Дей Леклеър
Любовта на викинга (9)

Девета глава

— Защото…

Телефонът иззвъня. Със сподавено проклятие Тор се пресегна и грабна слушалката.

— Да, какво има? По дяволите! Не, идвам веднага. — Той затвори телефона и изрита завивките. — Трябва да вървя.

— Нима тръгваш? — Андреа го гледаше с невярващи очи, седнала в леглото и притиснала чаршафа към гърдите си.

— Нещо е станало в един от магазините. Имат нужда от мен.

— Но… Аз също имам нужда от теб. Още не сме довършили нашия разговор.

— Зная, скъпа. Ще го довършим по-късно. — С бързи и сръчни движения Тор облече риза и джинси, отиде до леглото, седна и я целуна. — Имаме още много време. Това е по-важно.

— По-важно от нас с теб?

— Не. По-важно е, защото е по-спешно в този момент. — Той я погали по косата. — Има проблем, който мога да оправя само аз, а значи трябва да вървя.

— Почакай! Не можеш да излезеш ей така!

Той се навъси.

— Ако се беше обадил Марко, нямаше да спориш, нали?

— Нещо се е случило в „Константин“ ли?

— Този път не, но следващият може и да се случи. Не е там работата обаче. Когато се оженихме, ти знаеше, че ще има такива моменти. Няма бизнес, който да върви от само себе си. А ние с теб имаме цели два.

Застинала на място, тя го гледаше с тревога. Колко ли пъти беше слушала същите думи от баща си — че бизнесът не вървял от само себе си! С тях той обясняваше отсъствието си от училищно тържество, рожден ден, абитуриентски бал… Очите й се напълниха със сълзи. Днес бе голям ден. Как можеше Тор да си тръгне, сякаш нищо не се бе случило?

— Тор, моля те… — направи последен опит тя.

Той явно се измъчваше, но решително поклати глава.

— Не мога, любима. Знаеш защо не мога да ги оставя сами.

Да, тя знаеше. Заради баща му. Той не искаше да се повтори нещо подобно. Съчувстваше му. Но от това не й бе по-леко.

— Разбирам — насили се да каже Андреа.

— Благодаря ти. — Отново я целуна — Няма да се бавя.

Андреа го изпрати с поглед. Хубавичко се беше насадила върху пачи яйца! Бе направила тъкмо това, което се беше заклела да не прави — влюби се, и което е още по-лошо, омъжи се за човек, който бе точно копие на баща й… Но още по-тежко й беше от мисълта, че не само мъжът й е копие на Ник. Самата тя се превръщаше в негово подобие…

Тор не се прибра цяла нощ. На другата сутрин Андреа стана и се облече да отиде на работа, но като се погледна в огледалото, изстена. Умората и множеството синини от падането върху бетонния под, бяха свършили своето. Напук на силното изкушение да се върне в леглото и да мързелува цяла седмица, тя нарочно тръгна, без даже да изпие едно кафе.

Едва в двора се сети, че беше оставила колата си пред офиса. Беше безполезно дори да крещи и все пак нададе яростен вопъл, без да я е грижа какво ще помислят съседите. Втурна се обратно и грабна телефона.

— Никога повече няма да се прибирам без колата си… — говореше несъзнателно Андреа — … да се оставя да ме карат без моята кола. Да остана без… Дявол да го вземе! — Изпепели с поглед филодендрона.

— Такси ли ви трябва?

— Нали сте поръчки на таксита? — кресна тя. — Защо иначе ще ви се обаждам? — Слушалката започна да дава „заето“ и тя заудря по телефона. — Ало! Ало!

— Ало и на теб — каза Тор и бавно прекрачи прага.

— Знаеш ли колко е часът? — Тя хвърли слушалката.

— Шест и половина.

— Не говоря за това. Не разбираш ли колко е късно?

— Мислех, че е рано — премигна той.

— За твое сведение, не е! Къде беше? Защо се забави?

— Бях на работа. Работих.

— Само това ли ще кажеш? За първи път се любим, а ти заминаваш! А после се оправдаваш!

— Явно не си правила кафе.

— И какво от това?

— Може би трябва да си записваш, за да не забравяш друг път.

