Дей Леклеър
Семейният призрак (8)

Седма глава

Рейчъл се хвърли на шията на Зак.

— Чудесно, нали е прекрасно! Знаех си, че Франсиска няма да ни подведе. Толкова се вълнувам, а ти? Сега вече ще повярваш, че съществува!

— Да, прекрасно е, и аз се вълнувам, но…

— Да се обадим на Нана и да й кажем. Не, не, да звъним на вестниците. Не, не, по-добре на издателя ми. Да се обадим на целия свят и да им съобщим.

Той освободи ръцете й.

— Успокой се. Първо да проверим данните.

— Какво ще проверяваш! Всичко показва, че Франсиска беше тук! Изпрати ни даже тези смешни топки светлина.

— Това е едното обяснение.

Тя го изгледа подозрително и ентусиазмът й се изпари.

— Какво искаш да кажеш, има ли и друго?

— Тъкмо затова е цялата апаратура тук. Ще проверим лентите и филмите, преди да направим заключение.

Рейчъл се дръпна от ръцете му и го изгледа с укор.

— Заключение! Няма да се доверите на Франсиска, нали? Каквото и обяснение да дадете, няма да бъде вярно. Знаеш, че беше тя. Сега ще кажеш, че е било времето, скъсана жица, масова истерия… или радиоактивни изотопи в мозъците ни.

Зак се засмя.

— Благодаря за предложенията, но точно това не можем да допуснем. — После се обърна към Кърт. — Искам писмено да опишеш какво си видял. Събери и докладвай данните. Извикай хората от електрическата компания и провери бушоните лично.

— Защо правите всичко това? — Рейчъл го хвана за ръката.

— Такава ми е работата. Трябва да проверя всяка научна възможност, да съпоставя фактите. Не мога да правя заключения без обосновка.

— Аз пък мога. Лесно е, ако искаш, опитай.

Изразът на лицето му се смекчи.

— Рейчъл, не казвам, че не беше Франсиска. Само твърдя, че не мога да оформя разумно мнение, без да съм изследвал всички вероятности.

— Кой ти гледа разума? И кой има нужда от мнението ти? Или вярваш, или не.

— Знаеш какво мисля по този въпрос — отбеляза той хладно. — Интересно, че това се случи толкова скоро след визитата на Мадам Зуфало. Може и да е някой от нейните малки трикове.

Рейчъл трябваше да признае пред себе си, че Зак беше прав. Ако иска да спечели, всичко трябва да е честно и почтено.

— Разбирам. Не ми харесва това, но го приемам.

— Добре. А сега, искаш ли да помогнеш?

— Като седя в ъгъла и не пипам нищо, нали?

— Не, седни и запиши всичко, което си видяла. Най-малко един час ще ни трябва да проверим апаратите.

Точно един час по-късно Рейчъл му подаде своя доклад.

— Заповядай. Ще го дам на господин Харпър, защото и без това ме гони за нова статия, но ти можеш да го прочетеш пръв.

— Благодаря. — Той взе тефтерчето й и хвърли поглед върху написаното. Смръщи вежди и започна да го чете още веднъж по-внимателно. — Така ли ще го дадеш на шефа си?

— Да. — Тя надникна през рамото му. — Защо, правописни грешки ли има?

Зак се колебаеше.

— Стилът е малко по-различен от това, което се пише във вестниците.

— Е, да, защото редакторът обича да редактира. Обикновено задрасква най-хубавото. — Рейчъл почука с молив по тефтерчето. — Виж тази част: „Стъписващо удивление и шок изпълни техните глави, когато Франсиска изключи електричеството, като изпрати топки светлина и започна весело да ги гони из трапезарията“.

— Забелязах това изречение.

— Благодаря — светна доволна тя. — Аз също го харесвам. Само че, когато излезе вестникът, вероятно ще бъде написано: „Гостите на днешната сватба станаха свидетели на малка повреда в електрозахранването.“

— Всичките ти репортажи ли са такива?

