Бетани Кембъл
Хиляда рози (1)

Първа глава

Не можеше да понася мъж да плаче. А изглежда точно това смяташе да направи Сам Пъкит. Лицето му се изкриви, а рошавите мустаци потрепнаха, сякаш бе вкусил нещо горчиво.

Пердита седеше по турски на килима в почти празната си дневна. Впери невярващ поглед в Сам, настанил се в единствения останал фотьойл, стара дървена антика.

— Какво?! — Тя примига. — Какво?

— Сделката пропадна — повтори Сам. Мустаците му потрепериха като на подплашено мишле. — Не мога да работя повече с тези хора, Пердита. Твоята къща няма да бъде продадена.

— Няма да бъде продадена ли?! Ами мебелите ми? Те вече пътуват към Индиана!

Искаше й се да заплаче, но както всеки път, когато се чувстваше истински разтревожена, предпочете нещо по-драматично. Просна се по корем и заудря с юмруци по килима. Застена.

„Перди, понякога проявяваш силна склонност към театралност“ — често й казваше Есмералда.

Отново изстена.

— Пердита? — Преобразено от мекия нюхампширски акцент на Сам, името й прозвуча съвсем неестествено. — Добре ли си?

Престана да удря и замря, втренчена в килима. Мислите й препускаха. Естествено, че не беше добре. Лежеше на пода в своята непродадена къща в Ню Хампшир, докато по-голямата част от мебелировката й се намираше в камион, устремен към Кловърдейл, щата Индиана. А ако къщата й не бъде продадена, не би могла да купи магазина за платове в Кловърдейл и следователно нямаше никаква причина мебелите й да пътуват натам.

Проклятие! Сам я бе предупредил да не бърза толкова, но Пердита беше сигурна, че за първи път в живота й нещата ще минат нормално. И сега я очакваше мрачната зима на Нова Англия и перспективата да я прекара в къща, разходите по която не можеше да си позволи. Набързо се замисли дали пък да не отиде до езерото, да пробие в леда достатъчно широка дупка и…

Глупости! Отново седна и кръстоса крака.

— Щях да се чувствам значително по-добре, ако не изглеждаше толкова тъжен — промърмори. — И какво измисли този път дъртият Ебенизър Скрудж?

— Скуайърс — поправи я Сам. — Ебенизър Скуайърс, не Скрудж. — Сам притежаваше свръхестествената дарба да не разбира от шега. — Съжалявам, Пердита, но този човек е побъркан. А адвокатът му, онзи Алджърнън, е по-луд и от него. Да, в Алджърнън е причината. Още в началото ни носеше само неприятности. Не зная защо Скуайърс мисли, че има нужда от адвокат, за да си купи къща. Съжалявам, Пердита, но Алджърнън твърди, че съществуват неясноти около собствеността на къщата и че Скуайърс няма да я купи, преди всичко да се изясни.

— Неясноти ли? — Пердита се намръщи.

— На всичко отгоре този глупак заяви, че ти дори не притежаваш земята, върху която е построена.

— Не притежавам земята ли? — Очите й се разшириха. — Да не искаш да кажеш, че е построена на чужда земя, по дяволите?

— Не, не, не — нетърпеливо отвърна Сам. — Вече ти казах, този човек не е с всичкия си. Естествено, че земята е твоя. Мога да докажа това по шест различни начина, ала той няма да изслуша нито един от тях. В това отношение няма никакви проблеми… освен един съвсем мъничък. Виж.

Той отвори олющеното си куфарче, извади карта и я разгъна на килима.

— Виждаш ли това защриховано ъгълче? Нарича се ъглова площ. Ето тук. Преди трийсет години, още преди построяването на тази къща, при продажбата на земята, е станала малка грешка. Но земята е твоя. Аз не се съмнявам в това. Не се съмняват и банките, нито пък агенциите за търговия с недвижими имоти. Повярвай, Пердита, оттогава това имение е било продавано шест пъти и никой не е поставял под въпрос правото на собственика. Докато не дойде онзи побъркан адвокат от Бостън, заедно с шашавия си клиент — Скуайърс. От Масачузетс! И това, ако е късмет!

