Дей Леклеър
Шанс за любовта (4)

Четвърта глава

— Значи казваш, не се разфуча, че се намесих в разговора и му обясних каква огромна грешка допуска по отношение на теб?

— Беше малко изненадан… — Кит се поколеба за миг. Трябваше да предаде по най-приемлив начин реакцията на Стивън. — От разпалената ти защита…

— Не се учудвам! — отвърна Тод намусен и отвори кутията с играта „Ракетна война“, която щяха да изпробват днес. — Надявал се е твърде лесно да те притисне до стената и никак не е очаквал някой да те защити!

— Е, не бих казала чак това… — възрази Кит с известно неудобство.

— Сигурен съм, че е така! Вярно, че самият аз понякога прекалявам, но когато той започна да се заяжда… Ще ти призная, направо ме вбеси! Вроденото ми чувство за справедливост се разбунтува и не можех да мълча!

Кит се вгледа с безпокойство в лицето на Тод. Дали пък Стивън не бе имал известно основание? Може би чувствата на Тод наистина надхвърляха обикновената колегиалност? Невъзможно, тръсна тя решително глава. С Тод я свързваше добро приятелство и нищо повече. Тъй би постъпил и Фредрик… Освен това, в момента я занимаваше нещо съвсем различно.

— Тод, случайно да си чувал дали Сейнт Клеър е сгоден? — попита Кит. Надяваше се безразличният й тон да е прозвучал убедително.

— Носеха се разни слухове… — Тод присви очи и я изгледа многозначително. — В тая компания няма нищо тайно! Особено ако се отнася до интимния живот на шефа!

— Да знаеш как се казва годеницата му?

— Май че Лидия или нещо такова… Ей, Кит, как да си обясним внезапния ти интерес към личния живот на господин Сейнт Клеър? Да не си решила да я конкурираш?

— Глупости! — разсмя се малко нервно Кит. — Просто се запознахме в петък. Симпатична жена… Наистина, много симпатична! — повтори тя. — Не говоря за външността й… Нали знаеш, случва се да се запознаеш с някого и изведнъж ти става симпатичен…

— Тогава какво те притеснява? Да не си очаквала, че годеницата на господин Сейнт Клеър ще бъде някоя отвратителна Баба Яга?

— Разбира се, че не! Какви ги дрънкаш! — сопна му се тя и започна да подрежда фигурите в своето бойно поле, скрито от погледа на Тод с преграда.

Макар че й се искаше да бъде точно обратното. Навярно тогава не би изпитвала угризения… През двата почивни дни обърканите и тревожни мисли не й даваха покой. Как можеше да я целува с такава страст, когато бе обвързан с друга?

Каква глупачка и наивница си, самообвиняваше се Кит. Нищо ли не научи от горчивия си опит с Джефри?

Тя смръщи чело и се замисли. И все пак… Би заложила и последния си цент, че Стивън не е Джефри. Беше прекалено принципен, за да лъже на дребно… Да лъже една жена просто тъй, за удоволствие… Добре де! А годежът му с Лидия?

Кит огледа мрачно игралното поле. Тя просто не умееше да преценява хората! Ето, сбърка по отношение на Джефри. А Стивън? Не мислеше ли, че е леден като айсберг? Божичко, каква нелепост! Пълна заблуда. С целувките си този мъж можеше да съживи и камък!

— И как изглежда покорителката на сърцето на Сейнт Клеър? — прекъсна Тод мрачните й мисли.

— Великолепна е! Кожата й има прекрасен бледорозов тен, кестеняви къдрици покриват раменете й, очите й са огромни, с цвят на искрящо шери… — неохотно заразправя Кит.

— Знаеш ли? Да ти призная — аз предпочитам русокоси закръглени миньончета, с големи кехлибарени очи. И на колко години е?

— Млада е… — Много, много млада, си каза Кит със съжаление. — Не повече от двадесет и една… Стройна, елегантна. Съвършено тяло!

— И тя ли е тъй щедро надарена като теб, скъпа? — намигна дяволито той.

