Дей Леклеър
Любовта на викинга (8)

Осма глава

Андреа дойде на себе си и видя, че около нея стоят Тор, Уили и Марко. Двама от тях я гледаха с еднакъв израз на загриженост, докато третият направо кипеше от гняв.

— Добре ли си? — попита този трети.

— Като че ли да… — Тя със съжаление установи, че тъкмо това бе нейният съпруг. — Ти ме изплаши!

— Ако не те напляскам, смятай, че ти е провървяло. Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Ами… Спя. — Седна на леглото и оправи нощницата си.

— Каза, че е само за тази нощ — промърмори Уили, като клатеше глава. — Рекох си, че е имало малко скарване. И че не е зле да се обадя на Марко и да му обясня къде един мъж може да намери жена си. Ако иска, разбира се.

— И той поиска — потвърди Марко.

— А-ха! И още как!

— Ще помоля двама ви да ни извините — прекъсна Тор продължителния коментар, — защото жена ми и аз желаем малко уединение. Всъщност — повечко уединение. Направо цял склад уединение!

— О-хо! Пукотевицата започва. Аз изчезвам. — Уили заотстъпва към вратата.

— И аз също. — Марко го последва, вратата се хлопна след тях и скоро ехото от стъпките им заглъхна надолу по стълбището.

— Кой ще вземе думата пръв?

Само не аз, хич да не се надява, рече си Андреа и повтори мислите си на глас:

— Само не аз. Хич не се надявай!

— Добре. — За усмивката, с която той я погледна, всяка акула би продала майка си. — Тогава започвам аз.

— Слушай — не издържа тя, — не е толкова страшно, колкото изглежда. Писна ми от този мотел и реших да се върна тук. Не за цял живот, а да речем за шест месеца. Ще си намеря някакво жилище, не се тревожи. Макар че и тук съм в пълна безопасност: Уили ще ме пази и… — Думите й се изпаряваха като капки дъжд в Сахара.

Тор беше много, много ядосан.

— Ти живееш тук?! И откога?

— От… Не отскоро — започна да увърта тя.

— Питам те откога точно!

Само след миг Андреа виновно сведе глава.

— Като не броим нощта при твоите родители, съботата и неделята при теб и двете седмици в мотела — тя бързо изброи на пръсти, — тридесет и два дни, осемнайсет часа и четиридесет и шест минути. Секундите не зная, честна дума.

— Уби ме! Въпреки че няма от какво толкова да се учудвам. — Тор прокара пръсти през косата си. — Да започнем отначало. Защо живееш на това място?

— Защото продадох къщата.

— Защо я продаде? — попита той тихо и се наведе заплашително към нея.

Тя грабна възглавницата и я притисна към гърдите си. Не че щеше кой знае колко да я защити. Перушината обаче нямаше никакъв шанс да издържи погледа на Тор, който пронизваше дори стени, дебели поне половин метър, помисли Андреа и отговори честно:

— Трябваше да изплащам дългове. Нямах друг изход, ако исках да запазя „Константин“.

— Мръсно ко… — Тор разтри брадичката си. — Хайде да започнем отначало.

— Хайде да не започваме…

— Нямам настроение за игрички! — Очите му застрашително святкаха. — Отговори на въпросите ми! Ник е оставил непогасени дългове, а? Ти не си имала пари да ги платиш и си продала къщата, нали? И като нямаш къде да живееш, си се нанесла тук, така ли е?

— Щом всичко ти е ясно, защо ме разпитваш? — Вдигна гордо глава и се нацупи.

— И какво стана с дълговете? — Тор отиде в най-далечния ъгъл на стаята. — Успя ли да ги изплатиш?

— Не… съвсем.

— Не съвсем ли?

— Остава ми да върна един последен кредит на банката. Голям кредит. — Само да посмее да пита колко е голям! — Скоро няма да го изплатя, но мога да плащам месечните вноски без особени затруднения.

