Дей Леклеър
Шанс за любовта (1)

Първа глава

— Идиот!

Гъст облак виолетов прах се понесе на талази под вратата на лабораторията. Подет от вентилацията, той се завъртя лениво във въздуха и бавно се уталожи върху дебелия белезникав килим. Вратата се отвори с трясък и от ярко оцветената пушилка се измъкнаха двама души, покрити от главата до петите с виолетови сажди.

— Идиот такъв! — повтори разярено по-ниският от двойката — очевидно млада жена. Тя свали рязко предпазните си очила и ги захвърли с отвращение на килима. Вдигналият се прахоляк я накара да се разкашля. Златистокафеникавите й очи мятаха гневни мълнии към високия като върлина мъж. — Как може да си толкова вързан в ръцете?

— Казах ти, че съжалявам, Кит! Какво искаш, да се гръмна ли? — парира атаката мъжът. — Нещастно стечение на обстоятелствата. Бях жаден, а водата взе, че се разля…

— И то точно в сместа! — озъби му се Кит, която едва ли не подскачаше от гняв. — Как е възможно, Тод? Явно си бил сложил вече цинк и йод в разтвора, за да гръмне като кило тротил!

— Това е то — благодарност за старанието! — Тод отметна с ръка падналия кичур на челото му, като остави ярка пурпурна следа, и изгледа отвисоко младата жена. — Реших да ти направя услуга и за да не се бавиш, смесих предварително химикалите. Ама има ли признателност на тоя свят?

— Добре де, кой дявол те накара да слагаш такива огромни количества? — процеди Кит и стисна очи. — Знаеш, че ни беше нужно най-много една десета от количеството, което си забъркал! — Тод повдигна рамене, без да я удостои с отговор. Кит огледа кисело изцапания коридор и надникна през отворената врата на лабораторията. Искрящо белият до преди малко интериор бавно се покриваше се дебел слой виолетов прах. — Проклятие! Каква мръсотия! — изруга през зъби тя. — Сейнт Клеър ще изпадне в истерия, ако подуши отнякъде какво е станало! И според теб, кой трябва да изчисти тая свинщина?

— Точно това се канех да попитам! — разнесе се зад гърба им плътен мъжки глас. Като по команда Тод и Кит се обърнаха кръгом и зяпнаха с отворена уста ненадейно появилия се мъж. — Боя се, че Сейнт Клеър току-що подуши вашия провал. При това, бих казал, в буквалния смисъл на думата…

Кит изръмжа тихо и злобно изруга наум. Огледа високия намръщен мъж, без дори да опита да прикрие ужаса си. Едва забележима усмивчица играеше на устните му, но невероятно сините му очи я гледаха смразяващо. По всичко личеше, че шефът й не виждаше нищо смешно във виолетовия прах, посипал дългите му руси мигли и златистата коса, нито в пурпурния слой, запълнил дълбоките резки на смръщеното му лице. Ала злото, както винаги, не идваше само! Тя премести поглед и съкрушена забеляза, че безупречният му светлобежов костюм обилно бе посипан с ярък прах.

— Реших, че опитът е интересен и влязох в лабораторията през другата врата — добави мъжът и скръсти дългите си мускулести ръце. От едрото му тяло бавно се издигна виолетов прахоляк. — И познайте какво стана?

По дяволите! Защо все на нея й се случваха такива идиотщини, ядоса се наум Кит. Щом нещо тръгнеше накриво, Сейнт Клеър веднага изникваше отнякъде. Ето го сега, подхилва се ехидно и я оглежда смразяващо, сякаш се готви да я смели на кайма.