— Я млъквай! — сряза го Кит. — Днес ценят жените заради ума, а не заради някакви си…

— Е, щом казваш… — съгласи се Тод, ала по нищо не личеше, че споделя подобно мнение. — И все пак, има ли госпожицата нещо в главата или природата е хвърлила всичките си сили в заоблените части?

— Тод! — извика заплашително Кит, готова да запрати нещо тежко по рошавата му глава.

— Добре де, добре! Най-смирено моля за извинение! — продължи усмихнат той. — Да разбирам ли, че госпожицата не е лишена и от ум?

— Точно така. Без да преувеличавам ще кажа, че е идеално съчетание от талант, ум, красота и изящество. Няма да повярваш, но тя е спечелила стипендия в музикалната школа „Джулиърд“! Не мога да й се начудя, какво толкова му намира на Сейнт Клеър?

„Лъжкиня! Най-долнопробна лъжкиня! — Кит беше възмутена от себе си. — Готова си да закрещиш като откачена, когато си представиш дори за миг, че я притиска в обятията си и я целува страстно!“

— Тук съм съгласен с теб! Хич не го виждам като мъж… — В тона на Тод се долавяше съчувствие. — Освен парите, нищо друго не би могло да привлече една жена. Секс? Изключено! Очевидно неговата хубавица ще си потърси своето някъде навън…

— Какво?!

— Ами я се постави на нейно място! Ще ти бъде ли особено приятно да споделяш непохватните му ласки?

— Непохватни? — Кит изглеждаше вбесена. О, небеса! Стивън бил непохватен! — Ако искаш много да знаеш, той е абсолютно… — Тя млъкна изведнъж и изгледа смутена Тод.

— Слушам. Той е абсолютно — какво?

— Нищо — измърмори Кит и продължи да подрежда играта. По дяволите! Кога най-сетне ще се научи да си затваря устата?

— Да разбирам ли, че от личен опит знаеш, че той е „абсолютно нищо“?

— Негодник! — изгледа го сърдито Кит. — За наказание моите ракети Х2 ще унищожат цялата ти армия!

Тод я наблюдава известно време, без да каже дума. Неволно тя бе потвърдила подозренията му.

— Само внимавай някой друг да не те унищожи! — каза тихо той. Изглеждаше необичайно сериозен. — Играта, която си подхванала, е опасна… Включи алармената светлина, ако обичаш, докато прегледам инструкциите за играта.

— Ей сега, само да довърша подреждането на бойното поле… — Кит прехапа език и внимателно постави върху дланта си два продълговати предмета. — Тод, защо ракетите са толкова тежки? С какво са пълни?

— С експлозиви.

— Какво!? Я не ме будалкай! Ще ме докараш до инфаркт, това ли искаш?

— Спокойно, моето момиче. В предната им част има миниатюрна топчица, която при приземяване избухва и оставя кръгъл белег. Веществото, от което е направен експлозивът, е нетоксично, миещо се, и така нататък, и така нататък.

— Да ти кажа честно, косата ми настръхва, като чуя думата „експлозия“!

— Няма за какво да се тревожиш! Ако си готова, вземи управляващото устройство и програмирай изстрелите си. После натискаш бутона за стартиране и си гледаш кефа. Номерът е, че ако улуча някоя от твоите ракетни площадки, преди да се е задействала, я губиш. Започваме ли?

— Хайде! — Кит изведнъж загуби интерес към експеримента. Играта й се стори прекалено сложна и твърде близка до действителността, за да й хареса. Започна да натиска механично и без ред числата на контролното табло.

— Готова ли си? Добре. Сега ще преброя до три. Щом кажа три, и двамата натискаме едновременно. Едно… две… три!

— Госпожице Мелъри! — разнесе се твърде познат глас в момента, когато Кит натисна бутона. О, не! Не можеше да бъде! Не, ама да…

— Наведи се! — изкрещя пронизително Кит към Стивън, който тъкмо влизаше в лабораторията.

С учудваща пъргавина той залегна на пода в момента, когато над главата му засвистяха малките ракети. Все пак една успя да го улучи по бузата, като остави голямо кръгло петно. Стивън скочи на крака и се устреми към Кит.

— Госпожице Мелъри! — изръмжа той през зъби.

— Да? — едва чуто прошепна Кит.