— Значи можеш да плащаш вноските… — Стисна очи, сякаш не вярваше на ушите си. — Но не ти е по джоба да имаш покрив над главата си. Така ли?

— Точно така! — В гласа й имаше възмущение.

— Аз те предупреждавах какво ще стане, ако надцениш силите си! Ти, мила моя, сама си окачила въжето на врата си. Обличай се и да тръгваме!

— Сега ли?

— Незабавно!

Без да спори, тя навлече дрехите си направо върху нощницата.

— Вземи си нещо, за да се преоблечеш утре.

— Ще се преобличам тук!

Той се спусна се към нея със стиснати юмруци. В очите му гореше дива ярост. Тя не смееше да помръдне.

— След един час тази стая ще бъде заключена с катинар! И няма да стъпиш повече тук, поне докато си моя жена!

— Нямаш право да ми казваш къде да живея! Ти не си ми истински мъж! Ние се оженихме само за да запазиш безценната сметка на Милано и изобщо не те е грижа за мен!

— Не ме е грижа ли? — Тор я хвана за раменете и тя реши, че ще я удари. Но той я притисна към гърдите си. — Мили боже, нима съвсем си обезумяла? Разбира се, че ме е грижа! Не разбираш ли какво ще сторят с теб хората на Хартсуърт, ако те заварят тук сама?

— Ти каза, че си уредил всичко… — смънка Андреа, сгушила се в обятията му на сигурно място. — Че те вече няма да ме безпокоят.

— Да, защото идваш с мен! Точка. Никакви спорове. Никакви приказки. Никакви аргументи. Ще те държа под око, за да съм сигурен, че мога да те опазя невредима!

Да пази нея, не бизнеса! Може би наистина го бе грижа? Поне малко…

— Добре. — Тя се опита да не покаже колко е щастлива. — Но ще спя в отделна стая.

— Отлично! Стаята е твоя. Ще споделяме само кревата.

— Чакай малко… — започна тя с ококорени от нахалството му очи.

— Ти като че ли се съмняваш, че бракът ни е истински. — Тор напрегнато се усмихна. — Решил съм веднъж завинаги да сложа край на твоите съмнения. Нали преди малко спомена нещо в смисъл, че не съм ти истински съпруг?

— Не си… чул добре, акустиката тук е ужасна.

— Смятам да ти докажа, че мога да бъда истински мъж.

— Върви по дяволите! — дръпна се Андреа.

— Напротив, надявам се на райско блаженство. — Докато слизаха надолу, Тор я дърпаше за ръката.

Уили и Марко надничаха зад стелажа с портокали. Андреа изхлипа. Нека се разкайват, доносници такива!

— Престани! — каза Тор. — Не искам да разправят, че съм набил жена си. — Спря се и започна да я целува. Тя несъзнателно се притисна към него. — А, това вече е друго.

— Не е… честно!

— Това е положението, независимо дали ти харесва, или не.

По пътя и двамата мълчаха. Като видя къщата му, тя изпита спокойствие и радост. Тор отключи външната врата.

— Знаеш къде да си оставиш нещата. Късно е, а и двамата имаме утре работа, затова предлагам да си лягаме.

Андреа замръзна на място. Можеше да се оправи с него в кабинета. Можеше да живее в една къща с него. Но в леглото беше изключено да успее! Трябваше да начертае гранична линия. Само дано Тор не я заличи!

— Какво има? — Погледът му се смекчи.

— Аз… Ъ-ъ-ъ… — Беше забила поглед в паркета. — Няма да… спя с теб.

Тор приближи, повдигна брадичката и се взря в очите й.

— Ще спиш — спокойно й съобщи той. — Не днес, не утре и може би не вдругиден. Но ти ще станеш моя жена не само по име, но и в действителност.

— … Каза той — промърмори Андреа.

— Казах аз! А сега заминавай в леглото! Едва се държиш на крака.

Тя си легна с чувството, че е скарана с него, с Уили, с Марко, с целия свят. И това никак не я радваше.

