Дей Леклеър
Семейният призрак (7)

Шеста глава

Мадам Зуфало отмести поглед към Зак и започна бързо отстъпление. Грабна контейнера, затвори очи и вдигна ръце.

— Виждам страшни времена за всички. Желая ви успех, скъпи мои! — С тези думи тя изхвърча през гробището, като развяваше полите на кафтана си. Желязната порта хлопна след нея.

Зак погледна към дървото.

— Кълна се, една от вас ще ми падне в ръцете. Познай коя ще бъде — извика с разярен глас той.

— Не и аз! По дяволите! Зак, Мадам Зуфало го направи! Тя… Аз… — Възмущението се примеси със страх и тя млъкна.

Той застана под дървото.

— Ела, миличка. Ела! — Направи няколко крачки и застана точно под клона, на който седеше Рейчъл.

Инстинктът й за самосъхранение бързо заработи.

— Каква хубава нощ — развика се тя. — Виждам луната и хиляди звезди. Ще си стоя тук и ще наблюдавам гледката.

Той сграбчи стъблото.

— Или слизай долу, или аз ще се кача и няма да ти стане по-добре. — Удари силно дънера и цялото дърво се разтресе.

— Имам право да кажа думата си — ядно викаше Рейчъл отгоре.

— Ще имаш възможност за това. Ще можеш много да говориш, дори ще съжалиш, че си се научила някога да говориш — мрачно мърмореше Зак. — Или веднага слизай, или ще извикам полиция.

— Няма да сляза! И ченгетата няма да ме стигнат тук!

Той подскочи на първия клон и тя съжали за предизвикателството, което му отправи. Бързо прецени възможностите си. Беше много по-лека, така че можеше да мине на клони, където той не би посмял.

— Ела де, ела и ме хвани — изпълзя на по-горен клон тя.

Той слезе от дървото и започна да я наблюдава. Момичето се поколеба и погледна през листата.

— Отказваш ли се?

— Не, но ти ще се откажеш само след миг.

— И защо? — С внезапно подозрение го запита Рейчъл.

— Катериш се по много старо дърво. Плюс климатичните условия тук, това прави много чупливи клоните. По един или друг начин, но след малко ще си долу… В ръцете ми.

— Така казваш ти, господин „Имам-Отговор-На-Всичко“. Аз съм лека и бърза, така, че мога да си стоя, колкото си искам тук.

— Опитай ей онзи клон там — предложи й Зак, злобно ухилен.

— С този номер не можеш да ме измамиш. Ще опитам на този. А докато си долу, ще ти кажа някои неща.

Рейчъл се изкашля и започна:

— Казах ли ти, че си възстар тесногръд професор, който целува страхотно, но който не може да познае истинските чувства, ако те го налегнат? — Тя подскочи на клона. — Е, басирам се, че…

В тихото гробище се чу силен трясък. Рейчъл смътно почувства, че с нея се случва нещо странно. Клонът, на който така здраво беше стъпила, изведнъж изчезна под краката й. Тя отчаяно сграбчи вейки и листа покрай себе си и с писък полетя надолу. От виковете й можеше да се събуди не само Франсиска, но и останалите скъпи покойници наоколо.

Удари се в нещо по-меко от земята, но достатъчно здраво, за да я разтърси цялата. Пред очите й се разхвърчаха искри и тя остана без дъх. Мина много време, преди да дойде на себе си.

— Жива съм — задъхано прошепна Рейчъл.

— Не за дълго — изръмжа Зак под нея.

— Точно като на филмите е. Виждам звезди.

— Не са звезди, глупаче. Това са светкавиците на камерите. Включила си ги, като падаше. Ще ти дам аз да разбереш!

— Невинна съм, нямаш право. И ще стоя тук, докато не чуеш истината.

— Аз ще ти кажа една истина! — Той се изправи до седнало положение и я махна от гърдите си. — Ти почти ме накара да повярвам. За известно време си помислих, че може би, да — може би, истината и верността съществуват.

— Наистина ги има! — протестираше Рейчъл срещу камерите.