Сам продължи своя монолог, като се опитваше да й обясни подробностите около сделките с недвижими имоти, но Перди само гледаше картата, без да разбира каквото и да било. Всичките й планове бяха провалени. Ъглова площ. Тъмна. Звучеше като откъс от роман на ужасите: „Непреодолимата й тъмнина ще те всмуче. Пази се. В задния двор се крият лигави чудовища и те чакат с нетърпеливо примляскване“. А в същото време всичките й мебели продължаваха своето скъпо пътешествие към Индиана.

— В такъв случай ще изгубя магазина си в Кловърдейл, нали, Сам? — Искаше й се да заплаче, но навикът и волята задържаха сълзите и гласът й прозвуча почти безгрижно. Отдавна бе усвоила умението да скрива истинските си чувства. Иначе не би оцеляла.

— Още не е сигурно, Пердита — успокоително рече Сам. — Ще ти намеря друг купувач. Нормален. От самото начало този Скуайърс и неговият адвокат ми изглеждаха някак странни. Но аз ще намеря начин да продам къщата. Междувременно ще се обадя на агенцията в Кловърдейл, за да им обясня, че ще се забавим.

— Но това ще бъде лъжа, Сам. Сделката не е забавена. Провалена е. И аз ще изгубя магазина в Кловърдейл.

— Виж, мила — поде Сам, — може пък да е за добро. — Перди сподави стона си; лекцията отново започваше! — Откровено казано, Пердита, ти си виждала Кловърдейл само веднъж в живота си. И изведнъж решаваш, че искаш да се преместиш там! Това ме безпокои. Как така искаш да се преместиш в град, който дори не познаваш? И да купиш магазин, който никога не си виждала? Сама ми каза, че никога не си се занимавала с бизнес. Хрумването ти ми се струва доста необмислено. Можеш да си навлечеш големи неприятности. А сега ще имаш време да поразмислиш. Какво ще кажеш?

Ами не зная какво друго бих могла да направя, помисли тя. И няма друго място, където да отида. Ето това искаше да му каже. Но предпочете само да се усмихне. Нямаше смисъл да разказва за мечтите си на твърдоглав янки, какъвто беше Сам.

Бе минала през Кловърдейл, когато беше шестнайсетгодишно момиче и бе осъзнала, че има нужда от нещо повече, от място, което би могла да нарече свой дом. Влюби се в Кловърдейл от пръв поглед: зелените ливади, големите бели къщи покрай главната улица, божурите и люляците в големите дворове. На това място дори глухарчетата й се бяха сторили прекрасни.

Кловърдейл. Съвършено име. Звучеше като роден град, изглеждаше като роден град, притежаваше атмосферата на роден град. Точно такъв си го бе представяла.

Понякога, при регистрирането в ново училище, се изкушаваше в графата „място на раждане“ да напише „Кловърдейл, Индиана“. Когато я питаха откъде е, тя често отвръщаше: „Кловърдейл“. Не звучеше като лъжа. Със сърцето си го усещаше като свой роден град.

А по отношение на желанието й да притежава магазин за платове — за Сам аргументите й биха прозвучали не по-малко налудничаво. Не разбираше нищо от бизнес и не знаеше нищо за този магазин, но умееше да шие. И знаеше, че иска да отиде в Кловърдейл. Скоро след преместването си в къщата, наследена от Есмералда, Пердита я бе обявила за продан. Беше сигурна, че Есмералда би я разбрала. После бе помолила Сам да се обади на агенция за недвижими имоти в Кловърдейл и да й намери магазин за платове. Трябваше да има някой, обявен за продажба. Беше сигурна в това, точно както от пръв поглед бе познала, че Кловърдейл е нейният дом. Бе се оказала права.

Но сега щеше да изгуби магазина. Щеше да го купи някой друг. В това също беше сигурна.

Придирчивият стар Ебенизър Скуайърс и също толкова придирчивият му адвокат бяха провалили всичко. Ебенизър Скрудж, поправи се тя. Следващата седмица беше Коледа, а още когато бе чула, че купувачът носи скрибуцащото име Ебенизър, бе потреперила, изпълнена с неприятни предчувствия.

Адвокатът надменно бе уведомил Сам, че купувачът е „неженен господин от Бостън, който настоява да се нанесе преди Коледа“. Дори документите да не бяха готови, за празниците старият Скрудж трябваше да бъде в къщата. Бе настоял да я наеме, още преди продажбата да е уредена. Сам обясни на Перди, че такова споразумение е съвсем нормално и й показа договор, от който тя моментално получи главоболие и който подписа, без дори да е разбрала както трябва.