 

 

Следващите четири седмици се оказаха най-трудните в живота й. Направо бе невъзможно да дели властта с друг човек! Твърде дълго бе живяла под чехъла на Ник и не желаеше да сменя бащиния диктат със съпружески.

Не че Тор й диктуваше какво да прави — той повече анализираше и вземаше решения, а когато бяха обратни на нейните, тя губеше. И нямаше от какво да се оплаче, защото бизнесът процъфтяваше, а викингът излизаше прав. Винаги. Това бе съвсем несправедливо. Подчинените й направо го обожаваха, а тя научи за бизнеса повече, отколкото за предишните три години. Всичко беше толкова перфектно, че й се искаше да удари нещо… Или някого. Най-лошото бе, че Тор не изпълни заканата си да превърне брака им в истински. Андреа ритна един кашон със зелени чушки.

— О-хо, проблеми в рая! — Откъм рампата се приближаваше Райнър. Андреа го изгледа яростно, но забеляза навреме кой върви след него.

— Джордан! Как са ти позволили да дойдеш?

Дребната брюнетка пресече рампата, прегърната от Райнър.

— Мъжът ми искал да говори с Тор и аз се вредих.

— Тя има разрешение да отиде до кабинета ти, да поседи там и да се върне до колата. Да не остава без придружител и да не се навира, където не бива!

Този път Андреа трябваше да се съгласи:

— Той е прав — каза тя на бременната си приятелка. — Ако нещо ти се случи, никога няма да си простя.

— Зная, но вече започвам да откачам. — Джордан направи кисела физиономия. — Не ми дават да работя в „Корнкоп“, в собствения ми магазин! Представяш ли си? — Тя се оживи. — Да имате случайно цариградско грозде? Умирам за него. Дай да проверим във вашия склад за специалитети…

— Отиваш право в кабинета! — прегради й пътя Райнър.

— Знам и слушам. Колко си станал досаден!

— Защото става дума за сигурността на жената и детето ми.

— Видя ли? — В очите на Джордан играеха присмехулни пламъчета. — Не смее да каже „сина ми“, защото го е страх, че напук ще му родя две близначки.

— Много ще се радвам — опроверга я Райнър бодро, като я крепеше по стълбите. — Ще бъдеш заета и няма да правиш бели.

Андреа ги наблюдаваше със завист и на устните й се появи замислена усмивка. После се обърна и отиде при Марко.

— Отнеси щайга цариградско грозде в колата на Райнър. Аз черпя.

— С удоволствие — грейна Марко.

Вратата на кабинета на Ник — не, на Тор — се оказа затворена. Тя отиде в своя кабинет, където бе и Джордан. Приятелката й с учудване се оглеждаше в полупразната стая.

— Какво става тук? — запита тя. — Да не са те обрали?

— Хайде на бас, че не си знаела какъв цвят е килимът ми.

— Не съм знаела, че въобще имаш килим. Или бюро. Или онзи стол — посочи тя. — Къде са всичките ти книжа?

— Тор реши, че трябва да се „организирам“. Един ден ме изпрати за нещо в града и когато се върнах, заварих кабинета какъвто го виждаш. Представяш ли си?

— Чудовище такова! — Джордан се отпусна в един фотьойл.

— Де да беше!

— Значи Райнър е прав. В рая има нещо нередно.

— Няма скоро да видиш своите грейпфрути. За Торсенови бизнесът е преди всичко.

— Ако говориш за Тор — въздъхна Джордан, — причината е баща му. Виждам, че не знаеш.

— Какво имаш предвид?

— Тор смята себе си виновен за това, че баща му е инвалид.

— Защо? Какво се е случило? — Андреа бе шокирана.

— Преди шестнадесет години през лятната ваканция Тор помагал в магазина. Баща му го извикал да разтоварва камион. Тор обаче имал важна среща и обещал да помогне на другия ден. Баща му се хванал сам, върху него паднала палета с ябълки, той се преметнал през парапета на стълбите и…

— И затова е в инвалидна количка? — Андреа стисна очи.