— Вятър работа! В името на истината си се вмъкнала тук, така ли? А в името на верността си решила да помогнеш малко на Франсиска, като развалиш експериментите ми.

— Мадам го направи, и махни най-после тези камери!

— А ти й помагаше… — Той откачи някаква жица и светкавиците угаснаха.

— Аз тъкмо спирах Мадам, която се опитваше да провали опитите ти. Хектор от охраната ми се обади и каза, че я видял тук.

Той хвана здраво китките й.

— И защо ти е звънял?

— Защото е стар приятел. И когато дойдох тук, я видях на дървото да окачва някакъв магнит на тънък конец. — Тя заразглежда трескаво по земята. — Тук някъде е. Изглежда като кафяв паяк. Госпожата каза, че този магнит ще флуктуира твоя…

Зак я вдигна за колана на джинсите.

— Какво, какво ще направи? Какво става с вас, госпожице „Аз-Мога-Да-Те-Цитирам-Дума-По-Дума“?

— Тези способности не работят, когато става дума за електронни джунджурии. Зак?

— Какво пак?

— Може ли магнит да флуктуира твоите джунджурии?

— О, те вече са достатъчно флуктуирани, ако още не си забелязала.

— Знаеш, че нямам предвид това.

— Да, магнитът може да предизвика отклонение, което ще се регистрира на магнитометъра. Но дори и да намерим този магнит, това не доказва, че си се опитвала да я спреш.

Рейчъл въздъхна и заговори с разтреперан глас:

— Зак, Мадам не вярва във Франсиска. През цялото време се е преструвала. Затова реши да саботира експериментите ти… Нана ще бъде направо съкрушена.

Той глухо изруга.

— А ти си напълно сериозна за тези глупости с призрака, нали?

Тя кимна, сълзи напълниха очите й.

— Да, макар да започвам да мисля, че аз и Нана сме единствените, които вярват.

Той погали косата й.

— Изцапала си си лицето.

Тя прехапа устни.

— Старите дъбове са и много прашни. Какво ще стане сега? Ще извикаш ли полиция? Ще ходя ли в затвора?

— Ох, няма да ходиш. — Зак шумно изпъшка.

— Ами експериментите?

— Край с тях. И ти губиш!

— Не, не можеш да спираш точно сега! — Тя го сграбчи за ризата. — Прави, каквото искаш с мен. Но моля те, моля те, не спирай точно сега!

— Експериментите са компрометирани.

— Тогава ги откомпрометирай. Не си дал още никакъв шанс на Франсиска. Тя заслужава това, моля те, Зак!

Той затвори очи. Молбата й го караше да наруши етичните си принципи и норми. Но не само това, самият той можеше да се компрометира. Рейчъл интуитивно разбра, че молбата й отива твърде далече. Пусна ръката му и отстъпи. Зак отвори очи.

— Рейчъл?

— Карам те да нарушиш принципите си? Карам те да направиш нещо нередно. Аз съм същата като Мадам Зуфало, така ли?

— Не, не е вярно. — Категоричният му отговор изненада и самия него. — Ти не участваш в игрите на тази жена, нали?

— Не.

— Съгласна ли си да стоиш далече от ранчото, освен ако не си с мен?

— Да.

— И няма да пипаш нищо тук. Разбра ли?

— Да.

— И искам да ми обещаеш, че повече няма да имаш никакъв контакт с тази жена.

— Аз също имам принципи. Не искам да действам незаконно. Освен това, Франсиска няма нужда от външна помощ.

Той кимна.

— Добре. Ще опитам още веднъж.

— О, Зак, благодаря ти! — Тя се хвърли на шията му. — Благодаря ти, заради Франсиска. За мен това значи страшно много.

Той я прегърна. В златистокафявите му очи отново заблестя огъня на желанието. Рейчъл се сгуши в ръцете му. Устните му властно се притиснаха до нейните. После започна да докосва всеки сантиметър от лицето й.

— Толкова нежна — мърмореше Зак, а пръстите му си играеха с къдриците на косата й, — толкова крехка…

— Но не и лесно чуплива.

— Не, щом съм тук, за да те хвана. Все още ли ме мислиш за… Как го каза? Възстар тесногръд професор?