— Госпожице Мелъри! Останах с впечатлението, че монтирахте сигнална лампа, за да предотвратявате подобни инциденти. Или може би греша? — Беше застанал на сантиметър разстояние от нея. Най-невероятните очи, които беше виждала, помисли тя, изумена от вълшебната промяна на цвета им. В един момент те бяха светлосини като ведро пролетно небе, а в следващия миг вече блестяха с наситените багри на тропическо море.

— Госпожице Мелъри, приключвайте за днес! — нареди Стивън и я побутна леко към вратата. — А вие, господин Темпълтън, запалете сигналната лампа и продължете експериментите си!

— О-хо! — многозначително подсвирна Тод, когато двамата излязоха в коридора. — Изглежда, че не само аз си падам по съблазнително закръглените русокоси миньончета… А какво ли мисли госпожица Лидия по въпроса? Да я оставим нея — по-важно е какво си мисля аз… — намръщи се той.

 

 

— Категорично отказвам да слушам нови проповеди в кабинета! — възропта Кит. Стивън изобщо не обърна внимание на протеста й и продължи да я побутва напред по коридора.

— Млъкни! — беше единственото, което каза, когато минаха край асансьорите и се насочиха към задния изход на сградата. След минута излязоха навън и тръгнаха към паркинга.

— Така не можете да ме изхвърлите! — В гласа й прозвуча тревога. Опита да се освободи от здравата ръка на Стивън. — Вътре са всичките ми лични вещи — чантата, ключът от колата…

Той я замъкна до снежнобяло ауди, отключи вратата и почти насила я напъха в колата.

— Какво… — Вратата се затвори с трясък и Кит трябваше да го изчака да седне зад волана, за да продължи. — Това, което правиш, е подсъдно! Няма да ти се размине!

— Заплахите ти изобщо не ме засягат! — отвърна Стивън с ледено изражение. — Ти си най-…

— Само не започвай да ме обиждаш, защото лошо ти се пише! — настръхна тя.

— О, ужас! Умирам от страх!

— Има от какво да се страхуваш! — сряза го Кит. Стивън завъртя ключа и мощната кола излетя от паркинга по пътя, който водеше към океана. Той караше, без да обели дума, докато стигнаха до сравнително безлюдна част на плажа. Отби встрани и натисна спирачките. Остана да седи в колата, зареял поглед някъде в далечината.

Кипнала от възмущение, Кит мислеше единствено за безочието на Стивън, който буквално я отвлече посред бял ден. Какво ли щяха да си кажат колегите й, станали свидетели на безцеремонното му поведение? Тя поклати отчаяно глава и потрепери.

Бавно вдигна очи към него. Петънцето от попадението на миниатюрната ракетка все още сивееше на бузата му. Една се беше замотала в косата му. Кит неволно посегна към скулата му и започна да чисти петънцето. Невидимите косъмчета на брадата одраскаха дланта й и тя усети онези тъй познати възбуждащи тръпки под лъжичката.

— Ракетата те е изцапала… — Кит се мъчеше да оправдае някак факта, че продължаваше да търка нежно бузата му, макар че петното отдавна бе изчезнало. Ръката й сама посегна към къдравите руси кичури и отстрани внимателно бялата ракетка. Тя стисна зъби и с огромно усилие на волята сподави бушуващия в душата й копнеж.

Стивън сграбчи треперещите й пръсти. Очите му горяха, но вече не от ярост, а от страст. Зарови пръсти в пухкавите й коси и бавно я привлече към себе си. Гледаше я втренчено, сякаш поглъщаше с очи нежните черти на лицето й.

— Защо? — промълви задъхан той. И я целуна. Замаяна, Кит осъзна, че никой не я бе целувал така. Усети порива на всяка своя клетка, ликуваща от щастие. Притворила клепачи, отпусна назад глава, готова да се подчини безропотно на неговата воля.

Как бе копняла тя за този миг! Знаеше, че не постъпва правилно… Сега обаче имаше значение единствено опияняващата прегръдка, жадно впитите му устни. Обгърна шията му и зарови пръсти в гъстата коса. Тялото й се изви, търсещо влудяващата близост на плътта му.