— Да. Тор полудял. Напуснал колежа и се захванал с фирмата. Райнър твърди, че отначало му било много трудно. Баща им шест месеца стоял в болницата и през това време бизнесът западнал, защото Тор тепърва учел занаята. Райнър казва още, че Тор направо е получил комплекс от онези времена и не смее да пренебрегва бизнеса, макар че отдавна си е подготвил замени на всички решаващи постове.

Андреа не вярваше на ушите си. Това почти изцяло съвпадаше с нейната собствена история. Тор също като нея е поел бизнеса на баща си внезапно, без да е бил подготвен за него. Значи и той се е борил да докаже, че струва нещо. Защо не бе споделил с нея?

Това не обяснява обаче факта, че през последните седмици Тор я отбягваше. А нали уж я искаше… Тя го обичаше и желаеше да споделя с него всичко, а не само деловите въпроси.

— Не зная какво да правя с него — призна печално тя.

— Просто го обичай — подсказа й Джордан. — Вече от доста време той носи бремето на отговорността, грижи се за семейството, за бизнеса и за всеки проблем. Има нужда от партньор, а не от човек, който да зависи от него.

Още един навлек! Точно това представлявам аз за него, смути се Андреа. А докато не научеше правилата на играта, не бе в състояние да промени нищо!

— Благодаря ти, Джордан. Ти си истинска приятелка.

— Нали? — безгрижно каза Джордан. — Обикновено аз съм тази, която иска съвети. А сега ги давам на друг…

 

 

Изминаха още десет дни. Тор работеше от ранни зори до късна нощ. Андреа знаеше какво ще последва, и то много скоро. Тор щеше да се увери, че тя вече може сама да поеме ръководството на „Константин“ и щеше да се върне в своя офис. А след още няколко месеца щеше да заздрави и финансовото й положение. Бавно, но сигурно той щеше да се отдалечава от нея, докато най-накрая… Очите й се изпълниха със сълзи.

— Госпожо Торсен! — надзърна Марко през вратата. — Долу разтоварват марули. Има изгнили. Ще дойдете ли да видите?

— Веднага. — Скришом избърса сълзите си. Преди всичко — бизнесът, напомни си тя.

Застана до отворената врата на огромния хладилен камион, откъдето един работник сваляше първата палета. Дано Марко не е познал и марулите са само по-изцапани. Тя лично бе направила поръчката и много се надяваше този път да е изпълнена както трябва.

— Андреа, пази се!

Тя бързо се отдръпна, но Тор се оказа по-бърз. Хвърли се върху нея и я блъсна настрани. Цялата горна редица каси се сгромоляса върху него.

— То-о-р! — изкрещя тя с всичка сила, като очакваше да го види затрупан с каси. Те обаче бяха отхвръкнали встрани, а Тор стоеше на колене до нея. — Как си? Ударен ли си?

— Да… Не… А ти?

— Кое е вярното? — избухна в плач Андреа. Гледаше как кръвта се просмуква през джинсите и единия ръкав на ризата му. Господи, само да не припадна тук, пред всичките, когато Тор има нужда от мен! Не съм ревла и навлек, не съм, убеждаваше се тя.

— Къде си ударена? — Тор я опипваше внимателно.

— Никъде. Аз съм добре, но ти не си! — Искаше да говори спокойно като него, но се разрида. — Тор, тече ти кръв!

— Нищо сериозно. Малко съм ожулен на колената и рамото.

— Господин Торсен, госпожо Торсен, много се извинявам — говореше товарачът, като кършеше ръце. — Не видях, че касите…

— Стига! — прекъсна го Тор. — Ти нямаш никаква вина. Марко, поеми работата. Ние си отиваме вкъщи.

— Разбрано.

Тор я изнесе на ръце от склада.