Рейчъл се засмя.

— Ни най-малко. По този въпрос не съм права. Но не греша по другия.

— Кой друг?

— Че умееш страхотно да целуваш.

Ръцете й се плъзнаха по гърба му и внезапно усети остра болка. Зак почувства лекото й отскачане.

— Какво има?

— Нищо.

— Не е нищо. — Взе дланите й и заоглежда тресчиците, забити в тях. — По дяволите! Затвори очи.

Рейчъл покорно се подчини, като подскачаше при всяка остра като убождане, болка. Когато и четвъртото трънче беше извадено, от очите й се стичаха сълзи.

— Готово — промърмори той и я прегърна много нежно. Целуна я по очите.

— Благодаря — прошепна тя.

— Няма защо. — Целуна я още веднъж и леко се отдръпна. — Какво е това? — Протегна ръка към медальона й, скрит под блузата. — Забелязах го още, когато падна от дървото.

— Това е… на Франсиска. Наследство ми е.

Той я пусна, като внимателно се вгледа в очите й.

— Много ценно наследство. Само диамантите струват цяло състояние.

— Не, не в това е стойността му — опита се да му обясни тя. — Поне не за нас. Виж, медальонът е магически. Ако вярваш във Франсиска, тя изпълнява най-съкровеното ти желание.

Зак грубо се изсмя.

— Да, правилно. — Той бутна верижката с пръст. — Продайте това и вашето най-съкровено желание ще се изпълни.

— Не, ти не разбираш.

— О, прекрасно разбирам. Ужасното си финансово състояние измислихте, за да събудите симпатия. Умно скроено. Ако с него не успеете да ме прогоните, надявахте се с романтика. Жалко, че всичко се оказа лъжа. И жалко, че ви хванах така скоро.

— Не е вярно! Никого не бих…

Той я спря, преди да може да отговори.

— Достатъчно, Рейчъл. Помни нашата уговорка. — Целуна я силно. — Едно честно предупреждение. Повече няма да позволя да ме излъжеш.

С тези думи Зак си тръгна.

 

 

— Тук е домът на великата Мадам Зуфало, медиум-екстраординер. В момента съм в контакт с духовете и не мога да разговарям по телефона. Оставете вашето съобщение и ще ви се обадя по-късно. При този Марс в ретроградна позиция и Сатурн в съвпад с Нептун, Венера не е видна, великата Мадам Зуфало си взима… ъ-ъх, ваканция за неопределено време. Когато планетарните условия се нормализират, ще ви се обадя. Оставете съобщението след сигнала. Б-и-и-п.

— Мадам? Рейчъл се обажда. Искам да си поговоря с вас, след като сте в ретроградна позиция.

Нана издърпа слушалката от ръката й.

— Мадам? Аз съм, Бюла. Рейчъл е малко разтревожена. Заради недоразумението между вас…

— Недоразумение? Няма такова нещо. Разбираме се чудесно. И заради записа искам да уточня, че не съм малко разтревожена. Разтревожена съм до небето! А пък Зак е разтревожен чак до другата галактика, където и вие ще се отправите, ако не дадете бързо обяснение. Мислех, че вярвате във Франсиска. Мислех…

Нана пак грабна слушалката.

— Мадам? Бюла е пак. Би трябвало да обясниш на Рейчъл какво си правила на дървото. Сигурна съм, че имаш разумно обяснение.

— Разумно? Да демагнетизираш реизоидния катмайстър е извън разума. Но най-важното е, че не вярвате във Франсиска и аз не ви вярвам. Не се приближавайте повече до нашата къща! — Тя се опита да хлопне слушалката, но Нана я грабна от ръката й в последния миг.

— Мадам? Бюла е. Всичко хубаво, скъпа, и се надявам скоро да се отретроградиш. Довиждане, ще се видим във вторник.

 

 

Зак се беше променил. Рейчъл стоеше до вратата на кулата с камбаните и го гледаше тъжно. Нямаше го романтичното му настроение, симпатията и разбирането. Нямаше я страстта. Честно казано, последната й липсваше най-много. Това беше само професор Кингстън — суров, недостижим учен.