— Да, до момента, в който шефът не ги пипне. После започват да приличат на вестникарски новини.

— Знаеш ли, още не съм видял ръкописа ти…

— Да, но моят издател…

— Помня. — Зак внимателно подбираше думите си. — Разбирам резервите му. Но след като вече се познаваме добре…

— Всъщност, защо не? — Какво можеше да й навреди? Професорът вече знаеше съдържанието му. — Искаш ли аз да ти го дам, а ти да ми покажеш лентите и снимките. Да направим честна размяна.

— Добре. — Все още се мръщеше за нещо. Хвърли последен поглед върху тефтера и каза: — Донеси и копие от описанието си. Кърт и аз ще сме готови около осем. Удобно ли ти е?

— Ще оставя Ана с Нана, докато ме няма. И не се мръщи. Ще държа ръката ти на следващата пресконференция.

Рейчъл грабна чантата си, издебна един миг, когато никой не гледаше, целуна го по бузата и излезе от стаята.

 

 

Същата вечер в осем тя слезе от автобуса пред вилата на Зак. Най-сетне! Това бе моментът, за който бе мечтала. Този път ще се даде окончателно доказателство за съществуването на Франсиска. Тогава защо беше този страх? Ами ако Зак пак намери някакво обяснение — нещо неразумно, нелепо, абсурдно и възмутително, като например, някакъв… научен факт… Ако отново отрече всичко?

Тя стисна медальона. „С много вяра и мисъл за съкровеното желание.“ После почука.

Зак отвори и Рейчъл се стъписа от спокойното му сериозно изражение. Най-много от всичко й се искаше да се хвърли на шията му, да затворят вратата и да останат само двамата. Но все още се налагаше да спазват професионалните отношения.

— Здравей. Идвам по работа. — Усмивката й искаше да каже: „От нищо на този свят не ми пука“.

— Здравей. Работата те чака.

— Донесох ръкописа си.

— Благодаря за доверието. — Взе папката и я поведе към дневната. — Видеото е готово. Проявих филма. Ще сравним записите, снимките и всичко, каквото имаме. Кърт провери инсталацията. Ще обсъждаме, докато наблюдаваме материала.

— Още ли не си го видял? — Тя се настани удобно на дивана.

— Не, исках да си тук, за да потвърдим двамата това, което виждаме.

— Нямам търпение. Къде е Кърт? Ще дойде ли?

— Не, тази вечер ще е по-добре да бъде сам.

Изведнъж Рейчъл се почувства неудобно.

— С какво да започнем?

— С филма от сватбата. Разпитах гостите. Никой не е забелязал нищо необикновено, освен че са чули камбаните. Все пак на лентите може да е останало нещо. — Той отвори една кутия и извади четири касети. — Отбелязах всяка според разположението на камерата в двора.

Постави първата във видеото и натисна копчето. На екрана не се появи нищо. Рейчъл се намръщи.

— Странно, би трябвало да даде картина.

— Ще пусна на бързи обороти.

Отново нищо не се получи. Момичето се обърка.

— Нищо не разбирам. Камерата беше включена, видях червена светлина.

— Да, но нищо не е записала. Да видим другите.

След петнайсет минути резултатът беше нулев.

— Всички ленти от двора са празни. Много странно.

— Изобщо не е странно. — Рейчъл доволно щракна с пръсти. — Франсиска си прави малка шега.

— Откажи се, скъпа. Празните ленти не са никакво доказателство. Сега да видим филмите, заснети вътре. Всъщност там наблюдавахме явленията.

Той сложи други касети и включи. Картината се появи веднага, в ъгъла на екрана се отбеляза датата и точния час.

— Това е окуражително. Какво имаме тук? Десет часа и всичко върви добре. — Зак седна и започна бързо да пише в един бележник. — Вземи дистанционното управление и натискай стоп, когато ти кажа. Доколкото си спомням тук електричеството спря.

