Дей Леклеър
Семейният призрак (4)

Трета глава

— Това беше нечестен номер! — изкънтя гласът й в микрофона.

Професорът не изглеждаше смутен от нейната намеса. Вероятно я очакваше. Или направо я бе провокирал?

— Не сте права! — остро отговори той. — Няма нужда да лъжа, това са просто оптически трикове.

— Нито пък аз! Доколкото разбрах, вие сте тук, за да проведете научни експерименти. Този малък фокус такъв експеримент ли беше? — посочи оскъдно облечената актриса Рейчъл.

— Да. За миг хората повярваха, че са видели призрак. Току-що доказах колко лесно фактите могат да се объркат.

Чуха се възгласи на одобрение.

— Знам, че сте учен, професоре. Но за мен е ясно, както и за всички останали, че вие сте предрешили изхода от вашите експерименти.

— Ни най-малко.

— Вярвате ли в духове?

— Не! — Силен, решителен отговор.

— Така че тайнствените светлини и камбани имат друго обяснение?

Явно не му харесваше да го притискат в ъгъла. В погледа му проблесна отмъстителна искра.

— Да. Надявам се да намеря отговора на тази загадка.

— Кажете, професоре, всички учени ли са така пристрастни? Всички ли решават предварително какъв трябва да бъде резултатът от експериментите им? — Тя почти спечели част от публиката. — Ако е така, как да повярваме във вашите заключения? Субективизмът ви би повлиял на окончателното решение.

— Добре го каза! — обади се някой.

— Накъде биеш? — прошушна й Зак в ухото.

— На никъде! — яростно изсъска Рейчъл. — Искам да дам равен шанс на Франсиска. Нещо, което ти очевидно не желаеш. — После се обърна отново към тълпата: — Имам намерение лично да се уверя, че тези опити се провеждат стриктно.

— И как предлагате да стане това? — прекъсна я професорът.

Рейчъл продължи, обърната към публиката:

— Ще следвам професора навсякъде, за да се уверя, че не върши измами.

Хората одобрително заръкопляскаха и фотоапаратите засвяткаха. Тя погледна към Зак. Изглеждаше страшно ядосан и се готвеше отново да говори. Ако стореше това, щеше да провали впечатлението от нейното изказване.

Рейчъл грабна микрофона и бързо извика:

— Благодаря за интереса! Ще ви държим в течение. — Издърпа кабела от контакта. Така… Уредбата бе извън строя. Тълпата започна да се разотива.

Зак яростно избухна:

— Няма да те допусна до моите експерименти!

— Но ти се ангажира…

— Никога нищо не съм обещавал…

— Великолепно, професор Кингстън! — прекъсна го един телевизионен репортер. — Вашият сблъсък ще стане хит на новините в пет часа. По този начин ще бъдат избегнати всякакви съмнения относно етичното ви поведение по време на експериментите. Взаимно ще се наблюдавате.

— Междувременно да уточним правилата — сграбчи я Зак за лакътя и я изтегли настрани.

— Правилата ли? Добра идея… — повтори Рейчъл в желанието си да разпръсне тъмните облаци в очите му.

— Радвам се, че приемаш, тъй като ме е грижа за репутацията ми. Не бих искал някаква си набедена актриса с големи невинни очи да ме компрометира.

— Но аз наистина имам големи очи и съм невинна — запротестира Рейчъл.

— Тогава го докажи! Дай ми копие от твоя ръкопис за Франсиска и копие от всички стари документи. Държа да проверя автентичността на дневниците й.

— Как разбра за тях?

— Служителите в ранчото ми споменаха.

— О, колко предвидливо от тяхна страна! — Тя се колебаеше. — Тези дневници са специални… лични. — Не й се искаше да ги излага на безжалостната му щателна проверка.

— Защо не искаш да ми ги предоставиш? Ако си толкова сигурна, че твоят призрак съществува, не би трябвало да се страхуваш. В противен случай, ще излезе, че наистина си измамница.

— Не съм! Е, добре. Обаче ще работиш с нотариално заверени копия, тъй като оригиналите са на испански и хартията е станала чуплива с годините.

— Разбрах. Да вървим.

— Сега?!

— Сега е най-удобно.

— Не мога днес. Имам работа.

— Тогава утре — настоя той.

Не й харесваше настойчивостта му. Направи всичко да защити Франсиска. Този човек е враг и иска да съсипе нейния призрак, книгата и целия й живот. Тогава защо така бързо се поддаде на привидно леката му иронична усмивка?