Бе си представила Ебенизър Скуайърс като блед, съсухрен и прегърбен старец с рошава жълтеникаво-бяла коса, гърбав нос и фъфлеща беззъба уста. Ако някога срещнеше този дъртак, щеше да му каже няколко думи, които със сигурност не бе чувал от превзетите аристократи на бостънското висше общество. Повехналите му уши биха пламнали от ужас, а после, подлуден от нейната словесна атака, би се хванал за хлътналите кокалести гърди и би издъхнал пред очите й.

„Перди, понякога си много отмъстителна в представите си“ — често й казваше Есмералда. Сам още мърмореше през зъби:

— Не можехме да излезем на глава с тези хора, Пердита. Адвокатът дори има наглостта да попита как тукашните селяци успявали да въртят такъв бизнес! Аз му казах да вземе да стане застрахователен агент, а той ме нарече с дума, която не бих могъл да повторя пред теб. Мога да ти намеря по-добър купувач от тези… тези подлеци. Адвокатът и глупавият му договор за наем са голяма напаст.

О, не, помисли Перди, когато думата „наем“ достигна до съзнанието й.

— Той не може да ме задължи с договора за наем, нали? Искам да кажа сега, когато е ясно, че няма да купи къщата.

— Разбира се, че не може! — Сам вирна нос и се изправи. — Имам потвърждение за всичко това, черно на бяло. Няма продажба, няма и наем. Тези хора са побъркани, Пердита. По-добре, че се отървахме от тях. Вярвай ми.

И без това нямам голям избор, помисли си тя, докато наблюдаваше как Сам навлича огромното си палто и кожената шапка с наушници.

Стана, за да го изпрати. Със своите сто седемдесет и два сантиметра се извиси почти една глава над него. Ала височината й никога не я бе смущавала.

„Стой изправена, миличка — казваше Есмералда. — Изправена и горда.“

Милата Есмералда, помисли Перди. И кой би могъл да спечели спор, свързан с височина, по-добре от нея? Есмералда беше съвсем мъничка, а освен това беше като майка за Перди. Точно Есмералда й бе завещала тази красива къща в гората на Ню Хампшир, нещо сигурно за „високото ми момиче“, както обичаше да я нарича. Нещо стабилно.

О, Есмералда, помисли си Перди. Липсваш ми! Почувства, че сълзите й отново напират, но ги преглътна и се вгледа в Сам, който си слагаше ръкавиците.

Той се сбогува и отново я увери, че няма причини за безпокойство. Перди кимна и затвори вратата след него.

Върна се в дневната и се загледа през големия прозорец. Видя как Сам тромаво си проправя път към колата през дълбокия сняг.

— Добре — каза си тя. — И сега какво?

Огледа празната стая. Беше останало само старото кресло на Есмералда. Настани се в него, сви дългите си крака и ги обгърна с ръце. Помисли, че първо трябва хубавичко да се наплаче. Един хубав, продължителен и искрен плач за Кловърдейл и нейния хубав магазин, който сигурно никога нямаше да притежава.

Не. Есмералда не би одобрила самосъжалението. И сигурно духът й щеше да дойде да подрънква с вериги из къщата. Вериги за врата и за ръцете. Есмералда обичаше бижутата.

„Виж колко съм мъничка — обичаше да казва тя. — Ето ти още една причина да нося големи бижута, момичето ми!“

Никое от бижутата на Есмералда не беше скъпо, но тя ги носеше като кралица, тъй като, въпреки дребния си ръст, беше много красива жена.

А беше и силна.

„Когато играта загрубее — често казваше тя на Перди, — ти също трябва да се стегнеш. Какво би си помислил баща ти, ако те види да плачеш? Щеше да му се пръсне сърцето.“

Перди много обичаше баща си и за нищо на света не би му причинила болка. Докато беше жив, тя се стараеше да му спестява всички неприятности, точно както Есмералда бе постъпвала спрямо своя съпруг, Франки. „Жените трябва да бъдат по-силни“ — учеше я Есмералда.

Перди се загледа през прозореца към високия планински връх. Няма да плаче! Вместо това ще се опита да помисли. Зарея поглед в притъмняващото небе и запроклина Ебенизър Скуайърс и неговия адвокат, а после и Нова Англия — толкова стара и вдъхваща уважение, че Перди изпитваше смътен страх да се установи тук. Как само й се искаше да е някъде из Средния Запад!