— Господин Сейнт Клеър, ужасно съжалявам! — най-сетне събра сили да се обади тя. — Опитвахме се да направим едно подобрение и…

— Госпожице Мелъри, не се съмнявам в благородните ви намерения, които са довели до тази невъобразима каша! — прекъсна я рязко Сейнт Клеър. Погледът му обаче говореше красноречиво за противното. — Знаете ли, госпожице, всички в компанията се надпреварват да ме убеждават, че въпреки тези… — Той заекна и махна с ръка към лабораторията. — Въпреки тези произшествия, вие сте истинско съкровище за фирмата. Признавам, отнасях се донякъде скептично… След днешните събития обаче съм абсолютно убеден, че скептицизмът ми е бил напълно основателен.

— Господин Сейнт Клеър, ако позволите да ви обясня…

— Не само позволявам, но и държа на това! Разполагате точно с десет минути, за да подготвите обяснението си. Очаквам ви в кабинета. Ще ми бъде интересно да узная по каква причина не следва да изхвърчите още днес от компанията! — Той се завъртя кръгом и тръгна към асансьора, оставяйки след себе лек виолетов облак. Преди да се качи, огледа смълчаната двойка и подхвърли: — Господин Темпълтън, предлагам ви да се заемете със заличаването на следите от тази катастрофа. Незабавно!

— Пфу! — изпъшка Тод, щом вратата на асансьора се затвори зад гърба на неумолимия работодател. — Не мога да повярвам!

— По-добре ще е да повярваш! — Кит го изгледа свирепо. Все още не можеше да се съвземе от злощастната среща. — Имам точно десет минути, за да махна от себе си тази мръсотия и да се добера до кабинета. Случайно да ми предложиш с какво да се преоблека? — Тя направи отчаян опит да поизчетка с ръка панталона си и лабораторната престилка. Единственият резултат беше, че се разкиха от прахоляка, който изпълни отново въздуха.

— Я, моля те, не ми дръж този тон! — смъмри я Тод, ала бързо омекна. Кит стоеше като попарена. Впрочем едва ли можеше да се твърди, че случката не беше нарушила душевното му равновесие. — Като начало, предлагам ти да вземеш душ. Ще ти дам резервния си работен комбинезон, а аз ще взема джинсите си и тениската от колата.

— Тод, не ми е до шеги! Ще приличам на бостанско плашило!

— Едва ли ще изглеждаш доста по-различно, ако хукнеш в тоя вид из сградата! — сряза я той. После ненадейно се усмихна, осенен от някаква мисъл. — Като се сетя обаче за настроението на Сейнт Клеър, идеята ми се струва приемлива!

Хм, идеята му била приемлива, изфуча наум Кит и влезе в миниатюрната кабинка. Тоя човек беше истински айсберг. Чиста проба лед — като се почне от гениалния му мозък, та чак до пръстите на краката. Така де, едва ли щеше да се трогне, ако тя се качеше гола на бюрото му и започнеше да танцува! Щеше да я изгледа високомерно и да й каже, че излишно губи драгоценното му време. По-добре да се върне на работа. Разбира се, ако все още имаше работно място!

Кит завъртя кранчето на душа. Ледените струи обляха тялото й и тя изсумтя от неудоволствие, ала геройски напъха глава под студената вода. Дръпна грубо косата си, прибрана на плитка. При нормални обстоятелства цветът й беше като пчелен мед. По тялото й се стичаха мътни вадички и образуваха голяма лилава локва около краката. Най-сетне нагревателят затопли донякъде водата. Кит въздъхна с облекчение, насапуниса косата си и започна да я търка ожесточено. Внезапно застина, завладяна от ужас. Отново можеше да се окаже на улицата! А бяха минали само три месеца, откакто постъпи в компанията!

И то защо? Защото бе жена! Сейнт Клеър, естествено, дори не й намекваше за това. Ала Кит беше твърдо убедена, че интуицията не я лъже. Припомни си реакцията му, когато госпожица Добсън, отговаряща за личния състав, я представи на президента. Кит кандидатстваше за поста завеждащ отдел „Технически изпитания и научни разработки“. Мрачното му изражение недвусмислено вещаеше бъдещите бури, макар че той бързо съумя да лепне на лицето си маската на ледено високомерие.