Зак кротко стоеше пред нея, вдигнал вежди.

— Е? Каква е присъдата?

Очите му бяха станали примамливо зелено-кафяви. Злобата отпреди няколко минути бе изчезнала. Рейчъл стисна устни и се опита да не забелязва този факт.

— Н-не съм сигурна — призна накрая тя. — Изглежда не съзнаваш сериозността на положението. Отнасяш се към призрака някак… лековато.

— Грешиш! Напълно сериозен съм — намръщи се той.

— Това не е игра. Ще… обещаеш ли, че ще бъдеш честен и коректен?

Зак дълбоко въздъхна.

— Знаеш ли, ти си първият човек, който ме е молил за честно отношение. Повечето от хората, с които съм имал работа, предявяват цял списък от изисквания, но никога такова.

— Моля те! Важно е за мен.

Той хвана брадичката й и се взря в лицето й.

— Това ли наистина е твоето желание? И няма да поставяш някакви специални условия? Няма да ме обвиниш, когато всичко свърши и Франсиска не се появи никога повече?

— Никакви специални условия и никакви съвети! — Лицето й просветна от облекчение.

Той я задържаха малко по-дълго от необходимото и сетне леко отпусна ръка.

— А после?

— После — какво? Нищо. Всичко остава за твоя сметка.

За пръв път в очите му се появи съмнение. Думите му прозвучаха някак замислено:

— Почти съм сигурен, че няма да стане това, което очакваш. Надявам се да не бъдеш съвсем разочарована от резултатите.

Тя го потупа окуражително по ръката.

— Внимателно, професоре! Започваш да свикваш, че съм невинна. Не помниш ли, доскоро ме наричаше измамница? Измамниците не могат да разочароват, след като веднъж е станало известно какви са…

— Правилно. Всяко допускане трябва да се провери. Значи си съгласна. Ще се видим утре и ще ми покажеш ръкописа си, дневниците и всичко, което е от значение по случая.

— Съгласна. Утре в десет.

— Добре, дай ми адреса си.

Рейчъл откъсна лист и надраска адреса. Зак го пъхна в джоба си и бързо се отдалечи. Тя остана загледана след него. Какво я очакваше? Неприятности. Да се разхождат из къщата заедно, да работят един до друг… Въздъхна измъчено. Твърде трудно ще е… Само да можеше да го харесва по-малко.

 

 

Рейчъл лежеше в леглото с оръфаното си тефтерче в ръка и изгризан молив в другата. Наоколо беше побеляло от смачкани листове. Най-накрая прочете окончателния вариант на статийката си и доволно кимна. Край на първия репортаж за господин Харпър. Представи си я отпечатана на първа страница на вестника и собственото си име отдолу. Харесваше се в тази роля. Беше опитала различни работи, но тази й допадаше най-много. Рейчъл Ейвъри, водещ рубрика репортер. Добре звучи! Също така добре ще изглежда заключителният й репортаж: „Зак Кингстън моли за милост! Тя беше права, а той грешеше“. Не, това е много дълго. По-добре е: „Зак Кингстън разобличен от самия призрак“. Да, това е много по-добре.

 

 

На следващата сутрин Рейчъл закъсня. Зак чакаше пред къщата под сянката на едно евкалиптово дърво. Беше се излегнал най-спокойно на моравата. Тя се намръщи. Присъствието му тук й носеше само неприятности.

— Не си беше вкъщи, когато пристигнах и реших да те почакам тук. Не изглеждаш много щастлива.

Рейчъл прекоси моравата, като се изкушаваше да го цапне по носа. Животът й толкова се бе объркал заради него.

— А според теб не би ли трябвало да бъда нещастна, след като току-що ме уволниха от ранчото?

Той се надигна.

— Уволнена? Иначе казано, изхвърлиха те?

— „Изхвърлиха“ е твърде силно казано. Временно отстранена.

— Е, така е по-добре — погледна я съчувствено той.

— Ти ли го казваш? Всичко е заради теб. Ако не се беше появил, нямаше да съм в такова положение сега.

Той се изправи.

— Да, знам. Не се мръщи, моля те.

Рейчъл се отдръпна и разтегна устни в изкуствена усмивка.

— Мръщя се само когато ме уволнят отнякъде.

— Често ли ти се е случвало?

— Кое? Да ме уволняват, временно да ме отстраняват или да се мръщя?

Той вдигна рамене.

— Избери си. Едно от първите две.