Бе завладяна от странното усещане за неадекватност, типично за западняците, непривикнали с атмосферата на изток. Според обитателите на Нова Англия всяко място на запад от Бостън беше лишено от каквато и да било култура.

За янките Перди винаги бе мислила просто като за северняците от Гражданската война. Но сега се намираше в самия бастион на истинските янки, сред единствените хора, които още наричаха себе си янки и се чувстваха горди заради това. Навсякъде се сблъскваше с тази дълбоко вкоренена гордост и имаше чувството, че се намира в страна, в която винаги ще си остане чужденка.

Стана от креслото и придърпа пуловера към стройните си бедра. Не беше красавица, но бе доста впечатляваща. Есмералда я бе научила как да подчертава естествената си хубост, как да гримира тъмните си очи, как да поддържа черната си права коса. И, разбира се, хилядите напомняния да стои изправена. „През цялото време, Перди, дръж красивата си глава изправена“.

— Страх ме е — бе казала веднъж на Есмералда по повод поредното си записване в ново училище.

— Миличка — бе отвърнала Есмералда, — по-голямата част от хората непрекъснато изпитват страх. Но не го показват. Погледни баща си и Франки. Страхуват се, но не се поддават на страха. Това е изходът.

Перди се вслуша в съвета на Есмералда. Това като че ли беше единственият начин да се зашити от злобните забележки на околните относно живота, който водеше заедно с Есмералда и Франки. Макар и скромна по природа, тя успя да си изгради фалшива самоувереност, която стъписваше всеки заядливец. Научи се да стои изправена и си изработи цинична крива усмивчица, а също така доведе до съвършенство своя талант да намира бързи и точни отговори. Така поне хората се замисляха, преди да изрекат нещо обидно.

Бащата на Перди, Нелс Нордстранд, някога си бе изкарвал хляба като професионален борец в Средния Запад. Борец бил и съпругът на Есмералда, Франки — във времената, когато американците били луди по борците джуджета. Но горе-долу по едно и също време тази лудост се изпарила, а и Франки вече не бил в добра форма. Той станал менажер на Нелс и малка групичка от борци с имена като Чаровния Рики, Ужасния Хюго и братята Питони.

Ала бащата на Перди винаги бил гвоздеят на програмата. Нелс Нордстранд бил известен като Норвежкото чудовище: „Най-грозният мъж на света“. Това беше една от причините за стремежа на Перди никога да не му причинява болка. Животът му бе изпълнен със страдания.

Нелс бе започнал кариерата си като красив младеж, който се биеше под името Черния викинг. Перди все още си го спомняше — като герой, който бавно крачи към тепиха, облечен в искряща сребристочерна пелерина. Беше красив и силен, с тъмни очи и черна коса, строен, мускулест, красив като млад скандинавски бог. Мъжете му завиждаха, жените го обичаха, а децата го обожаваха.

Автомобилна катастрофа бе заличила всичко това само за няколко огнени секунди. Майката на Перди, спокойна тъмнокоса жена, от която тя си спомняше само свежата миризма на канела и прясно окосена трева, бе загинала на място. А когато изписаха баща й от болницата, лицето му беше така раздрано и нашарено с белези, че чертите му едва се разпознаваха. Ръцете и гърдите му бяха в още по-тежко състояние.

Франки и Есмералда бяха взели Перди при себе си. Нямаха деца и я приеха като собствена дъщеря.

Именно Есмералда бе помогнала на Перди да преодолее трудния период и шока. Пак тя подготви шестгодишната Перди да не се отдръпне от ужас и изненада, когато за първи път видя баща си без превръзки. Момиченцето отиде спокойно при него и го целуна по обезобразената буза.

С много търпение Франки успя да убеди Нелс, че трябва да се съвземе и да продължи да живее, защото Перди го обича и се нуждае от него. С дребния си ръст, раирания костюм и твърде голямата пура, Франки често се струваше смешен на околните. Но фактът, че рядко го приемаха сериозно не му пречеше да бъде отличен психолог.

— Нелс — бе казал Франки, — можеш да се оставиш на това да те унищожи, но можеш и да го използваш. Да, вече не си красив, но какво от това? Светът има нужда и от отрицателни герои. Помисли как ще се почувства малкото ти момиченце, като види, че отстъпваш засрамено.