— Ти наистина си направила дипзоидна блокировка, Ейвъри — промърмори Кърт.

Тя въздъхна. Така беше.

— Такава съм. Дипзоидна Ейвъри, на вашите услуги.

Той се мръщеше над електрическите връзки за камерите на кулата.

— Никога не съм ги виждал така сериозно повредени.

— Мадам Зуфало беше малко… ентусиазирана предишната нощ, когато Зак… Професор Кингстън я хвана… ни хвана.

Тя гледаше гърба на професора и сякаш се мъчеше да пробие дупка с погледа си.

— Откъде пък се лепна за тази Зуфало? — продължаваше Кърт.

— Тя се опитва да ни помогне да се свържем с Франсиска и да разберем фактите около моя медальон и желанията — отговори механично Рейчъл.

— Аха, знаеш ли, разбирам всяка дума, която ми казваш, но какво значи всичко това, е извън силите ми. В мен ли е грешката?

— Не. Често ми се случва. Свикнала съм.

— Какво им става на тези връзки? — раздразнено възкликна Зак и измъкна един кабел. — Това е трети повреден. Сватбата започва след по-малко от час и трябва да бързаме. Направи ми услуга и намери някакъв друг. — Говореше, без да се обръща.

— Не мога — обади се Рейчъл извинително. — Искам да кажа, да намеря кабел.

— Какво значи това? — Той погледна през рамото си. — Просто иди ей там и вземи един от кутията.

— Ти каза: „Не пипай нищо в ранчото или ще те изхвърля!“. Край на цитата.

Той се изправи и въздъхна.

— Добре, аз ще взема кабела. Стой настрана. — Отиде до кутията и започна да рови из нея. — Просто е нелепо. Половината ни апаратура е извън строя. Вчера всичко работеше отлично. А сега сме…

— Обкръжени, объркани, обсадени и обезпокоени?

За пръв път този ден професорът се засмя.

— Нещо такова. Това забавлява ли те?

— Нещо такова. Мисля, че Франсиска си отмъщава. Винаги е изкарвала от строя разни уреди. Да изгасва светлините й е любимото занимание. Вероятно се е прехвърлила на апаратурата. Може би си мисли, че всички тези машинарии не са от къщата й.

— Или, може би, електроинсталацията на ранчото е остаряла.

— Ти го казваш. Не бих разчитала на апаратура, която се скапва всеки момент. Х-м… Зак? Можем ли да поговорим за снощи?

Зак започна усилено да рови нещо сред жиците, сетне седна на петите си и я прониза с поглед.

— Няма нищо за говорене.

— Не, има. Ти видя медальона и реши, че финансовите ни проблеми са преувеличени. Искам да поговорим за това.

— Грешиш. Разбрах, че такива проблеми не съществуват. Не съм специалист, но се обзалагам, че това колие струва много пари.

— Да, ако Нана иска да го продаде. А тя не иска.

— Защо?

Рейчъл коленичи до него.

— Опитах се да ти обясня още снощи. Медальонът е минавал от поколение на поколение във фамилията ни. За нас ценността му не е в рубините и диамантите, а в желанията, които изпълнява. Ние вярваме в него. Затова никога няма да го продадем.

— Добре. Засега приемам обяснението ти. Искам само да те предупредя, че вървиш по много тънък лед с тази история.

— Разбирам… — Зак повече не й вярваше. — Да сключим временно примирие. Ще ме разведеш ли из ранчото? Искам да видя какво сте приготвили за сватбата.

Той кимна и й помогна да се изправи.

— Добре. Последвай ме.

Излязоха навън. Дворът беше украсен с огромни кошници цветя — бегонии и петунии украсяваха каменната пътека и заслепяваха очите с ярки цветове.

— Красиво е! Винаги съм мечтала да се омъжа тук — прошепна Рейчъл.

— Ще ти отива — тихо отговори Зак. — Ще носиш онзи испански гребен на баба си и такова дантелено нещо в косата си.

— Пейнета и мантия.

— Да. И старинна рокля с много волани и шлейф.