— Пусни ме, моля те! — възпротиви се тя. — Не виждаш ли, че кръвта ти тече по-силно?

— Няма да те пусна.

Андреа видя побелелите му устни и млъкна. Той я намести в колата и седна зад волана. Едва след като бяха потеглили, тя усети, че цялото й тяло е натъртено и я боли.

Тор паркира колата пред къщата и остана на мястото си.

— И ти ли не можеш да помръднеш? — въздъхна Андреа.

— А-ха! — отговори й с измъчена усмивка.

Тя отвори вратата, свали единия крак, после другия и с невероятни усилия се измъкна от колата. Тор изпъшка и бавно я последва.

В стаята си Андреа се съблече и се погледна в огледалото. Рамото и бедрото й бяха здравата ожулени от циментовия под. Голяма синина надничаше над изрязаните й бикини. Свали предпазливо едната презрамка на сутиена и трепна от болка.

— Боли ли, скъпа? — попита Тор от вратата. Той стоеше с тубичка крем в ръка и гледаше ожуленото място на рамото й. Върху лицето му се изписа съчувствие.

— Щеше да е много по-зле, ако касите се бяха стоварили върху мен — промълви Андреа. — Как е рамото ти?

— Малко е одраскано. — Той стоеше като прикован и тя протегна ръка.

— Това за мен ли е?

— Да. — Тор влезе в стаята. — Ще те намажа.

— Благодаря ти. — Отпусна ръка към бедрото си и остана неподвижна.

Тор изстиска малко крем върху пръстите си и Андреа затвори очи. С леки движения той втриваше хладния крем в кожата й.

— Къде другаде си ударена? Тук ли? — Той докосна с устни врата й над драскотината. Ръцете му внимателно опипваха гърба й.

— По бедрото — каза тя, тръпнейки от допира му. — И до коляното.

— Скъпа — прошепна Тор, — не ме карай повече да чакам. Само като си помисля какво можеше да стане… Тези каси можеха да те убият.

— Или теб… — Очите й потъмняха.

— Тогава стани ми истинска съпруга.

Тя можеше да му отговори само по един начин. Обичаше го и го желаеше. Каквото било — било, трябваше да гледа към бъдещето и да се бори то да е свързано с Тор…

— Да, моля — учтиво отвърна тя, сякаш й беше предложил чаша кафе.

В неговата реакция обаче нямаше нищо учтиво. Той я грабна на ръце, занесе я до леглото, легна до нея и с безкрайно търпение и нежност й откри истинския смисъл на брачното блаженство…

 

 

— И защо не сторихме това по-рано? — попита Андреа, като се сгуши до него.

— Защото ти не искаше.

— Не съм искала ли? — Замисли се за миг. — А ти защо не ми обясни какво губя?

— Защото — разсмя се той — с думи е трудно да се предаде.

— Ако се беше постарал, може би щях да схвана.

— За да ти е по-ясно, готов съм да повторя.

— Моля те…

 

 

— … Мислех, че той иска да има син. Ако бях момче, може би щеше да ме допусне по-близо до бизнеса си.

— Съмнявам се. Моят баща беше същия. — Тор се обърна и подпря глава на лакът. — След като той пострада, ми се наложи да бързам. За малко не загубихме всичко.

— Но ти нищо не си ми разказвал за това.

— Какво има за разказване? Трябваше да изпълнявам дълга си пред баща ми и семейството. Отговорността не се обсъжда. Тя просто се поема.

— Ами аз? И аз ли съм отговорност?

— Най-приятната от всички. — Протегна ръка и отстрани от лицето й кичур светли къдрици. — Ти си моя съпруга.

— Не желая да бъда поредното задължение или ангажимент — прошепна Андреа. — Искам от брака си много повече.

— Понякога се налага да се задоволяваш с това, което имаш — каза той след дълго мълчание, — и да вършиш това, което можеш. Защо не опитаме още сега?

 

 

— … Не по-малко от четиристотин часа ми отне да направя само този, който е в хола.