Внезапно Стивън откъсна устни от нейните, изпъшка и пое дълбоко дъх.

— По дяволите! Не бях предвидил такива усложнения! — дрезгаво изрече той. — Доведох те да поговорим…

— Не съм в състояние да разговарям! — Гласът на Кит трепереше. Тя притисна лице до широката му гръд, за да скрие безпомощното си изражение. Забързаните удари на сърцето му отекваха в унисон със стремителния пулс на нейното.

Стивън опусна глава върху облегалката и затвори очи.

— Нищо не разбирам! — промълви най-сетне той. На устните му заигра едва забележима усмивка. — Ти винаги успяваш да провалиш всички мои намерения! Сякаш ме омагьосваш и разумът ми се оказва подчинен на чувствата.

— Аз съм кутсузлийка и завеяна… Нали сам каза. Неотразими качества… — отвърна глухо Кит. — Фатална комбинация, поне за теб…

Той се засмя тихо и докосна нежно рамото й.

— Виж колко късно стана! Слънцето клони към залез…

Далеч на хоризонта, обагрени в пурпур, започваха да се събират облаци. Самотна чайка прелетя ниско над вълните и острият й крясък разцепи въздуха.

— Почти забравих, колата ми остана на паркинга… Дано колегите не започнат да шушукат…

— Не бива да се тревожиш! Няма да позволя на никого да те обиди! Освен това, трябва да довършим разговора, заради който те доведох. Всъщност не сме го почвали. Държа това да стане още тази вечер! — твърдо каза Стивън и подкара колата. — Вземи си нещата от лабораторията! — нареди й той, когато спряха в двора на компанията. В дъното на паркинга стърчеше самотно малката й кола. — После ще вечеряме заедно! — добави с тон, който не търпеше възражения.

Кит дори не се опита да му възрази. Решителното изражение на лицето му не оставяше съмнение, че това щеше да е безполезно.

Ресторантът, в който я заведе Стивън, се намираше на две-три преки от дома й. Беше една от забележителностите на Карлсбад.

— Никога не съм идвал тук — съобщи й той, когато паркираха колата пред старинната викторианска сграда. — Макар че отдавна се канех да го сторя.

— Ще ти хареса, много е приятен. Често го посещавам! — Кит се помъчи да разведри някак напрегнатата атмосфера.

— И все още си стои цял и непокътнат?

— Не се тревожи! Съвсем наскоро привършиха ремонта му — пошегува се тя.

Стивън се разсмя чистосърдечно.

— Да сключим ли примирие? — предложи той.

Кит кимна в знак на съгласие. Влязоха в просторното преддверие на ресторанта, изцяло облицовано с дървена ламперия.

— Сградата е построена преди сто години — обясни тя. — Неотдавна я ремонтираха и я превърнаха в ресторант. Според мен, справили са се отлично. Преобразиха я в модерно заведение и същевременно съхраниха неповторимото й оригинално великолепие.

Масите бяха разположени в овален салон, боядисан в пастелно розово и наситено зелено. Около тях на няколко места имаше красиво подредени саксии със зеленина, допълващи очарователната атмосфера на домашен уют и интимност. Посочиха им маса до остъклената веранда.

Все още ресторантът беше почти празен. Кит се размърда притеснена на стола си. Струваше й се, че всички гости я оглеждат с любопитство, разбрали някак си, че преди по-малко от час тя беше в прегръдките на шефа си, готова да се подчини на всяко негово желание. Мъжът, който скоро трябваше да се ожени за друга…

— Да ми препоръчаш нещо? — Стивън като че ли бе усетил неудобството й и искаше да й даде възможност да се отпусне.

Кит бе свела поглед към масата и го наблюдаваше скришом изпод дългите си мигли. Беше тъй спокоен и уверен в себе си! Някакъв вътрешен гласен не спираше да й повтаря, че трябва много да внимава, защото мъжът, седнал срещу нея, можеше да я накара да страда.

— Да, ще ти препоръчам нещо! — побърза да отвърне тя. — Ще ти препоръчам отсега нататък да не забравяш, че съм твоя служителка и да държиш мирно палавите си ръце! — Зад гърба й се разнесе силен шум и Кит подскочи на стола.