— Ей сега ще ти обясня какво не ще забравя следващия път!

— Хубаво. — Тор уморено се усмихна. — Не се притеснявай, в магазина всичко е наред. Аз лягам да спя. — Хвърли й ключовете от колата си и се прозина. — Вземи моята кола. Като се събудя, ще извикам такси. Лека нощ.

Удивена, тя гледаше как той се завлече до своята стая и се тръшна на леглото. В същата минута заспа, а тя дълго се колеба дали да го остави да спи така. Не, не можеше. Най-малкото ще му свали обувките.

След още няколко минути Тор лежеше в кревата по гръб, завит и с блажена усмивка. Андреа изхвръкна от стаята, вбесена от това, че сърцето й се топи от тази усмивка. Наистина се превръщаше в някакво мекотело!

В „Константин“ всичко беше наред. Фирмата работеше като добре смазана машина. Тор наистина извърши чудо, помисли тя, проверявайки хладилниците. Вярно е, че поставяше бизнеса над всичко, докато тя би предпочела обратното. Но от него зависеха много хора. Седна зад бюрото в кабинета и си помисли, че с времето всичките им проблеми ще се разрешат. Все още имаше надежда. Но така смяташе само, докато отвори писмото от банката. Не повярва на очите си. Не можеше да бъде! Да изплати сумата за десет дни! Имаше някаква грешка. Та нали това е заем! Андреа набра номера, като нервно почукваше с пръсти по чистото, блестящо празно бюро.

— На телефона е госпожа Колъм. С какво мога да бъда полезна?

— Обажда се Андреа Константин… Торсен — поправи се тя. — С днешната поща получих от вас искане да изплатя изцяло заема ни. Струва ми се, че има грешка. Аз…

— Една минута, моля.

Очакването я подлудяваше. Не знаеше ли онази тъпачка какви искания е отправила банката към своите клиенти? Колко заеми от този размер са раздали? Да я вземат мътните, та тази дама трябва да знае всичко наизуст!

— Госпожица Константин?

— Торсен. Госпожа Торсен.

— Съжалявам, но грешка няма. Настина ви изпратихме искане и вие наистина ни дължите… м-м-м… посочената сума.

Колко е дискретна само тази вещица, ядоса се Андреа.

— Но това е заем с погасяване на части — опъна се тя. — Как е възможно да искате цялата сума? Редовно изплащам вноските.

— Разбира се, че ги плащате. Иначе щяхме отдавна да опишем имота ви. Но вие изпускате от внимание факта, че нямате заем при нас.

— Какво значи нямам заем?

— М-м-м, да — самодоволно се отзова чиновничката, — вие имате при нас само линия за кредит. Това е нещо различно, както вероятно знаете.

Андреа стисна силно очи.

— Не, не зная. Бихте ли ми обяснили разликата?

— Разбира се. Заемът е определена парична сума, която ние предоставяме на наши клиенти за определен срок и при определена лихва — изрецитира тя.

Аз да не съм олигофрен, помисли Андреа и понечи да го каже:

— Аз да не съм… — Усети се обаче навреме и продължи: — Не ви разбирам напълно. Не сте ли ни предоставили точно това?

— Не. Баща ви договори с нас линия за кредит. Това са пари, които той можеше да тегли всеки път, когато му се наложи, в определени граници. И ако ползваше кредита интензивно, трябваше да внася месечно определени суми, както ставаше досега. Като правим годишен баланс, ние решаваме дали да удължим кредита за още една година. — Настъпи многозначителна пауза. — Както сте забелязали, взели сме решение. И то не е във ваша полза.

Ще ти дам една полза, стара кукумявка, да се задавиш дано, закани се Андреа наум.

— Защо не ни удължите линията за кредит? — попита тя и сама се учуди на своето търпение.

— Вашите отчети за тримесечието и сведенията по баланса показват, че след смъртта на баща ви печалбите постоянно намаляват, а загубите растат. Откровено казано, вие, госпожо Торсен, за нас сте един риск.

Не беше вярно! Фирмата бе губеща, но откакто Тор оправи нещата, беше… Внезапно се сети. Тор имаше вълшебно име!

