, че в продължение на десет години съм живял в сянката на миналото си. Тогава се появи ти, невъзможно съчетание от огън и лед, от мекота и твърдост. Точно ти успя да прогониш от мен духа на коледното ми минало. Той не можа да издържи на момиче като теб. И разбрах, че снощи съм излъгал не само теб. Бях излъгал и себе си. Казах, че не бих могъл да те обичам, но вече те обичах. Трябваше да избягам от теб, за да си го призная. Мисля, че те обикнах още от първата вечер, от момента, в който отвори вратата, и разбрах, че Алджи едва ли би се справил с теб. Още тогава те обикнах. Както сега. И винаги ще те обичам.

Бен притисна горещи устни към челото й. След миг продължи:

— Още от началото знаех, че те желая, но бях твърде затънал в миналото, за да осъзная, че те обичам. Когато си тръгнах снощи, част от теб остана с мен и се превърна в моя Призрак на коледното настояще. — Бен обхвана лицето й и се вгледа в нея. — Но това, което ми помогна да направя решителната крачка, беше Призракът на коледното бъдеще, на бъдещето без теб. Защото ти си сладка, забавна, честна и прекрасна, дори сутрин, когато си без грим и с очила. Не ти пука за моето семейство и за парите ми, но си загрижена за доброто и злото и си готова да се биеш за нещата, в които вярваш. А аз почувствах, че наред с това те е грижа и за мен. Така че не бягай от моето бъдеще. Омъжи се за мен. Сега. Още днес.

Тя го прегърна и потърси устните му.

— Да. Да — прошепна. — Да, да, да. И аз те обичам. — Внезапно се отдръпна с блеснали очи. — Но… защо ми изпрати всички тези рози?

— Ами… — Той смутено облиза устни. — Вчера ти наговорих отвратителни неща. Предположих, че дванайсет рози едва ли ще бъдат достатъчни като извинение. Така че ти изпратих хиляда. Все още бях малко пиян, когато реших да го направя. Извиках секретарката си и… струва ми се, че й обещах почивка на Хавайските острови, ако се справи.

— Но защо не дойде по-рано? — Тя срамежливо се усмихна. — Чувствах се нещастна без теб.

— Бях зает. Отворих „Тойнбийз“ и ти избрах най-големият пръстен с диамант, който имахме. После трябваше да проверя в кой щат бихме могли да се оженим още тази вечер. Роуд Айлънд. Наех чартърен полет за там. После отидох да ти намеря коледно дърво. И крушово дръвче. И патица.

— Патицата е прекрасна — усмихнато рече тя. — Най-хубавата патица, която някой ми е подарявал.

— Тогава я сложи в хладилника, Перди — нареди Бен. — И никакъв багаж. Ще се върнем още тази нощ. Не мога да си представя по-подходящо място за меден месец. Така че да обявим сватбата си, а после ще се преоблечеш и тръгваме за летището.

— Но пред кого ще я обявим? — разсмя се Перди. — На дръвчетата ли? Или на патицата?

— Всъщност вече казах на Черил и тя изпадна във възторг. Кой друг ни остава? Кой… Ами кучето, разбира се! Та той е част от семейството.

Бен я вдигна на ръце и си запроправя път през розите. Излязоха на малката веранда зад кухнята.

— Хайде, свирни му — каза.

Перди изсвири познатия сигнал. Скоро Бъмър дотича от гората и заприпка в кръгове, очаквайки някой от тях да слезе за разходка.

— Бъмър! — извика Бен. — Това сме ние! И смятаме да узаконим връзката си. Решихме ти да бъдеш един от първите, които ще научат… Хайде, поздрави ни!

Бъмър спря, любопитно ги изгледа, а после вдигна крак край един храст.

— Не изглежда впечатлен — намръщи се Бен. — Ненавиждам циниците. А ти, Перди?

— И аз. Но не се притеснявай. Ще го вкараме в правия път.

— Хей, Перди, знаеш ли какво означава това? — Бен се засмя и я целуна. — Ще имаме много високи деца.

— И тъмнокоси — кимна тя.

— И с дълги крака — додаде той.

— И плътни гласове — рече Перди.

— А освен това — напомни й Бен — вече имаме това изключително високо куче, тъмнокосо, с дълги крака и плътен глас.

— Харесва ми — щастливо заяви Перди. — Всички ще си допадаме.

— Идеално. — Той я целуна. — Искаш ли да видиш пръстена си?

— После — въздъхна Перди. — Първо ме целуни.

Той се подчини.

„Перди, имам чувството, че един ден ще си намериш чудесен мъж. Един наистина чудесен мъж“ — казваше често Есмералда.