— Беше момчето с количката с питиета — подхвърли небрежно Стивън и отвори менюто. — Струва ми се, че препоръката ти му се стори доста… оригинална.

Той поръча бутилка бяло вино. Кит набързо обърна две пълни чаши и чак тогава се престраши да вдигне очи от масата. Вечеряха мълчаливо. Тя тъкмо привършваше великолепните спагети по рибарски, когато Стивън каза със спокоен тон:

— Естествено разбираш, че това не може повече да продължава…

Думите му сякаш увиснаха във въздуха. Объркана, Кит се прокашля нервно и попита:

— Какво не може повече да продължава?

— Бъркотията в лабораторията… — Той се наведе леко към нея и продължи: — Всъщност, май аз съм единственият пряк потърпевш от… — За момент се поколеба, търсейки най-подходящите думи. — Как да се изразя? От не особено приятната страна на твоите експерименти…

— Случвало се е и Тод да пострада…

— Хубаво, и Тод. Но аз наистина мисля…

— И госпожа Енрайт… — прекъсна го Кит, решила докрай да бъде честна, каквото и да й струваше това.

— Добре де! Съгласих се. Значи аз, Тод и госпожа Енрайт в известна степен сме потърпевши…

— И майка ти…

— Кит! — Момчето, което се беше приближило да прибере празните чинии, ги изгледа стреснато. Стивън прекара нервно пръсти през косата си. — Ако ме оставиш да довърша мисълта си, ще разбереш какво се опитвам да ти кажа от пет минути: инцидентите, станали по твоя вина досега, са практически без сериозни последствия. Обаче я си помисли какво би станало, ако в такъв момент в лабораторията се озовеше госпожица Добсън!

Кит пребледня. Очевидно подобна мисъл никога не й беше минавала през ума.

— Съжалявам! Не го…

— Не си го помисляла! — довърши вместо нея той. В очите му като че ли проблесна за миг съчувствие, ала тонът му остана твърд. — Там е цялата беда, Кит! Че не мислиш! Вече не си дете! Ти си възрастен човек и си длъжна да поемаш отговорност като възрастна. Една от тези отговорности е да гарантираш сигурността на хората, които работят с теб.

— Ще ме уволниш ли? — попита много тихо тя и усети, че брадичката й се разтреперва.

— Няма да те уволнявам! — Стивън махна нетърпеливо с ръка. — Мислех, че сме се разбрали по въпроса.

— Но това беше, преди да… — Кит млъкна. Защо, по дяволите, трябваше да му напомня за злополучното попадение на ракетката? Той вече заяви, че няма да я уволни. — Прав си! Нямам оправдание, че не се замислих по-сериозно за възможните последствия! Още веднъж повтарям: съжалявам много!

Откровеното разкаяние, което беше изписано на лицето й, го трогна дълбоко.

— Много държиш на работата си, нали така? — попита той. Искаше му се да вярва, че необяснимото му вълнение не е проличало.

— Да — кимна Кит. — Работата значи много за мен.

— Защо?

— Защо ли? — Тя се замисли. Като че ли й беше трудно да изрази с думи онова, което чувстваше. — Предполагам, че ми харесва, защото е забавна. Всеки работен ден е пълен с предизвикателства. Вземаш нечия идея и я променяш мъничко. Оставяш собствения си печат, тъй да се каже. — Кит се наклони напред. Очите й блестяха живо, разпалени от ентусиазъм. — Някои хора смятат, че да се занимаваш с играчки е доста глупаво. Но според мен, аз помагам на децата да развият своето въображение. Те проявяват любопитство да научат как действа една играчка. Научават нещо ново и може би това ще ги накара да продължат да търсят и се учат.

— Само това ли? — усмихна й се добродушно Стивън, когато най-сетне тя замълча, за да си поеме дъх.

— Нали попита? А ти самият как започна да се занимаваш с производство на играчки?