— Все пак не сте взели под внимание някои факти — любезно започна Андреа.

— Не мога да си представя какви са те.

— Бракът ми. Омъжена съм за Тор Торсен от фирмата „Торсен“. Предполагам, че сте чували за техните пазари.

Промяната беше светкавична.

— Ах, да! Госпожа Торсен! Би трябвало да се досетя.

— О, не, защо — изигра скромност Андреа. — Ние се оженихме неотдавна.

— В такъв случай с удоволствие бихме преразгледали срока на кредитната ви линия. — Госпожа Колъм беше самата любезност. — Нека съпругът ви намине и ще обсъдим въпроса с него.

— Искате да кажете, че ще го обсъдите с нас двамата.

— Това не е необходимо. Убедена съм, че ще постигнем споразумение с вашия съпруг, особено ако той реши да прехвърли своите сметки към нас. Да се уговорим ли за понеделник в девет часа?

Андреа се разколеба, без да разбира защо. Нали всичко бе идеално? Само да се съгласи, и с Константин отново всичко ще е наред. Спасението беше в една-единствена дума…

— Не. — Ето ти една дума, помисли Андреа. Само че не тази, която трябваше. Присви очи. А може би точно тази?

— Ъ-ъ-ъ… Моля? — запъна се госпожа Колъм.

Андреа въздъхна.

— Съжалявам. Благодаря за предложението, но искам първо да поговоря със съпруга си. Ако решим да се възползваме от вашите услуги, ще ви се обадя — каза и затвори, без да изслуша гневните възражения на чиновничката.

Андреа отиде до големите прозорци. Работници прехвърляха касети с ябълки „Грени Смит“ от склада в хладилниците. Ако имаше достатъчно разум, веднага щеше да се обади на онази сврака, за да потвърди срещата. Защо не се съгласи? Какво й бе попречило? Образът на Тор, който я бе оставил сама в леглото, защото беше нужен в магазина — ето какво!

Раздразнена от собствената си нерешителност, тя слезе долу. На площадката чакаше пратка домати. Тя отвори една каса и огледа стоката. Бяха едри, червени, сочни, без петънце.

— Сладурчета, нали? — каза Марко, който беше застанал до нея. — Вашият мъж ги е взел на невероятна цена.

— Тор ли ги е купил? — кипна Андреа.

— Ами да! Този човек си знае работата. Вижте ягодите в първия хладилник. Направо да се просълзиш от радост.

— И също благодарение на него, така ли?

Помощникът й се смути.

— Какво лошо има в това, госпожо Торсен?

— Нищо. Просто не знаех колко много зависим от неговата помощ. — Внимателно погледна Марко. — Мислех, че вие с Тери закупувате стоката. И че Тор ви е обучил и сте поели тази работа от него…

— Той прави по-добри сделки. — Марко сви рамене. — Аз не съм от хората, които ритат срещу добра печалба.

— Ами да. Още повече, че Тор може и иска да ни я носи наготово. — Устата й упорито се сви.

Разбра, какво не й даваше мира в тази история с банката. Излизаше, че Тор за кой ли път ще спасява положението. Какво беше казала Джордан? Той има нужда от партньор, а не от бреме. Още едно бреме. Ако Тор заложи своя бизнес като гаранция, която поиска банката, той ще бъде обвързан с нея и „Константин“. Тя ни най-малко не се съмняваше, че той ще се чувства задължен да остане неин съпруг, докато банката получи своето. Тя искаше да спаси „Константин“, но не на тази цена. Не беше честно и разумно и, разбира се, не можеше да послужи като основа за брака им…

Андреа мисли дълго и мъчително. Накрая поклати глава. Никога не бе лъгала себе си относно своите грешки, а те не бяха малко. Много от импулсивните си постъпки и глупави решения дължеше на гордостта си. Но този път нямаше да прехвърля върху семейство Торсен отговорността за големите си дългове. Нямаше да върже Тор по този начин. И нямаше да допусне бизнесът, а по-точно благоденствието на „Константин“ да определя бъдещето й.