В този момент светлините на видеото трепнаха и угаснаха. Макар че картината потъмня, слънчевата светлина от прозореца осветяваше трапезарията. На екрана се появи Рейчъл. Тя прошепна: „Франсиска“. Последваха кадрите до момента, в който Зак каза на Кърт да включи генератора.

— Стоп! Колко е часът?

— Десет и две минути.

— Добре. Електричеството спря, затова термографът престана да работи. — Той записваше бързо информацията в тефтерчето си.

— Ами магнито-не-знам-си-какво? Каза, че батериите му работят.

— Магнитометър. Права си, би трябвало да е така. Само че Кърт го извади и тъкмо тогава проверяваше веригата. Очевидно е съвпадение.

— И ти вярваш в съвпадения? Не звучи много научно.

— Не, но в този случай явно това е станало. Вероятно в цялото вълнение той го е изключил.

— Изключил? — В гласа й прозвуча убийствена ирония. — И двете с Франсиска ти се смеем.

— Ваша работа. Но това са фактите. Така, сега няма електричество, термографът и магнитометърът не работят. Пусни записа.

На екрана се появи десет и пет. Светлините замигаха, камбаните забиха и камерите засвяткаха.

— Спри тук! Видя ли? Светлините се появиха, камбаните забиха и след това камерите засвяткаха. Много интересна последователност. Да продължим.

Последва епизодът с Рейчъл, която гледа през прозореца и вижда червената лампа.

— Спри записа. Логично е камерите отвън да работят. Включени са преди угасването на тока и имат допълнително захранване с батерии.

— Тогава защо не са записали нищо? Какво ти е обяснението този път?

— Некачествена връзка. Басирам се на всичките си пари, че това е причината.

— А защо видях червена светлина?

— Признавам, тук ме хващаш натясно. Кърт трябва да провери. Пусни по-нататък.

На видеото се видяха Зак и Кърт, който каза, че генераторът не работи.

— Обясни ми това! — прекъсна го Рейчъл.

— Кърт е забравил да го зареди.

— Страхотно убедително!

Светлините пак замигаха и камбаните продължиха да бият. Чу се силното тупване. Десет часа и девет минути. На екрана Рейчъл се извърна към камерата и извика: „Какво е това?“ Зак се хвърли върху нея, като я закри с тялото си. Ярки светлини блеснаха, после всичко угасна.

— Точно десет минути. — Той погледна часовника си. — Съвпада с времето, за което камерите разполагат с допълнителна енергия. — Зак внимателно започна да следи данните си. — Електричеството идва два пъти. Всеки път камбаните зазвъняват. След това блясват светлинните кълба и се появява бялата светлина. Което значи… Ще трябва да погледнем лентата от камбанарията, за да сме сигурни.

— В какво? За какво говориш?

Той сложи ръка на рамото й.

— Успокой се. Формулирах хипотеза за обяснение на последователността от събития. — Взе друга касета и отново пусна видеото. — Това е камерата на стъпалата към кулата. Исках в кадъра да влязат както въжетата за биене на камбаните, така и автоматичния механизъм за включване. Програмиран е да бие камбаните в определени часове.

— Знам. Това много ни улеснява. И какво от това?

— Наблюдавай филма и ще видиш.

Зак се настани до нея.

— Десет часа. Захранването спира… сега… и идва отново точно в десет и пет за около три секунди. Следи внимателно часовника. Ако моята теория е правилна… Ето! Видя ли?

— Часовникът се обърна на дванайсет часа, когато токът дойде. И какво?

— Това е всичко. Часовникът е дигитален. Когато електричеството се изключи и отново се включи, броячът се връща на дванайсет часа и започва оттам.

— Знам, и трябва да пренагласяваме това проклето нещо отново. Какво общо има…

— Камбаните, скъпа. Те са програмирани да бият в дванайсет часа. Когато броячът се връща на дванайсет, те забиват отново.

— Ами камерите? Нещо трябва да ги е включило?

— Да. Имахме три секунди енергия, докато работех с апаратурата, а Кърт се занимаваше с генератора. Движенията ни активираха детекторите, които от своя страна включиха камерите. — Той извади купчина снимки. — Ето, виж.

