Дей Леклеър
Шанс за любовта (11)

Единадесета глава

— Ш-ш-т, Вики заспа! — изшътка Кит, когато Стивън, капнал от умора, се стовари върху леглото. — Заминаха ли си най-сетне полицейските коли и пожарните? Обясни ли им, че злополуката е станала съвсем случайно?

— Обясних. Според мен обаче започнаха да гледат с подозрително око на нашите „случайни злополуки“. — Той се прозя широко. — Как позна, че капитанът има бебе? Както ми подсказа, показах му новата ни серия от бебешки играчки и номерът мина. Но човекът ме посъветва съвсем сериозно да поохладя ентусиазма на Тод по отношение на фойерверките.

— Стивън, Тод просто искаше да подари нещо по-специално за първия рожден ден на Вики — помъчи се да го оправдае Кит. — Понеже Вики е родена на четвърти юли, Тод решил…

— Когато го срещна, ще видим кой какво е решавал!

— Вики направо ме изненада! — побърза да смени темата Кит, като си отбеляза наум още утре да предупреди Тод, че се налага да се покрие някъде през следващите два-три дни. — Бях сигурна, че ще се изплаши от пукотевицата и от светлините.

— Боже мой, ти се шегуваш! Някакви си експлозии и разноцветни светлинки да уплашат точно твоята дъщеря? Та тя беше направо във възторг!

— Безподобен звяр! — Кит се претърколи в леглото и се сгуши до Стивън. — Казвала ли съм ти скоро колко много те обичам?

— М-м-м, отдавна не си казвала. Трябва да е минал повече от час. Искам да го чуя пак… — Той я притисна силно и я целуна. — Как неусетно минаха тези двадесет месеца. И всичко е прекрасно! Напразно се безпокояхме…

— Двадесет и един, забрави ли? — поправи го с усмивка Кит. — Вики се роди точно девет месеца след нашата сватба.

— Глупости, ще го забравя! Като си спомня само как ме будалкаше заради това!

Колко ненужни бяха страховете й за съвместния им живот със Стивън! Компромисите, които се наложи да направят, бяха наистина незначителни в сравнение с радостта и щастието, с които любовта изпълваше всекидневието им.

— Идеята на Виктория да организираме детска градина към компанията беше блестяща — подхвана Кит. — Яд ме е, че не се сетих първа.

— Но пък се сети да предложим на госпожица Добсън да се занимава с градината. А искаше да се пенсионира! Видя сама с какъв възторг тя се зае с новата си работа.

— По-подходящ човек едва ли можеше да се измисли! — Кит се разкикоти. — Само един-единствен път забрави къде е оставила Вики. Помниш ли, намерихме я жива и здрава в килера — играеше си с бебетата тарантули.

Стивън я изгледа възмутено.

— Госпожица Добсън поне не подлага моята дъщеря на разни щури експерименти в откачената ти лаборатория!

— О-хо! Ако не бяха моите експерименти с твоята дъщеря, едва ли банковата ти сметка щеше да набъбне толкова! Идеите за бебешките играчки се родиха благодарение на Вики. Да ти призная, не измислих нищо по-добро като оправдание, че искам да я водя с мен на работа — намигна хитро Кит. — Трябваше ми истинско бебе, за да разбера доколко са успешни моите идеи. А Вики се справи идеално!

— Просто не знам как мама ти позволи да я мъкнеш в лабораторията! Съвсем сериозно изпълнява ролята си на баба. Дали защото внучката й е кръстена на нея?

— Мисля, че пелените, приспивните песнички и разходките в парка й доставят истинска наслада. Слава богу, че след месец Лидия очаква второ бебе! Тогава Виктория ще започне да глези най-малкото си внуче. Тя като че ли бърза да навакса онова, което е пропуснала да даде на своите деца…

— Чувствам се щастлив, като я гледам с каква радост и бодър дух се върти около хлапетата. Бих желал да й осигуря поне половин дузина внуци, та да не скучае.

— Цели шест!? — възкликна Кит с престорена уплаха.

— Е, виж там, може да уредите нещо с Лидия, като си ги поделите по равно. Ей, какво правиш? — извика той възмутен, когато една възглавница се стовари върху главата му.

— Търсеше си го! — Кит го изгледа строго. — Освен това, внимавай какво си пожелаваш. Нали знаеш, че в рода ни има близнаци?

— Близнаци? Още двама като Вики?

— Като Вики, че и още по-опасни! — подхвърли шеговито Кит. — Нали знаеш, като се развихри въображението на двама палавници едновременно… — Сгуши се до Стивън, обви с ръце врата му и му пошушна на ухото: — Късно е вече. Защо не съблечеш тези изпоцапани дрехи, пък после ще видим…

— Страхотно предложение! — усмихна се Стивън. — Ей, Кит, шегуваше се за близнаците, нали? Кит…

Тя не отговори нищо. На устните й заигра лека усмивка. Привлече главата му към себе си и дрезгаво прошепна:

— Защо не поработим по въпроса, а след време сам ще видиш резултата?

Може би утре или вдругиден щеше да му каже, че в рода на майка й на два пъти се бяха раждали по три близнака…