Ръката му леко докосна косата й. Тя го гледаше като омагьосана. В очите му прочете страст и желание, същите като предишната вечер, когато я целуваше.

— Нана е носила такава дреха. — Рейчъл поднесе устните си към неговите, отгатвайки намерението му.

— Десет минути до проверката — изкрещя Кърт от прозореца на трапезарията. — Ей, какво правите там?

Зак я пусна.

— Да, какво, за бога, правя аз?

Тя отново видя неговото превъплъщение. Отново пред нея се изправи строгият професор. Сега и тя трябваше да се промени. Да се преструва, че не я интересува. Всъщност, я интересуваше твърде, твърде много.

— Целуването е грешка — измърмори Зак.

— Случват се грешки, никой не е съвършен.

— Е, добре, нека се справим с тази малка грешка.

Той я сграбчи през кръста и я стисна в здрава прегръдка, която я остави без дъх. Тя се облегна на гърдите му.

— Каза нищо да не пипам, за да не предизвикам прекъсване на контакта — едва успя да прошушне Рейчъл.

— Няма проблем. Ти само стой така. Пипането остави на мен.

Той я целува дълго и страстно. Накрая вдигна глава.

— И това е грешка. Трябва да стоиш на разстояние от мен.

— Знам, знам. Използвам женските си прелести, за да ти влияя. Аз съм безсрамна. Защо не ме целунеш още веднъж? По-късно ще застанем на професионално разстояние един от друг.

— Не, сватбата започва след десет минути, а имаме още работа.

— Ти си много твърдоглав и упорит човек, професоре! — Тя го бутна по рамото. — Добре, покажи ми устройствата.

Зак я пусна, но ръката му остана на кръста й. Посочи към дърветата в дъното на двора.

— Сложили сме камери във всеки ъгъл. Ще се включат с дистанционно управление. Можем да наблюдаваме всичко отвътре, без да смущаваме церемонията. Освен това ще запишем на лента целия ритуал, за да проверим за някакви необичайни звуци и ефекти.

— Искаш да кажеш, че цялата ти апаратура е тук? Ами ако Франсиска се появи вътре?

— И там всичко е покрито. Само на гробището няма нищо.

— Това означава, че тя ще бъде именно там — мрачно предсказа Рейчъл.

— Като гледам какъв късмет имаме до сега, не бих се учудил. Ако имах още апаратура, щях да покрия всеки сантиметър. Това ни са възможностите. — Той погледна през рамото си и леко я побутна. — Да започваме работа. Гостите пристигат. Ще чакаме в трапезарията и ще наблюдаваме мониторите.

За най-голямо нейно разочарование следващият половин час протече без инциденти. Точно когато булката стъпи на пътеката, светлините на ранчото започнаха да мигат.

— Франсиска! — прошепна Рейчъл.

— Захранването изключи! Трябва допълнителна енергия — развика се Кърт. — Камерите ще работят още десет минути, но термографът и магнитометърът спират!

— Това е невъзможно! — Зак се втурна към апаратите. Извади малка светкавица от джоба си. — Не може да бъде! Кърт, включи генератора. Трябва ми енергия, бързо!

Лампите трептяха, а камбаните започнаха оглушително да бият. Внезапно камерите засвяткаха, като осветиха цялата стая и пътя до камбанарията.

— Нещо е включило камерите! — развика се Рейчъл.

— Какво става със сватбата?

Тя изтича към прозореца и надникна навън.

— Церемонията върви нормално. Мисля, че не забелязват нищо.

— А там камерите работят ли?

Момичето се взря в дъното на двора.

— Червената светлинка мига. Значи са включени?

— Да. — Зак се обърна към Кърт. — Какво става с генератора?

— Не работи. Нищо не разбирам.

Лампите примигаха още веднъж, а камбаните продължиха да бият. Някакво силно тупване ги стресна.

— Ей, какво е това?

— Внимавай! — изкрещя Зак, повали я на земята и я покри с тялото си.

Навсякъде около тях започнаха да експлодират топки светлина. Едно блестящо кълбо се завъртя из цялата стая, камерите следяха движението му.

После всичко утихна. След минута електрозахранването отново се включи.