А и Тор й бе помогнал предостатъчно, макар че едва ли си даваше сметка за това. Бе решил проблемите й с доставчиците. Беше я обучил да ръководи собствения си бизнес. Сега щеше да оправя финансовата криза. Какво го чакаше по-нататък? Тя не можеше и не искаше да го моли за помощ непрекъснато. Нямаше да му бъде в тежест. Тогава?

С решителна крачка Андреа се върна в кабинета си. Оставаше й само едно — да се обади на Джек Максуел и да пита дали той все още иска да купи „Константин“. И Господ да й е на помощ, когато Тор узнаеше за това!

 

 

Трябваха й цели три дни, за да подготви договора с Джек. Благодарение на извършената от Тор работа, той й предложи много по-добри условия от преди. Но по една точка Джек твърдо държеше на своето. Той не искаше да продължи договора с фирмата „Торсен“.

— Но той наистина носи повече пари, отколкото директното обслужване на веригата „Милано“! — за кой ли път казваше тя като се мъчеше да прикрие нотката на отчаяние в гласа си. — Много бих искала да преразгледате решението си.

— Ще бъда откровен с теб, Андреа. — Максуел въздъхна. Последвалото мълчание опъна нервите й до краен предел. — Веригата „Милано“ ми е твърде необходима.

Какво ли премълчаваше? Нещо в гласа и думите на Максуел предизвикваше тревогата й. Само да не беше толкова уморена и притеснена… Бе изпуснала нещо много важно, но за нещастие не можеше да разбере какво е то.

— Разбирам — каза Андреа.

— Мога да купя „Константин“ и без „Милано“ — с неохота добави той. — Но тогава няма да ви предложа същата цена.

Той назова друга цена, доста по-ниска от предишната. С нея тя не можеше да изплати задълженията към банката. За минута притвори очи.

— Сметката на „Милано“ е твоя, Джек — съгласи се тя, добре съзнавайки, че с тези думи обрича брака си на провал. — Не мога обаче да гарантирам за повече от година, че ще останат твои клиенти. Надявам се, че разбираш това.

— Една година е много време. Те ще останат много доволни от мен — заяви той самоуверено.

— Това отговаря на крайното условие. Предполагам, че вече можем да предадем работата в ръцете на адвокатите, нали?

— Да. Изпрати ми утре всички документи. Днес е късно. — Той се засмя. — Моят адвокат не работи след девет.

— Тогава до утре сутринта.

— Зная, че това не е моя работа, но съм любопитен. Защо все пак реши да продадеш фирмата?

— Сметнах, че един бизнес на семейство е повече от достатъчно — отговори му с равнодушен глас.

— Трудно решение — съчувства й той. — Ако това може да те утеши, аз смятам, че се иска немалко ум да спазваш своите приоритети. Тор е щастливец.

Върви да му кажеш това на него, помисли си тя.

— Благодаря. Но той не знае за тази сделка.

— О! — В това възклицание Максуел вложи страшно много.

— Бих те помолила да ме предупредиш двадесет и четири часа, преди да обявиш за сделката. След това вече няма значение.

— Не ти завиждам. Но ти пожелавам късмет.

— Благодаря, ще ми потрябва. До утре — каза тя и с това сложи край на разговора.

Андреа загаси лампата на бюрото. Това беше. Продаде фирмата си. Захлупи лице върху бюрото и се разплака. Оплакваше загубата на фирмата, която беше по-скъпа на баща й от единственото му дете. Оплакваше брака си, защото без „Милано“ Тор нито щеше да има нужда от нея, нито щеше да я иска. И дълбоко се разкайваше, че така подведе мъжа си след всичко, което бе направил за нея.

Той загуби толкова време, за да вкара „Константин“ в релси, и за какво? За да му отмъкне „Милано“ зад гърба. Това нямаше да му хареса. Никак.

Андреа решително се изправи и избърса очите си. Трябваше да свърши още една работа. Като го бе лишила от „Милано“, следваше да я замени с друго. Тя вдигна слушалката…

 

 

След един час се размърда на стола. Сега й оставаше последната задача. След тридесет дни „Константин“ нямаше да й принадлежи и Тор трябваше да го знае.

— Андреа?

— Какъв е този гаден навик да ме плашиш? — подскочи тя.