— Всъщност стана съвсем случайно. Току-що се бях дипломирал и се оглеждах за работа. В един вестник прочетох обява, която ме заинтригува. Пишеше горе-долу следното: „Стани създател на играчките, за които си мечтал като дете. Имат шанс онези, които са съхранили детското в сърцата си.“ Оказа се, че обявата била написана от един възрастен човек — Смити, който притежаваше фирма за играчки и искаше да се оттегли.

— И какво стана после?

— Старецът искаше да предаде компанията си в ръцете на човек, способен да мечтае като дете и да превръща мечтите си в действителност.

— И това се оказа ти?

— Не се прави на толкова изненадана! — възкликна Стивън с престорено възмущение. — Смити ме избра измежду стотици, дори хиляди кандидати. Ако не вярваш, можеш сама да го попиташ. Все още е жив и здрав и се радва на старините си благодарение на своите дивиденти.

— Звучи невероятно! — Кит го изгледа подозрително. — Да не би сега да измисли цялата история?

Стивън се облегна на стола, скръсти ръце и се усмихна загадъчно.

— Ти си невъзможен! — намръщи се тя. — За наказание ще трябва да ми отговориш още на един въпрос! Само че честно, този път!

— Не подозирах, че играем такава игра. Значи, или отговарям честно, или ще последва наказание. И какво ще бъде наказанието ми, Кит, ако реша да си спестя откровеността?

Тя се замисли. Сценките, които въображението й нарисува, не бяха особено благоприлични и я накараха да се изчерви. Стивън, проклетникът, явно веднага се досети за причината и й намигна затворнически.

— Какво би казала майка ти за тия непристойни мисли?

— Ще каже навярно, че отдавна ми е време! — измърмори Кит още по-смутена. Защо всеки път се получаваше така? Трябваше поне веднъж да го постави натясно. Например с въпрос… Да, знаеше какво да го попита. — Е, и? Съгласен ли си да ми отговориш на въпроса?

— Давай, Кит! — Той махна примирено с ръка. — Виждам, че умираш от любопитство.

— Защо си против работещите жени? Какво толкова ти бъркаме в очите?

Да! Без да ще, беше улучила! Стивън сякаш се вцепени за миг. После й отправи смразяващ поглед и тя почувства, че крайниците й омекват.

— За втори път ми отправяш подобни обвинения — изрече той с леден тон. — Ще благоволиш ли да ми обясниш причината за абсурдните си твърдения?

— Наистина ли са абсурдни?

— Разбира се! — процеди Стивън. Кит забеляза, че пръстите му се вкопчиха в масата. — Трябва да съм луд, та да не признавам правото на жените да работят!

— Защо тогава искаше да назначиш на моето място мъж?

— Предполагам, защото желаех да назнача някого за постоянно! — Той не се опитваше да скрие раздразнението си. — Някой, на който мога да разчитам, че няма да зареже работата в мига, щом на хоризонта се появи бъдещият съпруг.

— Стивън, не смятам, че бракът изключва задължително кариерата — забеляза Кит спокойно. Някак съвсем естествено произнесе малкото му име. — Много жени правят успешна кариера, макар че са омъжени.

— Но не бива! — отряза сухо той. В следващия момент осъзна, че не трябваше да го казва.

— Защо, Стивън? — попита тихо, ала настойчиво Кит. — Вероятно има някаква причина да го мислиш…

— Съжалявам, Кит! Не знам защо го казах. Наистина няма никаква причина!

— Стивън, сигурна съм, че ако не беше убеден в това — може би подсъзнателно — ти не би…

— Кажи ми нещо за себе си! — прекъсна я той, без да я изслуша. — На колко си години? Двадесет и пет? Двадесет и шест?

— На двадесет и пет. Обаче не виждам какво общо има…

— Достатъчно, за да си омъжена вече и да имаш едно-две деца — продължи натиска си Стивън. — Кажи, защо не си го направила досега?

— Мъчиш се да се отклониш от темата и да избегнеш въпроса ми! — В тона й се чувстваше раздразнение. — Мисля, че не обсъждахме моите…

— Говорехме дали една омъжена жена може да следва кариерата си и как се отразява това на работата й! Смятам, че това те засяга пряко. Отговори ми, а, Кит? Какво е мястото, което ти отреждаш на брака и децата и как се съчетават те с професионалните ти планове?