На Нелс му бе нужно доста време, за да превъзмогне проблема си, а когато успя, двамата с Перди вече отдавна живееха заедно с Франки и Есмералда. Четиримата си купиха голяма каравана и тръгнаха по цирковете и ринговете на Средния Запад. Нелс поднови своята кариера — вече като „Най-грозният мъж на света“. Борбата не беше високо уважавано занимание в Щатите, но по това време като че ли претърпяваше допълнителен упадък. Въпреки това четиримата успяваха да припечелват, Нелс се бореше на селските панаири, а също и във всеки град, който предлагаше подходящо място за построяване на арена.

Четиримата живееха като цигани, тъй като Франки настояваше да бъдат в непрекъснато движение, може би убеден, че успехът ги чака в следващия щат. Дребният му ръст спъваше работата в бизнес средите, но затова пък мечтите му бяха големи и Есмералда вярваше в тях.

„Отнеми мечтите на Франки и все едно си го убил“ — казваше тя.

Перди, винаги „нова ученичка“, бе подлагана на безмилостни подигравки в училище — заради баща си, заради Франки и Есмералда, заради старата ръждясала каравана. Юношеството й беше безкраен ад, но Есмералда, която даваше кураж на Франки и на Нелс, успяваше да вдъхне вяра и на нея.

— Може и да не сме на нивото на средното американско семейство, но никога не забравяй колко много те обичаме. Не е важно какво говорят хората, единствено истинската същност на човека има значение. Тези, които сипят хули и клевети, са грозни отвътре. Не им обръщай внимание.

Ала макар да съзнаваше, че Есмералда е права, Перди страдаше заради подигравките и затова изгради около себе си невидима стена, която изчезваше единствено у дома. Държеше момчетата на разстояние; бързо бе разбрала, че заради семейството й те я мислят за дивачка. Освен това прекарваше почти цялото си време сред възрастни и нейните връстници й се струваха като наивни деца.

Франки почина, когато Перди бе на осемнайсет. И девойката отново се увери каква изключителна жена е Есмералда.

Тя устрои на Франки най-пищното погребение, което можа да си позволи, със сребърен ковчег и безброй червени рози. През цялото време стоеше с гордо изправена глава и тъй като не желаеше да я съжаляват, не проля нито сълза.

По-късно, вече в караваната, каза на Перди:

— Би ли повярвала, че този малък негодник ме е осигурил, без да каже и думичка през всичките тези години? Трийсет хиляди долара от застраховка за живот. Нищо чудно, че през повечето време карахме на фасул! Как е могъл да направи такова нещо! — Брадичката й потрепери, но тя не се разплака. — Е, поне му устроих хубаво погребение. Виждала ли си някога толкова много борци в официално облекло? Погребахме го както той би пожелал.

— Какво ще правиш сега, Есмералда? — попита Нелс. Перди вече беше започнала да се безпокои за него. Бе получил толкова много травми на ринга, че рефлексите и речта му бяха започнали да се забавят.

— Ще си отида у дома. Предполагам, такова е било желанието на Франки. Толкова отдавна страдам от носталгия. Преди да умра, бих искала да прекарам още една-две есени в Нова Англия.

— Носталгия ли? — зяпна от изненада Перди. Тя знаеше, че Есмералда, дъщеря на емигранти от френска Канада, е израснала в Ню Хампшир. Но Есмералда никога, нито веднъж през всичките тези години, откак Перди я познаваше, не бе споменала и една-единствена думичка за носталгия.

— Именно — отвърна Есмералда. — Все още имам някакви роднини там. Един-двама братовчеди. Струва ми се, веднъж като стане янки, човек завинаги си остава такъв. Ако не бях толкова луда по Франки, животът в равнините сигурно би ме подлудил. Да, време е старото момиче да се върне у дома.

Ами ние, поиска да изкрещи Перди. Ами аз? Есмералда, както винаги, сякаш бе прочела мислите й.

— Животът продължава, детето ми — промърмори тя, избягвайки погледа й. — Ти отиваш в колеж. Изглежда в хубавата ти главица се крие доста пъргав ум. Нали виждам как носът ти постоянно е забит в някоя книга. И как добре се справяш с рисуването и кройките. Може би някъде ще те научат как да използваш дарбите си. И ще получиш възможност да намериш мястото си в живота. Чуваш ли ме?