Тя смръщи замислено чело. Защо, по дяволите, госпожица Добсън държеше да назначи жена, щом Сейнт Клеър очевидно предпочиташе да бъде мъж? Вярно, възрастната дама понякога бе мъничко разсеяна… Кит се усмихна доброжелателно. Е, ако трябваше да бъде напълно откровена, госпожицата си беше съвсем отвеяла. В случая обаче нейната разсеяност не можеше да обясни защо беше решила да кръстоса шпага с президента на компанията.

Кит насапуниса тялото си. Пурпурният прах беше проникнал на най-невероятни места…

Един нищожен инцидент отново я постави в затруднено положение. Господи, защо късметът бягаше винаги от нея? Не беше честно! Смяташе себе си за разумна, сравнително интелигентна жена на зряла възраст — двадесет и пет години не бяха малко. И ето че изневиделица на пътя й се бе изпречил един високомерен пуяк, точно в мига, когато сместа реши да гръмне!

Тя се измъкна от кабинката, грабна хавлиената кърпа и започна да търка енергично дългата си коса.

— Цял ден ли ще киснеш в банята? — стресна я гласът на Тод. — След две минути трябва да си при шефа!

— Ужас! — извика Кит и светкавично избърса влажната си кожа. — Май ще се наложи да се появя в кабинета, загърната в мокра кърпа? Доколкото си спомням, обеща ми нещо за обличане…

— Премяната те чака, скъпа! Да я донеса ли вътре?

— Ако си решил да се окъпеш с дрехите, влизай!

— Май ще я оставя тук… — Смехът му се разнесе от преддверието. — Моля те само, не се бави! Имам чувството, че кожата ми е станала лилава…

Кит огледа с отвращение купчината дрехи, които бе съблякла. Дори по бельото й личаха следите на пурпурната напаст. Изпра набързо на чешмата дантеления сутиен и бикините си. Надяваше се да изсъхнат, докато трае срещата със Сейнт Клеър.

В съблекалнята намери работния комбинезон на Тод, съвсем приличен за неговите метър и деветдесет. Ала жена, чийто ръст не надвишава метър и шестдесет и пет, облечена в тази дреха, би изглеждала, меко казано, комично… Единственият плюс в случая беше, че огромният кафяв гащеризон би замаскирал липсващото й бельо.

Така поне й се искаше да вярва… С известно безпокойство дръпна пружинката на ципа. Уви, не се затваряше до горе. Оставаше петнадесетина сантиметра отвор — от врата до улейчето между гърдите, чиито непосредствен допир до дрехата не подлежеше на съмнение. Кит се намръщи, извади картончето с името на Тод от джоба и го закрепи точно над гърдите. После нави дългите ръкави и крачолите — щеше да е глупаво да се препъне и да счупи крак, докато тичаше по стълбите към кабинета. Хвърли бегъл поглед в огледалото и излетя навън.

— Кети, може ли един момент? — спря устрема й нерешителен глас.

— Кит, не Кети, госпожице Добсън — поправи я любезно младата жена и се усмихна приветливо на дребничката дама, помъкнала под мишница куп папки. — Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя и прокле наум съдбата, която очевидно бе решила да осуети срещата й с неумолимия работодател в уреченото време.

Госпожица Добсън беше вече на възраст, ала това съвсем не й пречеше да изпълнява превъзходно служебните си задължения. Нещо повече, тя притежаваше безспорен инстинкт да избере най-подходящия човек измежду кандидатите за даден пост. Служителите в компанията я обичаха, макар понякога да се шегуваха добронамерено с прословутата й разсеяност и способността й да изниква като изпод земята на непредсказуеми места, в най-невероятно време.

— Ах, отново са преместили кабинета на господин Дженкинс! — оплака се госпожица Добсън с тон на справедливо възмущение. — Какво си въобразяват? Човек не може да си гледа работата заради постоянните размествания! — Сините й очи зад очилата премигнаха с надежда. — Мило момиче, знаеш ли случайно къде е кабинетът му сега?