Въпросът му беше неделикатен. Предпочете да не му дава сведение за многобройните опити да започне работа, които винаги завършваха с неуспех. Затова предпочете да мине в настъпление.

— Казах ли ти, че ти си виновен за това?

Видя как погледът му се развесели. Вече познаваше това изражение. Беше същото, като на Снийктийф, преди да се нахвърли върху някое беззащитно врабче.

— Да се отговаря на въпроса с въпрос е лош навик — поучително започна той. — Спазвай реда. Първо отговорът на въпроса. Да, спомена вече, че съм виновен. Не мислиш ли, че реакцията им е разбираема при тези обстоятелства?

— Отговор: не. Въпрос: Няма ли да си заминеш оттук?

— Това не е въпрос, а заповед.

— Както и да е, върви си!

Зак се облегна на дървото.

— Не мога да си тръгна. Вече се споразумяхме. Ти ще ми покажеш дневника на Франсиска Ариста и ще наблюдаваш експериментите ми. Съжалявам, че са решили така, но това е единственото разумно решение.

— Разумно? Как можеш да… — Едно ужасно подозрение се появи в главата й. — Наистина заради теб са ме изритали!

— Да, заради мен.

Рейчъл започна да се задушава от ярост.

— Как можа? Как изобщо посмя? Аз имам нужда от тази работа!

— Интереси! Конфликтът…

— Интереси, как не! Къде тук е конфликтът? Аз съм права, а ти грешиш!

Той отново се подсмихна.

— Това ти го казваш. Но докато научно не установим истината, твоята работа в ранчото, когато провеждам експериментите си, може да доведе до куп усложнения. Ти би могла да объркаш резултатите.

— Май че мога първо да объркам зъбите в устата ти — размаха юмруци Рейчъл. — Не разбираш, че освен нуждата от пари, ранчото е било дом на фамилията ми. Баба ми е живяла там като дете, също както и Франсиска. Знам всяко кътче тук. Обичам къщата и съм най-добрият гид за туристите. Това няма ли значение за теб?

— Но ти си отстранена само временно. Щом случаят приключи…

— Аз ще бъда изхвърлена. Това не го взе предвид, когато отправи така наречената си „молба“, нали?

— Не разбирам. Защо да те изхвърлят?

— Защото един служител… Ще цитирам точно: „Един служител, който има връзка с развенчан призрак, не е подходящ за работата. Ако професор Кингстън докаже, че Франсиска не съществува, хората ще ни заподозрат, че плащаме заплата на измамница. Не можем да си позволим антиреклама“. Край на цитата.

— Съжалявам, аз…

— Ти съжаляваш? Ако наистина беше така, щеше да си вземеш електронния маг и да изчезнеш. Имам нужда от тази работа. Трябва да плащам сметките. Аз издържам баба си.

Зак стисна устни.

— Осъзнавам, че си в затруднено положение, но не мога да напусна. Вече съм обвързан.

— Не биваше да се обвързваш…

— Значи ли това, че се отказваш от споразумението?

Рейчъл го гледаше безпомощно. Вече нищо не можеше да направи!

— Вземаш храната от устата на честно работещи хора!

Зак се приближи.

— Ти искаш да се върнеш на работа, аз искам да разбера дали твоят призрак наистина съществува. Колкото по-бързо стане това, толкова по-добре. Нека да работим заедно, така че скоро да се върнем към своите си дела.

— С какво право идваш тук и съсипваш целия ми живот?

От лицето му изчезна всяка следа от съчувствие.

— Ти реши да напишеш книга и да печелиш пари от твоя призрак. Това ми дава право да проверя дали говориш истината!

— О, по дяволите!

— Ще ми сътрудничиш ли?

Тя се загледа в земята. Прав беше. Каквото станало, станало. Единственият начин да се измъкне от тази бъркотия бе, като довършат започнатото.

— Добре. Но искам някакъв срок. Ако не разобличиш моя дух до Хелоуин, ще обявиш своето поражение и ще си тръгнеш.

— Съгласен съм.

— В такъв случай по-добре е да влезем и да се запознаеш с Нана. От десет минути вече наднича през прозореца и ако не влезем скоро, ще припадне от любопитство.

— Разбира се. Да вървим.

Рейчъл го придружи до входа и отвори предната врата. Снийктийф лежеше на прага и препречваше пътя. Ако искаха да се доберат до Нана, трябваше да запознае Зак с нейния космат бодигард.

— Зак Кингстън, нашият котарак, Снийктийф. Той наскоро ни осинови.