— Четиристотин ли?

— Горе-долу. Има твърде дребни детайли.

— И всичките си ги изрязал сам.

— До последното гребло.

— И си го изработил?

— Аха. Имам приятел, който строи кораби. Той ми показа как да го направя и ми даде съвети по сглобяването.

— И все пак защо го направи? — Тя си представи колко време и търпение му е отнело майсторенето на корабчето.

— Може би — замислено каза Тор, — защото това е символ на норвежките ми корени — нещо, към което се отнасям твърде сериозно. Викингите са били необикновени хора. Погледни само какво са извършили. Корабът ми напомня какво мога да постигна с правилна цел и амбиция.

— Вие самият сте необикновен човек, господин Торсен. — Тя свенливо го погледна. — Щастлива съм, че се омъжих за вас.

— Аз също — каза Тор с блеснали очи. — Разправих ти за моите кораби. Обясни ми сега за твоите парчета огледало!

— Това е много просто. Те правят светлина.

— В смисъл?

— Създават надежди за бъдещето. Че всичко ще бъде наред.

— Дават ти вяра?

— И вяра — кимна тя. — Но най-вече надежда.

— Това ми харесва.

— На мен също. — Андреа докосна златната му обеца във вид на чук. — А това означава сила и могъщество, така ли?

— Целеустременост.

— Тоест, ковеш, докато спечелиш.

— Не докато спечелиш. Докато успееш. Има разлика. Когато ти печелиш, някой губи. Когато успяваш, ти преодоляваш препятствия и постигаш някаква важна цел. Съгласен съм, разликата е малка. Но важна.

— Надежда и целеустременост — промърмори тя.

— Взети заедно, те са непобедима комбинация, не си ли съгласна? — Тор я взе в прегръдките си.

— Върховна комбинация! — съгласи се Андреа.

 

 

— … И нищо не си ми обяснила. Какво ти е казал Джо Милано, та се отказа да се оженим?

— Че си ходил при баща му — въздъхна тя, — за да скъса договора с „Константин“ и да работи директно с теб, но Цезар не е бил съгласен. Че нашият годеж бил голям удар, който щял да ти помогне в преговорите.

— Той каза това?

— Моля те, не се нахвърляй върху мен. Ти си искал да извършиш сделката…

— Не съм — прекъсна я Тор.

— И Джо наистина го каза с други думи. Цитирам: „Това разумно. Да. Много практичен и добър бизнес. Аз харесвам. И баща ми харесва. Братята ми — е, те не харесва, но аз…“

— „… ги бия на главата, защото са глупави“ — продължи Тор.

Андреа се засмя и се обърна по гръб.

— Не желаех да ме разменят като стока, исках да се омъжа по любов, а не по сметка. — Тонът й стана ироничен. — А както знаеш, точно това направих.

Тор отново я привлече към себе си.

— Не исках да ти казвам, но сега смятам, че трябва да знаеш…

— Какво? — Тя прокара пръст по гърдите му.

— Ник те предложи като подкуп, за да стане сделката с Милано — толкова много държеше той да работи с нас. Каза ми, че гарантира твоето съгласие. Сигурно е забелязал, че те харесвам, и е решил, че ще му бъда лесен по време на преговорите. — Тор я погледна право в очите. — Милано не е искал да каже, че аз съм направил хитър ход. Той е имал предвид баща ти.

Тя веднага му повярва. По някаква причина Ник е бил принуден да я използва като разменна монета. Скришом погледна Тор, за да провери дали е забелязал колко я боли от истината.

— И ти какво му отговори?

— Нищо. Аз си мълчах и се надявах, че в крайна сметка всичко ще се уреди. Може би не трябваше да правя тази сделка и да започвам бизнес с „Константин“… Не зная.

— Тогава защо поиска ръката ми?

— Защото исках да се оженя за теб — погледна я той.

— Защо? — повтори Андреа, като не смееше да си поеме дъх в очакване на отговора му…