Кит прехапа устни, за да не се изкикоти. Беше сигурна, че кабинетът на Дженкинс не е преместван от пет години.

— С удоволствие ще ви го покажа, госпожице Добсън — усмихна й се мило тя.

— О, безкрайно съм ти благодарна, скъпа Керън! — въздъхна с облекчение възрастната жена и пъргаво закрачи редом с Кит. — Свикна ли с работата, моето момиче? Как ти се струва нашата компания?

— Много ми харесва, госпожице Добсън! — Кит наистина не лъжеше.

— Някакви проблеми, скъпа? — запита деликатно госпожица Добсън и с енергичен жест прибра пухкавия бял кичур зад ухото си. — Понякога се случва от престараване да забъркваме ужасни каши… — Сините й очи се взираха съчувствено зад очилата. За миг като че ли застина смутена, но почти веднага се съвзе. — Не че винаги забъркваш каши, мила… — побърза да добави тя. — Макар понякога…

Кит стисна очи и едва не изкрещя от яд. Щом дори госпожица Добсън, която обикновено плуваше в мъгла, бе разбрала за случилото се в лабораторията, какво оставаше за другите колеги?

— Всичко е наред! — Тя се постара да запази хладнокръвие. — Справям се отлично!

— Е, щом казваш… — измърмори възрастната жена, ала не личеше да е особено убедена.

— Така е, не се тревожете! — потвърди Кит, макар че на устните й заигра печална усмивка, като си помисли какво ли я очакваше след малко. — Кабинетът на господин Дженкинс е първият вляво. Желаете ли още нещо?

— О, не! Много съм ти благодарна, госпожице Мелъри! — Гласът на госпожица Добсън прозвуча особено. Кит я погледна и с изненада забеляза непривичен блясък в очите й. — И недей допуска Стивън да те тормози прекалено, Кит! — добави тя, като наклони замислено глава. — Нямаше да те назнача, ако не бях уверена, че си идеална за него!

Кит едва не зяпна от учудване.

— Навярно искахте да кажете, че съм идеална за тази работа… — промълви най-сетне тя.

— Разбира се, скъпа. Не казах ли това? — Сините очи на възрастната жена премигаха дяволито зад дебелите стъкла на очилата. Без да се сбогува, тя се обърна и бързо се отдалечи по коридора.

Закъсня! Непростимо закъсня, повтаряше си трескаво наум Кит и припряно се втурна в стаята пред кабинета на Сейнт Клеър. Цареше тишина и тя с ужас забеляза, че бюрото на секретарката му беше празно. Ами сега? Огледа се отчаяно наоколо. Вратата, водеща към неприкосновеното светилище на шефа, беше открехната. Без да се замисля, Кит се вмъкна вътре.

Слаб шум привлече вниманието й. Тя изахка тихичко и в същия миг осъзна, че бе допуснала огромна грешка, като не бе почукала, преди да влезе. С гръб към нея, до отворената врата на банята в дъното на кабинета, стоеше нейният работодател. Чисто гол, като се изключи хавлиената кърпа, препасана около стройните му бедра. Сейнт Клеър обливаше с вода косата си, мъчейки се да измие полепналия виолетов прах.

Кит пое дълбоко дъх и усети, че гърлото й бе пресъхнало. Стоеше с широко отворени очи, неспособна да откъсне поглед от възбуждащите движения на изваяните му мускули. С усилие на волята отстъпи назад, като преплиташе крака, но беше твърде късно.

— Цял ден ли ще стърчите тук и ще ме зяпате? Или може би все пак ще благоволите да излезете навън и да почукате, преди да наврете любопитния си нос, тъй както би постъпил всеки възпитан човек? — сряза я неочаквано Сейнт Клеър. Бледото лице на Кит пламна, когато шефът й се приближи до нея и застана с ръце на кръста.