— Това е котка? Сигурна ли си? — Зак надникна през рамото й.

Рейчъл погледна към Снийк. Котаракът я гледаше със студен немигащ кривоглед поглед.

— Напълно.

— Но той няма опашка! Котките имат опашка.

— Нашата няма, отхапана е.

— Има само едно ухо!

— Ш-ш-т! Още не съм му казала това.

— Котките имат мустачки…

— И той има.

— Но… Но това не са мустачки. Това е огромен мустак! Не знам какво е, но не е обикновена котка. Убеден съм.

Точно в този момент Снийктийф скочи и нададе пронизителен вой. Зак стратегически се отдръпна от прага. Котаракът се изгърби, засъска яростно, като се мъчеше да фиксира кривогледия си поглед върху някакъв обект зад тях. Рейчъл се обърна.

Едно ниско кръгло човече, облечено в лошо скроен костюм, ситнеше по пътеката. До гърдите си стискаше куфарче.

— Госпожа Уитейкър?

Рейчъл се намръщи и като се опитваше да съска като Снийктийф, рязко отговори:

— Не!

— А госпожата вътре ли е?

— Не. Вървете си!

Зак се приближи. Сложи ръка на рамото й и леко я притисна към себе си. Тя изпита някакво чувство на абсурдна благодарност, че бе с нея.

Човечето спря, очевидно ширината на раменете и заплашителната поза на Зак бяха прекалено много за него.

— Не може винаги да ме връщате, госпожице. Все някога госпожа Уитейкър ще трябва да говори с мен. Тя дължи на фирмата ни много пари.

Неочаквано почувствала се защитена, Рейчъл се опълчи срещу него.

— Ако не беше станал инцидентът с Нана, нямаше да ви дължим и петаче! Освен това, ние правим вноски.

— Правите, по пет долара на месец. Това означава… — Той размаха някакви хартии, изписани с колони от цифри. — … че ще изплатите дълга си в две хиляди сто и четвърта година.

— Е, значи ще ви бъде платено тогава. А сега, след като изяснихме нещата, си вървете.

Мъжът погледна с неудобство към Зак.

— Ще я изправим пред съда. Ще наложат ипотека на къщата. Ако не започнат да плащат редовно, ще изгубят и нея.

Рейчъл се нахвърли върху него.

— Искате да влачите бедна стара жена пред съда? Ще й откраднете дома? Ще го продадете и ще я изхвърлите на улицата, така ли? Ах, ти нещастен… — Тя се опита да се изплъзне от ръцете на Зак, та се наложи той да я хване здраво през кръста. Момичето размахваше юмруци срещу дребното човече. — Ела по-близо, двуличен мошеник, ела да видиш какво ще ти се случи!

— По-добре е да си тръгнете — обърна се Зак към банковия служител.

В този момент Снийктийф изхвърча от къщата, впи нокти в глезена на служителя и влетя отново вътре. Той се наведе към съдрания крачол на панталона си.

— Ще ви съдя!

— Добре, на драго сърце! Направи го! — беснееше Рейчъл в ръцете на Зак.

— С най-голямо удоволствие — озъби се насреща й човечето, врътна се и изчезна през портата.

Зак въздъхна.

— Още от вчера го подозирах. Днес вече съм убеден. Ти си най-упоритата, твърдоглава и неразбрана жена, с която съм имал нещастието да се сблъскам.

— Благодаря. Значи ли това, че се отказваш? — В гласа й прозвуча надежда.

— Това значи, че според мен си инат като магаре. Но това не означава, че се отказвам.

— По дяволите!

— И аз казвам същото! — Той я пусна.

Рейчъл опъна полата си и вече малко по-спокойна, посочи вратата.

— Да влезем ли?

Зак отново съзря котарака.

— Моля, първо дамите.

Нана седеше в инвалидната си количка до прозореца, който гледаше към предната част на къщата. Беше се постарала да изглежда възможно най-добре. Малко лек руж на бузите и лека пудра подчертаваха деликатните й черти. Върху бялата си коса беше поставила кокетна черна дантела, закачена с испански гребен. На ушите й висяха обеците на Франсиска.

— Нана, това е професор Зак Кингстън. Дошъл е да проучи дневника на Франсиска. Зак, това е баба ми, Бюла Уитейкър.

— Професоре, удоволствие е за мен да се срещна с човек, който най-накрая ще докаже съществуването на скъпата ни Франсиска — отговори Нана с дяволита усмивка и му подаде ръка.