— А ти винаги гледаш така, сякаш вършиш нещо нередно. Ох, тези големи кафяви очи! Пак ги криеш. — Усмивката му стана по-широка. — Е, казвай.

Само не сега! Трябваше й малко време да се престраши.

— Всички ли се разотидоха? — попита го тя.

— Няма никой. Само ние двамата сме тук. Съвсем сами.

— Трябва да проверя бананите, които получихме днес.

Той наклони глава и я изгледа.

— Не зная какво общо има едното с другото, но ще те придружа, ако искаш.

— С удоволствие — кимна Андреа и тръгна надолу.

Отвори тежката врата на помещението, в което държаха зелените банани за доузряване. Тя погледна през отвора на горния кашон и одобрително кимна. Тор я гледаше недоумяващо.

— Може ли вече да си тръгваме?

Още не! Трябваха й още няколко минути.

— Още не. Имам да проверя партидата в съседното помещение. Утре ще дойдат да ги вземат.

— Защо ли ми трябваше да се женя за работливка! — въздъхна Тор.

Съседната стая беше тясна и служеше предимно за склад. Дебелата врата автоматично се затвори и ги изолира от целия свят. В единия ъгъл бяха подредени празни чували от картофи и найлонови въжета. До тях стояха кашони с банани. Тя вдигна капака на горния кашон и се усмихна.

— Чудесно. Доволна съм.

— Няма ли да направиш доволен и мен? — Тор потърка нос във врата й. — Липсваше ми тези дни. Ту ти бързаш, ту в „Торсен“ нещо се случва…

— Това е защото се грижим за две фирми — след кратко мълчание каза тя. — С една щеше да е по-лесно.

— Но не толкова интересно — притегли я към себе си — и толкова доходно. Изморена си, защото нямаш мярка.

Тя склони глава на гърдите му. Повече от всичко й се искаше да се разплаче. Но се насили да се засмее.

— Аз ли нямам мярка? Не, ти си двигателят и на двете фирми. Как го постигаш?

— Със сините джинси и червеното кепе. Много помагат. Хайде да вървим.

— Да, заведи ме вкъщи — помоли тя и се сети за „Константин“. — Чакай! Първо трябва да ти кажа нещо.

Той покровителствено й се усмихна.

— Какво?

Не, невъзможно бе да изрече думите, които щяха да превърнат топлината и нежността на тези яркосини очи в студен гняв. Тя сведе глава.

— Исках да ти благодаря. За доставчиците, закупуването, организацията… За всичко, което направи.

— Няма за какво… — Разроши косата й. — Да тръгваме.

Макар че не бе честно спрямо Тор, тя реши да изчака и тази нощ, преди да му каже какво е направила…

— Да, да вървим.

След двадесет минути бяха у дома. Не, не у дома, каза си тя, а в къщата на Тор. Андреа повече нямаше дом. А сега вече нямаше и таванско помещение…

— Андреа, какво има? — Повдигна брадичката й и загрижено я погледна в очите. — Ти не приличаш на себе си. Добре ли си?

Тя безмълвно поклати глава и го прегърна. Докосна с устни рязко очертаната скула, обсипа с леки дразнещи целувки ъгълчето на устата му и усети неговата засилваща се възбуда. Същото изпитваше и тя. С лек стон той я вдигна на ръце и я занесе в спалнята.

— Решил съм нещо — прошепна той.

— Какво? — Тя не смееше да го пусне. Вдишваше мириса, наслаждаваше се на допира, разтапяше се от докосванията му.

— Харесва ми да бъда женен. Много.

Само да не кажа нещо, да не разруша последните ни мигове, помисли Андреа.

— Може би…

— Шшт! — Закри устните му с ръка. — Ще говорим после. Сега искам да се любим.

— Както никога досега…

Тъмнината се превърна в тъмно покривало, което обви пламналите им тела. Андреа се наслаждаваше на всеки скъпоценен миг. Стараеше се да запази спомена за тази нощ и да му се радва, когато Тор я напуснеше. Той й бе дал толкова много през тези месеци! Сега бе неин ред. Щеше да му дари последното, което й бе останало — сърцето.