— Божичко! Ужасно съжалявам! — заекна тя и едва не се препъна, докато се мъчеше да се измъкне заднешком от стаята. Най-сетне се добра до вратата и я затвори с трясък. Защо? Не беше честно! Винаги допускаше невъобразими гафове в присъствието на този мъж! Искаше да му докаже само, че е способен специалист…

Господи, та той е истински красавец, нашепваше й един вътрешен гласец. Объркана, Кит прехапа нервно долната си устна. Недоумяваше как някакви си разголени гърди на мъж, когото с право смяташе за отблъскващо студен, можеха да я извадят от равновесие? Оказа се, че зад строгата му безупречна фасада се криеше красиво тяло, сякаш изваяно от длето на скулптор. Как й се искаше в този миг да го докосне… Лека усмивка заигра на устните й. Ако Сейнт Клеър можеше отнякъде да прочете мислите й, навярно шокът би бил убийствен!

Естествено, точно в този миг той трябваше да отвори вратата! За да я види как се хили като идиотка, когато се стоварва като чувал с картофи върху него. Слава богу, беше се облякъл, смътно осъзна тя, докато отчаяно се мъчеше да се измъкне от ръцете му. Накрая успя да се задържи върху треперещите си крака. Погледна крадешком навъсеното му лице. Не беше трудно да предугади последвалата буря.

— Какво ви става? — попита Сейнт Клеър с леден глас. Беше присвил очи, сякаш се готвеше да я прониже. — Само с мен ли постъпвате така или това е обичайното ви всекидневие?

— Не е вярно! — извика възмутено Кит, макар че в думите му имаше зрънце истина.

Стивън скръсти ръце и я погледна развеселен.

— Кое по-точно не е вярно?

— Животът ми не представлява низ от неблагополучия! — твърдо каза тя и отметна назад русата си плитка.

— Какво огромно облекчение да го чуя! — промърмори Стивън. Личеше, че пламналият в очите й гняв го забавлява.

— Не мога да разбера защо всичко тръгва винаги наопаки, когато се появите! — избухна Кит.

— Ясно… Единственият виновник за неудачите съм аз! — Стивън поклати глава, отиде до бюрото и взе дебела папка. — Ако желаете, можем да поспорим по въпроса!

— Не, нямах предвид това…

— Да видим… Убеден съм, че тук ще се намерят достатъчно опровержения на вашето твърдение — продължи той и отвори папката. — А, ето! Какво ще кажете за злополучния инцидент в „Уебър филмс“? — попита Сейнт Клеър от упор, измъкна няколко листа и й ги подаде.

— Чудовището действаше без грешка в лабораторията… Предполагам, при транспортирането са се разхлабили някои връзки… — смутено заобяснява Кит. Чудовището Мобли беше кръстоска между Лох Нес и гигантски охлюв с остри зъби. „Уебър филмс“ го бяха поръчали специално за една от техните щуротии в областта на научната фантастика.

— Тук пише, че след ненадейната атака на чудовището директорът изкарал в болница две седмици — отбеляза безпристрастно Стивън, като надникна в гъсто изписаните страници.

Кит усети, че бузите й пламват, ала навири войнствено брадичка.

— Едва ли случката е впечатлила чак толкова компанията, щом не след дълго поръчаха цял легион огромни черни паяци.

— Хм! Не съм уверен, че директорът на „Уебър филмс“ споделя мнението ви. Заведе срещу нас дело — реагира мигновено Стивън и пак погледна в папката. — Тук пише, че сте имали дребен проблем със… — Той замълча и се взря в листа. — Скейтборд като че ли беше, или се лъжа?

— С Тод го изпробвахме в паркинга — заоправдава се Кит. Чувстваше се отвратително. Сякаш беше виновна ученичка, изправена да отговаря пред директора.