Перди кимна, без да продума. Нямаше пари за колеж, а оценките, извоювани след толкова години скитане по училищата, не бяха достатъчно високи за стипендия.

— Ето. — Есмералда отвори чантичката си. — Това е за начало. — Подаде на Перди две хиляди долара.

— Не мога да ги взема! — извика Перди. — Франки е оставил тези пари на теб.

— Грешиш, миличка. Остави ги на теб. Спестявал ги е за теб. И двамата знаехме, че високото ни момиче някой ден ще се нуждае от пари за колеж. Така че, ето ти ги за начало.

— Да, Пердита — бе казал Нелс. — Аз също съм отделил нещичко за теб. Есмералда е права. Време е да продължиш напред. Да станеш личност. Не като мен.

Обезобразеното лице на баща й бе толкова беззащитно, че Пердита не успя да сдържи сълзите си.

— Искам да съм като вас двамата! — изхлипа тя. Знаеше, че силните й чувства ще разплачат Есмералда и затова се втурна в спалнята си, където плака почти до сутринта. Искаше да изплаче всичките си сълзи, за да няма с какво да разстрои Есмералда, когато тя се качи на самолета и замине за това далечно чуждо място, Нова Англия.

Скоро след заминаването на Есмералда Нелс се разболя сериозно. Перди тъкмо бе започнала втората си година като студентка по моден дизайн, когато белодробното заболяване на баща й принуди и двамата да започнат своето отчаяно пътешествие на северозапад в търсене на по-сух и годен за дишане въздух.

Пътешествието им продължи осемнайсет месеца, през които Нелс ставаше все по-слаб и по-зависим от нея. Перди добре бе научила уроците на Есмералда. Оставаше с гордо вдигната глава и с привидно повдигнат дух. Нелс обичаше тя да го разсмива. И когато се появеше някоя неприятност, Перди винаги намираше начин да се пошегува. Живееше, за да му даде щастие и се ужасяваше при мисълта, че може да го загуби.

Размениха караваната за фургон, а Перди смени дузина различни професии в дузина различни градчета: работи в шивашкия отдел на държавен магазин, като келнерка, чиновничка, и дори като отговорничка по костюмите в малък нощен клуб в Лас Вегас. През тези месеци научи повече откогато и да било за необходимостта да държи хората на разстояние. Те имаха твърде много въпроси, свързани с високата млада жена и чудовищно обезобразения болен старец, в какъвто се бе превърнал Нелс.

Бяха отседнали в Елко, щата Невада, когато Нелс получи припадък. Двайсет и четири часа след това изпадна в кома. Две седмици по-късно почина. Перди бе съсипана от мъка.

През всички тези месеци се бе опитвала да бъде силна като Есмералда, но тайничко се бе надявала, че някой ден Нелс ще се оправи и двамата ще се установят в градче, подобно на Кловърдейл, в бяла къща с люляци и божури в двора. Но това никога нямаше да се случи.

Три месеца след неговата смърт Перди научи, че Есмералда също е починала, само седмица по-късно.

Когато получи писмото от нейния адвокат, Перди още работеше като отговорничка по костюмите в нощния клуб в Лас Вегас. Бе препращано три пъти, а интуицията й, на която се бе научила да вярва, й подсказа какво ще бъде неговото съдържание, още преди да го отвори.

Беше делово и хладно писмо, което я осведомяваше, че Есмералда й е завещала своята къща, мебелировката, бижутата и малка сметка в банката.

Вътре имаше и запечатан плик с писмо от Есмералда, написано с нечетливия почерк на отслабналата й ръка.

„Мила Перди,

Писмата ти стават все по-кратки и пристигат все по-рядко. Надявам се не се дължи на изобилие от лоши новини. Бъди силна, мое високо, хубаво момиче!

Моята новина не е от най-добрите. Знаеш, че ние, дребничките, рядко доживяваме до старост. Лекарят ми каза, че моето моторче скоро ще спре да тиктака.

Искам да знаеш, че това никак не ме плаши. Имах толкова много прекрасни неща в този живот: Франки, Нелс, теб… Особено теб. Дори получих възможността накрая да се върна у дома и отново да зърна прекрасните есени на Нова Англия.