Действително, фотографиите показаха последователните движения на Зак и Кърт през стаята около машините.

— Ами светлинните кълба?

— Токов удар. Ще ти покажа. — Отново пусна филма. — Десет и девет минути. Светлините отново затрептяват. Наблюдавай лампата в ъгъла на екрана, виж колко ярка става. Сега… Крушката блесва. Секунда след това се появи голямата топка. Ще го пусна на бавен кадър.

След няколко повтаряния тя трябваше да признае, че действително ярката светлина идва от избухналата лампа.

— Това е — решително се обърна Зак. — Имаше кратко изключване на електричеството. Когато отново се подаде енергия, броячът се включи на дванайсет часа и камбаните отново забиха. Последва токов удар, от който експлодираха крушките и се видяха ярките светлинни топки. Рационални, логични обяснения. — Той започна да събира снимките, разхвърляни по дивана. — Трябва да проверя външните камери, но предполагам, че няма да има проблем. Кърт трябва да прегледа…

— Сигурна съм… че и той ще намери разумно обяснение — прошепна Рейчъл отчаяно.

Зак остави снимките на масата. Приближи се до нея и я прегърна.

— Съжалявам, Рейчъл.

— Не ме интересува какво казваш. Франсиска съществува — едва успя да произнесе тя, като правеше големи усилия да спре сълзите си. — Трябва да си вървя.

— Ще те откарам до вас. Ще поговорим в колата.

— Не виждам какво още има да се каже. Права съм, а ти грешиш. И след някой ден Франсиска ще ти го докаже.

През целия път мълчаха. Рейчъл мислеше за книгата си, за сметките, които трябваше да плащат… За това как ще продължи връзката й с професора. Стисна в ръка медальона. Вярваше, вярваше във вълшебството му! Най-накрая мечтите й ще се сбъднат. Франсиска ще бъде отмъстена… И Зак ще я обича. Сълзи се стичаха по бузите й.

Той паркира колата пред къщата. Обърна се към нея и нежно я погали.

— Не плачи. Не си заслужава.

— Толкова бях сигурна, че си открил истината. Вярвах, че всичко ще се оправи. — Тя зарови лице на рамото му.

— Не е краят на света. Ако не продадеш книгата, остава медальонът.

— Не. — Тя вдигна глава и го погледна цялата обляна в сълзи. — Не разбираш и никога няма да разбереш. Той не се продава за пари. Той е нашата вяра, надежда и любов. Ти не вярваш в тези неща и не разбираш колко са важни.

Един мускул затрепери на бузата му.

— Грешиш. Целуни ме за лека нощ. Късно е вече. Утре всичко ще изглежда по-добре.

Рейчъл покорно обви ръце около врата му и го целуна. В миг забрави Франсиска и всичките си проблеми. Светът около нея отново се изпълни със светлина, смях и любов.

— Ще те изпратя до вратата — прошепна Зак и я хвана за ръка.

Когато спряха пред верандата, той се стъписа.

— Вътре е тъмно. Има ли някой с Бюла?

— Да, Ана. Нищо не разбирам. Сигурна съм, че оставих лампата да свети.

— Може би е изгоряла. — Не беше много уверен в думите си.

Той леко я отмести и опита дръжката. Вратата се отвори и пристъпиха вътре. Рейчъл надничаше зад гърба му. Погледът й улови малка мигаща светлинка в трапезарията. Някакъв силен аромат се разнасяше навсякъде из въздуха. Това вече беше го преживявала.

— Не може да бъде — промърмори момичето, обзето от ужасно подозрение.

— Фран-сис-ка-а… — чу се гърлен женски глас. — Отговори ни. Аз те викам. Чакаме твоя знак от отвъдното.

— Да, може — изсъска Зак. — Щом хвана скъпата Мадам Зуфало, ще я увия в звездния й тюрбан и ще я изритам направо при звездите.