— Но никой не пострада тогава…

— Тук пише: възстановяването на тревата е струвало петстотин тридесет и девет долара и петдесет цента…

— Не е възможно! — възрази Кит и грабна квитанцията от ръцете му. — Сто и осемдесет долара за нови храсти, четиридесет и пет — за цветя. Освен това, ако госпожа Енрайт не се беше паникьосала и не бе подкарала бричката си по поляната…

Сейнт Клеър взе квитанцията и я постави обратно в папката.

— Да… Сега е виновна госпожа Енрайт. Вие как щяхте да постъпите, ако някой връхлетеше върху колата ви, яхнал скейтборд?

— Според вас къде трябваше да го изпробваме? Може би в коридора? — предизвикателно попита Кит.

— Тук сте абсолютно права, госпожице Мелъри! — намръщи се леко Стивън. Очевидно преценяваше възможните последствия. — Да благодарим на бога, че не ви е хрумнала подобна мисъл!

Кит мъдро отмина с мълчание последната му реплика. Какво си въобразяваше този господин? Отделът, който оглавяваше, носеше гръмкото название „Технически изпитания и научни разработки“. Можеше ли човек да върши съвестно работата си без постоянни експерименти с новите продукти?

— Забелязвам, че споменавате единствено някои наши несполуки. Какво ще кажете тогава за серията бойни кораби? — запита победоносно тя.

— Ама разбира се! Как бях забравил? Бойните ви кораби! — възкликна иронично Стивън. — Щях много да се изненадам, ако един елементарен кораб за сглобяване, предназначен за деца на седемгодишна възраст, избухнеше в ръцете ви… — Внезапно той млъкна и се вгледа изпитателно в руменината, избила по бузите на Кит. — О, не! Не може да бъде! — Притвори очи и поклати отчаяно глава.

— Държите се с мен сякаш съм хлапе на две години! Знаете ли как си чувствам? — Гласът на Кит кънтеше от негодувание.

Стивън опита да сдържи смеха си, но не успя. Устните му се разтеглиха широко и в следващия миг гръмкият му смях ехтеше в стаята.

— Как смеете! — изкрещя вбесена тя.

Стивън поклати глава и като продължаваше да се кикоти, тръгна към дъното на стаята. Кит го последва по петите, готова да се нахвърли върху него с юмруци.

— Звучи невероятно! Безнадежден случай!

— Господин Сейнт Клеър! Давам си сметка, че отстрани всичко изглежда ужасно. Обещавам да не се повтаря!

Щом изрече тези думи, навитият крачол на левия й крак се смъкна. Тя се препъна, загуби равновесие и с цялата си тежест политна към Сейнт Клеър. Изненадващият удар го свари неподготвен и той заби нос в дебелия килим. С изкривено от ужас лице, Кит се пльосна като жаба върху гърба му.

— Боже мой, самоходно бедствие! — избухна Стивън, който очевидно не виждаше нищо смешно в ситуацията.

— Безкрайно съжалявам! — заекна Кит и предприе незабавно отстъпление, ала то се оказа невъзможно.

— По дяволите! Какво още се мотаете? — Той надигна глава и започна да плюе полепналите влакна от килима.

— Ужасно съжалявам! — повтори тя, обзета от пълно отчаяние, и изви врат надолу. — Боже мой, не е възможно все на мене да се случва!

— Веднага обяснете какво точно се е случило! Ако до пет секунди не станете, кълна се, не отговарям за последствията!

С трескави движения Кит започна да се бори с безопасната игла, която се беше закачила здраво за гърба на ризата.

— Господин Сейнт Клеър, наистина се опитвам да ви освободя! Не знам как стана, картончето с името се закачи за ризата…

— Ами откачете го де! — гръмогласно заповяда той.

— Отдавна щях да го направя, ако не се мятахте като див петел! — събра кураж да възрази тя. — Не съм малоумна!