Перди, зная, че не ви е лесно на двамата с Нелс, но ти не се безпокой. Ще се погрижа за теб. В края на краищата ти си дъщерята, която двамата с Франки искахме толкова много.

Искам също да знаеш, че не минава и ден, без да мисля за моето кафявооко момиче. Ню Хампшир ще ти хареса, Перди. А и ще имаш нужда от дом. Също и Нелс. И ще го получите.

Обичам те, обичам те, обичам те, и не забравяй: горе главата!

Есмералда“

Споменът за писмото натъжи Перди и я накара да се почувства като предателка, задето продава къщата. Но какво можеше да прави дъщерята на борец в превзетата и подредена Нова Англия? Трябваше да се махне оттук… и да си отиде у дома. Но тя нямаше дом — като се изключеше Кловърдейл. Толкова време бе играл ролята на въображаемо убежище, че сега изглеждаше единственият логичен избор. Напоследък желанието й се бе превърнало във фикс-идея, която я предпазваше да не полудее от тъга.

Не, Сам Пъкит никога не би разбрал това. Самата Перди не беше сигурна, че го разбира. Но затова пък разбираше от моден дизайн, от платове и шиене, а магазинът в Кловърдейл изглеждаше като вълшебен изход от всичките й проблеми. Но сега и той й бе отнет от така наречения джентълмен от Бостън и от неговия взискателен адвокат.

Трябваше да се обади на транспортната компания. И щеше да й се наложи да говори по-убедително от Франки и Есмералда взети заедно, за да получи мебелите си обратно. В нетърпението си ги бе изпратила в някакъв склад в Кловърдейл, където да почакат, докато тя си намери апартамент. Сега трябваше да отмени и заявката за склада.

Но преди още да е докоснала телефона, той иззвъня.

Кой, за бога… В Ню Хампшир не познаваше никого, освен Сам Пъкит, а той току-що бе излязъл. Вдигна предпазливо слушалката, сякаш докосваше отровна змия.

— Да?

— Госпожица Пердита Нордстранд? — попита груб мъжки глас.

— На телефона.

— Обажда ви се Арнолд Алджърнън, госпожице Нордстранд. Пълномощникът на господин Скуайърс. Трябва да поговорим.

Обзе я неприятно предчувствие. Седна на пода, кръстоса крака и нетърпеливо размърда пръсти.

— Струва ми се, не съм длъжна да говоря с вас, господин Алджърнън. Би трябвало да разговаряте с моя посредник. Нали затова съм го наела.

— Вашият посредник — сряза я гласът — е мухльо, който ви е подхлъзнал много фино, млада госпожице. И ако имате поне малко ум в главата, ще си наемете адвокат, и то бързо. Защото имате юридически проблеми. При това сериозни.

— А вие имате проблеми с обноските си — наежи се Перди. — Също сериозни — добави, усетила зад гърба си дългогодишния опит на Есмералда в словесното усмиряване на противниците. — Предстои ми неотложен телефонен разговор, така че съм принудена да затворя.

Ето така, доволно помисли тя. Това ще го накара да се замисли, преди отново да се опита да я сплаши.

— Това е типичният вид грубост, който очаквах от вас, хора от малко градче, с малко мозък в главите — просъска гласът. — Господин Скуайърс е уважаван джентълмен, представител на изтънчена бостънска фамилия и никога, повтарям, никога не се е примирявал с такава чудовищна некомпетентност, с каквато се сблъскахме тук. Демонстрирана ни бе пълна липса на възпитание. Аз лично бих предпочел да си имам работа със стадо маймуни.

Вбесена, Перди реши да тресне слушалката с такава сила, че ухото на Алджърнън да пищи в продължение на месец след това. Но следващите му думи я накараха да се вкамени.

— Готова ли сте да освободите къщата според условията на подписания от вас договор за наем?

Перди шумно си пое въздух.

— Чухте ли въпроса ми, госпожице Нордстранд?

— Не мога да дам къщата си под наем. — Тя въздъхна. — Няма къде да отида!

— Казах ви, че трябва да се срещнем. А също и че се нуждаете от адвокат. Ще дойда да поговорим, госпожице Нордстранд.

— В никакъв случай! — ядно се възпротиви тя. Диво огледа стаята. — Ако дойдете, ще… Ще ви ударя със стол по главата. И то голям стол!

— И тогава ще имате още по-голяма нужда от адвокат — проскърца гласът. — Ще бъдем при вас след двайсет минути. Приятен ден.