— Точно такава сте, госпожице Мелъри! Абсолютно откачена! Бях наясно от мига, в който ви видях за първи път в този кабинет. Защо обаче все пак ви назначих, за мене си остава тайна. Навярно лудостта е заразна!

— Престанете да мърдате! — строго му заповяда Кит. Необяснима вълна от тръпки се разля по тялото й. Какво й ставаше? Май че наистина беше превъртяла!

Трескавите й пръсти дръпнаха с всичка сила упоритата игла. Чу се звук от скъсан плат и Кит се претърколи на безопасно разстояние от разярения мъж, който бавно се изправяше. В първия момент той не каза нищо. Изви глава към рамото си, като се мъчеше да прецени щетите.

— Надявам се причина за звука, който преди малко чух, да е „елегантния“ ви карнавален костюм, а не чисто новата ми копринена риза! — процеди през зъби Стивън.

— Ризата се скъса… — прошепна едва чуто тя. Как можеше изобщо да й хрумне мисълта, че този кипящ вулкан бил ледник! — Много съжалявам, господин Сейнт Клеър, за този…

С три скока той прекоси стаята и буквално завря лице в нейното.

— Госпожице Мелъри, вие сте не само малоумна! Вие сте истинско нещастие! Жив човек да няма на километър разстояние, пак нещо ще се случи!

— А вие, господин Сейнт Клеър, сте женомразец! — войнствено отвърна Кит и вирна предизвикателно глава. Най-неочаквано я заболя от суровите му думи. — Ако все пак ме изслушате…

— Че нали само това правя, откакто сте в кабинета! Оправдание след оправдание. Чуйте ме добре, госпожице! Изчерпахте лимита си!

Кипнала от ярост. Кит забрави, че се опитва да спечели благоразположението на своя шеф.

— Как смеете! Заяждате се с мен от мига, в който кракът ми стъпи в тази сграда! Въобразявате си, че не знам какво си шушукат в компанията ли?

Изведнъж лицето на Сейнт Клеър стана напрегнато.

— И какво си шушукат в компанията, госпожице Мелъри? — попита тихо той.

— Говори се, че мразите жените. Никак не ми беше трудно да се уверя сама в това!

— Приключихте ли? — Гласът му звучеше заплашително, но Кит изобщо не обърна внимание.

— Да! Ужасно са прави! Вие сте един старомоден мъжки шовинист, затънал в предразсъдъци… — Последните й думи увиснаха във въздуха. Страховитият звук, който се разнесе през стиснатите зъби на Сейнт Клеър, я накара да отстъпи крачка назад.

— Ако още веднъж го повториш, не отговарям за последствията! — яростно изръмжа той. — Никога не смей да ме наричаш с тези изтъркани епитети! Какво знаеш ти за мен? Абсолютно нищо! Чувствата и отношението ми към жените са лично моя работа и не навирай любопитния си нос в тях! Задръж за себе си глупавите си заключения и противните клюки. Разбра ли ме добре?

Кит кимна бавно. Беше прекалила. С рязко движение Стивън й обърна гръб. В стаята се възцари напрегнато мълчание. Най-сетне той се обърна и продължи малко по-спокойно.

— Ако желаете да обсъдим работата ви и моето отношение към вас като служител в компанията, ще го направя с удоволствие. Между другото, как изиграхте госпожица Добсън, та ви назначи на работа, с която очевидно сте неспособна да се справите?

— Как така я изиграх? — ахна Кит.

— Точно така, госпожице Мелъри! Чухте ме добре — казах „изиграхте“! Обяснете ми как заехте длъжността, на която държах изрично да бъде назначен мъж? Госпожица Добсън ме уведоми, че назначава мъж, а след два дни се появи в кабинета ми да ви представи! — Сините му очи хвърляха мълнии и раздразнението отново го завладя. — След толкова злополучни инциденти, които набързо забъркахте, имате нахалството да питате на какво се дължало недоволството ми? За три месеца успяхте да превърнете една почтена, уважавана компания в посмешище на бранша!