Линията прекъсна.

— Върви по дяволите! — вбесено изкрещя Перди.

Нищо чудно, че Сам Пъкит бе изгубил търпение. Значи ще бъде тук след двайсет минути, така ли? Отново чу гласа на Есмералда: „Никога не се поддавай на страха. Събери кураж и гордо се изправи пред тези нещастници, момичето ми“.

Е, добре, надуто бостънско адвокатче, ела, помисли Перди. Не се бави, защото ти предстои да се срещнеш с най-непоколебимата жена, стъпвала някога в Ню Хампшир. Не знаеш с кого си имаш работа. Мои родители са Франки и Есмералда — и Норвежкото чудовище! Внимавай, господин Алджърнън!

Качи се в почти празната си спалня и затършува из гардероба. Дрехите й още бяха тук. По-голямата част от роклите и костюмите бяха нейни модели, които не би поверила никому.

Хвърли клина и дългия зелен пуловер върху леглото и извади своето най-ексцентрично творение: яркочервен копринен костюм с панталон. Блузата бе с широки ръкави и дълбоко деколте, с щамповани черни силуети на малки дяволчета, размахващи своите тризъбци.

Обу златисти сандали с високи токове и си сложи любимата гривна на Есмералда — златна змия със скъпоценни камъни вместо очи. После решително влезе в банята и подсили грима си. Откак почина Нелс, използваше все повече грим — сякаш се стремеше да си създаде маска, която да я защити от света.

Слезе в дневната и седна в тапицирания стол. Кръстоса крака и зачака.

Щом чу звънеца, Перди перна ключа на лампата, която заля стаята със светлина, и закрачи през коридора към входната врата — съвсем изправена, точно както Есмералда я бе учила. Високите токове я правеха точно метър и осемдесет и още докато отваряше вратата, знаеше, че ще гледа Арнолд Алджърнън доста отвисоко.

Беше права. Той беше нисък, подпухнал човечец, около четирийсет и пет годишен, с голям, зачервен от студа нос и странна шапка, с която неуспешно се бе опитал да предпази месестите си уши от ледения вятър.

— Госпожица Нордстранд? — рече изненадано.

Тя хладно го изгледа.

— Вие, предполагам, сте господин Алджърнън — рече презрително.

„Перди, понякога ми се струва, че си склонна да се държиш прекалено презрително — казваше често Есмералда. — По-спокойно, миличка, по-спокойно.“

Арнолд Алджърнън кимна, приковал поглед в деколтето на Перди, което се намираше точно на нивото на очите му.

— Искам да ви кажа само, че ако господин Ебенизър Скуайърс няма намерение да купи къщата ми, той не може и да я наеме — започна Перди. — И се страхувам, че ако опита да се нанесе, ще трябва да живее заедно с мен. Защото аз нямам намерение да се изнасям. Вие как мислите, дали това ще му се хареса?

В яростта си Арнолд Алджърнън изглеждаше още по-подпухнал и заприлича на отровна жаба.

— Мисля, че не би имал нищо против — разнесе се глас, съвсем различен от съскането на Алджърнън. Беше кадифен и студен като нощта, спуснала се над Нова Англия. — И ако още веднъж чуя да ме наричате Ебенизър, ще ви удуша. Името ми е Бен Скуайърс.

Гласът я прониза като мълния и увереността й се изпари. Застаналият зад Алджърнън мъж се извисяваше поне една глава над нея. Бе най-малко метър и деветдесет. Дебело палто обгръщаше широките му рамене. Чертите му бяха като изсечени и в сумрака приличаше на млад скандинавски бог. Въпреки шеговитите думи, изражението му беше каменно. Мисълта, че мъжът е по-силен от нея, я шокира и изплаши.

— Може ли да влезем, госпожице Нордстранд? — раздразнено изкряка Алджърнън.

Но погледът на Перди остана прикован в тъмните очи на мъжа зад него. Внезапно я завладя едно от познатите й предчувствия, които безпогрешно подсказваха, че нещо ще се случи.

Би трябвало да им затръшне вратата и да ги остави навън. Да стоят на студа, докогато искат. Но високият мъж прекрасно владееше ситуацията, бе свикнал да бъде така. Така че Перди безмълвно кимна и ги пусна в своята къща. Но остана гордо изправена, както я бе учила Есмералда.