Това вече беше прекалено! Повече не можеше да слуша оскърбителните полуистини, които сипеше устата му! Все едно, уволнението не й мърдаше. Нямаше какво да губи. Като трепереше от възмущение, Кит се нахвърли върху шефа си.

— Господин Сейнт Клеър, смятам, че това, което вършите, се нарича дискриминация на половете. Ако не се лъжа, от три месеца насам не са променяли закона. Няма да се учудя, ако се наложи да облечете някое отвратително костюмче на райета.

— Това заплаха ли е, госпожице Мелъри? — Веждите му се извиха скептично нагоре. — При положение, че в момента заемате въпросната длъжност, ще ви бъде трудничко да го докажете в съда. Но дори и да ви уволня още сега, едва ли ще се намери съд в Америка, който да присъди във ваша полза, щом се запознае с дългия списък на вашите поразии.

— Не ви заплашвам, господин Сейнт Клеър — отвърна Кит със спокоен глас, като се мъчеше да скрие обидата си. — Искам само да се защитя срещу непочтените ви обвинения. Назначиха ме в компанията, защото отговарях на изискванията. Ако си направите труда да прегледате служебното ми досие, ще имате възможност да се уверите в това. Що се отнася до твърдението на госпожица Добсън, че е назначила мъж, дори и да исках, едва ли бих могла да мина за такъв. Явно за нея професионалната квалификация е много по-важна от пола. Тя е известна с пословичната си разсеяност, но се съмнявам, че е пропуснала да забележи, че съм жена!

В стаята надвисна мъртва тишина. Кит съзнаваше прекрасно, че съдбата й виси на косъм и мълчаливо изчакваше присъдата. Най-неочаквано върху устните на Сейнт Клеър заигра многозначителна усмивка. Кит го зяпна изумена.

— Признавам, хванахте ме на тясно! — рече той и я огледа предизвикателно. — С тази фигура трудно някой би ви сбъркал с мъж!

Кит почувства, че се изчервява. Извивките на тялото й определено бяха съблазнителни, но просто досега не беше обръщала внимание на това. За пръв път един представител на мъжката половина на света тъй недвусмислено ласкаеше качествата й като жена. Погледът му се задържа върху разкошния й бюст, плъзна се по тънката й талия и замря върху заобления ханш и стройните бедра.

Кит дишаше на пресекулки. Надяваше се отчаяно Сейнт Клеър да не забележи паниката, която я завладяваше. Този мъж й харесваше! Не някой друг, а собственият й шеф!

— Преди да ме обвините в сексуално преследване… — Той присви очи. Очевидно беше изтълкувал погрешно възбудата й.

— Не, не! Не ви обвинявам в нищо! Само не ме гледайте така!

Като преплиташе крака, Кит отстъпи крачка назад. Усмихнат до ушите, Стивън я наблюдаваше с разбиране.

— Какво ви става? — Най-неочаквано в гласа му отекнаха нотки на нежност и тя настръхна. — Май се уплашихте, че Ледникът ще изгуби контрол над чувствата си, които всъщност не притежава… Мислите ли, че не знам как ме наричат зад гърба ми? Изпаднахте в паника, защото решихте, че ще се нахвърля върху вас и ще ви съборя на пода, за да задоволя порочните си страсти. Не ви ли звучи прекалено викториански, госпожице Мелъри? — попита той ехидно и направи крачка напред. Кит не смееше да мигне. Чакаше изтръпнала какво още ще се случи…

В този миг вратата се отвори шумно и двамата почти подскочиха. Кит се обърна като замаяна. Влезе елегантна дама, обходи с поглед кабинета и моментално схвана положението.

— Боже мой, какво виждат очите ми! — Плътният й глас звучеше дрезгаво — странна смесица от развеселеност и антипатия. — Стивън, скъпи! Нима сме паднали толкова ниско, че да задяваме служителките си? Какво ще кажат хората?